Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (46)

ГЛАВА 46
ХАРИ ИЗПИВА ЕДНА ЧАША И РАЗЛИВА ДРУГА

Около половин час по-късно Дулчибела се приближи към вратата и почука. Чарлс Феърфийлд бе поспал малко и отново беше буден. Старата жена влезе в притихналата и затъмнена стая и прошепна съобщението си.

— Пристигна господин Хари, долу е. Иска да ви види, но пита дали може да види и господаря.

— Ще сляза долу да говоря с него. С радост ще го приема — отговори Алис. — Хари е тук, скъпи — нежно каза тя и се приближи към болния, — но ти, разбира се, не можеш да се срещнеш с него.

— Трябва — властно настоя той.

— Скъпи, достатъчно добре ли се чувстваш? Сигурна съм, че не бива. Ако лекарят беше тук, нямаше да ти позволи. Не мисли за това, скъпи Рай. Той ще дойде пак след няколко дни, когато поукрепнеш.

— Ще ми се отрази добре, доведи го — прошепна Чарлс. — Изморяваш ме… Чакай. Тя да му каже. Ще го приема сам. Върви, Али, върви.

Тя се канеше да му възрази, но забеляза пламналия му и раздразнен поглед, който я предупреди да не му противоречи повече.

— Дулчибела, слез долу и доведи господин Хари в стаята, за да се срещне с господаря ти. Дулчибела, бъди добра, обясни му колко слаб е господарят Чарлс — настоя тя, след като я последва в коридора, — и го помоли да не остава дълго.

След малко повече от минута по стълбите затрополиха ботушите на Хари. Той отвори вратата и влезе.

— Здрасти, Чарли! Тук е толкова тъмно, че кон може да ослепее. Така… Чух, че скоро пак ще си на крак… Изобщо не те виждам, честна дума, ама изобщо… Ще се оправиш за няма и три седмици, ама не бива да се изморяваш… нали не говоря твърде силно? Имаш ли нещо против да открехна капаците?

— Не — слабо отвърна Чарлс. — Съвсем малко.

— Ето така, не е много. Вече виждам малко. Този път здравата си загазил, Чарли… не е тиф, не е нищо заразно, само в главата е…, но положението е сериозно. Щях да дойда да видя как си, но бях твърде зает.

— Нямаше смисъл, Хари. Нямаше да мога да говоря, нито да те видя. Сега съм по-добре.

— Още си доста слаб — снижи гласа си Хари. — Ама бързо ще се оправиш. Виждам, че поддържаш духа си бодър — смигна Хари и погледна към гарафите. — При това с по-хубави неща от това противно вино. Да, това ще ти вдъхне живот. Порто. — Той си наля в чашата на брат си, помириса я и я изпи. — Да, точно така, хубаво порто. Пия за здравето ти, Чарли — закачливо добави той и отново напълни чашата си.

— Радвам се, че дойде, Хари… Чувствам се по-добре — каза болният и протегна слабата си ръка на леглото към брат си.

— Ама разбира се — отговори Хари, вперил поглед в него, вече привикнал със слабата светлина. — Ще се оправиш, а доколкото чух, Алис също е добре. Значи старата кримка те е навестила и малко сте се поскарали, а?

— Стана много зле, Хари! О, Господ да ми е на помощ — изстена Чарлс.

— Не е хубава и не е приятна — лоша е и отвътре, и отвън, като чувал за въглища — отбеляза Хари с отвратено изражение, изви вежди и поклати глава.

— Тя е непреклонна и упорита, така че работата се влоши. Не знам какво трябва да направя.

— Най-добре да я оставиш да се оправя сама — отговори Хари. — Чух, че са я тикнали в Хадъртън.

— Точно там е работата — промърмори Чарлс с дълбока въздишка. — Съсипан съм, Хари.

— Това лесно ще се оправи. Не я съди, това е. Напусни страната, когато се оправиш, и ще я освободят. Може би един урок няма да й навреди.

— Радвам се, че можем да поговорим — промърмори Чарлс и отново въздъхна. — не мога да го избия от главата си. Ще ми помогнеш ли, Хари?

— С каквото мога, макар да не е много.

— Хари, едно нещо ме тревожи — каза той и замълча изтощен.

— Не говори сега, че се изморяваш. Пийни чаша от това — подкани го той и му напълни чашата, от която беше пил порто.

— Не, не обичам вино — отвърна брат му. — Може би по-късно.

— Ти си знаеш — примири се Хари. — Тогава май трябва аз да го изпия — заяви той и изпълни тази необходимост. — Научих новините и щях да дойда по-рано, само че се занимавам със съдебното дело за онази сива кобила срещу проклетия фермер Лънди и трябваше да бъда от другата страна на Уайвърн заедно с адвоката. Не е лесно човек да опази собствеността си от мошениците, които са се навъдили напоследък, от мен да го знаеш.

— Не мога да говоря сега, Хари. Следващия път, когато се видим, ще съм по-добре, само че помни, че може да не живея още дълго на този свят…, но ти давам честната си дума, кълна се пред Бога, който ще ме съди, че никога не съм бил женен за Берта. Това е лъжа. Знаех си, че тя ще ми създава неприятности някой ден, но това е лъжа. Алис е моята съпруга пред Всевишния. Другото е лъжа. Нали знаеш, че е лъжа, Хари?

— Не се измъчвай сега с това — отговори Хари студено и доста начумерено, и отправи поглед през пролуката между капаците към далечния хоризонт. — Умниците и адвокатите разбират тънкостите на закона. Защо ми е на мен да си блъскам главата?

— Хари, знам, че ме обичаш и няма да допуснеш да повярват на една лъжа — каза Чарлс Феърфийлд внезапно по-силно, отколкото беше говорил преди.

— Няма да допусна да повярват на лъжа — отговори другият студено и може би намусено, а после впери поглед в него и сърдито отвори уста.

— Знаеш, че скоро ще се роди едно дете, Хари умолително каза брат му. — Не искам да го съсипя. О, Хари, нима не обичаш единствения си нещастен брат?

Хари като че ли се канеше да изтърси нещо пикантно, но вместо това само се изсмя.

— Честна дума, Чарли, ако някой ни гледа, ще си помисли, че искаш да дам показания под клетва. Че кога съм казвал нещо друго освен истината? Ама че работа! Човек като мен, който винаги греши, защото е твърде откровен и прям. А що се отнася до обичта, какво друго може да ме е довело тук? Разбира се, не мога да кажа, че обичам някого, дори Хари Феърфийлд. Но ти си ми брат и аз съм до теб…, ама както съм ти казвал и преди, много обичам ризата си, ама повече обичам кожата си. Ей, така е честно!

— Четно е, Хари… няма да говоря повече. Ще си полежа. Пак ще се видим.

Хари отново зарея поглед между открехнатите капаци и се прозя. Смяташе да си върви.

От мислите му го извади някакъв звук. Приличаше на началото на смях. Погледна към Чарли, който беше издал този звук с протегната към масичката отстрани тънка ръка под ръкава на ризата. Очите му бяха отворени, но лицето му бе променено. Хари често бе виждал смъртта и веднага я позна. Скочи уплашено и стисна брат си за раменете.

— Чарли… човече… погледни ме! Боже! — Грабна бутилката с бренди и изля огромна доза между отворените устни. Течността потече от ъгълчетата на устните по бузите и по брадичката, гърлото не я преглътна, а очите останаха настойчиво вперени някъде в далечината, без да се променят. Чарлс Феърфийлд вече бе сред представителите на рода Феърфийлд от стари времена. Надеждата и страхът, всички проблеми и мечти бяха секнали.