Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (37)

ГЛАВА 37
ПРАТЕНИК

Алис не бе стигнала далеч, когато започна силно да трепери — междинното състояние, през което природата нормализира нервите на човек след силно и истерично напрежение.

Въздухът бе мек и спокоен, а леката сивота на утрото вече променяше мрака в особен сумрак.

— Скоро ще се оправите, скъпа — каза старата жена необичайно благо. — Не може да стане нищо по-лошо от онова, което вече се е случило. Като се върнем, ще ви приготвя чаша чай.

Под големите стари дървета до обраслата с бръшлян стена, ограждаща двора имаше каменна пейка, на която старата Милдред настани Алис.

— Така, така, починете си малко, отдъхнете си. Хм, сега пък плач — добре, поплачете си, щом искате. Ако е станало, каквото подозирам, по-добре благодарете на Бога, вместо да плачете.

Алис продължи да се тресе от конвулсивни ридания, като от време на време мяташе див поглед към портата на двора и стискаше ръката на старата жена. След няколко минути пристъпът отмина и тя продължи да плаче тихичко.

— Значи вие извикахте, така ли, госпожо? Нещо ви уплаши ли?

— Аз… почакай малко и ще ви разкажа… Беше ужасно… ужасно…

— Няма от какво да се боите тук, госпожо, нали съм с вас, а и вече се съмва. Освен това мога да се досетя какво е станало. Видели сте онази жена, нали? Старата кримка, госпожо… Е, гледката наистина може да уплаши всеки… Прилича на призрак… бяло лице, сляпа, същински дявол.

— Коя е тя? Как е дошла? Опита се да ме убие. О, госпожо Тарнли, толкова съм уплашена! — възкликна Алис и отново се разплака.

— Опита се да ви убие ли? Много се радвам, много се радвам, защото така ще се отървем от неприятностите, госпожо. Гледай ти! Наистина ли вдигна ръка срещу вас?

— О, да, госпожо Тарнли, беше ужасно! Спасих се по чудо. Не знам как, само Божията милост — отвърна Алис, притисната към госпожа Тарнли и разтреперана.

— О, момичето наистина е уплашено. Доста ви е минало през главата тази нощ, господарке, няма да я забравите. Младите хора обичат удоволствието, живота и самите себе си твърде силно, че да тормозят главите си с мисли за смъртта и за Страшния съд, ако Бог в милостта си не ги събуди от съня и от греховете им. „Стани, ти, който спиш“, така казва Библията и призовава силно пияния посред тъмна доба и докато домът му гори, така казва пасторът. Той е добър човек, макар че съм виждала и по-добри от него някога от амвона в Каруел. Така че всичко е за хубаво и вместо да плачете, трябва да прославяте Бог, задето ви е събудил от съня на тялото и ви е накарал да се замислите за Него и да се видите, каквато сте наистина, а не според ласкателствата на съпруга ви и собствената ви суета. Извинете ме, обаче истината си е истина, а Божията истина е над всички. А кой ще ви я каже, ако онези, които можете да чуете, не си отварят устата, а господарят Чарлс не престава да си блъска главата над проблема.

— Той е толкова благороден и винаги е бил моят ангел хранител. О, госпожо Тарнли, тази нощ щях да загина, ако не беше той. Той е най-добрият ми приятел, толкова е щедър и благороден.

— Е, това е хубаво — студено отвърна госпожа Тарнли. — Но според мен нещо трябва да се направи с онази дива котка там. Желязото трябва да се кове, докато е горещо, а пък нея няма да я укротят лесно — сигурно ще си тръгне, когато всичко приключи и напълни джобовете си с пари. Това е грях, след като толкова много честни души са в нужда, така че май ще е най-добре да взема всичко в ръцете си и да я прогоня, както тя иска да прогони по-свестни жени от нея.

— Тя е луда, нали, госпожо Тарнли? — попита Алис.

— А след като е луда, мястото й е в лудницата, а ако не е, дали ще се намери достатъчно високо бесило за нея, опасна никаквица такава! Защото така или иначе, дяволът се е вселил в нея и колкото no-скоро я настигне наказанието и легне в ковчега, толкова по-бързо ще преборим дявола и свестните хора ще си отдъхнат.

— Щом е луда, това обяснява всичко. Имам чувството, че никога няма да мога да вляза отново в къщата. О, госпожо Тарнли, не ме оставяйте сама. Небеса, какво е това?

Не беше нищо особено — госпожа Тарнли се бе изправила, защото вратата към двора се бе отворила, някой бе излязъл и се оглеждаше.

Беше момичето Лили Доджър, което стоеше и се оглеждаше наоколо под короните на високите дървета.

— Нищо, госпожо, само детето… Лили Доджър. Доволна съм, че стана така, защото сега ще я накарам тихичко да дойде. Ей, Лили, глупачке, ела насам… виждаш ли ме?

Момичето затвори вратата зад гърба си и се приближи с ококорени очи и със сериозно изражение. Беше се стреснала и събудила от шумовете, изпълнили къщата, беше навлякла дрехите си и след като бе мярнала фигурата на госпожа Тарнли да минава покрай прозореца, я бе последвала.

Госпожа Тарнли направи няколко крачки към нея, повика момичето с пръст и то се приближи.

— Трябва да отидеш в Кресли Комън, момиче, в Уикфорд. Знаеш ли къде е Уикфорд?

— Да, госпожо, знам.

— Трябва да отидеш там през селото и да повикаш господин Марк Тофам. Нали знаеш къде е къщата на Марк Тофам със зелената врата, в края на моста?

— Да, госпожо Тарнли, знам я.

— Кажи, че трябва да дойде тук в Грейндж… заради убийство, добре запомни… А после иди при господин Родни от другата страна на реката, господаря Родни от Райдел. Нали знаеш къде е къщата му?

— Да, госпожо — отвърна момичето, очите му се разшириха още повече, а по лицето му се изписа смайване.

— Ще кажеш на господин Родни, че тук се случва нещо лошо, че за малко не е било извършено убийство, че си казала на полицая Марк Тофам и че се надяваме той да дойде лично, за да оформи документите и да изпрати затворника, където му е мястото. Тук сме почти само жени, затова се налага Том Клинтън да пази престъпницата, нали разбираш, а също да пази и нас, защото няма кой да ни закриля. А сега тичай момиче, вържи си бонето и дим да те няма. Иди там възможно най-бързо и не бързай да се връщаш, понеже те сигурно ще те докарат, надали ще дойдат пеша. В Райдел сигурно ще ти предложат закуска, ама ако не го направят, ето ти два пенса да си купиш малко хляб в града. Ясно ли е?

— Да, госпожо.

— Нали няма да сбъркаш нещо?

— Не, госпожо.

— Тогава направи, каквото ти казах. Тръгвай — отпрати я госпожа Тарнли с властен жест.

Със свито от страх сърце, защото не знаеше още какви опасности я дебнат, Лили Доджър изтича в двора, за да вземе бонето си, и надникна през прозореца на кухнята, но на бледата сивкава светлина не видя нищо друго освен предмети.

Колебливо повдигна резето с пръст и се вмъкна в познатия проход, сякаш изследваше обитавана от призраци къща. Беше треперила от страх в леглото си, когато пронизителни и далечни писъци от ужас бяха проникнали през коридорите и стените в нейната спалня. От време на време си казваше „Бог да ни е на помощ!“ и се ослушваше, смразена от странно усещане за надвиснала опасност, свързано във въображението й с непознатата, посетила стаята й и прогонила спокойния й сън. Скочи от леглото, навлече паникьосано дрехите си, прекръсти се, закопча се и завърза връзките, ослуша се и отново се прекръсти. Когато видя госпожа Тарнли да минава покрай прозореца, придружена от още някой, когото тогава не разпозна, и боейки се повече от това да остане сама в опустялата къща, отколкото от гнева на госпожа Тарнли, тя последва суровата си закрилница.

Сега, когато прекосяваше кухнята на пръсти, стиснала в ръка сламеното си боне, тя изведнъж чу гневни викове и до нея през отварящите се и затварящи се врати стигнаха думи, които увеличиха ужаса й и подсилиха любопитството й.

Побърза да излезе от къщата, мина покрай господарката си и Милдред Тарнли, връзвайки бонето си под брадичката, и подчинявайки се на нетърпеливото нареждане на госпожа Тарнли: „Тичай момиче! Размърдай се!“, тръгна с бърза крачка, с която не след дълго щеше да прекоси Кресли Комън.

Старата Милдред успокоено забеляза това. Знаеше, че девойката с широки рамене и с кафяви очи е проницателен и прецизен пратеник и след като стана свидетел на опасното усложняване на положението, тя се зарадва, задето съдбата им бе предоставила толкова кратък и бърз начин да се спасят от жената, смутила спокойствието им.

— Елате, госпожо, че тук ще настинете ужасно. Вече всичко е утихнало, а аз ще се погрижа в кухнята да сме на сигурно място. Освен това господин Чарлс е в къщата, Том Клинтън е горе и всички са в безопасност. Пък и кой дава и пет пари за сляпата дива котка? Не и аз, със сигурност. Старата Милдред Тарнли няма да й позволи да върши глупости в собствената й кухня, след като мога да я думна с ръжена по главата. Някаква си дърта сляпа вещица! Колкото и да съм стара, мога да се справя с шест като нея и да ги катурна на земята една след друга. Вие не се измъчвайте от това, госпожо, ще залостя вратите към прохода и към килера, дори ще ги заключа, ако речете. Ще накарам старата Дулчибела да остане с вас и ще видите, че е по-малко вероятно да видите този звяр в кухнята, отколкото тук. Ето я и госпожица Крейн, наднича от прозореца си — каза тя и посочи към Дулчибела. Ехо, госпожице Крейн, слезте долу да постоите с господарката си!

— Слава богу! Тя там ли е? — възкликна старта жена.

— Слезте долу, госпожо, моля ви. Тя е съвсем добре и ще се радва да ви види.

Главата на старата Дулчибела тутакси изчезна от прозореца.

— Ей, сега ще слезе, госпожо, а когато дойде — защото не искате да оставате сама, — аз ще отида да залостя здраво вратите на кухнята.

— И добре я претърсете, госпожо Тарнли, кухнята и вътрешната стаичка, за да сме сигурни, че никой не се е скрил там, нали? Моля ви, направете го, нали мога да разчитам на вас?

— Уверявам ви, че там няма никой.

— Въпреки това проверете, моля ви — възкликна Алис.

— Добре, госпожо, само се успокойте. Няма защо да се страхувате, няма да й оставя никакъв шанс, а и съвсем скоро ще я отведат на сигурно място, ще я пъхнат в килията. А вие не се плашете напразно, бъдете спокойна, защото няма от какво да се страхувате, а ако се измъчвате за нищо, ще се съсипете, така да знаете.

Докато тя говореше, се появи старата Дулчибела с много загрижено изражение, заклатушка се към младата си господарка и от време на време вдигаше ръце и очи към небето, докато се приближаваше. Когато пристигна, направи тържествен благодарствен жест и каза:

— О, дете мое, дете мое, слава на Бога, че си добре. За малко да припадна, когато влязох в стаята ти преди малко и сварих всичко с главата надолу и изпоцапано, а в стената бе отворена нова врата. Направо не знаех къде се намирам… На пода имаше облян в кръв човек и до него на пода лежеше голям нож със зелена дръжка… Бог да ни е на помощ! А острието беше изкривено и окървавено. Никога не съм била толкова уплашена. Имах чувството, че ще припадна, не знаех какво да очаквам и направо щях да се строполя на пода от страх. Скъпото ми дете, безценното ми, Бог да те пази! Ето те тук боса и полуоблечена. Трябва да влезеш вътре скъпа, ще умреш от студ.

— Почти нищо не си спомням, Дулчибела, само едно… О, толкова съм уплашена!

— Влез вътре, скъпа ще умреш, ако стоиш тук без дрехи. Какво се случи, скъпа, кого видя?

— Една жена, страховита сляпа жена, която влезе през новата врата. Никога преди не съм я виждала.

— О, скъпа! О, скъпа госпожице Алис! Не мога да повярвам. Благодаря на Бога, че в края на краищата сте добре. Значи нея съм чула да пищи толкова силно… и онези отвратителни думи, които не съм чувала друг път да изрича устата на жена. Бог да ни е на помощ!

— Къде е тя сега?

— Някъде в предната част на къщата, скъпа. Пищи и се кикоти, така ми се стори, но само Бог знае.

— Тя е луда, така ми каза госпожа Тарнли, господин Феърфийлд твърди същото. Господарят Чарлс се е върнал, скъпият ми Рай. О, Дулчибела, колко съм признателна! Какво щях да правя, ако го нямаше?

Дулчибела я убеди да влезе в двора и през вратата към килера, на която стоеше Милдред, след като бе прекъснала всякакъв друг достъп към кухнята. Алис влезе, ужасно уплашена, че отново е в къщата. Но нали там бе съпругът й, и другите помощници, а и всички врати бяха заключени?