Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (34)

ГЛАВА 34
БУДУВАНЕ

Насън към него бавно се доближи бледо и уплашено лице, което отскочи ужасено и изкрещя. Писъкът му прозвуча ужасяващо дълго, докато фигурата се отдръпваше. Стори му се, че разпознава някого — жив или мъртъв, не можеше да каже — в ужасното бледо лице, студено като мрамор и с огромни очи, вперени в неговите.

Когато се събуди, в ушите му отекваше този звук. Както става, когато човек е крайно изтощен и най-сетне е бил надвит от съня, Чарлс остана буден известно време, преди сетивата и мислите му да се събудят напълно и сънят да отлети окончателно. Чу втори пронизителен писък, после още един и още един. Стори му се, че разпознава гласа на жена си. Уплашен и вече съвсем буден, той изхвърча от стаята към основата на стълбите и после нагоре. В стаята чу шум от стъпки, някой силно разтърси вратата и се разнесе още един продължителен и мъчителен писък.

Над покрива на къщата и от всичките му страни се лееше най-спокойната и блажена светлина. Ярката луна, тъмното небе и множеството звезди правеха нощта подходяща за свети мисли и за нежни и красиви любовни бдения. Не виеше нощен вятър, откъм гъстия бръшлян не се разнасяше никакво шумолене. От прозорците не долиташе друг звук освен пърхането на сивата нощна пеперуда в сенките край рамката на прозореца. Чуваше се как листата капят от дърветата, как се откъсват от клоните и се сипят на земята.

Но дори в тази нежна нощ се движеха опасни и изпълнени с вина образи. Докато малките птички, пъхнали главици под крилете си, спяха, сгушени в листатите си гнезда, бялата сова се носеше безшумно — страховито провидение, раздиращо нощния мрак. Престорено скромната котка се промъкваше тихичко като сивкава сянка, а зелените й очи бяха приковани върху жертвата й. Природата със своята благост и жестокост, със своята възвишеност и низост, прилича на микрокосмоса на човешкото сърце, в което битуват толкова противоположности, където окаяното се бори с героичното и дяволското — с ангелското. В тази спокойна нощ сърцето на Алис бе натежало. Кой може да обясни тези внезапни, безшумни, но ужасни промени на духа, които се изпречват като тънка цветна пелена между нас и заобикалящата ни действителност всички предмети запазват очертанията си, ала губят розовото си сияние и златистата си светлина и внезапно надяват плашещ облик от сивкаво и зеленикаво.

— Дулчибела, да не би той да си пристига? О, Дулчибела, според теб ще се върне ли тази нощ?

— Възможно е, скъпа моя. Защо да не си дойде? Легни, дете, недей да скачаш така от леглото. Никога няма да заспиш, ако непрекъснато се ослушваш и се оглеждаш. Само се въртиш, а колкото повече се разбуждаш, толкова по-дълго няма да можеш да заспиш. Знам го, защото много дълги часове съм лежала будна и съм очаквала горкия Крейн да се върне от пазара у дома с каруцата, много отдавна. Той си имаше недостатъци, кой няма, но беше честен и добродушен човек, дори муха не можеше да убие и груба дума не изричаше, освен може би един или два пъти, но никога сериозно и все когато беше пиян. Пък то, госпожице Али, кой не го прави понякога? Но беше мил и хубав мъж, затова много скърбях, когато смъртта ми го отне — каза Дулчибела и изтри очите си. — Минаха двайсет и седем години от деня на свети Стефан, когато го погребах в църквата на Уайвърн и после се опитах да продължа със скромния му поминък, обаче не успях да изкарам нищо, а когато Бог реши да отнеме и шестгодишната ми дъщеря, се отказах от всичко и отидох да живея в дома на пастора. Но както ви казвах, госпожице, много часове съм седяла будна и съм чакала своя Крейн да се върне у дома. Понякога се отбиваше пътем с някой приятел в „Котката и цигулката“ — само това не харесвах много у горкия мой Крейн. Затова започнах да помагам на майка ви, госпожице, и на горкия ви баща, добрия викарий на Уайвърн — не съм срещала друг човек като него, нито веднъж.

— Добре ли си спомняш мама?

— Все едно беше вчера, госпожице — отвърна старата Дулчибела, която често отговаряше на този въпрос. — Да, все едно бе вчера. Красива дама. И винаги изглеждаше толкова приятно — усмихнато лице, все едно слънцето влизаше в стаята.

— Питам се защо няма неин портрет, Дулчибела.

— Няма, госпожице. Вижте, госпожице Али, скъпа, знам, че такива портрети струват доста пари, а това е само началото, после има още доста разходи. Пък доходите на викария на Уайвърн бяха в най-добрия случай скромни, колкото да се справи едва-едва, а родителите ви бяха много добри към бедните, даваха им, колкото дори богаташ не би дал, не си спестяваха никакви грижи за тях, все се грижеха за всички. Обичаха хората и живееха един за друг, никога не са си казала и дума накриво. Каквото единият харесваше, другият обичаше, благословени да са. Никога не съм виждала друга такава двойка, никога. Двамата силно се обичаха, обичаха всички хора — двамата заедно бяха като един ангел.

— Лейди Уиндейл има портрет на горката ми майка, съвсем малък, миниатюра. Мисля, че е много красив. Направили са й го, когато е била на не повече от седемнайсет години. Нали знаеш, че лейди Уиндейл е много по-възрастна от мама?

— Да, така е, с десет години или дори с повече, струва ми се — отговори Дулчибела.

— Леля много харесва портрета, толкова много, че не иска да ми го даде. Но твърди, милата ми леля, че ми го е завещала. О, Дулчибела, чувствам се толкова самотна!

— Самотна ли! Но защо, скъпа моя? С такъв мил и хубав съпруг, който ще стане господар на Уайвърн — само си помислете, господар на Уайвърн, по-важен човек от много лордове в парламента! Освен това е добър по душа, една дума накриво не казва, никога не гледа лошо, все е тих и спокоен. Тихо, госпожице, не бива да говорите така! Помислете за малкото бебче, което ще се роди. Няма да сте на себе си от радост, когато зърнете личицето му. С божията помощ, моля се за мига, в който ще ви го покажа!

— Добрата ми стара Дулчибела — каза младата жена, а очите й се напълниха със сълзи, когато се усмихна. Само че горката ми майка е умряла, когато аз съм се родила! О, Дулчибела, мислиш, че изобщо ще зърна личицето на горкото създание? О, би било толкова тъжно, нали би било тъжно?

— Не бива да говорите такива глупости, скъпа. Грехота е, след като Бог ви е дал толкова много, удобен покрив над главата, достатъчно храна, добри приятели и едно благословено създание, което ще се роди и ще направи всяка минута приятна за всички в къщата. Грехота е да се притеснявате така — все се боите от едно или от друго. Защо всички се боят? Успокойте се, само веднъж на хиляда пъти се случва нещастие. Грехота е да се боите, казвам ви, нали сте в ръцете на добрия Бог, който се погрижи за вас, измъкна ви от онази малка детска стая, когато бяхте колкото ръката ми и единственият ви близък беше глупавата стара Дулчибела, която не знаеше накъде по-напред да се обърне. А и леля ви, която замина бедна, колкото майка ви, се върна заможна от другия край на света… и всичките ви близки и приятели, и старият господар Хари Уайвърн, дето сега е малко сърдит, но иначе е добър приятел и със сигурност ще се сдобрите, въпреки случилото се между него и господаря Чарлс. Горещата кръв не е най-лошата кръв. По-добре да се скараш с някого в яда си и после да се помирите, отколкото да се усмихваш, ама да нямаш добрина в сърцето. Казвам ви, тези мъже с горещи глави и с твърди юмруци, дето винаги говорят направо, не са най-лошото нещо. Никога няма да забравя как той ви прибра в дома си, вас, бездомната, и мен заедно с вас, дето ме чакаше приют. Така че, каквото да прави и да казва, Бог ще го благослови заради онзи ден, защото тогава се държа като същински ангел — каза старата Дулчибела.

— И аз така мисля, Бог вижда. И аз така се чувствам — отвърна Алис, — и се надявам всичко да се оправи. Сигурна съм, че ще се оправи. О, Дулчибела, аз съм причината за толкова много мъка и горчивина!

Алис замълча с плувнали в сълзи очи, но успя да не се разплаче.

— Все така говорите, но ми се иска да знам къде щяха да са те без вас? Всеки мъж, когато се ожени, има някакви грижи, такава е Божията воля. Ако нямаха грижи, изобщо нямаше да се сещат за Бог. Този кратък наш живот е най-дългият ни път и най-трудното поклонничество. Затова трябва да приемаме спокойно, дори ведро, изпитанията, които Той постави на пътя ни, защото с неговата благословия всичко ще свърши добре.

— Амин — каза Алис с ведра усмивка, но с все още натежало сърце. — Надявам се, добра ми стара Дулчибела. Какво щях да правя без теб? Чакай! Тихо! Какъв е този шум навън? Не, стори ми се, че чух конски копита, но съм се излъгала. Вече е много късно, едва ли ще си дойде тази нощ. Как мислиш, Дулчибела, има ли шанс да си дойде?

— Ами, не, скъпа, стана много късно. Не, не, трябва да прогоним тази мисъл от главите си. Изобщо няма да успеете да поспите, ако все се ослушвате за него. Изпитвала съм това безпокойство, много пъти съм лежала и съм се ослушвала — ту на една страна, ту на друга, докато вените на главата ми не започнат да туптят като часовник, все по-будна с всеки изминал час и все по-голяма глупачка. Той ще се върне у дома по живо, по здраво, нито минута по-рано, колкото и да се ослушвате. Спомняте ли си какво ви повтарях като малка, сама ще се убедите, че е вярно — когато чакаш, времето ти се струва безкрайно.

Алис тихо се засмя.

— Убедена съм, че си права, Дулчибела. Не, няма да се върне тази вечер. Беше просто вероятност, трябваше да се досетя. Но може би утре? Мислиш ли, че може да се върне утре?

— Твърде е вероятно да си дойде утре — денем, може би за закуска, защо не? — отвърна старицата.

— Така ми се струва. Знам, че ми каза може би днес вечерта и съм сигурна, че знае как горката му жена го чака и копнее да го види. Ще прогоня тази мисъл от главата си, както ти ме посъветва. Той трябва да се погрижи за много неща, а освен това ми каза „вероятно“. Пък и ти смяташ, че ще е утре сутринта. Няма да си позволя да се надявам на това, твърде е приятно, няма да мисля за това. Сигурна съм, че скоро ще си дойде. Не искам да те държа повече будна, скъпа ми стара Дулчибела. Каква егоистка съм! Лека нощ.

Двете се целунаха, както правеха още от детството на малката Алис, преди да се разделят за през нощта.

— Лека нощ и Бог да ви благослови. Не бива да се притеснявате. Бог да ви пази, моя скъпа госпожице Алис. Трябва да поспите, че иначе на сутринта ще бъдете много бледа и измъчена и той няма да ви познае, когато си дойде.

След още една целувка и прегръдка двете се разделиха, старата Дулчибела остави свещта на масата на господарката си да гори, както тя бе пожелала, защото самотата я правеше неспокойна, скри се от очите й зад завесата и с последно пожелание за лека нощ и още една благословия затвори вратата.

Има ли такова нещо като пълно и безусловно доверие след брака? Тя не можеше да каже всичко дори на добрата стара Дулчибела. Когато изпрати с усмивка милата си предана и стара приятелка, сърцето й щеше да се пръсне.

Копнееше да се наплаче насаме и сега горкото същество имаше тази възможност и го стори.

И като децата плака, докато заспа.

Един час по-късно старата къща в Грейндж бе притихнала като съседния църковен двор на Каруел. Но едва ли в енорията или в цялата провинция имаше домакинство, чиито обитатели да бяха толкова странно разположени.

Долу в облицованата с дъбова ламперия дневна в креслото си седеше Чарлс Феърфийлд, потънал в съня на изтормозения и изтощен мозък, който в началните си мигове на пълно потапяне прилича на вцепенението на мозъчен удар.

В самотната спалня върху възглавницата лежеше бледото лице на младата му съпруга с още влажни клепки, заспала в тъжната илюзия за неговото отсъствие — и по-добре, защото, ако знаеше всичко, присъствието му нямаше да й се отрази по-добре.

Долу в стаичката си най-сетне заспала лежеше Лили Доджър, все още с глава под завивката, където се бе пъхнала, обзета от паника при мисълта за евентуалното завръщане на непознатата, а ухото й продължаваше да гори от строгото и злобно стискане.

Под наклонената стена на своята бърлога под стълбите, съблякъл единственото си палто и изтегнат по гръб, положил едната си полусвита мазолеста ръка под издължената си глава, а другата — отстрани до тялото си, хъркаше честният Том, понеже нищо не можеше да му се отрази по-добре след голямата халба бира и пътуването до Кресли Комън.

За миг ще застанем и пред постелята на добрата стара Дулчибела. Чистата съвест и здравият стомах, а също и лесното място в този изпълнен с проблеми свят благоприятстват здравия сън, затова тя спеше съвсем спокойно, загърнала невинната си плешива глава с голяма кърпа и положила върху нея къдраво нощно боне. Дебелата й и овехтяла от разлистване Библия, от която тя четеше половин дузина стихове всяка вечер, лежеше върху масичката до месинговия свещник, а върху нея бяха очилата й.

Милдред Тарнли, слаба и ъгловата фигура, лежеше с дрехите, със старата си кафява работна рокля, с бонето си, вързано с широки панделки за заетата й с много мисли глава, а изморените й нозе бяха все още обути с издраните черни чорапи. Беше готова да скочи, ако я повикат, да пъхне крака в разкривените си обуща и да се заеме със задълженията си.

В самотната си стая в пустата част на къщата високата непозната, облечена с бяла вълнена нощница, лежеше и не помръдваше.

След като Милдред Тарнли се намести сковано под завивката, я връхлетяха някои съмнения относно тази личност, спомени за отвратителното й поведение и за действията й в миналото, а също и страхове, че зловещата бяла жена не си почива в леглото си. Това опасение дотолкова се засили, че колкото и да бе изморена, Милдред не можеше да заспи. Подозрението, че боса и наострила уши, онази ужасна жена може би пипнешком се движи из къщата, накараха сърцето й да забие все по-бързо и по-бързо.

Накрая не издържаше повече, стана, запали свещта с кибритена клечка и по чорапи тръгна тихо по коридора и мина покрай стаята, където по това време Чарлс Феърфийлд пишеше писмата.

Той позна стъпките, с които ухото му беше свикнало, и не си направи труда да проверява какво е намислила тя.

И така, тихо, тихо Милдред Тарнли се озова пред вратата на неканената гостенка и се ослуша. Едва ли ще допуснете, че старата Милдред може да се разтрепери от нерви, само че тя наистина много се страхуваше от неприятната посетителка, пред чиято върховна злонамереност и неземна енергичност собственият й нрав и енергичност съществено отстъпваха. Ослуша се, но не чу никакви признаци за присъствието й. Беше ли жената там изобщо? Съвсем леко с нокътя си почука по вратата. Никакъв отговор. Сетне натисна бравата. Беше заключено.

Но дали старата кримка все още бе в стаята си, или се скиташе из къщата с кой знае какви зли помисли в главата?

Фигурата с бяла вълнена нощница беше там, лежеше на една страна, с лице към вратата, когато Милдред се приближи. Слепите й очи играеха в орбитите си, на устните й играеше усмивка, докато слушаше, и тя изви шия, за да насочи ухото си към вратата. Все още бе будна, както и самата Милдред.

Известно време Милдред наблюдава нерешително вратата. Реши, че има основателно извинение да посети отново гостенката заради състоянието, в което я бе оставила. Защо не отвори вратата смело и не влезе? Само че Милдред бе изпаднала в състояние, по-мъчително от самотата, и ставаше все по-неспокойна. Възможно ли бе тази висока и безумна злодейка да я причаква на вратата, обзета от отмъстителност и заподозряла я в лъжа, готова да я стисне за гърлото, щом отвори вратата, и да я удуши на леглото? Когато от вътрешността на стаята се разнесе сънено възклицание, тя отскочи назад и за миг замръзна от страх.

Предпочете предпазливостта и бавно се оттегли. Коридорът, в края, на който се намираше стаята на старата кримка, минаваше покрай гардеробна отляво и след това от другата страна водеше до един вестибюл. Тази врата имаше ключ и след като го превъртя, госпожа Тарнли го пъхна в джоба си и доволна, че е заключила добре злия дух, се върна в леглото си по-спокойна и потъна в сън.