Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (32)

ГЛАВА 32
НЕОЧАКВАНО ЗАВРЪЩАНЕ

Въпреки грижите, налегнали Милдред, докато седеше пред огъня и надзърташе през прозореца, умората я надви и главата й клюмна. Но тъй като съзнанието й бе тревожно и позата — неудобна, тя сепнато се събуди от ужасен сън и още сънена отвори очи и зърна същата меланхолична зеленина, осветеното от луната небе и неясните очертания на двора, които гледаше и преди да заспи. Зърна нечие бледо лице, което я наблюдаваше през прозореца. Пръстите тихо почукваха по стъклото.

Старата Милдред примигна и тръсна глава, за да прогони онова, което взе за мъчително видение.

Беше Чарлс Феърфийлд, който стоеше пред прозореца и изглеждаше побеснял и ужасно нещастен.

Милдред се изправи и той я повика. Тя му направи знак към вратата, приближи се и отвори.

— Влезте, сър — покани го тя.

Той държеше в ръка седлото, стремето и оглавника. Влезе в кухнята и ги пусна на плочките на пода. Тя го погледна в лицето, той нея — също. Мълчаха. Не беше работа на Милдред да отваря неприятната тема.

— Ще искате ли нещо?

— Не, няма да ям, благодаря. Сипи ми чаша вода, жаден съм. Изморен съм и… Сами ли сме?

— Да, сър. Не предпочитате ли бира? — попита тя.

— Не, вода. Благодаря — отговори той и отпи голяма глътка.

— Къде е конят, сър? — попита тя, след като метна поглед към седлото на пода.

— В полето… на нивата с тополите… Е?

— Том предаде ли ви съобщението ми, сър? — попита тя и отклони поглед.

— Да. Къде е тя? Спи ли?

— Господарката е в леглото. Сигурно спи.

— Да, да, и е добре. Том ми каза. А къде е… Изпрати ми вест, че е пристигнал някой. Знам кого имаш предвид. Тя къде е?

— В предната спалня… в предишната стая… до вратата на антрето, нали се сещате… Легна си и спи, надявам се. Но най-добре да не вдигаме шум, някои хора спят съвсем леко, нали знаете?

— Късно е — каза той и извади часовника си, но забрави да го погледне. — Сигурно е пристигнала днес… да, пристигнала е тази вечер… и е изморена или поне би трябвало да бъде… пътуването е дълго.

Приближи се към прозореца и тласкан от инстинкта, който ни завладява на тъмно, погледна към светлината, над сумрачните дървета, към тънките сияйни облаци, набраздили небето.

— И аз съм много изморена, господарю Чарлс. Сигурно се досещате каква нощ прекарах. Почти бях заспала, когато се приближихте към прозореца. Том каза, че няма да се връщате. Добре че вратата към двора не беше заключена — още пет минути и щях да я заключа.

— Нямаше да има голямо значение, Милдред.

— Сигурно щяхте да се покатерите и да влезете през прозореца.

— Не, щях да продължа нататък. Дори перце може да ме отблъсне от тази врата.

— Накъде да продължите? — попита тя.

— Накъдето и да е, към долчинката. Изморена си, Милдред, аз също.

— Трябва добре да се наспите, господарю.

— Нуждая се от дълъг сън. Капнал съм. Както стоят нещата, бях решил да продължа нататък и да не ви създавам повече неприятности.

— Да продължите… Ама че глупости, господин Чарлс. Още не се е стигнало дотам… да отстъпите къщата си на такава като нея.

— Ще ми се да бях умрял, Милдред. Не знам дали добър или лош ангел ме накара да дойда. Щеше да е по-лесно, ако бях продължил по пътя си и бях скочил от скалата в дъното на долчинката.

— Стига с тези глупости! — скастри го Милдред. — Въвлякохте горката млада жена в съмнителна игра и трябва да останете до нея, Чарлс. Вие не сте страхливец и няма да я изоставите. Освен това горкото същество чака бебе, така че нямате право да се срамите, ако в гърдите ви бие сърце на мъж. Не знам как е по закон, ама Бог ще ви съди, ако я изоставите сега.

Госпожа Тарнли бе вирнала високо глава и изглеждаше много строга, поставила ръка върху рамото на „господаря Чарлс“, докато го разтърсваше, за да го събуди от мъртвешкия му унес.

— Няма, стара ми Тарнли — каза той най-сетне. — Права си, горката малка Алис, милата и обичлива Алис!

Внезапно той отново се извърна към прозореца и изведнъж мълчаливо зарони изтерзани сълзи.

Старата Тарнли го наблюдаваше строго с кос поглед. Съмнявам се, че изпитваше съжаление към него, защото изобщо не обичаше да се размеква и нямаше представа какво означава този рев.

— Казах, че не знам как е по закон и откъде бих могла — поде тя. — Но знам, че ако според вас наистина бяхте женен за жената, която пристигна тук тази вечер, сърцето нямаше да ви позволи да постъпите като негодник с горкото глупаво създание горе и да я направите своя съпруга.

— Никога, никога, кълна се в небето! Аз съм толкова съпруг на тази нещастна жена, колкото съм женен и за вас.

— Милдред има глава на раменете си и не се е женила. От брака рядко произлиза нещо друго освен сълзи и бръчки, а понякога глад и беднотия. Но брак трябва да се сключва, така пише в Библията, така е било и когато Ной е влязъл в ковчега, така ще бъде и в деня на Страшния съд.

— Да — съгласи се Чарлс Феърфийлд разсеяно. — Разбира се, тази нещастна жена не се придържа към никакви твърдения, просто си е наумила да ни тормози, за да постигне целта си. Няма значение какво казва, това никога не ме е изненадвало. Винаги съм знаел, че ако оживее, някой ден ще ми създава неприятности. Но това е всичко — просто неприятности. Няма никакъв шанс да успее никакъв. Тя го знае и аз го знам. Измъчва ме само това, че хората, които са наясно с всичко не по-зле от мен, и хората, които би трябвало да ми съчувстват, говорят така, все едно сега се съмняват в нещата.

— Не съм казала това, господарю Чарлс — каза Милдред.

— Нямах предвид теб, а съвсем друг човек. Ужасно съм нещастен. Всичко това не можеше да се случи в по-неподходящ момент.

— Сигурна съм, че не съм казвала подобно нещо. Винаги съм била на едно мнение за нея — зло и хлевоусто чудовище.

— Не говори така за нея — разпалено каза Чарлс. Каквато и да е, тя страда и бе жестоко използвана, а вината за това е моя. Не съм го искал, но за всичко съм виновен аз.

Госпожа Тарнли се подсмихна, но не каза нищо. Настъпи мълчание.

— Знам, че ми мислиш доброто — каза той с друг тон.

— Имайте милост към себе си. Сигурна съм, че така е най-добре в този жесток свят, господин Чарлс. Досега никой не ми е благодарил за добрината.

— Винаги си ми била вярна, Милдред, по свой начин наистина, но винаги си ми била вярна. Ако съдбата ме пощади, ще ти докажа, че умея да бъда признателен. Знаеш в какво положение се намирам сега — не мога да помогна никому, не мога да ти покажа уважението си.

— От нищо не се оплаквам — каза Милдред.

— Идвал ли е брат ми, Милдред? — попита той.

— Не.

— Някакви писма за мен?

— Нищо, сър.

— Човек никога не получава помощ, когато се нуждае от нея — горчиво въздъхна господарят. — Едва ли някой е бил притискан толкова плътно до стената, едва ли някой е бил толкова близо до лудостта. Много съм признателен, че има с кого да поговоря, Милдред — със стар приятел. Не знам какво да правя… нищо не мога да реша и ако ти не беше до мен сега, сигурно щях да откача. Трябва да те питам за много неща. Казваш, че дамата от известно време е в стаята си. А говори ли високо, беше ли ядосана, вдигна ли шум?

— Не, господине.

— Кой я видя?

— Само аз, господине, и човекът, който я докара.

— Слава Богу. Тя знае ли за моята… Чу ли господарката ти в къщата?

— Казах й, че това е съпругата на господаря Хари, да ми прости Бог. Че сега той живее тук постоянно, а вие почти не идвате, само за по няколко часа.

— Много добре. Тя повярва ли?

— Всяка дума, доколкото разбрах. Наговорих й доста лъжи.

— Така, така. Какво още?

— Началото на греха е като прииждаща вода. Скоро ще отвори за себе си огромна пролука и ще потопи всичко останало.

— Да…, ами…, ами… наистина ли смяташ, че е повярвала на думите ти?

— Да — отговори тя.

— Слава на Бога отново! — възкликна той с дълбока въздишка. — О, Милдред, така ми се иска да знаех как е най-добре да постъпя. Толкова много неща ми се струпаха на главата.

Стори й се, че усети как положената върху нейната ръка потрепва.

— Пийнете си глътка бира, господарю, изморен сте.

— Не, не… не много… Добре ми е така. Как е господарката ти?

— Ами, общо взето доста добре.

— Ще ми се да бе съвсем добре, Милдред. Толкова лош късмет. Само да бе съвсем добре, горкичката, щеше да ми е по-лесно. Само че не смея да я плаша, не смея да й кажа, защото това може да причини смъртта й. О, Милдред, не е ли ужасно?

— Доста е зле, не отричам.

— Не е ли по-добре да поема този риск и да й призная всичко? — попита той.

— Ами риск е, при това голям. Все едно да опрете пистолет в главата й и да я убиете. Моментът е труден за нея, горкото момиче, и опасен също. Освен това помнете, че ако има такъв разговор, ако се стигне до пристъпи на плач и на смях, няма ли старата лисица да чуе всичко, да се намеси и да хвърли масло в огъня. Ако чуе, нищо не може да я спре и тогава Бог да ни е на помощ. Не, ако бях неин съпруг, no-скоро щях да умра, отколкото да й кажа, каквато е.

— Не, разбира се, че не… Не бива да й казвам… Сигурен съм, че си права, Милдред. Ще ми се Хари да беше тук. Понякога се сеща за неща, за които аз не мога. Иска ми се Хари да дойде, все ще измисли нещо. Сигурно ще измисли… Сигурен съм.

— А на мен ми се иска тази жена да се върне там, откъдето е дошла — заяви Милдред, в чието съзнание образът на яркочервеното манто вече избледняваше, защото икономката изобщо не вярваше в искреността на онази жена и мантото й приличаше повече на яркочервена лъжа.

— Недей, Милдред, бъди добра… заради мен… не говори зле за това нещастно същество — каза той този път благо и положи ръка на рамото й. — Радвам се, че си тук, Милдред, много се радвам. Помня те, откакто се помня аз самият. Винаги си била мила с мен, Милдред… все същата, корава като стомана.

Говореше с предизвиканото от нещастието дружелюбие. Когато човек страда, състраданието става безценно, а с копнежа за него се връща и нещо от обичливостта и нежността на детството.

— Не е дошла за добро — заяви Милдред. — Тя е лукава и жестока, и дано не ми се разсърдите, но според мен е малко откачена. Хора с такива пристъпи понякога са доста шантави.

— Можем да поговорим за нея после — каза той. — Имах предвид нещо съвсем различно. Имам хиляди причини в момента да не искам скандал — говоря за свада с тази личност. Добре знаеш как ще се отрази това на горкото същество горе. О, скъпа моя, скъпа моя, в какво те забърках?

— Е, хайде, станалото станало — каза Милдред. — За какво си мислехте?

— А, да, благодаря ти, Милдред. Мислех си… да…, ако господарката ти е достатъчно здрава, за да пътува, ще я отведа от тук, веднага ще я отведа, ще заминем далеч от тази… неспокойна личност. Трябваше да го направя веднага, но бях толкова нещастен, а и понеже можехме да се подслоним тук… Кой би допуснал, че с нейното здраве, с нейната болест — имам предвид зрението й — тя отново ще се появи тук? Аз съм най-нещастният човек на земята, винаги ме улучват по слабото място. Милдред, нали ще е по-добре да не будя господарката ти посред нощ, за да обсъдим плановете си?

— Изобщо не я доближавайте. Само като ви зърне лицето, ще разбере, че нещо не е наред.

— Значи мислиш, че е по-добре да не се виждаме?

— Не се виждайте. Веднага щом решите какво да правите с нея — а ако успеете да го направите тази нощ, толкова по-добре, — напишете й писмо какво трябва да направи, дайте ми го и аз ще й го предам, все едно е пристигнало по пратеник. Послушайте ме, не се задържайте тук нито минута повече. Тръгнете преди изгрев, няма защо да оставате в Грейндж. Ако онази ви открие, ще стане по-лошо. Полегнете малко на дивана в салона трябва да поспите, иначе утре за нищо няма да ви бива и окачете наметката си в коридора. После яхнете коня по изгрев, а аз ще ви приготвя някаква закуска, преди да заминете.

— Нали ти казах, че лейди Уиндейл предложи да се погрижи за Алис, за господарката ти, така че засега е достатъчно тя просто да отиде там. Само че е твърде наблизо и се боя, че няма да свърши работа.

— Най-добре да е надалеч, когато сте готов за това каза Милдред. — Поседете тук, ако предпочитате, или полегнете в салона, а ако решите какво ще правите, само ми почукайте — няма да се събличам и ще бъда готова, а и Том е в бърлогата си под стълбите, ако се нуждаете от него да оседлае коня. Няма да угасвам огъня, да е готов за закуската. А сега стига приказки, защото едва се държа на краката си. Ще вземете ли свещ, или ще останете тук?

— Дай ми една свещ, Милдред. Благодаря. Не се тревожи за наметката, аз ще я взема. Ще полегна за малко и ще се опитам да поспя, дано да успея, а ако си будна, събуди и мен след час-два. Трябва нещо да реша, преди да замина — със сигурност ще реша нещо и ще измъкна това нещастно малко създание далеч от всички тревоги и оскърбления. Да не забравиш. Лека нощ, Милдред. И Бог да те благослови, Бог да те благослови за всичко!