Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wyvern Mystery, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2007)

Издание:

Художник: Валентин Киров

Издателство: „Весела Люцканова“, 2007

История

  1. —Добавяне

ГЛАВА 31
НОВИНИ ОТ КРЕСЛИ КОМЪН

Доста голяма бъркотия цареше в главата на старата Милдред, докато стоеше пред вратата в прохода. Онази стара кримка епилептичката, яркочервеното манто, Том, изпратен със задача в Кресли Комън — дали вече се бе върнал?, — Чарлс Феърфийлд, който може би вече бе в къщата, и горката му глупава млада съпруга в стаята си по средата, превърнала се съвсем неволно в причина за всички тези маневри и тайни заговори. Доста конци дърпаше Милдред в момента. Дали щеше да успее да се справи с всички и да продължи представлението?

В момента се ослушваше и се питаше дали господарят Чарлс е пристигнал, питаше се дали младата дама спи и най-вече се питаше как бе могла да се прояви като такава глупачка, че да се набърка в работите на други хора. Какво я засягаше, ако за всички тях бе дошъл краят на света? Ако Милдред се печеше на огъня, никой от тях, нито един, нямаше да прекоси двора и да я свали от шиша. Да, така е, нямаше да си мръднат пръста.

Милдред се притесняваше за много неща. Освен всичко друго какво означаваха пророческите речи на холандката, от които ставаше ясно, че тя май поназнайва как всъщност стоят нещата.

Милдред Тарнли слезе долу, все още съвсем тихо, защото не искаше да рискува да събуди Алис, и отново спря в основата на втората поредица стълби.

Всичко бе тихо. Надникна в стаичката на Том под стълбите. Все още бе празна. Влезе в кухнята — всичко бе непокътнато.

По навик се защура из кухнята, премести в един или друг ъгъл някои от оскъдните железни и глинени съдове, надникна, вдигнала високо свещта, свали ютията от столчето до прозореца, открехна капаците и надникна в павирания двор, обрасъл на места с трева, над който високо бяха увиснали клоните на величествените дървета.

След това със свещ в ръка неспокойната старица отиде до задната врата. Резето беше на мястото си. Сетне се завъртя и влезе в дневната с дървената ламперия. Усещаше се уханието на цветя, на ниската масичка беше кутията с пособията за шев на Алис заедно с малки изрезки муселин и парчета конци и ленти — останките от самотната й работа от предишната вечер над малката дрешка, с която красивите й пръсти и тъжните й очи вече бяха неизменно заети.

Е, там нямаше и следа от господаря Чарлс. Милдред подуши и се помота още малко, после излезе, отново отиде до задната врата, отвори я тихо, прекоси неравния паваж, клатушкайки се, стигна до задната порта, надникна навън и тръгна по тесния път, който следва ръба на клисурата под сенките на гъстите клони на дърветата.

Напразно се ослушваше ли, ослушваше. Не се чуваше нищо освен тихото шумолене на листата над главата й на лекия нощен бриз, а от другата страна на долчинката между провлеченото съскане и треперливия повик на самотна сова долиташе съвсем тих шум.

Прекъсвана на моменти от този смразяващ шум, старицата слушаше и току промърморваше по някоя раздразнителна дума. Какво щеше да прави, ако погрешка или поради объркване от страна на Том господарят похлопа силно на входната врата? Разбира се, младата му съпруга щеше да се втурне долу, за да го посрещне и да се хвърли в прегръдките му, а от ниското си прозорче злонамерената гостенка щеше да чуе всяка разменена между двамата дума и едва ли не да докосне главите им с протегнатата си ръка.

Каква красива сцена щеше да последва само и с какви приятни последици за самата Милдред!

— Тази жена е луда, тя е зъл дух. Колко пъти е посягала да ме думне по главата в пристъп на гняв, ама аз съм бърза. В рамката на вратата в основата на стълбите още се вижда следата от стъклената гарафа, която запрати към главата ми. Прилича на следа от градинска секира. Див звяр такъв! Слава на Бога, че е сляпа, но ще трябва да сложа край на пакостите й. Тя обаче е самият дявол, щом си е наумила нещо, ще го направи. Нищо, че е сляпа, не бива да й се доверявам.

Направи две-три стъпки напред, към Кресли Комън, откъдето очакваше да пристигне Чарлс Феърфийлд.

Нищо чудно, че Милдред бе притеснена, много нещастия предвещаваха картите. Ако успееше да пресрещне Чарлс Феърфийлд, поне нещо щяха да предотвратят. Онази едра жена изобщо не беше зле със слуха — тъкмо обратното, чуваше прекрасно. Милдред обаче дълго се ослушва напразно.

Обезпокоена да не би в къщата нещо да се обърка по време на отсъствието й, тя тъкмо се извърна, за да се върне, когато й се стори, че в далечината чува тропот от конски копита.

Старото й сърце изведнъж се разтуптя, тя намръщено се извърна натам, откъдето идваше шумът, и каза „Шшшт“, сякаш, за да накара тихото шумолене на дърветата да спре.

Приведе се напред и се заслуша с протегната ръка, а на лунната светлина ясно се очертаваше всяко сбръчкано кокалче и всеки нокът с черно ръбче.

Да, наистина бе тропот на конски копита. Молеше се на небето сляпата жена да не го чува. Беше време, когато по-енергичната й мизантропия сигурно би се насладила на кавга като очакваната. Само че годините ни учат колко ценно е спокойствието, предвидливостта на растящата безпомощност обезоръжава свадливостта ни и всеки дух, освен най-неморалния, става по-мек и по-благ, колкото повече наближава часът на раздялата със земята. Старата Милдред вече бе участвала в тази игра и колкото по-опасен и голям ставаше залогът за нея, толкова по-силно гореше разпалеността й.

Тропотът се чу по-близък и по-отчетлив и в плен на тревогата, старата Милдред се придвижи веднъж пет стъпки напред, друг път двайсет, за да пресрещне ездача.

Беше Том, който се появи, яхнал мулето. Сигурно взе Милдред за привидение, защото се закова на място на повече от двайсет ярда от нея и каза:

— Боже! Кой е там?

— Аз съм, Том, госпожа Тарнли. Той идва ли?

— Не ви познах, госпожо Тарнли. Няма да дойде, пресрещнах го близо до камъка.

— Няма ли да дойде?

— Няма.

— Слава Богу! Е, какво му рече?

— Предадох му съобщението ви. Най-напред попита как е младата госпожа, аз му казах и после му предадох съобщението…

— И?

— Дума по дума. Той се ядоса, постоя, помисли и после попита дали господарката е говорила с нея… с приятелката на господин Хари… Отвърнах му, че не знам. Той попита спокойно ли е в къщата, има ли караници, създава ли неприятности гостенката и аз му казах, че не, доколкото знам. Тогава, Том, каза той, най-добре ще е господарят Хари сам да оправи нещата, затова ще се върна в Даруинд, а ти ела утре на старото място за коня. И благодари от мое име на Милдред, задето се грижи за всички ни, ще й се обадя след ден-два, но не казвай на никого, че си ме виждал. Попитах го има ли още нещо, той се позамисли и рече, че засега няма. После пак повтори: кажи на Милдред Тарнли, че ще й пиша, за да й съобщя къде се намирам, а ти, Том, иди до пощата и се постарай писмата да пристигат само при хората, до които са адресирани за господарката при господарката, за Милдред при Милдред — и не говори с жената, която е пристигнала в Грейндж. Ако се случи тя да те заговори, бъди нащрек, не й казвай нищо и се махни от нея възможно най-бързо. Лесно можеш да й се изплъзваш, защото е сляпа.

— Сляпа е — потвърди Милдред, — като тази стена. Продължавай.

— Сетне ми каза: лека нощ, Том, връщай се вкъщи. Пожелах му на добър път и тръгнах обратно, но след малко хвърлих поглед през рамо и видях, че още стои на същото място, неподвижен като крайпътния камък, и сигурно мисли.

— Това ли е всичко? — попита Милдред.

— Всичко.

— Вкарай животното съвсем тихо, Том, освен, ако не искаш да го оставиш навън тази нощ, и да не си посмял да тропаш по пода и да дрънчиш със сбруите. Тази има уши като на заек и сигурно ще задава въпроси. Като приключиш в обора, влез оттук и аз ще те пусна тихичко. Вътре само ще шепнеш. Гласът ти е груб, а нейните уши са остри като игли.

Том й кимна леко и й намигна изразително, слезе от мулето и го поведе по тревата към обора, а в същото време старата Милдред влезе тихо през другия вход и зачака в кухнята появяването на Том.

Седеше пред огъня притеснена и леко извърнала очи към прозорците. Колко малко е човешкото тяло, а каква гигантска морална сфера се върти около този малък център! Тази сляпа жена лежеше неподвижна като труп на дългото шест фута легло в отдалечената стая. Но страховитото излъчване от нейната сфера обгръщаше и госпожа Тарнли, където и да отидеше, и стигаше чак до пътя, по който Чарлс Феърфийлд трябваше да мине тази нощ. Милдред Тарнли съзираше навън с ужас и безпокойство, които не й даваха мира.

Том влезе в двора, Милдред се приближи до вратата и я отвори, преди той да постави ръка върху резето.

— Свали тези огромни обувки и нито дума повече, никакъв шум. Пъхай се в леглото и кротувай като мишка — нареди госпожа Тарнли със строг шепот и разтърси рамото му.

— Дай ми една халба бира, госпожо Тарнли, и комат хляб. И резен сирене няма да откажа. Малко съм гладен. Ако не ми дадеш, може да изпуша една лула, че така не мога да заспя.

— Ще ти дам бира и малко хляб и сирене. Затвори ли вратата на двора?

— Не — отвърна Том.

— Добре, няма нищо, аз ще я затворя — спря го Милдред. — Върви право в стаята си, ето ти фенер. А сега влизай и нито звук. Дай ми лулата си, да не усмърдиш къщата с гадния си тютюн.

Така Том бързо бе изпратен в леглото.

А Милдред отново седна пред огъня в кухнята, за да си поотдъхне и понеже бе твърде изморена, за да свали дрехите си.

— Благодаря на Бога, задето е толкова милостив, господарят няма да си дойде. Кой може да каже какво щеше да се случи, ако се бе върнал? Сега ако и мастър Хари не се вясва, всичко може би ще е наред, да всичко може да бъде наред. Ох, ох, ох, ще ми се да стане така, че да може старата ми глава да си почине, понеже съм поизморена и от кон, а краката съвсем ме заболяха.

Приз цялото време тя поглеждаше през прозорците на кухнята от неудобния си дъбов стол пред огнището, вдигнала стъпала върху решетката и приближила слабите си крака безопасно близо до огъня. От време на време поклащаше глава, когато поглеждаше към черните очертания на дърветата, извисяващи се мрачно над градинския зид от отсрещната страна на фона на озареното от лунната светлина небе.