Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (29)

ГЛАВА 29
СЪБУЖДАТ ТОМ

Когато стигна до основата на стълбите към прохода пред стаята на Алис, тя не тръгна към кухнята, а пое по тесния и тъмен коридор, оформен покрай стената от стълбите за горния етаж.

Сенките на перилата хвърчаха една след друга по дъбовата облицовка, увлечени във внезапно преследване, докато старата жена прелиташе покрай тях, после се огледа нагоре и назад и спря пред вратата на малка стая под стълбите, каквито често има в старите къщи. Почука приглушено с юмрук по рамката на вратата и на третото или на четвъртото почукване стреснатият глас на Том се разнесе грубо отвътре:

— Какво става?

— Шшшт! — предупредително изшътка възрастната жена през открехнатата врата. — Аз съм, госпожа Тарнли.

— Акъла ми взе, жено. Помислих си, че… не знам какво си помислих. Сигурно съм сънувал.

— Няма нищо и бездруго след час трябва да ставаш — отвърна госпожа Тарнли и влезе в стаята, без да се церемони повече.

Том нямаше нищо против нахлуването на госпожа Тарнли, тя също не се притесняваше от него. Постави свещта на покрития с плочки под. Том седеше по риза отстрани на нара, поставил ръце върху коленете си.

— Приготви се, Том. Ако изобщо си способен да се разбързаш, живни сега. Господарят трябва да пристигне, трябва да прекоси Кресли Комън след половин час, а може дори след пет минути, а ти трябва да отидеш да го пресрещнеш… Ей, буден ли си?

— Отворих очи. Продължавай.

— Кажи му само следното — високата жена, която живее в Хокстън…

— Хокстън ли? Е?

— Онази, която създава неприятности на мастър Хари. Кажи му, че е пристигнала тук ядосана и търси мастър Хари, да не забравиш, и е в спалнята до вратата за салона. Запомни ли всичко?

— Ами… — поде Том и повтори думите й.

— Е, той най-добре ще прецени дали е по-добре да дойде, или да се върне обратно. Обаче, ако реши да дойде, нека мине през вратата на кухнята, да не забравиш — ти също излез оттам, — а аз няма да заключвам, ще я оставя отворена, само ще пусна резето и ще го чакам до огъня. Само не затваряй шумно вратите и не стъпвай тежко, а помни, че тук има един чифт остри уши, които чуват и скакалец през трите врати на Каруел Грейндж.

Тя вдигна свещта и за миг се ослуша към вратата, после извърна към Том сериозното си и заплашително лице.

— Пак ти казвам, Том, ако си в състояние да бързаш, разбързай се сега — потупа го тя със слабата си ръка по рамото и доста силно го разтърси. — И да стъпваш възможно най-тихо, чу ли?

Том кимна, като се чешеше по главата и не откъсваше поглед от лицето й.

— Повтарям ти — през кухнята. Дано не сбъркаш нещо… я ми повтори отново.

Той се подчини и повтори съобщението доста гладко.

— Запали свещта си от тази и да знаеш, че ако сега не помогнеш на господаря си, не си никакъв мъж.

След като му даде нарежданията си, Милдред Тарнли тихо излезе от стаичката му с наклонен таван, замисли се колко е неблагодарен светът и на какво бяха подложили старите й кости и стария й мозък, ядоса се в основата на голямото стълбище и едва не се върна обратно в кухнята, а може би едва не излезе, за да пресрещне лично господаря на Креси Комън и да го стресне и наплаши, колкото е по силите й, а също и да подаде оставката си, както постъпват понякога по-изтъкнати служители, за да докаже неговата безпомощност и собственото си значение и за да наложи позициите си и в миналото, и за в бъдеще.

Разговорът й с Том не отне много време. Тя почука на вратата на фрау и когато влезе, онази привършваше лакомо вечерята си.

Струва ми се, че страхът вреди на апетита много повече от други чувства. Жената не даваше и пукната пара за Чарлс и изневярата му не я тревожеше. Дори не я изненадваше, защото бе приела безпътството за нещо сигурно като самия живот. Само че я прониза невероятно силна ревност, защото ревността не се нуждае от любов и в същината си е усещане за накърнена собственост, за наранено превъзходство, за презряна личност. В такава ревност няма нито изтънченост на отчаянието, нито патос на скръбта, а има просто злобата, беса и отмъстителността на засегнатото его.

Седеше си, без да вижда блещукането на огъня, и се хранеше като окървавен след нападение звяр. И наистина беше звяр, притежаваше способността на звяра дълго да планира отмъщението си с присъщото на звяра коварство и с привидна незаинтересованост.

— Охо, върна се — възкликна чужденката с шеговит укор. — Жестоко старо момиче! Да оставиш горката фрау сама, сама с привиденията. А сега седни. Седна ли? И ми разкажи всичко, всички новини. Донесе ли ми малко бренди?

Беше разперила длан и внимателно опипваше подноса приблизително на височината на една бутилка.

— Не, госпожо, в запасите ми няма бренди, но тук вътре мирише на бренди — отговори Милдред, която с удоволствие изръси неприятната реплика.

— И би трябвало — отвърна миролюбиво слабата жена и вдигна голямата черна бутилка, която лежеше в скута й като бебе, повито в сивкав шал. — Само че ще се нуждая от това, когато болките ми отново започнат. Донеси ми малко бренди, бъди добро момиче, а ако не можеш да ми донесеш бренди, сигурно има ром или джин. Няма провинциална къща без алкохол. Прекрасно знаеш къде Хари Веървийлд крие алкохола си — добре го познавам аз.

— Само че прекрасно знаете, че той не е тук сега — върна сухо Милдред.

— Няма да си хабя питието, докато в къщата има алкохол. На кого се полага повече, отколкото на мен? — риозно попита непознатата.

— Стига, госпожо, държите се като дете. При мен няма алкохол, нито капчица. Сигурно мастър Хари има малко алкохол под ключ, обаче при мен няма, защо да ви лъжа за такива неща?

— Ти никога не лъжеш, стара ми Милдред, не го забравям. Обаче каквато е млада госпожа Хари Веървийлд, главата си залагам, че обича да си посръбва, нали? Сигурна съм, че в гардероба си има бутилчица, а ако се срамува, може да я е пъхнала под дюшека, негодницата! Струва ми се, че на теб ти е много добре известно — има ли? А ако й харесва, сигурно спи дълбоко, така че отиди и докато тя си хърка, вземи назаем бутилката.

— Тя не е такава. Никога и никъде не пие — най-малко пък в спалнята си. Тя е съвършена дама — отговори госпожа Тарнли, която не беше в настроение да ласкае събеседницата си.

— Охо, съвсем в стила на старата Милдред Тарнли! Скъпата ми стара котарана, толкова ме развесели, направо ми се прииска да я погаля по старите ребра и да я потупам по главата, задето ме забавлява с игривите си подскоци, вместо да я стисна за врата и да я изхвърля през прозореца, задето драска и плюе. Много съм добричка. Да не ме лъжеш, Милдред?

— Доста срамно съм послъгвала на младини, госпожо, но вече не. Освен съвсем малко, то дори не може да се нарече лъжа.

— Четеш си Библията, Милдред — каза дамата, която с помощта на ножа и на вилицата хващаше в чинията си хапките от донесената й от Милдред храна.

— Е, послъгвам от време на време, госпожо, но никога не е късно да се разкаеш.

— Разкаяние значи, браво на вас, госпожо Тарнли. Много ми е приятно да го чуя — каза дамата с доста пълна уста. — И не сте виждали съпруга ми?

— От време на време, само от време на време се отбива.

— И никога не остава по седмица или по месец?

— Седмица или месец! — повтори госпожа Тарнли и бързо погледна спокойната дама в лицето, ала после подигравателно се изсмя на предположението: — Вие си мислите за старите времена, госпожо.

— Мислите, мислите… Струва ми се, че изобщо не мислех — отговори дамата и отвърна на смеха на Милдред с още по-безгрижен смях. — Старите времена, когато той имаше съпруга, така ли? Старите времена! Колко са стари? Ами това беше преди осемнайсет години. Ти почти не ме познаваше, когато идвах тук.

— Със сигурност е било различно. Кой ли не се е променил за осемнайсет години — дори аз.

— Нищо чудно — тихо отвърна дамата. — Той разказвал ли ти е как се карахме?

— Не — отговори Милдред.

— Много е затворен — отбеляза непознатата.

— Много по-затворен от господин Хари — съгласи се Милдред.

— Не е като мен и теб, госпожо Тарнли. Ние двете не умеем да пазим тайна, никога. Които казваме само истината и срамим дявола. Аз, защото не давам пет пари за теб, за него или за архиепископа на Кентърбъри, а ти, защото все мислиш за разкаяние. Как изглеждам тази вечер? Изморена?

— Дума да няма, изморена — трябваше вече да сте си легнали, още преди час. Бяла сте като чинията, госпожо.

— Бели са, нали? Такива бяха преди години — отбеляза посетителката.

— Същият сервиз, госпожо. Беше голям по времето на майка ми, макар че и сега не е съвсем малък. Само че май няма повече от три чинии и една напукана сосиера сигурно си спомняте, но може и да сте забравили, защото не я поднасях на масата. Останаха само трите чинии, сосиерата се счупи, ама тя и бездруго не струваше нищо. Счупи я онази малка повлекана долу, която не прави нищо както трябва, тя я бутна от полицата и я строши.

— Значи не изглеждам добре тази вечер — каза бледата дама.

— По-добре ще е бузите ви да бяха по-румени. Бяла сте като платно, госпожо — отговори Милдред.

— Казват, че вече никога нямам цвят на бузите — все са бледи, бледи, бледи. Само че не са сивкави, нали? Нали не са смъртно бледи?

— Е, не са.

— Ха! Не са! Знаех си — просто съм малко бледа. Не харесвам вашите едролики и румени като божури жени. Изгубих зрението си преди седем години, през май. Някои хора са вечно преследвани — едно проклятие след друго, отвратителна неправда! Защо трябваше за загубя зрението си аз, която не съм сторила нищо лошо — поне наполовина толкова лошо като онези, дето се радват на здраве, богатство и титли, на всичко. В момента нещата са малко пообъркани, но ще се погрижа да си дойдат по местата.