Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (28)

ГЛАВА 28
ЗВЪНЕЦЪТ

„Този звяр няма ли най-сетне да заспи? Дори преди, докато спеше, едното й око винаги бе отворено и едното й ухо все бе наострено. Никъде не си в безопасност от нея, никъде — тук, там, горе, долу, изобщо не помръдва въздуха, все едно е дявол или призрак — мислеше си госпожа Тарнли. — Слава Богу, че сега е сляпа, така поне ще си кротува“.

Милдред се боеше от тази жена. Не само защото беше сурова и студена, а и защото беше ужасно зла и жестока.

„Същински Сатана! Бог да ни е на помощ, от кой пъкъл я домъкна този мъж?“ — казваше си Милдред някога, докато тракаше с кухненските съдове, обзета от предизвикана от страх ярост, и гневно подритваше всеки стол, маса, лъжичка или съдинка, която се изпречеше на пътя й.

Преди, когато я познаваше добре, жената получаваше пристъпи, при това доста сериозни пристъпи.

„Пиеше коняк като риба и нищо й нямаше. Колко много хора, по-млади и по-здрави от нея, които никога не са имали пристъпи и са живели умерено и трезво, вече отдавна са мъртви и погребани, а това пияно, съсипано и болно същество въпреки мъчителната си болест, греховете и годините си е живо и здраво и само плаши свестните хора. Слава Богу, че се разболя от едра шарка, та шпионските й злобни очички се повредиха, чудовище такова!“

Госпожа Тарнли отново се бе върнала в кухнята. Все още не бе угасила огъня. Не беше сигурна дали капитан Феърфийлд няма да пристигне. Пощенската карета от Лондон, която минаваше през град Даруинд, от другата страна на Кресли Комън, пристигаше по-късно от отклоняващия се дилижанс, който се отбиваше от пътя през „Пайд Хорс“.

В какво небрано лозе щяха да се окажат Чарлс Феърфийлд и фрау, ако се бяха озовали един срещу друг сред пътниците тази вечер! Положението нямаше да е по-добро и ако холандката се бе забавила в кухнята достатъчно дълго, за да може Чарлс да се прибере и да я изненада. Тази мисъл спохождаше Милдред неведнъж и предизвикваше у нея ужасна паника. Само че тя се боеше да изпрати бързичко гостенката в стаята й, защото съзнанието на тази жена гъмжеше от подозрения, които щяха да се развихрят само от един погрешен ход.

„Бог ни е направил господари над животните в полето, така рече миналата неделя в проповедта си отец Уайнярд, само че нямаме право да ги убиваме, нито да ги нараняваме, освен за храна и при самозащита. А добрият пастор Бакълс, който бе добър за двамина, каза същите думи, ясно си спомням. После много съм мислила над тях — да бъдем милостиви към животните, защото и те са създадени от нашия Творец. Значи милостивият човек е милостив към звяра, нали така?“

Госпожа Тарнли рязко прекъсна мислите си, за да се справи с крехките ребра на котката, пъхнала глава в една тенджера — удари я с дървена лъжица, която издаде глух звук и крадлата се изви на дъга.

„Милостиви, разбира се, освен когато животните не вършат пакости. Само че ако са опасни, вредни и зли, имаме правото да ги убиваме. А има ли по-опасен звяр от един наистина зъл мъж или жена? Да ме пази Бог от грях. Аз съм стара жена, с единия крак в гроба, убийца на убиец. Признавам, така е. Не убивай. Вече няма да убивам няма, дори и ангел да ми заповяда, дори и за купища злато. Обаче винаги съм се питала защо може с чиста съвест да размажеш с камък главата на змия и да удариш с лопатата някоя жаба, обаче трябва да усмириш ръката си и да оставиш превъплътения дявол да върши пъкленото си дело в света, да го трови с лъжите си, да го краде умело и да убива хора, ако има интерес, къде с отрова, къде с вероломство. Бог да помогне на бедната ми глава и да ми прости, ако това е грях, ама не виждам никакъв смисъл в тази работа, нито пък проумявам защо не бива да бъде убита тутакси като плъх или като змия“.

В този момент звънецът прозвуча силно и внезапно, госпожа Тарнли подскочи и се прекръсти. Не беше трудно да се досети откъде я викат, защото освен звънеца на вратата, който беше плътен и мелодичен, в къщата имаше още един звънец, с помощта, на който я призоваваха, и той се намираше в спалнята на младата й господарка.

— А така! Кой да допусне, че ще е будна по това време, че ще стане от леглото и ще хване звънеца. Съмнявам се, че е тя. Никога досега не се е случвало. Достатъчно е, за да уплаши човек до смърт. Бог да ни е на помощ!

Госпожа Тарнли се изпъна като войник, обърната с гръб към огъня, а в ръката си все още стискаше ръжена, с който мушкаше огъня по време на тирадата си.

— Тази нощ направо ще пукна. Всичко се обърка. Младата глупачка се е събудила и е станала, а откакто е в Грейндж, никога не е отваряла очи по това време. Другата пък е в стаята за гости, съвсем близо до нея, и хич не мигва. Остава и господарят Чарлс да се прибере сега и да започне да думка по вратата и да вика. Как да не ругае човек, цялата съм се разтреперила и хич не знам как ще свърши цялата работа.

Госпожа Тарнли неволно нарами ръжена, все едно очаква нападение на крадци, и смътно се запита как да опази мира в къщата, ако пристигне и Чарлс, както си бе представила.

Звънецът отново звънна.

— Имай малко търпение, де!

Тя спря на вратата на кухнята със свещ в ръка и се заслуша с напрегнато и уплашено изражение. Запита се дали пък Алис не се е стреснала от някакъв въображаем ужас в стаята си.

— Онази дебела стара глупачка Дулчибела е в съседната стая, защо не повика нея?

Все пак накрая госпожа Тарнли се качи горе и чу Алис да се провиква високо в коридора:

— Госпожо Тарнли! Вие ли сте, госпожо Тарнли?

— Да, аз съм. Аз съм, госпожо. Стори ми се, че ви чух да звъните, и едва си навлякох дрехите. Нещо необичайно ли се случва, или ще искате нещо от стара жена като мен?

— О, госпожо Тарнли, моля да ме извините… Простете, не исках да ви безпокоя, само че чух шум и си помислих, че може би Чарлс се е върнал.

— Не, госпожо, не се е върнал, няма и следа от него. Нали ми казахте, госпожо, че ви пише, че това е малко вероятно?

— Така е, Милдред, така е. Но все пак има шанс… съвсем малък… и си помислих, че може би…

— Никакво може би, госпожо. Не се е върнал.

— Дулчибела ми каза, че преди малко й се е счуло, че някой пристига.

— Сигурно, понеже пристигна съобщение за мастър Хари от един фермер от другата страна на мелницата на Грайс, обаче той си замина.

Милдред нареждаше толкова плавно, че самата тя се изненада.

— Има ли още нещо, госпожо? — попита Милдред. — Да стана от леглото по това време… старите ми кости… Не съм свикнала на това, да ме извините.

— Наистина много съжалявам… не ми се сърди. Лека нощ, Милдред.

— На вашите услуги, госпожо.

Госпожа Тарнли се отдръпна от вратата, на която бе застанала Алис, наметната с халата си и толкова бледа, толкова притеснена и изпълнена със съжаление, че се учудвам как дори Милдред Тарнли не изпита жалост към нея.

— Наговорих една камара лъжи, цял мост да събориш с тях, пък едва миналия понеделник се заклех категорично да не лъжа повече. — Тя бавно поклати глава, внезапно обзета от угризения. — Е, ако ще е гарга, рошава да е. Само тази вечер, може би, нямаше какво друго да направя. Само онази дърта вещица да си тръгне, и ще говоря истината до края на живота си, както правя с божията милост вече цял месец, ама сега направо свят ми се зави. Че кой може да казва истината, след като тези са в къщата, а се очаква и той да се върне? А и онзи призрак горе — сигурно обикаля и скърца навсякъде! Как ще се оправям с оная и с горкото момиче, ако не й занеса бързо вечерята? Хайде, мърдай, мърдай — подкани се тя, когато отново я връхлетя тази мисъл. Забързано пое към килерчето, което обслужваше малкото домакинство. Задрънчаха чинии, ножове и вилици, извади храната от килера, за малко да забрави солта, така, хляб — и приготви един приятен поднос, постави и една свещ, огледа вечерята, усмихна се зловещо и поклати глава: — Ама че сме смахнати! Долу ядем препечен хляб и яйца… А и онова малко девойче горе в стаята, бог да го благослови, надявам се да е за нейно добро. Дано онази се задави още с първата хапка… Да ме държи на крак до толкова късно, чудовище такова.

Госпожа Тарнли подмина стълбите и пое тихичко, стараейки се да не трака с тежкия поднос, а в главата й се оформи гневна мисъл: „Противно е, че трябва да правя такива неща за тях!“.

Как й се искаше да тресне подноса в основата на стълбите и да остави смаяните обитатели на къщата да се оправят сами.

Само че това, разбира се, бе просто изблик. Възрастната жена предпазливо измина остатъка от пътя си и потропа на вратата на фрау.

— Влез, скъпа — обади се гостенката. Милдред Тарнли внесе подноса в стаята и се огледа раздразнително за маса, на която да го остави.

— Донесох всичко, което поискахте, госпожо — каза старата Тарнли. — Пред вас ли да го поставя, или ще дойдете насам?

— Пред мен, скъпа.

Милдред премести масичката заедно с вечерята и я сложи пред дамата, която се поизправи на стола си и каза:

— Колко си добра, Милдред! Сега ми подай ножа и вилицата и сипи малко сол ето тук. Много добре. Много мило, че си създаде толкова главоболия заради нещастница като мен, добрата ми стара Милдред!

Колко невероятно блага бе станала за нула време! Старата прислужница, която я познаваше добре, не се заблуди, а се отврати и впери поглед в добронамерената дама, чудейки се какво ли е намислила.

— Ако всичко е наред, пожелавам ви лека нощ и слизам да си легна.

— Остани с мен за малко. Моля те! Добра душа си ти. Няма да те задържам дълго.

— Госпожо, трябва да сляза долу, да угася огъня и да затворя вратата, защото иначе плъховете ще влязат от килера. Ще се кача пак след няколко минути.

Без да докача позволението й и обзета от друга тревога, Милдред Тарнли взе свещта и остави гостенката да вечеря на светлината от огъня.

Бързо затвори вратата, за да не би да я спрат, и се запъти надолу ала не към кухнята.