Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (24)

ГЛАВА 24
ПРИЗОВКАТА

Когато Чарлс Феърфийлд се върна в трапезарията с дъбова ламперия няколко минути след това, стаята изглеждаше много уютна. Слънцето бе пробило през купчината облаци на западното небе и изпращаше ниско долу по тъмните панели пред прозорците червена светлина, осеяна с трептящи листенца.

Навън насред прощалното величие на деня се чуваше как грачещите врани се връщат в горите на Каруел, малките птички чуруликаха и цвърчаха приятно в ясния въздух, бъбриви врабчета клюкарстваха и пърхаха весело в бръшляна, преди малката общност да се оттегли по листатите си прибежища и всеки да склони кафява главичка под крилото за през нощта.

Чарлс погледна през прозореца към величествено обагреното небе и към тъмнеещите дървета и си помисли: „Човек като мен, който е отминал възрастта на глупостите и се е научил да цени по-хубави неща, който обича красива гледка, пура, разходка покрай пълен с пъстърви поток, приятен гост и чаша вино, който обича и който е обичан от същество като Алис, трябва да е дяволски щастлив в това самотно и странно кътче, стига само на сърцето му да не тежи тежко бреме“.

Въздъхна тежко, но бремето за миг все пак олекна. Когато красивата Алис влезе през отворената врата, той отиде да я посрещне и с обич я притисна към сърцето си.

— Тази вечер трябва да бъдем много щастливи, Алис. Кой знае защо имам чувството, че ще ни потръгне. Само да преодолеем някои дребни затруднения и досадни пречки, и аз ще стана най-щастливия човек, който някога е носил името Феърфийлд. А ти, скъпо мое същество, си светлината на това щастие. Моята корона и моят живот моята красива Алис, моята радост и моята прелест. Иска ми се да знаеше поне наполовина колко силно те обичам и колко се гордея с теб.

— О, Чарли, Чарли, това е прекрасно. О, Рай, скъпи! Толкова съм щастлива.

С тези думи и с напрегната крехка прегръдка тя се гушна в него и той я притисна към сърцето си.

Имаше обич, любовта беше истинска. В ленивата природа на Чарлс Феърфийлд не липсваха и добри качества. За него отдавна бе отминало онова ужасно време в историята на душата между слабото и относително благородното детство и по-късния период, когато опитът натъжава и осветлява и започва да обръща погледите ни със съжаление назад. Периодът, когато жените „излизат“ и виждат света, а мъжете, както се казва, „си поживяват“, онова прекрасно лято на самовлюбеност, на грях и на простъпки, мрачната и горчива зима на душата, през която единствено Божията милост съхранява живи за нас спящите кълнове на доброто — това вече бе отминало за него, без да унищожи, както става понякога, цялата нежност и истина на детството. У този мъж, Чарлс Феърфийлд, все още живееха поизхабени, но живи чувства, които сега, в този сезон, разцъфнаха наново — безхитростна простота и чистота не на рая, не на детството, а на оттеглянето. Като цяло той бе човек, който не бе изгубил себе си, бе способен да бъде щастлив, да се възроди.

Не знам какво точно бе предизвикало това внезапно сияние и оживление. Вероятно трябва да се насложат много вътрешни и външни условия, банални и незабелязани, освен чрез неочакваните си резултати, за да се появят трептенията и проблясъците, които ни изненадват подобно на по-бурни аналогии от областта на вулканичната химия.

Тъжно е да видиш как наглед почти постигнатите възможности и способности за голямо знание по причина на някакъв неотстъпчив каприз на случая стават напълно непостижими.

Едва след няколко часа, когато съпругата му се бе оттеглила в стаята си, отново го връхлетяха мракът и студът, издаващи завръщането на най-големия му страх, докато той седеше и разлистваше страниците на книгата си.

Стана и неспокойно закрачи из стаята. От време на време спираше пред малките лавици с книги между прозорците и несъзнателно наместваше съдържанието им. Сетне се озова пред малката дъбова масичка и започна да пипа цветята, подредени от Алис във висока стара чаша, останала от предишните времена на Каруел. И така нататък, нерешителен и апатичен.

— Ето, отново се върнах сред враговете си! Щастието за мен е само временна илюзия, измамна надежда. Моята действителност е чернотата на пропастта. Бог да ми е на помощ! — Той изви очите си нагоре, докато мълвеше тази молитва, без да съзнава, че изрича молитва.

„Ще измъкна жилото на това непоносимо страдание помисли си Чарлс. — Няма да има повече тайни между мен и Алис. Утре ще й кажа. Ще издебна удобен случай, ще го направя…“

За да се обвърже с обещанието си, този нерешителен мъж повтори същата разпалена клетва и удари с длан по масата.

На следващия ден, когато Алис отново беше сред цветята в градината, той влезе под старата и тържествена сянка със странното усещане за страх и печал в сърцето. Как щеше да го погледне Алис, когато всичко приключи? Как щеше да го понесе?

Пребледнял като човек, който крачи след ковчега на любимата си, Чарлс Феърфийлд пристъпи в сенчестото и обрасло ограждение между двата високи сиви стълба.

Сърцето му сякаш спря да бие, когато зърна младата Алис, неподозираща какво ужасно съобщение ще й направи той, да работи с малката си лопатка в единственото огряно от слънцето ъгълче на градината.

Тя се изправи — колко беше красива! — и огледа свършеното. Докато стоеше, изнесла напред едното си малко стъпало, скръстила ръце с градински ръкавици, а малката лопатка с формата на диамант проблясваше в ръката й, съпругата му тихичко си пееше една мелодия, която той си спомняше, че тя бе пяла като съвсем малка много отдавна в Уайвърн — когато той дори не можеше да си мечтае, че Алис ще му стане съпруга, — едно момиченце с кестенява коса, изключително мило. В този момент тя го забеляза.

— О, Рай, скъпи — провикна се Алис диагонално към него от най-отдалеченото място и хукна между високите дървета и старите малинови храсти, мина под клоните на престарелите овошки, по които днес растеше повече мъх и лишеи, отколкото круши или череши. — Рай, колко се радвам! Толкова рядко идваш тук, а сега ще ти покажа какво съм направила и колко съм работлива. Толкова приятно ще си поприказваме. Случило ли се е нещо, скъпи? — внезапно попита тя, спря се и го погледна в лицето.

Ето това бе сгоден случай, но ако решимостта му все още беше там, присъствието на духа му изневери, той се насили да се усмихне и веднага отвърна:

— Нищо, скъпа… съвсем нищо. Ела, покажи ми работата си. Толкова си изобретателна и имаш толкова хубав вкус!

Успокоена и стиснала ръката му, тя бъбреше и се смееше, докато го развеждаше по обраслите с трева пътеки към градината си, както наричаше благословеното късче земя, огряно от слънцето, и той вече не забелязваше старите храсти на касиса или набраздените стволове на старите дървета, защото беше заслепен, защото слухът му се смути и Чарлс си помисли:

„Къде съм? Какво е това? Вярно ли е, че съм толкова слабохарактерен или толкова луд, че една усмивка и един въпрос да ме отклонят от целта, над която размишлявам цял ден и цяла нощ и към която уж подхождах с цялата си смелост? Какво е това? Касис, а това е кръстец.“

— О, малка Алис, ръкавиците ти трябва да се позакърпят на някои места! — добави той на глас. — А, ето, стигнахме. Сега трябва да ми обясниш. Ама че горичка от малки пръчки и надписи. Сигурно това са твоите едногодишни растения.

Така разговаряха, тя се смееше и говореше весело, а той просто нямаше сърце — или може би смелост — да направи неприятното си съобщение. За пореден път го отложи.

На следващия ден Чарлс Феърфийлд изпадна в предишната си потиснатост и се предаде на предишните си тревоги, вече не изпитваше дори временно облекчение, затова последва обичайната реакция.

Все пак е нещо да вземеш решение. Поне слагаш край на терзанието на мъчителното очакване и дори ако ти предстои някаква операция или пък дори да пръснеш мозъка си, хората се мобилизират, понякога дори се развеселяват, както показва разследването на следователя, когато или пътят, или краят станат известни.

Само че сега този меланхоличен покой се изплъзваше на Чарлс Феърфийлд, защото макар и без да го признава, той започна да отстъпва от решимостта си. Зададе си плашещия въпрос — как ще го понесе тя или, още по-лошо, как ще прецени положението. Дали не е жена, която незабавно би напуснала съпруга си, изпаднал в такова двусмислено положение, и не би настоявала, че тази омразна претенция, колкото и да е смътна, трябва да бъде извадена на бял свят и разгледана.

— Много добре знам как ме боготвори, миличката, само че сигурно няма да остане тук дори един час повече, след като чуе историята, ами ще замине право при лейди Уиндейл. Това ще разбие сърцето й, но ще го направи.

Чарлс отново и отново проклина собствената си глупост, задето не се бе посъветвал с проницателния си брат, преди да се ожени. По какъв ужасен начин се оправдаха думите му! Колко лесно щеше да бъде, ако бе разкрил всичко на Алис, преди да я постави в такова положение! Не вярваше, че в иска се крие действителна опасност. Можеше да се закълне, че не бе имал зла умисъл. Показал се бе слаб и нерешителен в критичен момент, това бе всичко. Но можеше ли да бъде сигурен, че светът няма да го заклейми като негодник?

Мина още един ден, а той не знаеше какво да очаква ден, изпълнен с трескава меланхолия, с разсеяност и възбуда.

Тя се бе оттеглила в стаята си. Беше дванайсет часа през нощта, когато той реши да се избави от тревогата и се качи по старите дъбови стълби със свещ в ръка.

— Кой е? — попита съпругата му от стаята.

— Аз съм, скъпа.

Тя го посрещна на вратата по халат. Лицето й бе пребледняло и нещастно, а очите й бяха подути от плач.

— О, Рай, толкова съм нещастна. Струва ми се, че ще полудея.

Тя го притисна силно с треперещите си ръце и се разплака неистово на гърдите му.

Чарлс Феърфийлд застина ужасено. „Разбрала е цялата история“, помисли си той. Когато тя извърна лицето си към него, то беше като лице на призрак.

— О, Рай, скъпи мой, кажи ми, за Бога! Нещо ужасно лошо ли се е случило? Дълговете ти ли те измъчват толкова? Изпитвам такава мъчителна несигурност. Имай милост към своята нещастна съпруга и ми кажи какво има, всичко ми разкажи!

Бихте казали, че ситуацията бе по-спешна от удобния случай, който чакаше Чарлс, само че проявата на такова невъздържано страдание го смаза и го ужаси — сякаш бе толкова близо до отчаянието, толкова близо до лудостта!

„Да й кажеш ще бъде все едно да я убиеш“, сякаш му прошепна нещо, той притисна Алис по-силно към себе си, целуна я и се засмя.

— Нищо друго освен парите, липсата на пари, дългът. Честна дума, плашиш ме, Алис, изглеждаш толкова… смазана. Реших, че имаш да ми съобщиш нещо ужасяващо, но, слава Богу, си съвсем добре, а и явно не си видяла привидение. Не бива винаги да си толкова глупавичко същество. Боя се, че това място ще ни накара да се главозамаем. Живеем си тук в безопасност, единствената ни неприятност са огромните ми дългове. Нямаше да се чудиш защо съм все мрачен, ако имаше представа какво е да имаш дългове. За в бъдеще обаче ще се опитам да не изглеждам толкова потиснат, защото в края на краищата съвсем скоро би следвало да се сдобием с пари, а и нали знаеш, че няма да ме обесят, задето дължа няколко стотачки. Много съм сърдит на себе си, задето те разтревожих така, горкото ми малко момиче.

— Благородният ми Рай, толкова си внимателен, правиш ме толкова щастлива. Не знаех какво да си мисля, но ти отново ме ободри, а и най-вероятно се дължи на самотата. Отдавна те наблюдавам и много се измъчвам, а това ми се струва толкова омразно, след като любимият ми е до мен. Но Рай ще прости на глупавата си женичка, знам, че ще й прости — винаги е толкова добър и мил.

Последваха още успокоителни думи от страна на Чарлс и още излияния от страна на Алис. В резултат накрая Чарлс до голяма степен се отказа от целта си. Не съм сигурен обаче, че успя да спази обещанието си да не изглежда толкова потиснат, не и за повече от ден-два.

Няколко дни след това до него стигна трагична новина. Том му разказа, че младата съпруга на мелничаря в Ракслей, изненадващо чула отнякъде, че съпругът й се е удавил в потока на мелницата, но в крайна сметка се оказала просто някаква патица. Жената обаче започнала да получава припадъци и три дни по-късно умряла.

Толкова за изненадването на младите съпруги с тревожни истории — мислено си отбеляза Чарлс Феърфийлд, след като го изслуша.

Няколко дни по-късно в стаята, където Чарлс и съпругата му закусваха доста мълчаливо, донесоха писмо. Пристигна, когато той от дни, може би дори от седмици, вече се бе отказал да го очаква, и започна да се радва с мисълта, че забавянето е добър предвестник и че мълчанието на Хари означава, че глъчката утихва.

Но ето, че пристигна писмо, адресирано до него с едрия почерк на Хари. Седнала до приборите за чай, горката му съпруга погледна мъжа си, докато той отваряше посланието с безмълвна тревога. Забеляза как Чарлс пребледнява, как смъква листа върху покривката и как хапе устната си, все още без да откъсва поглед от написаното.

Тъй като той не обърна листа, Алис заключи, че писмото сигурно не е дълго и най-вероятно се побира на една страница.

— Рай, скъпи — обади се тя също пребледняла и съвсем плахо, — не може да е толкова лошо. О, скъпи, какво е?

Той стана и безмълвно отиде до прозореца.

— Какво каза, скъпа? — попита внезапно след известна пауза.

Тя повтори въпроса си.

— Не, скъпа, не е сериозно, но вероятно ще се наложи да заминем от тук. Можеш да го прочетеш, скъпа.

Той внимателно остави писмото върху покривката до нея, а тя го взе и зачете:

„Скъпи мой Чарли, старата кримка е сериозна. Мисля, че трябва да заминеш за Лондон, но на всяка цена трябва да се видим в Хадъртън утре, да кажем, в хотел «Комършъл», в четири следобед. Твой любящ брат, Хари Феърфийлд“.

— Кого нарича „старата кримка“? — попита Алис много уплашена и след известно мълчание.

— Един от онези проклети хора, които ме преследват — каза Чарлс, който се бе върнал до прозореца и отговори, загледан навън.

— А как е истинското му име, скъпи?

— Срамувам се да призная, че Хари знае за делата ми десет пъти повече от мен. Плащам лихвата чрез него, а той наблюдава действията на онези хора. Той е нешлифован диамант, но е много мил, нали виждаш от бележката му? Къде е тя? А, ето я, благодаря. Трябва да тръгна след половин час, за да хвана омнибуса в „Пайд Хорс“.

— Скъпи, позволи ми да се кача и да ти помогна да си събереш багажа — знам къде стоят всичките ти неща — каза горката малка Алис, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Благодаря ти, скъпа, ти си толкова добро същество. Никога не мислиш за себе си — никога, никога, — колкото мислиш за мен.

Ръцете му бяха на раменете й и той я гледаше в лицето със странен и тъжен поглед, докато изричаше тези думи бавно като човек, който чете надпис.

— Бих искал… бих искал хиляди неща. Ако плачеше заради себе си, Алис, както правят другите жени… само да не бях такъв глупак…, но ти, милото ми нещастно същество, ти пое такъв риск, излезе да плаваш в огромното море с такава малка лодка.

— Няма да се откажа от своя Рай, от своя скъп съпруг, от своя красив, умен и благороден Рай. Ако имах сто живота, всичките щях да изгубя един по един заради теб, Чарли. О, ако ме изоставиш, ще умра!

— Горкичката ми! — каза той и я привлече към себе си, разтреперан от напрежение, а в очите му бликнаха сълзи, но без тя да ги вижда.

— Нали ще ме вземеш, ако заминеш от тук, Чарли? Нали ще ми позволиш да дойда с теб, където и да отидеш? О, не, ако те арестуват, и аз ще дойда с теб, Чарли, обещай ми. О, скъпи, нали не съжаляваш, задето се ожени за своята нещастна малка Алис?

— Хайде, скъпа, успокой се. Ще ти изпратя вест след ден-два или направо ще се видим. Нещата ще отшумят, както става с повечето неприятности — каза той и я целуна с обич.

Сетне започна краткото суетене около спешното събиране на багажа, докато Том оседлаваше коня и го впрягаше в двуколката.

Когато настана моментът, Чарлс Феърфийлд слезе долу, Том качи куфара му на място, а горката малка Алис беше там с „изплакани очи“, както каза Дулчибела, за да погледне за последен път, да каже последна дума, стъпила с малките си нозе върху големите неравни камъни от паважа и следяща с очи лицето на Чарлс, когато той се качи да подреди пътническото си одеяло и палтото си на седалката, а после отново скочи долу за последна прегръдка. И забързаните, неистови, интимни прошепнати слова, последни думи на обич и за ободряване, изречени от натежали от тревога сърца, бледите усмивки и последният, наистина последният, поглед, а после двуколката заедно с Том, с куфара, с Чарли и с благословената слънчева светлина мина през стария вход под широката каменна арка, обрасла на места с бръшлян и осеяна с безгрижни врабчета. Малката Алис остана за малко сама на пътя, след това хукна, за да погледне за последен път отдалечаващата се двуколка под старите дървета, докато тя потракваше бързо по тесния път в долината на Каруел.

Изчезна, вече я нямаше, вече не се чуваше тракането на колелата. Засега раздялата приключи и горката малка Алис най-сетне се обърна, обгърна с ръце шията на добрата стара Дулчибела, която я бе носила на ръце още като бебе в малката детска стая в дома на викария на Уайвърн и сега пак бе до нея като млада съпруга, „влюбена и омъжена“, насред красотата и мъките на живота.

Лекият есенен ветрец изшумоли сред листата над главата й и едно-две листенца паднаха от огрения от слънцето връх в сянката при нозете й. Очите на добрата възрастна жена се напълниха със сълзи, тя прошепна няколко обикновени думи за утеха, увери Алис, че ще види съпруга си отново след ден-два, така че да не се притеснява. Прегърна я с нежната си ръка, потупа я по рамото, както правеше преди години — а все едно бе вчера, — и я въведе в къщата.