Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (18)

ГЛАВА 18
РАЗХОДКАТА НА БРАТЯТА

Когато домакинът и гостът излязоха заедно в павирания двор, вече бе нощ и луната светеше силно.

Том бе оседлал коня и го изведе веднага щом го повикаха. Хари му кимна и се усмихна — защото бе по-щедър с усмивките си, отколкото с шилингите си, — пое поводите от ръката му и двамата с Чарли рамо до рамо закрачиха мълчаливо от портата на двора към тъмния и неравен път, който известно време следва стръмния склон на котловината, която се слива с долината на Каруел.

Тесният път беше много тъмен, над него се преплитаха клоните на извисяващите се отстрани дървета, а през клоните на места се промъкваше ъгловато петънце лунна светлина, което се понасяше по белия каменен път, когато клоните зашумяваха тревожно като мънички пърхащи криле.

Мракът бе съпътстван от тишина. Чаткането на конските копита и собствените им приглушени стъпки бяха единствените звуци, които се примесваха със скърцането и с въздишките на клоните над главите им. Единият бе изпълнен с очакване, другият размишляваше, но темата не беше приятна и известно време никой от двамата не я подхвана.

Не вървяха бързо. Конят явно усещаше, че пътниците искат да се поразходят, и услужливо закрачи бавно като тях.

Ако нечии очи можеха да виждат в тъмното, щяха да видят лицата на двамата — едното искрено, а на другото бе лепнато фалшивото изражение на съчувствие и на съжаление, което Хогарт^[1] с цялата си деликатност и въздействена сила изобразява у възрастния роднина по бащина линия в последната гравюра от цикъла „Модерен брак“.

По лицето на Чарлс се четеше силно безпокойство, неловка замисленост и въздържаност, които биха обяснили мълчанието му. Както казах, и веселякът Хари имаше съвсем различно изражение. Това лице сякаш бе произвело усмивка, която все още не си бе тръгнала. Клепачите му бяха увиснали, веждите му бяха извити — престорено съчувствие, каквото всички сме виждали.

В моралната преценка за себе си ние прилагаме оптични илюзии дори при анализирането на самите себе си, оцветяваме и маскираме мотивите си и пълним ушите си с извинения и с явни лъжи. Навикът да се заблуждаваме е толкова здраво вкоренен, че дори в тъмното лицето ни придобива лицемерно изражение, почти без да го съзнаваме.

— Ето го най-сетне завоя за Кресли Комън. Не можехме да разговаряме на спокойствие сред дърветата. Толкова е тъмно, че човек няма да разбере, дори и някой да стои до лакътя му. И така, старецът е адски ядосан, нали?

— Никога не съм виждал толкова вбесен човек — отговори Хари. — Никога не съм виждал и самия него толкова ядосан. Ако знаеше, че съм тук… Но ти ще се погрижиш за мен, нали?

— Беше много добър с мен, стари приятелю, няма да го забравя, в никакъв случай. Трябваше обаче да обмисля нещата по-добре. Не биваше да замесвам горката Алис в тази бъркотия. Мътните да ме вземат, ако имам представа как ще я караме оттук нататък.

— Е, това е само временно, кратка неприятност — ще се оправите, не може да продължи дълго.

— Всъщност може да продължи десет години или дори двайсет — отговори Чарли. — Бях глупак да напусна армията. Не знам какво ще правим, а ти?

— Твърде си потиснат — не можеш ли да изчакаш и да видиш какво ще стане? Все още нищо не се е случило, а и животът тук надали ще ти излиза скъпо.

— Хари, мислиш ли, че ще е добре да взема фермата на Джон Уолинг и със собствените си ръце да се опитам да направя нещо от нея? — попита Чарлс.

Хари поклати глава.

— Не мислиш ли?

— Не, не мисля. Никога няма да успееш да изкараш рентата — отговори Хари. — Освен това, ако промениш нещо тук, хората ще започнат да говорят, а нямаш полза от това. Трябва да си адски тих.

Настана пауза, докато двамата вървяха мълчаливо, докато тъмните сенки на дърветата започнаха да се поразсейват пред тях и гората се разреди. Силуетът на цели дървета се виждаше съвсем ясно, а широката общинска мера на Кресли се ширна мъгливо пред тях със своите папрати и прещип.

— Що се отнася до парите, Чарли, в момента има достатъчно пари и никакви съществени дългове. Искам да кажа, ако не ги направиш без нужда. Двамата с Алис ще можете да живеете от къщата и от градината известно време. Наемателите ти дават триста годишно, а вие ще успеете да се оправяте с двеста.

— Двеста лири годишно! — викна Чарли и се ококори.

— Да, с двеста годишно. Това момиче яде колкото врабче — потвърди Хари.

— Алис е най-прелестното същество на света и аз съм сигурен, че ще се погрижи за всичко, само че има и други неща освен вечерята и закуската — отговори Чарли, който нямаше нищо против да наричат жена му „това момиче“.

— Против ръжен не се рита, момчето ми. Ще ти трябват по сто лири годишно за непредвидени случаи.

— Да, допускам — смръщи се Чарлс. — Особено ако ръженът са още няколкостотин лири. Само че не мога да си представя някой да съумее да живее с такава скромна сума.

— Ще трябва да намериш начин, приятелю, за да не ти напишат полица, която да влезе в сила след смъртта ти — предупреди го Хари.

— Това донякъде ме притеснява, а и хората са толкова противни мошеници — възкликна Чарлс с потъмняло от гняв лице.

— Винаги са били и винаги ще бъдат — засмя се Хари.

— Много е приятно да говорим за сто лири годишно, но ти знаеш, че на мен ми е пределно ясно, че това няма да стигне, никога не е стигало — възкликна Чарли горчиво и после побърза да погледне през рамо.

— Кълна се в душата си, Чарли, не знам достатъчно силна ругатня — отговори добродушно Хари. — Но след като казваш, че няма да стигнат, явно е така.

— Със сигурност — отговори Чарли и въздъхна тежко. Отново се възцари мълчание. — Иска ми се да бях толкова умен като теб, Хари — каза Чарлс най-сетне.

— Наистина ли мислиш, че съм умен! Винаги съм смятал, че съм доста смотан, освен по въпроса с животните, честна дума — призна Хари с невинен смях.

— Ти си много по-умен от мен и изобщо не си мързелив. Кажи ми, какво щеше да направиш, ако беше в моето положение?

— Какво щях да направя на твое място ли? — попита Хари, вдигна поглед към звездите и известно време си подсвирква тихичко. — Не мога да ти кажа веднага, дори по-умен човек от мен би се затруднил с отговора. Но мога да ти кажа едно — никога нямаше да допусна да изпадна в това положение, както го наричаш, в никакъв случай. Изобщо нямаше да го допусна. Само че не се самообвинявай, доколкото ми е известно, още не е време за сълзи. Рано е още да се омърлушваш. Просто реших да намина и да ти съобщя новината.

— Знаех си, че имаш да ми казваш нещо, Хари — обади се Чарлс.

— Не е нищо особено, само дреболия — отговори Хари, — но си прав, че точно това ме доведе тук. Миналата седмица бях в Лондон, отбих се на онова място в Хокстън и открих обичайното, но все пак добре, че се отбих.

— Не е ли станала по-разумна? — попита Чарлс.

— Ни най-малко — отговори Хари.

— Кажи ми какво й каза.

— Каквото се бяхме разбрали.

— В думите ти нямаше нищо, което да не е мило, помирително и разумно, нали? — умолително попита Чарлс.

— Явно това не впечатли ответника — отговори Хари.

— Като че ли се забавляваш — отбеляза Чарлс.

— Иска ми се да се забавлявах повече, но независимо дали ми е приятно, трябва да ти разкажа нещата направо. Отбих се набързо, защото исках само да платя двайсетте лири, нали помниш?

— Ах, как ми се иска все още да бяха у мен!

— Е, парите наистина не я накараха да ни хареса или да ни заобича повече, признавам. Обаче се огледах наоколо и кълна ти се, зачудих се как е възможно човек да живее на такова място, след като има толкова приятни местенца, където в чужбина ще може да живее три пъти по-добре. Запитах се защо ти не си се замислил за това, защо не си проявил повече интерес. Забелязах как старата кримка мисли за петдесет неща едновременно, как ме подозира мен, горкия, в мръсна игра. За момент се уплаших, че десетина остри нокти ще се впият в носа ми, обаче я поуспокоих, придумах я, поласках я. Щеше да се пръснеш от смях, понеже накрая и двамата мъркахме като котки на стара мома.

— Знаеш ли, Хари, тя е луда, напълно луда — каза Чарлс, грабна ръката му, спря и се извърна към него, за да накара и Хари да спре. — Не я ли видя, съвсем е откачила. Само си помисли!

Хари се засмя:

— Да, доста е лудичка.

— Ама не си ли съгласен, че наистина е луда? — повтори Чарлс.

— Е, има нещо такова, обаче аз не бих казал, че е луда — тя е нещо доста по-лошо от това, смея да кажа, само че не бих сложил дъртата кримка там.

— Къде? — попита Чарлс.

— Сред лудите. Да, наистина е луда, ама по-скоро е зла и дори по-лошо.

— Няма голямо значение какво мислим ние двамата. Знам обаче какво друг човек щеше да направи много отдавна, само дето аз не можах да се реша. Често съм мислил за това, но не можах… не можах.

— Тогава няма особено значение — каза Хари и затегна колана на седлото с една-две дупки. — Няма голямо значение. Само че аз нищо не можах да направя, така да знаеш. Мисля, че главата й си е съвсем наред, само дето много дяволи вилнеят вътре. Тук съм съгласен с теб.

— И какво ще ме посъветваш да направя? Това е ужасно — каза Чарлс.

— Щях да ти кажа, че ако нямаш нищо против, най-добре ще е да оставиш цялата тази работа на мен. — Хари възседна коня си, облегна се на едното си коляно и каза: — Мисля, че знам как да действам, ако оставиш на мен. Старият Пайпклей не смята, че имам причина да играя нечестно.

— Тъкмо обратното — възрази Чарлс, който го слушаше внимателно.

— Никакъв интерес — настоя Хари, насочи погледа си към далечното хълмче на Торстън и продължи, без да обръща внимание на предположението на Чарлс. — Виж, това чудовище ще ми играе по свирката, докато ти ще можеш само да се дърпаш, да отстъпваш или да офейкаш. Има толкова много малки немски или френски градчета — ти не се тревожи за нищо, само прави каквото ти казвам, и аз ще се погрижа за всичко.

— Ти си страшно добър човек, Хари, кълна се, че направо щях да откача. Нямаше с кого да поговоря, не знаех кой какво мисли. В твоите ръце се чувствам в безопасност, защото мисля, че ти разбираш от тази работа много по-добре от мен, много по-добре от мен познаваш хората, а аз никога не съм можел да управлявам никого и нищо. Кога ще идваш отново по работа в града?

— Нищо чудно след около три седмици.

— Знам, че няма да ме забравиш, Хари. Боя се дори да ти пиша, но ако се сетиш за някое място, където можем да се срещнем и да поговорим, с радост ще дойда. Нямаш представа колко нещастен и неспокоен се чувства човек, когато не знае какво става.

— Със сигурност, не го оспорвам. През следващите десетина дни ще бъда зает, трябва да наобиколя доста места, но ще ти дам знак.

— Това се казва свестен човек, знам, че няма да ме забравиш — каза Чарлс и постави ръка върху ръката на брат си.

— Няма, разбира се. Лека нощ. Пази се и предай на Али, че я обичам.

— И… Хари?

— Да? — попита Хари и дръпна немирния си кон малко назад.

— Ами май това е всичко.

— Лека нощ, тогава.

— Лека нощ — повтори Чарлс.

Хари докосна шапката си с усмивка и в следващия момент препусна, прелетя на еклив галоп по тесния път без ограда, който пресичаше мерата, и започна да се смалява в далечната лунна светлина.

— Е, тръгна си… с леко сърце, нищо не го тревожи… Животът му е песен… Светът му е като играчка.

Чарлс тръгна бавно в посоката на чезнещия в далечината конник, след това отново спря и го наблюдава печално, докато той се изгуби от поглед.

— Надявам се да не забрави — винаги е толкова зает с тези глупави коне, обаче наистина печели доста. Ще ми се и аз да разбирах нещо от коне. Трябва да намеря начин да изкарам малко пари. Горката малка Алис! Надявам се да не съм забатачил работата. Ще пестя по всевъзможни начини, разбира се, това е заради нея. Но като се замисли човек, съвсем малко са нещата, от които можеш да се откажеш. Можеш да се откажеш от конете, стига да имаш, и да си оставиш само един. Все пак трябва да имаш поне един кон на такова място — иначе рискуваш да умреш от глад, да не получаваш пощата си или да издъхнеш, защото не можеш да извикаш лекар. Няма да пия вино или бренди и старият Том ще направи същото, освен това напълно ще се откажа от пушенето. Човек трябва да прави жертви. Ще изпуша бавно само тази кутия и няма да поръчвам повече — това е лош навик, ще се откажа от него. — Чарлс извади пура от кутията си и я запали. — Няма да похарча повече и една лира за това, а колкото по-скоро свършат тези, толкова по-добре.

Пъхнал ръце в джобовете си, той бавно се запъти към малко възвишение на около стотина ярда вдясно, изкачи го и се оглед наоколо, пушейки. Мисля, че не виждаше нищо от ширналата се пред очите му гледка, макар да приличаше на художник, който търси живописното.

Главата му бе пълна с идеи за продажбата на Каруел Грейндж, но не бе съвсем сигурен, че има това право, а и не искаше да пита адвоката си, на когото вече дължеше нещичко. Замисли се колко уютно и приятно биха могли да живеят в някое от онези малки градчета в Германия, където скучната човешка природа разкъсва савана си, литва и се носи като пеперуда сред пъстрия и златен живот — където крупието и комарджията прислужват по време на службата пред сияйната и непостоянна богиня, където приятно свирят оркестри, не погребват хората живи насред пустинята и насред гората заедно с кучетата и със скитниците, на място, където малката Алис щеше да бъде преизпълнена от наслада. Беше ли честно да я води тук и да я затваря в гниещата обител на Каруел Грейндж?

Вече бе започнал да се изкачва по гористото възвишение към печалната къща. Пурата му изгоря и той изрече на глас, загледан към дома си в мрака:

— Горката малка Алис! Тя наистина ме обича, струва ми се, а това е нещо!