Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (17)

ГЛАВА 17
ПРЕДУПРЕДИТЕЛНИЯТ РАЗКАЗ НА МИЛДРЕД ТАРНЛИ

Когато изкачи стълбите, Алис повика възрастната слугиня, защото не искаше да прекоси сама плашещия коридор. Чу гласа на Дулчибела и след малко старата й дойка се появи, а до рамото й стоеше Милдред Тарнли.

— О, госпожо Тарнли, много се радвам да ви видя. Дошли сте да посетите Дулчибела. Моля ви, елате и ми разкажете нещо за тази стара къща. Вие сте тук от толкова отдавна и я познавате толкова добре, че сигурно можете да ми разкажете много.

Възрастната жена с неприятното лице се поклони сковано.

— На вашите услуги, госпожо — отвърна тя.

— Стига да не ви затруднявам — умолително додаде Алис, която все още малко се боеше от нея.

— Както наредите, госпожо — отговори старата слугиня с поредния скован поклон.

— Е, много ще се радвам. Дулчибела, гори ли огън? А, да, много е приятно.

Жените влязоха в старовремската спалня.

— Госпожо Тарнли, надявам се, че няма да ви попреча да изпиете чая си?

— Не, благодаря, госпожо, изпих го още преди час — отговори старата жена.

— Седнете, госпожо Тарнли — покани я Алис.

— Предпочитам да стоя права, госпожо — упорито настоя съсухрената жена.

— Много ще се радвам, ако все пак седнете, Милдред — настоя младата й господарка, — но ако така предпочитате… Искам да кажа само, че трябва да се настаните възможно най-удобно. Много ми се иска да науча нещо повече за тази стара къща. Помните ли какво се случи, докато се качвахме заедно с вас по стълбите и аз толкова се уплаших?

— Не го видях, госпожице… госпожо. Само ви чух да казвате нещо — отговори Милдред Тарнли.

— Да, знам, но днес споменахте за някакво предупреждение и имахте вид на човек, който и преди е чувал за подобно нещо.

Възрастната жена вирна брадичка и със скръстени ръце направи още един поклон, с което сякаш искаше да каже: „Ако искате да ме питате нещо, питайте“.

— Помниш ли някой да е казвал, че е видял нещо странно в онзи проход горе след стълбите? — попита Алис.

— Помня, госпожо — дискретно отговори старата жена.

— И какво беше то? — попита Алис.

— Не знам, дали господарят ще бъде доволен, ако чуе, че говоря за такива неща, госпожо — намекна Милдред.

— Просто ще се засмее, както трябва да направя и аз, уверявам ви. Изобщо не съм страхлива, така че не се бойте, няма да се направя на глупачка. А сега ми разкажете.

— Ами, госпожо, спомнете си, че сте ми наредили, в случай че мастър Чарлс ми се скара, защото както казахте, много хора не гледат сериозно на това, а го мислят за врели-некипели, за приказките на една старица. Така че аз не мога…

— Ще поема цялата вина — каза Алис.

— Доколкото ми е известно, няма никаква вина, а ако имаше, нямаше да моля други хора да поемат върху себе си повече, отколкото е редно. Самата аз бих ги обвинила, без да се интересувам дали им харесва, или не. Както ви казах, госпожо, трябва да ми заповядате, за да се подчиня на нарежданията ви.

— Да, разбира се, госпожо Тарнли… А сега ви моля да продължите — подкани я Алис.

— Ще ми кажете ли какво видяхте, госпожо?

— Тежка черна завеса се спусна от горната част на арката, под която минахме за прохода пред вратата, и за няколко секунди запречи входа — отговори младата дама.

— Ай, ай, няма съмнение, че е това, само че там няма завеса, госпожо, поне не изтъкана на този свят. Тези, които тъкат тази мрежа, са с лека ръка и с тежко сърце, а самият дявол им движи совалката — рече възрастната жена с горчива усмивка. — Точно за това говорех с госпожа Крейн, когато се качихте, госпожо.

— Да, наистина беше много странно — тихо потвърди старата Дулчибела.

— Освен това от спускането й от пода се надигна доста прах — продължи Алис.

— Да, така е, как иначе. Винаги става така — каза госпожа Тарнли със същата смътна и грозна усмивка. Не че в прохода има и прашинка, защото двете с Лили Доджър бяхме измели и измили всичко. Видели сте прах, ама това не е истински прах, както онзи, за който говори свещеникът: „Прах от прахта…“ Не, не, това е много по-фин прах, прахът на смъртта. Вътре няма повече пръст, отколкото има в пушека или в мъглата на долината на Каруел долу. Всъщност изобщо не е прах, а е прах, който призракът може да отупа от савана си. Привидение… Това е, госпожо, какво друго.

Алис се усмихна, но се смрази от усмивката, с която й отговори старата Милдред, и се извърна към Дулчибела. Само че добрата госпожа Крейн я погледна в лицето със сериозно изражение и със смаяно опулени очи.

— Разбирам, Дулчибела, ако смелостта ми изневери, не трябва да търся подкрепа от теб. Е, госпожо Тарнли, не се тревожете, няма да имам нужда от помощ. Изобщо не ме е страх, така че продължете, ако обичате.

— Ами, госпожо, както ми разказваше баба ми, тази къща станала притежание на семейството преди повече от сто години. Бях съвсем малка, когато тя разказваше това, а оттогава към разказа са се добавили много години. Случило се обаче по времето на стария сър Хари Феърфийлд. По негово време го наричали Хари Ботуша, защото винаги бил обут с ботуши, понеже рядко слизал от седлото. По онова време имало размирици, имало доброволческа кавалерия, имало войници и един господ знае още какво. А мъжете от рода Феърфийлд винаги са били дръзки и смели мъже, така че опасните времена много им подхождали — обаче дали бил в полка, дали на лов, кракът му почти никога не слизал от стремето. Затова според баба ми някои го наричали Феърфийлд Ботуша, но повечето хора му викали Хари Ботуша — такъв бил по онова време сър Хари Феърфийлд.

— Струва ми се, че съм виждала портрета му. В Уайвърн. Виси на стената в далечния край от вратата, близо до прозореца. Мъж с дълга перука и с дантелена широка вратовръзка, а също и с голям стоманен нагръдник, нали? — попита Алис.

— Прилича на него, госпожо… Искам да кажа, че не знам, не съм сигурна, обаче навремето той бил славен човек, така че сигурно е наредил да му направят портрет. Съпругата му била от Каруел, наследница, обаче в този край сега няма нито един Каруел, от много време няма. Та тя донесла Каруел Грейндж и долината на Каруел на рода Феърфийлд — горкичката, беше много красива. Нейният портрет така и не бе отнесен в Уайвърн, независимо от добрините, които стори ръката й, от имотите и от красивата й външност. Семейство Феърфийлд бяха буйни хора. Не казвам, че и сред тях не е имало свестни, обаче дори да са били свестни с другите хора, рядко са се държали добре със съпругите си. Бяха сурови и лоши съпрузи няма съмнение.

Алис се усмихна, тихо разбута огъня и въздъхна, когато разказът продължи:

— Говореше се, че госпожата е много самотна тук. Както знаете, мястото наистина е самотно, ужасно самотно и все едно и също. За старица като мен няма значение, но с младата кръв е различно. Младите хора искат да видят малко свят, да говорят и да научават какво се случва, независимо дали е развлечение, промяна или каквото и да е. Тя беше много самотна, мотаеше се печално из старата градина, садеше цветя или плевеше розите все сама… или пък плачеше на прозореца, докато Хари Ботуша все имаше някакво извинение — я ще отиде за риба, я ще излезе с хрътките, я по наистина лоши дела. Надали сме виждали физиономията на Хари Ботуша тук дори два пъти годишно — викаха му и Красивия Хари, а красивата му съпруга се поболяваше от мъка изоставена, сама в собствената си самотна къща до долината на Каруел, където и в момента ви разказвам всичко това.

Алис се усмихна, кимна, за да покаже, че внимава, и старицата продължи:

— Винаги съм се чудела защо крият — понякога е по-добре да се говори открито, понеже рано или късно всичко се разчува, а тогава настава бъркотия и сигурно вече е твърде късно. Така че историите пътуват най-вече без крака и не можеш да отречеш словото на Бог „да бъде светлина“, понеже рано или късно ще бъде светлина, всичко ще се разчисти, а злите постъпки на Хари Ботуша далеч в миналото, всичките му кроежи, всичко сторено ще излезе на бял свят и тя повече няма за нищо да се съмнява и на нищо да се надява. Горкичката, обичаше го по-силно от живота, обичаше го дори повече от самата себе си, а какво получи насреща — ужасен негодник.

— Не й ли беше верен? — попита Алис.

— Какво? Как ли пък не! — отвърна госпожа Тарнли с цинична гримаса. — Трябваше сама да се оправя с това, както и с всичко останало, а можеше да си намери по-добра партия от сър Хари — един лорд. Забравих му името, обаче си беше изгубил ума по нея. Ама тя не понеже обичала Хари Феърфийлд Ботуша, искала само него, никой друг — и накрая сама си блъскаше главата в Каруел Грейндж, в къщата, която бе донесла като зестра на Феърфийлд, горкичката самотна птичка, както й викахме, само че не й било писано да живее още дълго. Да, не беше… Понякога излизаше на разходка, ама не говореше с никого и вече нищо не я интересуваше. Ходеше там до езерото, сред гъстите дървета, заобиколени с тъмен плет от тис.

— Знам, много висок жив плет с дървета зад него — обади се Алис. — Най-тъмното място, което съм виждала. Зад градината. За него ли говориш?

— Да, за него. Обичаше да се разхожда там, често плачеше, и пак там я намериха удавена горкичката. Някои смятаха, че е нещастен случай, защото брегът беше много стръмен и хлъзгав, а и тогава беше дъждовно, обаче повечето мислеха, че е сложила край на живота си, това се говореше сред жителите на Каруел, както бе чула баба ми. Понеже какво представлява едно младо същество, което няма вече какво да очаква от живота, което е съвсем само и няма дори с кого да разговаря, а сърцето му е разбито?

— Каза, че според теб тук е имало неин портрет, така ли? — попита Алис.

— Казах, че не са го занесли в Уайвърн, госпожо. Баба ми каза, а тя би трябвало да знае, че навремето тук е имало портрет, който са допускали, че е бил неин. „Това е единствената картина, която си спомням да е имало в Грейндж“, така рече.

— А къде е сега? — попита Алис.

— Отдавна е на парчета. По мое време беше в стаята, която наричат оръжейна. Стената беше влажна. Картината се повреди още навремето, толкова почерня, че почти нищо не се виждаше. Много пъти, докато бях още малко момиче на тринайсет-четиринайсет години, дълго стоях върху масата и я гледах. Само че боята беше станала на люспи, платното беше заприличало на прогнило дърво и при всяко бутване по нещо се отронваше, докато накрая вече нищо не се различаваше. Картината отдавна изчезна, а рамката сигурно се е счупила.

— Колко жалко! — възкликна Алис. — О, колко жалко! Дали случайно не си спомняш нещо от картината?

— Бяха нарисували госпожата изправена — виждаха се връхчетата на обувките й, май от бял сатен, и имаха катарама, сигурно диамантена. В ръката си държеше букет от сини цветенца и една роза, но лицето беше цялото избледняло и потъмняло с изключение на устата, истинска и усмихната в ъгълчетата — много беше красиво. Само че всичко беше почерняло и голяма част от боята се бе смъкнала. Само това видях от картината.

— Случи ли се още нещо? — попита Алис.

— О, още много! Феърфийлд Ботуша се върна, обаче вече никой не даваше пет пари дали е тук, или го няма. Хората в Каруел не го обичаха, но бе за предпочитане да се държат учтиво, защото Феърфийлд винаги са били опасни хора; палеха се от една дума, та никой не смееше да ги ядосва. Той дойде да се увери с очите си и нареди всички стаи да бъдат покрити с черно, стълбите също, също и арката на прохода навън, чак долу до пода, защото тя, горкичката, лежеше тук горе.

— Не в тази стая! — възкликна Алис, която дори след толкова време не се осмеляваше да наруши зловещата святост на стаята на онази жена.

— Не, не в тази, в стаята в другия край на прохода. Ще трябва да се изхаби доста мазилка и хартия и да се направи голямо почистване, за да можете да легнете там. Хари Ботуша вдигна голяма патърдия по повод смъртта на жена си. Скоро щяха да пристигнат Феърфийлд и той сигурно е смятал, че ще е по-добре да останат с впечатлението, че е обичал жена си, поне да им даде повод да кажат няколко хубави думи за него, ако поискат, да раздадат милостиня на бедните и да оставят доста солидна сума за енорията, както казаха — и в църквата в Кресли, и в манастира в Каруел. Дори посетиха викария, а Хари организира най-голямото погребение, правено някога в Грейндж. Погребаха я в манастира, където бяха погребани всички Каруел, в нова гробница, където нея положиха първа и последна, понеже Хари Ботуша се ожени повторно и беше погребан заедно с втората си съпруга в Уайвърн. Така горкото същество бе съвсем само — и приживе, и в смъртта.

— Има ли някой разказ, който да обяснява онова, което видях, когато двете с теб влязохме в прохода? — попита Алис.

— Казах ви, госпожице, в прохода беше окачено черно, както съм чувала да разказва баба ми. Така се е появила историята, защото по различно време, госпожо, в семейството на Феърфийлд е имало три жени, които са видели същото нещо. На погребението чух онзи млад лорд да казва, че много я е харесвал, само ако и тя се бе съгласила да приеме обичта му, но той още я обичал въпреки всичко. Подметна няколко остри думи на сър Хари и заради тези думи двамата излязоха на дуел повече от година след това, Хари Ботуша беше убит и беше погребан в Уайвърн.

— Виж ти! Странно е как благородници, които имат всичко, което светът може да им даде, рискуват живота си заради такива думи — изтъкна поуката старата Дулчибела Крейн, — при това, без да знаят какво ще стане с тях, след като изгубят всичко тук, след като гръмне пистолетът. Ако беше някой нещастник, друг въпрос, но това… човек наистина се чуди.

— Госпожо Тарнли, споменахте, че нещо се е случило с някои дами от семейство Феърфийлд, нали така? — попита Алис.

— Ами говори се, че сър Хенри, Феърфийлд Ботуша, довел втората си съпруга тук едва дванайсет месеца след смъртта на първата и когато за пръв път стъпила в прохода, тя видяла на съвсем същото място същото, което видяхте и вие. Два месеца по-късно той бил в гроба, а тя — в лудница.

— Госпожо Тарнли, мисля, че не е нужно да разказвате тези ужасяващи неща на младата дама.

— Да плаша младата дама ли? Защо не, след като се плаши от истината? Тя поиска да научи истината и я получи. По-добре да уплаша младата дама, отколкото да я заблуждавам — студено и категорично отговори Милдред Тарнли.

— Изобщо не искам да кажа, че трябва да я заблуждавате — отвърна прямата Дулчибела. — Обаче няма защо да й пълните главата с тези ужасяващи фантазии. Уплашихте я, не виждате ли как пребледня?

— И би трябвало. Още три жени на Феърфийлд видяха същото нещо точно на същото място и всяка за свое огромно съжаление. Едната падна от скалата на феите, друга умря, докато раждаше първото си бебе, горкичката. А третата бе хвърлена от коня си в каменната кариера в Кресли Комън, докато наблюдавала лова, а после така и не дойде на себе си. Не ми приказвай, жено, много добре знам какво правя.

— Моля те, Дулчибела, недей. Уверявам ви, че съм ви много признателна, госпожо Тарнли — намеси се Алис Феърфийлд, уплашена от злобната разпаленост на старата жена.

— Признателна ли? Не е вярно, за какво да сте ми признателна? — възрази Милдред Тарнли. — Не сте ми признателна, ами сте уплашена. Само че всичко е вярно. Нито един Феърфийлд не бива да води своята съпруга в Каруел Грейндж и господарят Чарлс го знае не по-зле от мен. Та сега, с две думи, госпожо — получихте своето предупреждение и ще е най-добре да си тръгнете оттук, без да позволявате под краката ви да израства трева. Видяхте предупреждението, госпожо, а аз съвсем ясно ви казах какво значи то. Съвестта ми е чиста, пък вие правете каквото искате. А ако оттук нататък очаквате от мен да шпионирам заради вас, да събирам и да ви разказвам някакви истории, та да си навлека беля с други хора, да знаете, че не сте познали. Сигурно няма да има повече предупреждения, поне не от мен, а вие, ако искате ме послушайте, госпожо. Милдред Тарнли каза, каквото имаше да казва. Чухте разказа ми, чухте и съвета ми. Обаче, ако пренебрегнете и едното, и другото, а освен това и видяното със собствените си очи, гответе се за последиците.

— Не бива да плашите така госпожица Алис, не бива, казвам ви. Не се плаши от такива истории, скъпа. Срамота! Не виждате ли как е пребледняла като плащаница, не е на себе си?

— Не, Дулчибела, няма нищо — усмихна се Алис силно пребледняла и с пълни със сълзи очи.

— Повече няма да я плаша, можете да бъдете сигурни в това. А ако съм я уплашила, вината не е моя. Неблагодарна работа, но не се опитвах да доставя удоволствие нито на нея, нито на вас, а само да сваля бремето от плещите си, така че вината да си е само нейна, ако не се вслуша. Дадох й съвет, защото тя поиска. Извинете ме, че се изразих толкова открито, госпожо, но по-добре сега, отколкото по-късно — добави тя и се поовладя. — Може ли да направя още нещо долу, госпожо? Трябва да вървя, че кой знае какво прави онова дете през цялото това време.

— Много ти благодаря, не искам нищо — отговори Алис.

Милдред Тарнли й метна суров тъмен поглед, поклони се сковано и се оттегли.

— Не съм виждала такава жена — заяви старата Дулчибела, загледана подире й през вратата. — Не бива да й позволяваш да ти говори така, скъпа. Не е нейна работа да дрънка такива неща на господарката си. Какви обноски само имат хората по тези затънтени места! Но според мен, скъпа, ще е добре да я държите на известно разстояние и да й дадете да разбере къде й е мястото. За такива като нея само строгост, острота и авторитетно поведение, никакви благодарности и снизходителност, защото колкото сте по-сърдечна, толкова по-горделива и нагла ще става тя. Освен това, госпожице Алис, според мен тя не ви харесва, никак.

За младите, а за някои хора — винаги, е болезнено да чуят подобно заключение от безпристрастен наблюдател. Много е унизително, а понякога е дори тревожно.

— Е, няма значение — каза Алис, — тя не може да ми навреди много. Предполагам, че не би го направила, дори да можеше, а и нямам нищо против подобни разкази.

— И защо да имате, скъпа? Днес никой не обръща внимание на такива неща.

— Но ми се иска тя да ме харесваше — толкова малко хора сме тук. Светът ни е съвсем малък, а и аз никога с нищо не съм я обиждала. Не виждам каква полза има да ме мрази.

— Няма полза, скъпа, но тя е тук от толкова отдавна единствената квачка в къщата, така че не иска да я откъсват от петела, така мисля. Не знам защо иначе ще ви разказва всичко това, ако не за да те притесни. Бог знае, че има достатъчно тревожни неща в това печално място и без тя да фабрикува подобни измишльотини.

— Тихо, Дулчибела, това не е ли кон? Сигурно Чарлс се прибира.

Тя отвори прозореца, който гледаше към конюшнята.

— Отиде да поязди ли? — попита старата Дулчибела.

— Не, няма нищо — тихо каза Алис. — Освен това ти ми напомни, че той не излезе на кон, а само да поизпрати малко господин Хенри. Скоро ще се върне. Надявам се нищо да не се обърка.

С изморена въздишка тя се отпусна в голямото кресло до огъня, дълго мисли, ослушва се и мечта, преди стъпките и гласът на Чарли отново да прозвучат в старата къща.