Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (12)

ГЛАВА 12
ПОЛИЧБАТА НА КАРУЕЛ ГРЕЙНДЖ

Високата стена, която ограждаше двора, и извисяващите се над нея разлистени стари дървета тънеха в сумрак. Въпреки това, ако в многобройните прозорци на чудатата каменна фасада блестеше пламъчето на живота и на гостоприемството, бих казал, че въздействието на тези мрачни стражи щеше да предизвика по-приятни асоциации, а къщата щеше да изглежда по-ведра и уютна. Но в момента единствено студената лунна светлина огряваше на места камъните и докосваше върховете на комините, а тишината и плътните сенки бяха толкова смразяващи, че само дълбокото въодушевление на истинската любов можеше да съзре в тази зловеща фасада прелестната картина от въображението на Алис Мейбъл.

— Скъпа, добре дошла в бедния ни дом, който присъствието ти ще озари и разкраси — каза Чарлс в прилив на нежност, — но който, както прекрасно знае твоят нещастен Рай, в момента не е достоен за теб. Все пак за кратко — за съвсем кратко — се надявам да го понесеш. Твоето присъствие ще го направи приятен за мен, а за теб, скъпа, надявам се любовта ми да го направи поносим. Поеми ръката ми, слез и бъди добре дошла в Каруел Грейндж.

Тя с лекота слезе на земята, хванала силната му ръка no-скоро от любов, отколкото за опора.

— Сигурна съм, че това чудато и притихнало място ще ми хареса — каза тя, — ще се влюбя в него и сигурно няма да поискам нищо друго, стига ти, любими, да си до мен. Утре на светло ще ме разведеш навсякъде, нали?

Краткият разговор протече приглушено и остана нечут за другите, заглушаван от пръхтенето на конете и от разговорите на мъжете относно багажа.

— А сега дано да ни отворят вратата — засмя се той и почука с тежкото старо чукче продължително и екливо.

След малко в коридора проблесна светлинка. Вратата се отвори и на прага застана възрастната жена, която се стараеше да се усмихва, но видът й не бе никак приятен. Очите й бяха тъмни и безжизнени и не се усмихваха, а край тях имаше бръчки, предизвикани от лошия й нрав, които никога не се заглаждаха. Все пак тя правеше всичко по силите си, не спираше да се покланя, държеше лоената свещ в месинговия свещник и с нея осветяваше дълбоките и не толкова дълбоките бръчки по неприветливото си лице с жълтеникава светлина, която много подхождаше на кожата й с цвят на чемшир.

Зад нея с друга лоена свещ, защото поводът беше официален, стоеше момиче с четвъртити рамене на около дванайсет години, с кафеникаво и някак плоско лице и без нито една красива черта с изключение на тъмните очи и на белите зъби. Това беше Лили Доджър, повикана да помогне на застаналата отпред старица. Тя гледаше със сериозен и наблюдателен поглед момичето, което усмихнато пристъпи напред в коридора.

— Добре дошла, господарке, добре дошла в Каруел каза старицата. — Добре дошъл, господарю, добре дошъл в Каруел.

— Много ти благодаря. Сигурна съм, че тук ще ми хареса — отвърна младата дама, щастливо усмихната. Това е толкова красива стара къща. И е толкова тихо. Обичам тишината.

— Доста стара и доста тиха — отговори старата жена. Няма да срещате много хора, които да ви притесняват, госпожице… искам да кажа госпожо… господарке…

— Но всички заедно ще се опитаме да я направим възможно най-приятна и удобна — намеси се Чарлс Феърфийлд и малко нетърпеливо потупа старата жена по рамото.

— Не мога да направя много, за да прекарва тя приятно, господарю Чарлс, но сигурно заедно ще сторим, каквото можем.

— А повече от това не е възможно — съгласи се Чарлс Феърфийлд. — Ела, скъпа, допускам, че някъде са запалили огън. Малко е студено, нали?

— Огънят гори цял ден в кедровата стая, сър, а чайникът ври на печката, ако госпожата иска чаша чай.

— Да, разбира се — каза Чарлс. — А запален ли е огън в стаята горе?

— Да, сър, цял ден гори и всичко е добре проветрено.

— Е, скъпа, искаш ли най-напред да видиш кедровата стая? — попита той и двамата усмихнати и хванати за ръка, прекосиха коридора, качиха се по стълбите, минаха през друг, по-малък коридор със задна стълба и влязоха в удобна стая с дървена ламперия, където весело пращеше накладен с въглища и с дърва огън. Мебелировката бе старомодна и макар да бе избеляла, бе безукорно чиста.

Стаята бе старомодна и уютна и изненада приятно Алис, която бе склонна да харесва всичко, а когато я зърна, възкликна очаровано и така искрено, че Чарлс Феърфийлд не се сдържа и се разсмя, макар че изпита и благодарност.

— Е, признавам, че като цяло изглежда изключително удобна — каза той и се огледа наоколо. — Боя се обаче, че тук е началото и краят на нашето великолепие — засега, разбира се, защото постепенно, малко по малко ще подобрим обстановката и ще се разширим. Страхувам се обаче, че в цялата къща няма друга обитаема стая, искам да кажа салон, освен тази.

— Това е най-приятната стая, която някога съм виждала, Чарли. Прелестна стая. Изключително съм доволна.

— Ти си мило създание — рече той. — Във всеки случай си най-прелестната млада съпруга на света, решена да приеме охотно всичко. Както ти казах, не след дълго положението ще се подобри, а дотогава хуморът и веселието ще направят иначе скромното ни жилище по-светло и по-хубаво, отколкото биха могли луксът и злонравието. Ето ги приборите за чая, чайникът ври — приятен и старомоден. Утре или вдругиден ще заприличаме повече на цивилизовани хора, когато ще имаме време да се погрижим за себе си, а междувременно аз ще направя чай, докато ти изтичаш горе да се съблечеш. Какво ще кажеш?

— Да, разбира се — съгласи се тя и погледна към старицата, застанала на прага със зловещата си усмивка.

— Забравих да ти я представя — това е Милдред Тарнли, пазителката на дома. Милдред, заведи господарката в стаята й.

Двамата с младата му съпруга се разделиха с усмивка. Тя бе донякъде любопитна да види още нещо от къщата, оглеждаше се, докато се качваше нагоре, и пътем зададе няколко въпроса.

— А тази стая? — попита тя и надникна през вратата в задната част на стълбите, по които се качваха. — Има такава огромна камина и няколко малки пещи. За какво са?

— Някога това беше помещението за дестилиране. Майка ми си спомня онези дни, но аз помня стаята винаги заключена.

— А би ли ми казала, къде е прислужницата ми. Съвсем забравих за нея.

— Качи се горе при багажа ви, госпожо.

Алис продължи нагоре, като разглеждаше и се бавеше. В къщата нямаше нищо величествено и ако младата господарка не беше в такова весело и приповдигнато настроение, това щеше да я уплаши и да я потисне. Дебели стени, дълбоко хлътнали прозорци, двойни врати на места, ламперия и дъбови подове, похабени от времето.

На площадката на стълбите имаше сводест проход. В прохода нямаше врата, а Алис Феърфийлд, както можем вече да я наричаме, се поспря на площадката и се огледа.

Беше щастлива, затова не мога да кажа какво неприятно впечатление произведоха във въображението й тези кратки надничания в старите и запустели стаи в съчетание с неприятната компания на възрастната й водачка, нито пък как се бяха отразили на възприятията й, но когато се обърна, за да навлезе в сводестия проход, застанала редом да старата жена с вдигната в ръката свещ, Алис Феърфийлд се сепна и възкликна смаяно.

Грозното лице на Милдред Тарнли надникна любопитно над рамото на младата дама. Тя пристъпи пред нея и надникна, озърна се наляво и надясно в прохода, а после се вгледа със заплашително любопитство в очите на младата си господарка.

— Стори ми се, че е прилеп, господарке. Снощи влезе един, ама вече го няма. Уплаши ли ви нещо?

— Аз… ти не го ли видя? — попита младата дама уплашена и смутена.

— Нищо не видях, госпожо.

— Много странно. Аз го видях. Кълна се. И почувствах как въздухът край лицето и роклята ми се раздвижи.

— Тук ли, госпожице… господарке?

— Да, тук, пред нас. Аз… ти не го ли видя?

— Не, госпожице… не знам.

— Нещо падна пред очите ни… От тавана до пода на това място — с леко движение на очите посочи тя открития сводест проход пред тях.

— Ами! Сигурно така ви се е привидяло.

— Сигурно, но беше много странно — голяма и тежка черна завеса се спусна на дипли от тавана до пода точно когато се канех да пристъпя. Стори ми се, че малко облаче прах се образува край нозете ни. И съвсем ясно усетих полъх.

— Ами значи наистина е била черна завеся, допускам каза старата жена, вперила поглед в нея.

— Да…, но как така допускаш?

— Такива глупости винаги са черни. Аз не видях нищо… нищичко… само каквото си е. Не виждате ли, че минавам?

Тя наистина направи няколко крачки напред-назад с неловък смях и стиснала свещта в ръка.

— Много добре знам, че сега няма нищо, обаче го видях. Иска ми се… да не бях — каза младата дама.

— И на мен ми се иска да не бяхте — отвърна Милдред Тарнли пребледняла и сърдита. — Който си казва молитвите, няма защо да се бои от такива неща. А що се отнася до мен, никога нищо не съм виждала в Грейндж, а пък съм стара жена и живея тук още от малка вече повече от шейсет години.

— Да вървим, моля те — каза Алис.

— Както наредите, господарке — каза старицата, поклони се и я поведе към стаята.