Шеридан льо Фану
Загадката на Уайвърн (10)

ГЛАВА 10
ПЪТУВАНЕТО НА ЛУННА СВЕТЛИНА ПРЕЗ КРЕСЛИ КОМЪН

Старият господар на Уайвърн обикаляше стаите и току поспираше пред някой прозорец. Един час след разигралата се на терасата сцена той все още бе почервенял и трепереше, здраво стиснал зъби, запъхтян и с огромна тежест на сърцето.

Спусна се нощта, салонът бе осветен и старият господар дрънна със звънеца, за да извика госпожа Дърдин.

Спретнатата възрастна жена с чисто малко боне застана прилежно на прага и се поклони. Разбира се, много добре знаеше какво ще й съобщи господарят и с известна тревога чакаше да чуе с какъв тон ще го направи.

— Е, госпожица Алис си замина — оповести господарят сурово, вдигнал високо глава. — Повиках ви за да ви го съобщя в качеството ви на икономка. Тя си замина, напусна Уайвърн.

— Скоро ли ще се върне, сър? — попита възрастната жена след кратка пауза.

— Не, няма… — отвърна господарят.

— Няма ли да се върне в Уайвърн, сър?

— Докато съм жив, няма да допусна дори сянката й да падне на прага.

— Съжалявам, задето ви е ядосала, сър — каза добродушната ниска жена и се поклони.

— Да ме е ядосала! Кой казва, че ме е ядосала? Пет пари не давам, мътните я взели. Ха, ха. Смешна работа.

— А какво ще наредите да направя с леглото и с мебелите, сър? Да ги оставя ли в стаята?

— Хвърли ги през прозореца, мен ако питаш. Прати работниците да ги натоварят на каруцата и да ги откарат в приюта за бедни, където щеше да бъде и тя, ако не бях най-големият глупак в енорията.

— Ще наредя да ги свалят и да ги пренесат, сър — повтори нареждането му по-меко възрастната жена. — Същото да направя и със стаята на Дулчибела, нали? Тя също ли е заминала?

— Ха, ха! Браво на нея, старата вероломна вещица! Щях да я удавя в езерото, ако я бях спипал тук. И повече не споменавай имената им пред мен, освен, ако не искаш и ти да ги последваш. Така ми е много по-добре. Главата ми не го побираше как да се оправям с нея — те всички са един дол дренки. Ако искам, мога да наредя да я арестуват заради дрехите, които носи на гърба си, ама от мен да мине. Да се маха, така е по-добре. С радост я отстъпвам на онзи, който я иска.

Тази вечер господарят доволно посрещна идването на Том Уорд и си поръча и втора кана пунш.

— Старият ми слуга Том. Струва ми се, че в крайна сметка старците са най-свестни — отбеляза той. — Светът адски се е променил, Том. По наше време нещата стояха различно. Както и да е, ще им дам да се разберат.

Старият Хари Феърфийлд заспа на стола си и се събуди след час, а в ушите му още отекваше музиката на малката Али от съня му.

— Изсвири го пак, дете, изсвири го пак — каза той и се заслуша… в тишината, огледа празната стая и внезапната болка отново се върна заедно с мъчителен копнеж, примесен с гняв.

Господарят прокле тази дяволица, тази дива котка, тази пепелянка, обикаляйки из стаята със стиснати юмруци в джобовете на сакото си. Гордият старец плачеше. Сълзите измъчено се процеждаха, капеха изпод набръчканите му клепачи и се търкулваха по хлътналите му бузи.

— Пет пари не давам, мътните я взели, мразя я. Не знам как може да съм такъв глупак. Радвам се, че си тръгна, моля се на Бога негодникът, с когото избяга, да разбие сърцето й и после да си счупи врата, мътните го взели, там, от скалите на Каруел. — Старецът взе свещта и по навик в коридора понечи да заключи вратата на стълбището към нейната стая. — Ох, ох! — горчиво възкликна той, когато се опомни. — Заключвам обора, пък кончето е откраднато. Не ме интересува, ако ще нощес старата къща да пламне, дори ми се иска да стане така. Тя беше мило момиче, преди този проклетник… какво е видяла в него… за нищо не става… стар е като мен, ама аз мога да го преметна през главата си като бала ечемик. Това е заговор, тя беше свястно момиче, обаче онзи я е прилъгал, мътните я взели, всички са такива неверници. Ще разбера кой е замесен, ще разбера. Със сигурност Том Шъруд, той на първо място. Ще ги изритам всички, до един ще ги изхвърля с парцалите им от Уайвърн. По-скоро ще напълня къщата с плъхове, отколкото с двукраки паразити. Да вървят в Каруел и да гладуват с оня глупав готованец. Моля се на Бога да не доживее отново да стъпи в Уайвърн. Собственоръчно бих го застрелял. Тя можеше поне да почака старецът да умре, бях толкова добър с нея… глупачка… глупачка…

Високата фигура на стареца със свещ в ръка крачеше бавно по притъмнелия коридор и изчезна нагоре по стълбите.

Докато това се случваше в Уайвърн, на около четирийсет мили от там, на ярката лунна светлина в един файтон седеше младата жена, чието заминаване бе предизвикало толкова странни чувства тук, и заедно със своята вярна стара прислужница Дулчибела се носеше бързо през печалната, но не неприятна провинция.

Край тях се стелеше широка хълмиста равнина, осеяна тук-таме с живописни естествени горички, дъбове и глог, и групи брези със сребристи стебла. Това бяха пасищата на овцете от Кресли Комън. Почвата бе малко по-добра от торф и бе покрита с кадифена ниска трева, харесвана повече от любителите на живописните гледки, отколкото от фермерите животновъди. Възможно ли бе подобна гледка да изглежда по-красива, отколкото бе на лунна светлина? Уединените кътчета, толкова печални и тържествени, самотните групи пръснати дървета, меките падини и възвишения и мъгливата далнина на тази студена и измамлива светлина придобиваха меланхоличната и загадъчна природа на мистерия.

Младата дама непрестанно подаваше глава през прозореца, гледаше ту напред, ту назад по пътя, който бяха изминали. С разтревожено изражение и с тежка въздишка тежко се облегна на седалката.

— Нали не спиш, Дулчибела? — попита тя с леко раздразнение.

— Не, госпожице, не, скъпа.

— Май не си особено притеснена — продължи младата дама.

— Аз ли? Бог да ви поживи, скъпа, не, никак не съм притеснена.

— Явно нямаш проблеми, а и моите не те тревожат — укорително каза младата й господарка.

— Миличка, струва ми се, че и вие не бяхте притеснена от нищо. Надявам се, че нищо не се е объркало, скъпа — заяви възрастната жена по-оживено и вперила искрен поглед в лицето на господарката си.

— Той каза, че ще се присъедини към нас, когато прекосяваме Кресли Комън, обаче вече сме тук, а него го няма, няма и следа от него.

Младата дама отново подаде глава през прозореца и след като приключи с огледа, отново се отпусна с поредната печална въздишка.

— Защо се безпокоите, госпожице Алис? — попита Дулчибела. — Нали знаете, скъпа, че щом не е тук, значи е някъде другаде? Не бива да се притесняваме от всяка дреболия — кой знае какво се е случило, та да забави горкия господин.

— Точно това казвам и аз, Дулчибела. Направо ще ме подлудиш! Със сигурност се е случило нещо. Знаеш, че той дължи пари. Дали не са го арестували? Ако е така, какво ще стане с нас? О, Дулчибела, кажи ми какво мислиш наистина!

— Не, не… хайде стига… Недейте, миличка, не се тревожете без причина. Надзърнете пак, може пък да идва.

Това каза старата Дулчибела, която по природа си бе изпълнена с надежда и със спокойствие, а и много харесваше господаря Чарлс, когото все още наричаше Чарлс Феърфийлд.

Тя не се славеше с пророчески дарби, но в този случай достойната жена постигна успех, тъй като Алис Мейбъл се вслуша в съвета й, отново надникна навън и като че ли забеляза далечната фигура на конник, който ги гонеше.

Почука на прозореца, повика кочияша и мъжа, който седеше до него, те я чуха и тя им нареди да спрат файтона.

— Погледни назад и виж дали това не е господарят ти — нетърпеливо нареди тя.

Ездачът бе още далеч, за да бъде разпознат, но приближаваше бързо. Мъжът на пътя, който някога бе сериозна заплаха, сега се бе превърнал в живописна традиция. Иначе появата на ездач преследвач сред пустотата на Кресли Комън би предизвикала всичко останало, но не и приятно очакване. Той се приближи и подковите на коня вече отекваха отчетливо в ясния нощен въздух. Ездачът подмина пръснатите дървета, край които файтонът бе минал току-що, подвикна, разпознаха гласа му и след няколко секунди, блед и тъжен на бялата лунна светлина подобно на призрачния конник на Леонора, нейният безстрашен любим спря силния си ловджийски кон до прозорчето на Алис.

Надникна вътре и мрачното му лице се озари от усмивка.

— Е, скъпа, настигнах ви на Кресли Комън. Добре ли е малката ми женичка, радвали се отново да види своя Рай?

Ръката му стисна нейната, докато мълвеше тези думи през прозореца.

— О, Рай, скъпи, толкова съм щастлива…, нека Том да язди коня, а ти влез и седни до мен. Дулчибела може да вземе наметката ми и да седне до кочияша. Ела, скъпи, искам да ми разкажеш всичко.

След като се разместиха, както бе предложила тя, и след като Чарлс Феърфийлд се настани до красивата си млада съпруга, файтонът продължи напред в обляната от лунна светлина местност, а той стисна ръката й и я целуна влюбено.