Тристан Цара
Вратите се отвориха

Вратите се отвориха безшумно те са криле

и тежки ланди с протегнати ръце

железни степи прекрачващи канали

осеяни с кости на кервани загубени по пътя

обтегнати тела висящи пътища

горят във гърлото на хладните тълпи

В леглото на реката лежи една свирепа светлина

и цепи въздуха със стъклен нос на кораб

Узряват в морския затвор очите

Да заспят в числата

изгладените камъчета сред кърмещи лъчи

изхвърлена е скуката на плажа от диви платове

а пясъчни часовници на слънчеви тела

спират часа спират колата

дим

линия

горчива

ято от невъздържани реки тече в пресъхналите устни

Човек човек не среща

нито бариерата от камък а ледници от хора

голи са посещавали тези места Те са криле

Вратите се отвориха безшумно

Никой не ще се разтрепери — викът мъчи вълната

самото съществуване

следите грешни на тръби

следи на бурите те също са криле

 

Под люспите на корените се търкаля

слънце за хилядолетните соколи

и то звъни с светкавици в уморените води

 

(„Къде пият вълците“, 1932)