Иван Вазов
Копнежи

Грохотен^[1] грохот издава

Искър го плиска шумлив.

Сам до реката в морава

слушам им говора див:

 

„Искъре — чуката дума, —

векове как се тъй лейш,

дълъг и весел ти друма:

вечно пътуваш и пейш.

 

Всеки ден, час и минута

в нови картини блестиш.

Зла е съдбата ми люта:

аз съм скован — ти летиш!

 

Жаден съм, ох, за движенье,

жаден за вечний бяг твой.“

Искър минува и стене:

— Ох, а пък аз — за покой.

 

Своге, юли