Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe(2011 г.)
Корекция
NomaD(2020-2021 г.)

Издание:

Заглавие: Френски поети сюрреалисти

Преводач: Стефан Гечев

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: френски

Издание: четвърто (не е указано)

Издател: Издателство „Захарий Стоянов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник

Печатница: УИ „Св. Климент Охридски“

Редактор: Маргарита Петкова

Коректор: Виолета Борисова

ISBN: 978-954-09-0537-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5000

История

  1. —Добавяне

В моята нощ аз дебна своя Крал, надигам се бавно и му извивам врата.

Той се съвзема, аз го нападам пак и пак му извивам врата.

Разтърсвам го още веднъж, като старо крушово дърво, короната се клати на главата му.

Но той е моят Крал, аз знам това и той го знае и несъмнено аз съм негов служител.

А все пак през нощта омразата на моите ръце го души неуморно. Но аз не съм коварен, приближавам с голи ръце и стискам кралската му шия.

А той е моят Крал и аз наистина го душа тъй дълго време в тайната на малката си стая; лицето му, в началото синьо, след малко пак добива нормалния си цвят, главата му се вдига — и това става всяка нощ, всяка нощ.

В усамотението на малката си стая аз се изпърдявам в лицето на моя Крал. После се разсмивам. Той се старае да изглежда ведър и спокоен, недокоснат от обидата. Но аз пърдя пак, непрестанно, в лицето му, освен когато се обръщам към него и се хиля в благородното лице, което се старае да запази величието си.

Тъй се отнасям аз с него — безкрайното начало на моя мрачен и мъгляв живот.

Сега го събарям на земята и сядам на лицето му и неговият августейши образ изчезва, а грубият ми панталон с мазни петна и моят задник — защото тъй се казва тази част — прилягат точно и удобно към това лице, създадено да властва.

А аз не се стеснявам, ах, не, да се въртя наляво и надясно колкото ми се иска и даже повече, без да ме е грижа, че неговият нос или очи могат да се повредят. Ставам, когато ми омръзне да седя.

А като се обърна, лицето му — невъзмутимо и все така величествено.

Пляскам му шамар, още един, а после, за да го унижа, аз се изсеквам като децата.

А все пак ясно е, че той е Кралят, а поданикът — аз, едничкият му поданик.

Ритам го в задника, за да го изпъдя от стаята. Обсипвам го с остатъците от кухнята и с мръсотии, смет. Чупя чинии в краката му. Пълня ушите му с долни и подходящи псувни, за да го засегна дълбоко, срамно, с ругатни по неаполитански — особено гадни и долнопробни, — само изричането им оставя мръсно петно, от което никой не може да се очисти, отвратителна дреха, ушита по поръчка: всъщност течност от бунището на съществуванието.

И какво после? Още на другия ден трябва да почна отново.

Защото той се е върнал: тук е, все е тук. Не може да се махне веднъж завинаги. Трябва на всяка цена да наложи проклетото си царствено присъствие в моята и без това тъй малка стая…

 

(„Нощта мърда“, 1931)

Край