Макс Жакоб
Из „Чашка за зарове“

Войната

През нощта външните булеварди са затрупани със сняг; разбойниците са войници. Нападат ме със смехове и саби, ограбват ме: успявам да избягам, но попадам в друго квадратно пространство. Това двор на казарма ли е или на странноприемница? Колко саби, колко кавалеристи! Вали сняг, бодат ме с инжекционна игла: отрова, за да ме убият. Един скелет, увит в креп, ми отхапва пръста. Мътни улични лампи хвърлят върху снега светлината на моята смърт.

Поема

Когато корабът акостира на островите в Индийския океан, се сетихме, че нямаме карти. Трябваше да слезем! Тогава разбрахме кой бил на кораба: онзи кръвожаден човек, който даваше тютюн на жена си и си го вземаше обратно. Навсякъде бяха посети острови. Горе на брега се виждаха негърчета с бомбета. „Може би те имат карти!“ Поехме по пътя към височината: пътят беше въжена стълба. Край нея може би има карти! Дори японски карти! Продължихме изкачването. Най-после, след като стъпалата свършиха (морски раци от слонова кост навсякъде), трябваше да се катерим на ръце. Моят брат африканецът се справи много добре, а аз откривах хватки там, където ги нямаше. Когато стигнахме горе, се озовахме върху стена. Брат ми скочи: аз съм на прозореца! Никога няма да се реша да скоча — стената е от червени дъски. „Заобиколи я“ — извика брат ми африканецът. Вече няма нито етажи, нито пасажери, нито кораб, нито негърчета: само обиколката, която трябва да направя. Каква обиколка? Отчайващо е.

Поема

Порасна, надебеля, главата, която гледахме в огледалото, остана същата. „Три глави под едно кепе“ — казваха хората. Той не може да понася превръзките за херния. Прислужницата не иска да донесе лампа, ще използваме свещи. А аз нямам връзки, за да открия местностите! Формуляри! Формуляри! Има едно постоянно число, то е 2,241, с него трябва да се умножават другите; ще ида при аптекаря да погледна в големия му речник. „Господине, става дума за израза «Кейрос о Фаос!» Петър изтощения.“ — „Ще потърсим заедно.“ Той бил син на някоя си А… На връщане ще се отбия при перачката. Тази жена ми връща женски чорапи вместо моите, и то с хиляди дупки.

Поема

Над морето вали градушка. Нощта пада. „Запалете Фара на воловете!“

Старата куртизанка умря в странноприемницата: къщата е пълна със смехове.

Вали градушка и киното работи в училището за моряците.

Учителят е красив. Ето ме на село. Двама души наблюдават Фара на воловете.

„Най-после дойдохте — казва ми учителят. — Ще си водите ли бележки по време на прожекцията? Малкото семейство на помощниците ще ви отстъпи масата.“

„Бележки? Какви бележки да вземам? Сюжета на филмите?“

„Не, ще съедините ритъма на киното с този на градушката, както и смеховете на тези, които присъстват на смъртта на старата куртизанка, за да предадете идеята за Чистилището.“

Петелът и бисерът

* * *

Беше два часът сутринта; трите старици бяха така елегантни, както са били преди петдесет години: шалове от черна дантела, бонета с панделки, които се връзват под брадичката, камеи, рокли от черна коприна, подчертаващи плисета на изкуствения плат. Тротоарът беше пуст и техните очи, налети със сълзи, бяха вдигнати към прозореца, където пердето беше слабо осветено.

* * *

Огюстин беше работничка във ферма, когато президентът я забеляза. За да избегне скандала, той й даде титли, диплома за учителка и едно „дьо“ към името, малко пари и колкото повече й даваше, толкова по-достойна ставаше тя за него. Аз си дадох всичко сам, аз — бедният бретонски селянин: титлата херцог, правото да нося монокъл, увеличих ръста си, разширих мисълта си, а все не можех да стана достоен за себе си.

* * *

Алилуя

под дървото туя

принцът на Лусянян

на своята любовница беше любим призван

Това миришеше на нафталин

Отплувахме далеко нощем

на нафталин вонеше още.

* * *

Ангелът, ударен от гръм, едва успя да развърже вратовръзката си. Човек би казал, че беше вдигнал ръце да се моли.

* * *

Преди изгрев едно куче залая; ангелите започват да си шушукат.

* * *

„Ако само — каза вятърът — можех да си играя на топчета с дърветата, както играя с облаците и с всичко останало!“ И в немощния си бяс той разтърсва огромния зелен килим, накрая го разкъсва и това, което изтръгва жестоко от него, захвърля в реката.

* * *

Погледнат срещу светлината или иначе, аз не съществувам, а все пак съм дърво.

* * *

— Водя ви двамата си синове — каза старият акробат на Богородицата на скалите, която свиреше на мандолина. По-малкият коленичи с хубавия си нов костюм; другият носеше на края на пръчката си риба.

Коледна приказка

Имало едно време във Филаделфия един архитект или един кон, по-скоро кон, отколкото архитект. Казали му: „Знаеш ли Кьолнската катедрала? Построй тука една катедрала като нея!“ Но тъй като той не познавал Кьолнската катедрала, изпратили го в затвора. Но там му се явил един ангел и му казал: „Волфганг, Волфганг, защо си се отчаял?“ — „Трябва да лежа в затвора, защото не познавам Кьолнската катедрала.“ — „Не можеш да построиш Кьолнската катедрала, защото нямаш рейнско вино. Но покажи им нейния план, тогава ще те освободят от затвора.“ И ангелът му дал плана, той го показал и така могъл да излезе от затвора, но никога не успял да построи катедралата, защото не намерил рейнско вино. Тогава му дошло наум да изпише рейнско вино, а те му изпратили ужасното френско мозелско вино, така че пак не могъл да построи Кьолнската катедрала във Филаделфия. Построил само една ужасна протестантска черква.

Преведено от немски или от босненски

На г-жа Едуард Феласие

 

Конят ми спира. Спри и твоя, приятелю, страх ме е! Между билото на хълма и нас, при тревистите склонове на хълма, има една жена или може би голям облак. Спри! Тя ме вика! Тя ме зове, виждам как тупат гърдите й! Ръката й ми прави знак да я последвам, ръката й… ако е ръка, а не облак.

— Спри, приятелю, страх ме е, спри! Между дърветата на хълма, онези наведени дървета на хълма, видях едно око, ако не е облак. То ме наблюдава, тревожи ме. Спри!

— Слушай, приятелю! Това са призраци, обитатели на тази земя или на някоя друга. Нека не споменаваме за тези същества в града, за да не ни сметнат за досадници.

Лебедът

(Нещо като хумористично есе)

Лебедът се лови в Германия, родината на Лоенгрин. Той служи за марка на яки по рекламите и публичните клозети. Когато е в езеро, някои го вземат за цвете и се възхищават от формата му на кораб. Това не пречи да го избиват безжалостно, за да го карат да пее. Живописта би използвала с удоволствие лебеда, но ние вече нямаме живопис. Ако преди да умре, има време да се превърне в жена, месото му е по-меко, отколкото в обратния случай: тогава ловците го предпочитат. Под името „Помар“ лебедите помагат на постелите. Това им отива. Хора-лебеди или хора-хребети се наричат онези, които имат дълъг врат като Сократ, Камбре и др.

Храбър воин в чужда страна

Олга дьо Берхолд отиде в казармата, за да се срещне с любимия си — войника Верхуд. Воинът отива на война. Олга го следва и страда по пътищата. Верхуд е пленен. Олга продава имотите си и се връща, за да плати откупа. Тя не дава изведнъж цялата сума, защото е недоверчива. След като откупът е платен, Верхуд се разболява. Олга се грижи за него и за първи път му признава любовта си. Войникът й отговаря, че обича не нея, а една селянка, която бил зърнал някога, без да е разговарял с нея. Той умира. Олга е разорена, отчаяна: какво ще прави сега? Тръгна да намери онази селянка.

Американска христоматия в 3,50

Мракът на прозореца се редуваше с белота. Неделя е — номинално и официално, но не и в сърцето на чуждестранната дама. Белият кон прекосява залата с цъфтящи от галопа крака: има повече железни остриета на копия, отколкото знамена. Чуждестранната дама, затворена зад картината, прелиства картини. Чуждестранните дами имат тъжен израз, когато не говорят френски; погледът им е уморен, но корсажът им — твърде отворен. „Този — казва тя — е откривател на Разглобяемата вяра, която се продава във всички страни като удобна за транспортиране, особено от Сатаната и бандата му.“ Чуждестранната дама ще си послужи с Разглобяемата вяра едва когато заговори на чист френски език: засега се задоволява само да бъде откривател.

Пресата

Влязох свенливо: тук имаше един щраус, перата на който капеха, и на пиедестал от изкуствен бял мрамор — една бронзова птица, чиито пера бяха изобразени като гравирани петли. Г-н Абел Ерман или някой друг, подобен на г-н Абел Ерман, се появи, щом се отвори вратата на вестибюла. „А, младежо — каза той, — вие идвате за петте франка.“ По-късно научих, че давали по пет франка на всички, които идват тук. При думите „пет франка“ щраусът изпусна едно перо, а бронзовата птица отлетя. Всъщност вестибюлът беше пуст и прашен, в него държаха карфици в железни кутии с нарисувани по тях портрети на велики хора: Кювие, Бюфон и др. „А, младежо! — повтори г-н Абел Ерман или някой подобен на него. — Идвате за петте франка!“ И птиците повториха движенията си. „Не, господине, безплатно! Аз съм безлихвен влог!“ Моят бъдещ духовен ръководител отказа да слуша по-нататък. „Безплатен влог.“ Това той разбра ясно и ми обърна гръб. Щраусът нахлупи стражарска фуражка и ме загледа с тревожно любопитство. Бронзовата птица стана още по-бронзова.

В страната на хълмовете

Стигнах до един хълм, покрит с ливада. Ограждаха го дървета, а наоколо имаше други хълмове. В хотела заварих баща си, той ми каза: „Повиках те да те оженя!“ — „Но аз не съм си донесъл черния костюм!“ — „Нищо, ще се ожениш, това е важното!“ Тръгнах за черквата и забелязах, че са ми избрали една млада, бледна дама. Следобеда бях очарован от прекрасното тържество: поляната беше оградена със скамейки. Пристигнаха на двойки — благородници, няколко учени, приятели от колежа, те се гушеха в гънките на терена под дърветата. Поиска ми се да рисувам. Но жена ми? О, това било шега, нали? Хората не се женят без черен костюм, по английски. Кметът беше директор на основното училище. Той държа слово пред ливадата, каза, че нямали нужда от моето присъствие, за да ме оженят, защото знаели имотното състояние на двамата. Тогава преглътнах риданията на унижение и написах тази страница, но с много по-смешна литература.

1889–1916

В 1889 г. окопите щяха да ги сложат под стъкло, покрито с восък. На две хиляди метра под земята две хиляди оковани поляци не знаеха защо са там. Съседите им, французите, бяха открили египетски щит; показаха го на най-великия лекар на света, този, който бе открил оваро-изотомията. Най-великият тенор на света изпя две хиляди ноти в театъра с две хиляди метра обиколка: той спечели два милиона и ги подари на института „Пастьор“. Французите бяха под стъклен похлупак.

Морална смърт

Старикът, който носеше запалена лампа под голямото си черно палто, подплатено с кожи, вдигна пълните си със сълзи очи към рисуваните стъкла. Органът пъдеше мъртвите. Рисуваните стъкла разказваха за седемте вертикални небеса, а това беше хармонията на целия растителен свят. Господ-Бог, коронован с бисери без митра, промени течението на времето, за да сложи край на тревогите си.

Те няма да се върнат

Кога ще се върнат гробарите при гроба на Офелия? Тя още не е положена в безсмъртния си гроб. В него ще погребат гробарите, ако, разбира се, белият кон се съгласи. А белият кон? Той идва всеки ден да пасе чакъл. Той е белият кон от странноприемницата „Белият кон“, а сега стои пред гроба. Има тридесет и шест ребра. Гробът е прозорец, който гледа в тайната.

История

Кепенците на магазинчето бяха полуотворени като лошо сгънато ветрило. Тук живееха мускетарите. Единият плюеше в пепелта, другият четеше вечерните вестници, а третият — аз — още лежеше, когато влезе кралят. Виждахме само силуета му. Кралят ми носеше заповед за назначаването ми за капитан: то беше бележка от перача, в която бяха вписани хората и нещата, които трябваше да бъдат доставени на капитана. Освен това в бъдеще аз щях да се наричам Шарл Френски и това ме караше да се замисля върху множество проблеми. На другия ден две очарователни деца по на четири години пристигнаха с пушки: те бяха часовои. Сложих ги на коленете си.

Небесна тайна

Като се върнах от бала, седнах пред прозореца и започнах да съзерцавам небето. Стори ми се, че облаците са огромни глави на старци, насядали около маса, и че им донесоха една бяла птица, украсена с перата си. Голяма река прекосяваше небето. Един от старците наведе очи към мене, дори щеше да ми заговори, но магията се разпръсна. Останаха само чистите искрящи звезди.

Пиеро няма право на статуи

Двата храма са един срещу друг в една тясна улица и изглежда, сякаш си разменят дебели колони, решетки, каменни плочи, дорийски покриви. За вярване ли е, че именно това затънтено място в покрайнините е избрано за организиране на кавалкадата? Брадати гърци, облечени в червено, са насядали по стъпалата и си веят със златни ветрила, а черният Пиеро, украсен със синята лента на Ордена на Свети дух, прилича на малък фаворит на Анри III. Седнал пред една врата, той гледа улицата, пълна с пиедестали и статуи, и се пита дали някой празен пиедестал не е приготвен за неговата статуя.

Философско завръщане към вече несъществуващото

След юношеството човек може да изпитва радости, но не и опиянения. Да закриеш дупката на чорапа си с друг чорап! Да те е страх, че ще изпуснеш влака! Да имаш точно пари за път и в последния момент брат ти, който още лежи, да удвои сумата! Може би тези опиянения се дължат на това, че тревогите и колебанията са по-мъчителни, когато човек не знае нищо. Дали ще преживея някаква любовна авантюра в Нант? Който казва „авантюра“, казва „револвер“, а аз нямах револвер. Но голямата ми изненада в това пътуване беше, че ме познаха у обущаря, защото съм приличал на една стара родственица, както и хвалбите, които чух за нея, макар животът й да ми се струваше безинтересен. Младежите приемат всичко сериозно, при все че не умеят да придават сериозност на това, което приемат. Всъщност те влагат само непропорционално силни емоции.

1914

Стърчащият му корем е стегнат с корсет. Шапката му с пера е плоска. Лицето му е ужасяваща мъртвешка глава, но кафява и толкова свирепа, че човек би помислил, че вижда рога на носорог или допълнителен зъб на страшната му челюст. О, зловещо видение на германската смърт!

Колониално изложение

* * *

От клавишите на коремчето си пчелата изтръгва жълти и черни звуци.

* * *

За да ги спасят от пожара, редиците дървета отвеждат малките си. Накрая ръцете им се отпущат отчаяни: сега познават мъката, че са дървета.

Механична музика в кръчма

Гарванът на Едгар По има ореол, който понякога гаси.

* * *

В парка Монсо, зад дверите на двореца, имаше един малък принц на четиринадесет години, толкова анемичен, че пишеше с розово мастило. В един друг дворец имаше друг малък принц, те никога не се запознаха. На небето имаше един людоед, който отваряше устата си.