Джуд Деверо
Съкровени желания (16)

22

Колин й се обади в десет сутринта да й каже, че отива във Вашингтон да провери някаква следа. Според него обирите можели да са дело на човек, издирван от ФБР с години.

— Ще ми липсваш — каза й.

— И ти на мен.

Усмихната, Джема затвори телефона.

Тя последва съвета му и помоли господин Фрейзиър да й покаже каретите. В крайна сметка прекараха целия ден заедно. Докато той й говореше за превозните средства на колела, тя започна да разбира защо е толкова разочарован, че никое от децата му не споделя неговото увлечение. Какво щеше да стане с това, което семейството беше събирало с векове, ако нямаше кой да го предаде на следващото поколение?

Що се отнасяше до хубавата жълта карета, Шеймъс вече беше свалил седалката и беше снимал табелката. На нея пишеше:

ПОДАРЪК ЗА

Едилин ТАЛБЪТ МАКТЪРН ХАРКОРТ

ОТ ШЕЙМЪС ФРЕЙЗИЪР

1802 г.

— И той като моя Шеймъс не е бил многословен — отбеляза господин Фрейзиър.

— Освен това и двамата са художници — каза Джема.

— И моят Шеймъс има само шестици в училище — допълни той с бащина гордост и я поведе към втория склад.

Вечерта вече беше готова да се притисне до Колин, да му разкаже за всичко видяно и чуто и да сподели какво мисли. Само че той не се върна. Около осем прати съобщение, че още е във Вашингтон. „Ще се върна веднага щом мога“, пишеше още в есемеса.

В един през нощта я събуди телефонът. Колин й каза, че брат му Пери е претърпял автомобилна катастрофа.

Джема, вече съвсем будна, се изправи в леглото.

— Зле ли е ранен?

— Не — отвърна Колин. — Трис е при него. Обещаха да ме държат в течение. Мислех да се върна, но татко ме разубеди.

— Да отида ли в болницата?

— Не, там ще е пълно с хора. Можеш ли обаче да разбереш истината? Ако е сериозно, може да не ми кажат.

— Ще разбера — обеща тя. — Ще се обадя на Трис и ще го попитам.

— Благодаря. Сега си лягай.

— Самотно е, когато те няма да заемаш цялото легло.

— И тук е самотно без теб, във всякакъв смисъл — отвърна той.

И двамата затвориха.

Разтревожена за Пери, Джема не спа добре и сутринта стана рано. Нямаше смисъл да ходи на фитнес. Не беше от хората, които могат да тренират сами. Ако нямаше друг в залата, обикновено на десетата минута започваше да си мисли за нещо, което беше чела или трябваше да прочете, и си тръгваше. Дори не си даваше сметка какво прави и често се озоваваше при колата с ключовете в ръка; минути по-късно беше на работа.

По някое време успя да се унесе, но се събуди твърде рано. Зачуди се дали Трис закусва при Ели, преди магазинът да е отворил. След петнайсет минути вече беше при задния вход. Един от работниците й махна и тя влезе в магазина. Точно както се беше надявала, Трис седеше на масата и пиеше кафе. Чинията му беше празна — явно току-що беше привършил закуската си.

— Джема! — възкликна той. — Каква приятна изненада! — Досети се защо е намръщена. — Пери е добре. Отървал се е със счупен крак. Завил, за да избегне някакъв човек, който пресичал, и се ударил в дърво. Вероятно е карал прекалено бързо.

Джема въздъхна с облекчение и седна.

— Колин се притесняваше, че може да е сериозно ранен и да не му казват. — Извади телефона си, помоли Трис да я извини и написа кратко съобщение на Колин, че брат му е добре. Когато приключи, Ели я попита дали иска нещо за ядене.

— Нещо, което се приготвя лесно и бързо — отговори тя.

Погледна отново към Трис и й хрумна нещо.

— Пери в гипс ли е? — попита.

— От глезена до таза. Ще му трябва време да се възстанови.

Джема се загледа в покривката на масата. Когато Ели й донесе сандвич с яйце и голяма чаша чай, тя дълго й благодари.

През това време Трис я наблюдаваше.

— Наумила си си нещо, нали?

— Не — излъга Джема. — Познаваш ли поредната приятелка на Пери?

— Не бих я нарекъл „поредната“. Двамата са заедно повече от година. Някой ти е казал нещо ли?

— Не — излъга отново младата жена, защото нямаше как да му каже какво й беше доверила Рейчъл. — Просто тя не ми заприлича на човек, който смята да създава семейство. Ти какво мислиш за нея?

— Когато съм с нея, не ми минава никаква мисъл през главата. Тя събужда само физически желания в мен.

— Е, точно това имах предвид. — Докато пиеше кафе, Трис се опитваше да разбере какво й се върти в главата. — Познаваш ли вътрешното разположение на къщата на Фрейзиър?

— Като дете прекарвах доста време там. Защо?

— Мислех си за малката стая до кухнята. До нея има баня, а в стаята има и големичък диван, нали?

— Това е старата веранда. Госпожа Фрейзиър направи като майка ми — усвои верандата, за да може да наблюдава децата от кухнята. Не че Алия някога е готвила, но обича да държи нещата под контрол. Господин Фрейзиър наричаше стаята затвор, защото тя сложи решетка на вратата и заключваше децата вътре.

Джема го изчака търпеливо да довърши.

— Искам да предложиш на семейството да настанят Пери в тази стая, докато се възстанови.

— Защо? Може да си стои вкъщи в Ричмънд. Там ще му е добре.

— Не мислиш ли, че непрекъснато ще има нужда от грижи и ще му е по-добре вкъщи?

— Алия ли ти даде тази идея?

— Не, просто съм загрижена за Пери, това е.

Трис обаче не беше съгласен с нея.

— Мило е от твоя страна, само че така ще трябва Рейчъл да се грижи за него, а тя си има предостатъчно работа. От друга страна, в Едилин наистина ще му е по-добре. Може да остане в някоя от стаите горе и се сещам за медицинска сестра, която ще му свърши идеална работа. Тя…

— Не! — извика Джема, после заговори тихо. — Просто не е честно сестрата да тича нагоре-надолу по стълбите цял ден. Но може някой да помага с чистенето, така че Рейчъл да прекарва с Пери колкото време е нужно.

Трис накрая разбра какво има предвид тя.

— А, да. Ясно. Страхотна идея. Пери ще има нужда да го забавляват, нали?

— А една медицинска сестра няма да иска.

— Шегуваш ли се? Сестрата, която имам предвид, играе шах и знае фокуси, и освен това е красива. Тя може да…

Джема го изгледа ядно.

— Ясно, разбирам. Медицинските сестри не се занимават с развличане на пациенти. Може би е по-добре Пери да познава човека и да се чувства удобно с него.

— Ще убедиш госпожа Фрейзиър? Да не реши да го сложи на горния етаж и да наеме сестрата с фокусите?

— Само да намекна на Алия, че покрай възстановяването може да излезе и друго, ще закове краката на сина си за пода. Трябва да призная, че Рейчъл добре е опазила тайната. Откога продължава това?

Преди Джема да успее да отговори, Трис каза тихо:

— Охо! Магазинът е отворен и с теб сме разкрити. Идва старият доктор Бърджис. Ще се наложи да го поканя да седне. А трябва да говоря с теб, дявол го взел. Май намерих Камъка на желанията.

— Какво?! — извика Джема.

Точно в този момент някой сграбчи облегалката на стола й и тя едва не падна от него. Трис веднага скочи и й подаде ръка, а с другата прихвана приведения старец. Когато столът на Джема спря да се клати, Трис му помогна да седне между тях.

— Доктор Бърджис, наистина трябва да ме оставите да ви прегледам.

— Достатъчно лекари са ме ръчкали вече — отвърна той с равен глас, като гледаше Джема. — Вече не мога да гледам игла.

След като Трис ги запозна, тя се опита да бъде любезна, но не й се удаваше, защото беше ядосана. Как можа Трис да я остави да говори за Пери, когато имаше да й казва нещо толкова важно? Джема отчаяно искаше да научи всичко, което той знаеше.

Доктор Бърджис говореше колко бил гладен и че искал парче сладкиш и кафе. Когато се опита да стане, за да отиде до щанда, Трис му каза да седне и отиде да му ги донесе.

— Какво мило момче си ти — отвърна доктор Бърджис.

Веднага щом остана насаме с Джема, старецът доближи стола си до нейния и се наложи тя да му обърне внимание. За разлика от странния на вид господин Ланг, който мигновено й беше станал симпатичен, този напорист мъж не й харесваше.

— Всъщност исках да говоря с вас — каза той с усмивка, която й се стори отблъскваща. — Не знам дали са ви казали, но аз също съм историк. Много ме интересува вашето проучване. Искам да зная какво сте открили досега. Според клюките, които се носят в града, историята е много интригуваща. Освен това — добави лукаво — май трябва да ви поздравя за годежа с нашия шериф.

— Не сте чули правилно — отвърна Джема. — Няма годеж. С Колин само излизаме.

Той сложи покритата си със старчески петна ръка върху нейната.

— Но вие живеете с него, нали?

Тя отдръпна ръка и си взе чантата.

— О, май ви обидих — каза Бърджис. — Извинявам се. Мислех, че за днешните влюбени е нормално да живеят заедно. Може да греша.

Трис се върна с кафе и чиния със сладкиши.

— Джема, нали не си тръгваш вече? — попита той.

— Джема — нали мога да ви наричам така? — тъкмо се канеше да ми разкаже за проучването си — каза Бърджис.

— Джема е много добра в работата си — рече Трис, поглеждайки ту към единия, ту към другия, после седна.

Тя искаше да остане и да разбере за Камъка на желанията, но още повече й се искаше да се отърве от стареца. Въпреки оплакванията си, че е гладен, дори не беше докоснал сладкишите. Джема хвърли поглед към големия му корем, изпъкнал под старата памучна риза. Маншетите му бяха протрити, яката — избеляла. Ако имаше нужда от нещо, то това не бяха пастички.

Изведнъж осъзна какво я смущава у този човек. Съдейки по вехтите дрехи, беше болен неуспял историк. Като учен сигурно отчаяно искаше да има свои публикации. Без съмнение беше дочул за Камъка на желанията и възнамеряваше да измъкне каквото може от нея, да добави нещо от себе си и да даде материала за публикация. Джема си представи как вестници, списания, таблоиди, телевизии и интернет тръбят за Камъка на желанията. Пуснеха ли историята, Едилин щеше да е залят с…

Не й се мислеше какви хора щяха да пристигнат в мирния малък град — от алчни негодници до наистина нуждаещите се. Заради това беше решила да не пише за Камъка нищо, което след това може да бъде публикувано. Дори смяташе да говори с госпожа Фрейзиър и да й обясни защо документът, който пишеше само за семейството, не трябва да включва историята за Камъка. Да пишеш за стара легенда беше едно; обаче Камъкът, изглежда, беше свързан със случващото се сега.

Джема тръсна глава, за да се отърси от мислите си.

— Добре ли сте? — попита доктор Бърджис, като пак докосна ръката й.

Тя не искаше да остава повече с този мъж, затова стана.

— Искам да поговорим още за Пери — каза тя на Трис. — Мога ли да намина в кабинета ти?

— Целия ден съм зает. Дано Ариел да се премести скоро тук и да помогне с работата. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Супер — отвърна Джема. — Ще дойда в кабинета ти в шест.

— Идеално. И не се притеснявай за Пери — изрече с усмивка той. — Аз ще се погрижа за всичко.

— Радвам се, че се запознахме, доктор Бърджис — каза бързо тя, целуна Трис по бузата и си тръгна.

Щом стигна до колата си, му изпрати съобщение да не казва на Бърджис нищо за нея или за Камъка.

„Нямам доверие на този човек.“

Трис й отговори:

„Благодаря, че ме предупреди.“

Час по-късно Джема беше в къщата за гости, но дори красивата библиотека не й помогна да се съсредоточи върху работата. Не спираше да мисли за думите на Трис, че може би е намерил Камъка на желанията.

В дванайсет и половина получи съобщение от Джос.

„Чу ли новината за Сара?“

Джема й написа, че не знае нищо.

Джос продължи:

„Обади ми се или ела да обядваме и ще ти разкажа.“

Точно от това имаше нужда — да се разсее. Изтича до колата и след петнайсет минути беше в красивата стара къща на Джос. Вратата беше открехната и Джема влезе. Много й се искаше да разгледа къщата, но съдейки по какофонията, и двете бебета плачеха.

Джос изглеждаше изтощена.

— Изцапани са и в двата края — каза.

Джема не отвърна нищо, а направо взе едното от бебетата, съблече го — оказа се момченцето — и го изми с топла вода. То се успокои.

Джос я изгледа с възхищение.

— Сестра ми ме научи — обясни Джема.

Следващите няколко часа двете работиха в екип — миха бебетата, храниха ги, пак ги миха, преоблякоха ги. Джос непрестанно й благодареше. Когато следобед сложиха децата да спят, вече бяха минали три часа.

— Защо не си легнеш и ти? — попита Джема. — Аз ще наглеждам бебетата и ще оправя къщата.

— Не може така. Вече ми помогна достатъчно.

Наложи се Джема едва ли не да я бута нагоре по стълбите, като другата жена й благодареше на всяко стъпало.

Докато те спяха, Джема обиколи къщата, пусна пералнята, разчисти кухнята и подреди дневната. После отиде да види какво има в хладилника и намери продукти за руло „Стефани“. Докато го приготвяше, си спомни как Колин се шегуваше с нея за това нейно руло, което така и не му беше направила.

Малко след пет часа Джос слезе долу с усмихнатите бебета.

— Не знам как да ти благодаря — каза, поглеждайки във фурната. — Понякога съм толкова изтощена, че не мога да мисля. Не знам как ще се справи Сара. Тя познава много малко хора извън Едилин.

— Да не искаш да кажеш, че е родила?

— Господи! Ти дойде заради новината, а аз забравих да ти кажа. Снощи са й направили спешно секцио и е родила близнаци.

Джема спря да люлее бебето и се вторачи в Джос.

— Близнаци? Не са ли й правили ултразвук? Как така не е знаела с колко деца е бременна? Или просто не е казала на никого?

— Тя не знаеше. Второто бебе било разположено зад първото и не го видели на видеозона.

На Джема й беше трудно да си събере мислите.

— На барбекюто Сара си пожела… — започна.

— Знам. Пожела си близнаци.

Джема седна, хванала здраво бебето.

— Момче или момиче? — попита.

— Две момчета. Майк каза, че вече им е поръчал принадлежности за бокс.

— Как е той?

— Развълнуван. Объркан. Страшно уплашен.

— Пожелавам им да… — Тя преглътна. — Тоест, надявам се да се върнат да живеят тук.

— И аз, но на Майк му остават още няколко години до пенсия. Сега, когато приятелят му Франк ще дойде да живее тук, и Майк много иска да се премести. — Джос погледна Джема. — Нали не вярваш в това с Камъка на желанията?

— Не, естествено — отвърна немного убедително. Погледна към стенния часовник — беше шест без петнайсет. — Трябва да тръгвам. Имам среща с Трис в шест.

— Среща? Ама нали с Колин…

— Не е такава среща. Просто ми трябва информация — уточни. Сложи бебето на столчето, целуна го и забърза към вратата.

— Кажи ми, като откриеш нещо — извика след нея Джос. — Не знам как да ти благодаря за днес. Чувствам се нов човек.

Трис посрещна радушно Джема, хвана я за раменете и я целуна по бузата. Бялата лекарска престилка му придаваше изключително професионален вид.

При него имаше четири жени, които я гледаха изпитателно и сякаш се канеха да скочат да го защитят.

Трис заведе Джема в кабинета си и затвори вратата.

— Това харемът ти ли е?

— Може да се каже — отвърна той и свали бялата престилка. — Поне те така си мислят. Освен това смятат, че кръшкаш на Колин.

— Или просто ги е яд, че излизам точно с теб.

Той се засмя.

— Искаш ли да вечеряме в моята къща? Хладилникът ми е пълен с храна.

— С удоволствие.

На тръгване Трис каза на жените, които бяха негови служителки, че ако им потрябва, ще си е вкъщи.

— С Джема — добави той.

Джема неволно изпита задоволство.

— Ще се разчуе в целия град — каза му тя отвън. По някаква причина това не я притесняваше. — Какво ще кажеш да те следвам с моята кола?

— Става — отвърна той и извади ключовете си.

Докато караше след него, Джема се зачуди къде ли живее. Поеха по някакъв непознат за нея път, който явно водеше до природния резерват около Едилин, после завиха по една отбивка. Къща не се виждаше и Джема се запита да не би Трис да живее в палатка на някой свободен терен. После завиха още веднъж и минаха по една решетка за добитък^[1].

Между дърветата на гористата местност Джема видя сините проблясващи води на езеро с патици. Къщата се намираше отсреща — не голяма, но прекрасна. Най-хубавото беше, че е разположена на такова идилично място, точно до езерото.

Джема паркира зад Трис и излезе от колата. Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от песента на птиците и шумоленето на гората.

— Великолепно е — каза тя. — Отдавна ли живееш тук?

— Цял живот. Татко също е израснал тук. Това е Къщата на Олдридж, част от нея е стара. Не чак по стандартите на Едилин; строена е през четирийсетте години на деветнайсети век.

— Щом е от този период, не трябва ли стилът да е колониален?

— Мисля, че преди е бил, но по-късните поколения са я променили.

Джема тръгна към езерото, за да разгледа къщата. Беше на два етажа, отпред цялата в прозорци, с комин. Тя си представи как стои до камината, докато навън вали сняг. В левия край се виждаше стая с нисък покрив, сякаш цялата от стъкло.

— Това оранжерия ли е?

— Да — отвърна Трис. — Прадядото, който я построил, бил главен градинар. Аз само посещавам разсадника от време на време. Ела вътре да ти покажа къщата. Трябва да ми кажеш коя част е стара и коя — нова.

— О, предизвикателство значи!

Джема го последва в къщата през странична врата. Озоваха се в голямо преддверие, покрито с плочки, с дъбово стълбище в единия край.

— Това е старо — каза Джема, после кимна въпросително към вратата вдясно, за да разбере дали може да я отвори.

Стаята беше просторна дневна с няколко библиотеки и голям телевизор, много уютна. Един поглед й стигаше да разбере, че това помещение е по-ново от преддверието, както обясни на Трис.

Друга врата в коридора водеше към дълга стая, която в десния си край беше широка и постепенно се стесняваше към другия, където беше кухнята е шкафчета от тъмно черешово дърво.

— Това помещение е старо, но според мен преди не е било една стая. Е, как се справих?

— Отлично — отвърна той. — Майка накара да съборят стените от тази страна. След раждането на Ади заяви на татко, че няма да стои затворена сама в кухнята и ако той иска да има вечеря, да направи така, че тя да може да наглежда децата. След два дни стените вече ги нямаше.

— Харесвам майка ти — каза Джема.

— И аз. Искаш ли да ти приготвя питие?

— Не, нали съм с колата, но бих пийнала тоник със сок от лайм, ако имаш.

— Веднага ще ти донеса.

— Имаш ли нещо против да… — Джема посочи вратата на оранжерията и той й махна с ръка да влиза.

Помещението беше красиво и приличаше на викторианска градина. Съдейки по скромността в гласа на Трис, реши, че сигурно и той е добър градинар. Навсякъде имаше цветя, предимно орхидеи — висящи от тавана, в саксии на пода — буйно изобилие, което събуждаше у нея желание да седне с книга в ръка в някой плетен стол. Най-много й хареса това, че Трис не държеше по-големите цветя в саксии, а ги беше оставил да растат на земята, около красивите ръчно рисувани подови плочки.

Трис й подаде леденостудения тоник.

— Това е единствената стая, която не е пипана. Баща ми каза, че била любима на моя далечна прабаба, която построила къщата и прекарвала тук повечето си време. — Той се наведе и вдигна едно листо от орхидея онцидиум. — Тя била една от жените с дете, но без съпруг.

— При други обстоятелства това нямаше да е интересно, но щом още се помни, значи има нещо. Ще ми се да науча повече за нея. Как се е казвала?

— Луиза. Аз не знам много за нея, но Джос каза, че се е обаждала на дядо и го е питала за семейството. Според него в акта за раждане на детето на Луиза пишело, че негови родители са брат й и жена му.

— Сигурно така се е правило по онова време — отбеляза Джема. — Значи някъде през трийсетте или четирийсетте години на деветнайсети век Луиза Олдридж е родила извънбрачно дете, от което се е наложило да се откаже. Построила си е къща сред природата и е живяла тук сама с растенията.

— Същата романтичка си като Сара — ухили се Трис. — За твое сведение, когато обновяваше стаите, татко намери хирургически инструменти от времето на построяването на къщата. Имаше и някакви играчки камиончета от същата епоха. Предполагам, че Луиза е построила къщата далече от града, за да могат пациентките й да я посещават, без да бъдат видени. Освен това според мен е живяла тук със сина си.

— Ти май знаеш доста за нея.

— И мъжете, и жените Олдридж имат слабост към медицината — сви рамене Трис, — така че не е трудно да се сети човек. А сега да минем към по-важни въпроси.

— Камъкът на желанията? — попита бързо тя.

— По-скоро храната. Жената, която се грижи за къщата, идва два пъти седмично и ми носи от сготвеното у тях. Обича експериментите, така че никога не знам какво ме чака.

— Нека да позная — каза Джема. — Тя е млада, хубава и неомъжена.

— Познаваш ли я? — попита Трис е вдигнати вежди.

Двамата се засмяха. На Джема й беше забавно да го гледа как се преструва, че не знае за дамите, примиращи по него. Беше виждала възрастни жени да спират на улицата, щом го видят, а той им се усмихваше срамежливо, сякаш нямаше представа защо го зяпат.

Трис отвори хладилника и взе да вади купи, покрити с фолио, и да й ги подава. Имаше салати, колбаси, пилешко и малки кубчета сирене.

Двамата си говореха, отвиваха купите и ги слагаха на масата. Никой не предложи да стоплят храната. Джема се изкушаваше да го попита за Камъка на желанията, но в същото време искаше той да й каже, когато сам реши.

— Та защо нямаш доверие на доктор Бърджис? — попита Трис, щом седнаха на масата.

— Не мога точно да определя, но се опасявам, че иска да научи колкото може за проучването ми и да го публикува.

— Мислиш, че някой редактор ще се изкуши да публикува семейната история на Фрейзиърови?

— Много добре знаеш каква цел преследва той.

— А, онова ли? — Ухилен, Трис сведе поглед към чинията си. — Май си права. Не спира да разпитва в града за Камъка. Тази сутрин Ели ми каза, че ако се опита да изкопчи още нещо от нея, ще му нареже кльощавия задник на машината за колбаси.

Джема се разсмя.

— Краката му наистина са кльощави.

— Оплакал се на Ели, че всички в града са много потайни.

— И под „всички“ има предвид Седморката.

Сега беше ред на Трис да се засмее.

— Значи сега сме Седморката, така ли? — попита. — Нямаше ли някакъв филм за нас?

— Ако имаш предвид „Великолепната седморка“ той няма нищо общо с вашата пасмина.

— Може да има, щом напишеш историята ни — каза Трис. — Тази сутрин, когато ти си тръгна, доктор Бърджис ме попита за обира, по който работи Колин, но аз честно му признах, че не знам нищо.

— Надявам се клюките за обира да отклонят вниманието от историята за Камъка.

— Чух, че имало няколко влизания с взлом, които сигурно са дело на хлапета.

— И аз не знам повече от теб — рече Джема, свела очи към чашата си.

— Чу ли за Сара?

— Да. Много хубаво, нали? — Джема замълча за момент. — Добре, стига празни приказки. Каза, че май си намерил Камъка на желанията. Искам да го видя — ако е възможно, тоест — и да чуя всичко, което знаеш за него.

— Нел го намери.

Трис отиде до стената и завъртя рамката на една снимка. Отзад имаше малък сейф. Той набра бързо кода, извади нещо, което приличаше на дамско огледалце с капаче, и го подаде на Джема.

Оказа се учудващо тежко. Отпред беше издраскано, сякаш някой се беше мъчил да го отвори. Доколкото можеше да прецени като историк, обковът беше от късната викторианска епоха или от тази на крал Едуард. Изглеждаше доста обикновено.

— Сестра ми и Нел се опитали да го отворят с отвертки и длето.

— Разбирам любопитството им. — Джема вдигна капачето. Вътре имаше метална пластина. Тя погледна Трис.

— Хайде, вдигни я.

Джема успя да пъхне нокътя си под пластината и да я огъне нагоре. Вътре имаше красив медальон — някакъв камък в златен обков. Джема го вдигна към светлината.

— Необработен диамант ли е? — попита.

— Да. Дадох го на братовчедка ми Ким да го види; наистина е диамант, но не си струва да се обработва.

Джема продължи да го държи високо и да го разглежда. Камъкът беше хубав, но незабележителен — и много по-малък, отколкото си го беше представяла. Освен това вече го беше виждала.

— Беше на врата на Ланди — каза тя.

— Каква памет имаш — отвърна Трис. — Разбирам защо те бива да се занимаваш с науки.

— Как накара Нел да ти го даде? Нали не си го…

— Откраднал ли? Не се оказах толкова умен. Наложи се в замяна да й дам две кукли на Хелън Киш и една на Хайди Плушок.

— И кои са те?

— Дизайнери на кукли. Кълна се, това дете ще стане адвокат. Добре, че го има иБей, иначе нямаше откъде да ги намеря.

Джема все още гледаше медальона.

— Къде? Кога? Как? — попита тя.

— Де да можех да кажа, че е умозаключение; всъщност беше само предчувствие. Освен това не съм сигурен, че става дума точно за това в писмото, което ти намери. Както и да е — в деня, когато ти пострада, Нел каза, че медальонът мигал.

— Спомням си, но тогава не й обърнах внимание — каза Джема.

— Нито пък аз. Нел живее в свой собствен свят. Явно подсъзнанието ми обаче го е отчело. Спомняш ли си, че се наложи да тръгна по-рано заради господин Гибсън, който получи удар.

— Естествено — отвърна Джема. Онзи ден беше ужасно ядосана на Колин, което сега й се струваше далечно минало.

— Беше просто пристъп на безпокойство, той вече е добре. Бях ядосан, че се наложи да си тръгна, и мислех по-късно да се върна на барбекюто. Обадих се на сестра ми в болницата в Маями, за да разбера как е мъжът й. Оказа се, че е добре. Нел й взе телефона, излезе в коридора и взе да ми разправя несвързано как баща й взел медальона на Лани и аз трябва да го върна.

— Защо му е да й взима медальона?

— Решил, че е от разпродажба в църквата, че е ценен и някой сигурно си го търси.

— Явно е добър човек.

— Така е. Обаче се оказа, че Нел е излъгала майка си за това, къде е намерила медальона.

— О-хо! Интригата се заплита.

— Точно така. Хитрата ми малка племенница е откраднала медальона от мен.

— Е, сега вече се обърках. Ти не знаеше ли, че имаш такъв медальон?

— Щях да знам, ако го бях виждал. По телефона Нел ми каза, че случайно намерила медальона зад мъжа.

— Ти сигурно знаеш какво значи това — каза с усмивка Джема.

— О, да. Всяко дете, което е живяло в къщата от построяването й насам, е запленено от „мъжа“.

Трис я подкани да го последва до камината. В далечния край на полицата беше вградена дървена плочка, на която беше гравиран образът на хубав млад мъж. Дрехата му беше с твърда яка, обичайна за деветнайсети век; косата се подвиваше около врата му. Мъжът имаше високи скули и решителна брадичка. Приличаше досущ на Тристан.

— Сигурно ти е родственик — каза Джема.

— Предполагам. Мислех, че прилича на баща ми, но майка каза, че е като всички останали с името Тристан, което са носили много мъже в рода ни. Никой обаче не знае кой всъщност е той; като деца всички се чудехме. Когато валеше, едно от любимите ми занимания беше да измислям истории за него. Колин казваше, че бил борец за справедливост.

— Точно в негов стил — усмихна се Джема. — Според мен той е бащата на сина на Луиза.

— И аз така мисля, но възрастните не са искали да го кажат на децата. Който и да е бил, днес никой не знае защо са го увековечили на камината. Майка искаше да извади плочката и да я сложи в рамка. Все се страхуваше да не се запали, но татко не й позволи да я извади. Трис погледна Джема. — Добре, че в крайна сметка е останала тук.

Той докосна долния ляв ъгъл на плочката, после горния десен и натисна в средата. Квадратът се отвори и в камината се показа дупка.

— И Нел се е досетила как става?

— Да — отвърна Тристан.

— Горда съм, че я познавам. — Джема се наведе и погледна в дупката. — Явно са я направили специално за медальона.

— И аз така мисля. — Трис затвори скривалището, после отстъпи и я подкани да пробва.

Тя успя от втория път.

— Направо е смайващо как се е сетила.

— И не е казала на никого — добави Тристан. — Знаела е, че иначе ще й вземат кутийката с медальона.

— После е излъгала майка си и я е накарала да я отворят — изрече Джема с възхищение. — Колко хитро — да сложи медальона на врата на мечето; така хем всички го виждат, хем никой няма да заподозре. Сякаш е предизвиквала възрастните да видят какво е направила.

— Такава е тя, милата ми малка племенница — каза Трис.

Двамата се заеха да разчистват масата.

— Та Нел беше разстроена и ми каза по телефона, че баща й щял да й вземе медальона. Естествено причина за проблема е, че е излъгала, но това не пожела да си го признае.

— Интересно е, че е казала истината на теб, а не на родителите си.

Трис се изсмя.

— Защо според теб обича да е с мен? Аз оставям всичко да й се размине. Трябваше да чуеш Ади, когато разбра, че съм дал на Нел да се вози в камиона на господин Ланг.

— Той нали не е…

— Не, не — каза Трис. — Няма сексуални отклонения, но е на цели осемдесет години, а още шофира.

— Тогава съм съгласна с майката на Нел.

— Да, и аз — каза Трис. — Няма да се повтори, но проблемът е, че оставям Нел да ме върти на малкия си пръст, и тя го знае. Давала си е сметка, че ще проявя повече интерес към разказа й, отколкото към това, да я науча да не краде. Оставям тази грижа на родителите й.

Трис сложи в хладилника купите, които Джема беше покрила с фолио.

— Когато Нел ми каза къде е намерила кутията и какво е имало вътре, се сетих, че когато се запознах с теб, медальонът мигаше, а после…

— После се сбъдна желанието на Нел баща й да си дойде и да живее в Едилин.

— Точно така — съгласи се той. — А щом е мигал в деня на барбекюто, значи…

— В онзи момент някой си е пожелавал нещо — прекъсна го Джема. — Сигурно си разбрал за малката ни игра тогава.

— Обадих се на Сара и тя ми каза кой какво си е пожелал.

— А после Сара неочаквано роди близнаци — промълви тя, докато си мислеше за разговора онзи следобед. — Поне никой не си пожела нещо лошо.

— Двамата с теб мислим по един и същи начин — каза Трис. — Ако светът разбере, че такова нещо съществува…

— Никой от семейство Фрейзиър няма да е в безопасност. Представям си как отвличат Шеймъс на връщане от училище и го карат да си пожелае еди-кой си да спечели от лотарията.

— Или пък да искат разни странни неща като да спрат времето — предположи Трис.

— Да, наистина. Или да се вселят в нечие тяло. Или да превземат света.

— Когато чух за бебетата на Сара, само си мислех какво лошо може да се случи — изрече той. — Ще ми се слухът да не беше плъзнал из целия град.

— И на мен — отвърна Джема. — Колин казва, че… — Тя не довърши.

Трис се подсмихва.

— Много си хлътнала по него, нали?

— Разбираме се добре — отвърна Джема с усмивка.

— Не това казват другите жени.

— Джийн ли имаш предвид?

— Не — отвърна Трис. — Жените, с които той излизаше, докато беше разделен с Джийн. Те искаха той да им посвети цялото си внимание, иначе ставаха… да кажем… неприятни.

— Но Колин обръща голямо внимание на жената, с която е — възрази Джема. — С него си говорим за всичко.

— Досега никоя жена не беше успявала да го накара да говори.

Джема се усмихна.

Трис отиде до картината на стената и отвори сейфа, за да прибере сребърната кутия.

— Чакай! — спря го тя. — Мисля, че трябва да знаеш нещо за този тип сейфове. Редно ли ще е да ти кажа истината за обирите?

— Разбира се. С Колин често си говорим за неговите случаи.

Тя му разказа как крадецът е отворил сейфа в едната къща.

— Явно някой търси добре скрит малък предмет — каза накрая Трис и посочи медальона.

— Но кой може да знае какво представлява Камъкът на желанията? И че се побира в малък сейф? Аз търсих много и не намерих информация как всъщност изглежда. Ако това наистина е камъкът, което не знаем със сигурност.

— Тогава къде да го скрия, ако не в сейф? — попита Трис. — Може би трябва да го върна там, където го намери Нел.

— Крадецът е открил брошка в колоната на легло; съмнявам се да се затрудни с една картина. Защо не го дадеш на мен? Ще го дам на Шеймъс да го нарисува и ще го снимам. Така, каквото и да стане, ще имаме архив.

— Къде ще го държиш? — попита Трис.

— В металната кутийка. Мисля да я сложа при гримовете, за да изглежда като обикновено джобно огледалце.

— Хитро — усмихна й се топло Трис. — Сигурна ли си, че искаш Колин? Никой друг мъж ли няма шанс?

Колкото и красив да беше Трис, Джема не изпитваше интерес към него.

— Май съм сигурна. — Погледна часовника си. — Минава девет, по-добре да тръгвам. Рано сутринта съм на фитнес.

Трис я изпрати до колата. Нощта беше красива.

— Радвам се, че дойде в Едилин. Ти си добро попълнение — каза той и я целуна по бузата. — И ако някога разбереш каква отрепка е Колин Фрейзиър, знаеш къде живея — добави с дяволити пламъчета в очите и й отвори вратата на колата.

— Непременно ще му предам думите…

Внезапно й се повдигна, тя се наведе и повърна на земята.

Тристан веднага забрави шегите и влезе в ролята си на лекар; прегърна я през раменете и я поведе към къщата.

— Трябва да е някакъв вирус — каза високо Джема, мъчейки се да не мисли какво друго може да е причина за прилошаването. — Или пък съм яла нещо развалено. Трябва да е хранително отравяне или вирус. След няколко минути ще ми мине. Сигурно имаш куп пациенти със същия проблем. Дъждът в четвъртък ме намокри. От това трябва да е.

Трис мълчаливо я поведе към банята. Остави я за момент, после се върна с пластмасова чашка.

— За изследване на урината — обясни той.

— За хранително отравяне, нали?

— За да разберем каква е причината за повръщането. — Посочи й една врата, която Джема не беше забелязала. — Ще чакам там — каза й и затвори вратата на банята.

Докато изпълняваше задачата, тя се опита да не мисли. Естествено, че беше стомашен вирус. Нали все имаше такива?

Приключи и излезе трепереща от банята. Облечен в бяла престилка, Трис стоеше на вратата на стаята, която й беше показал преди малко, обзаведена като лекарски кабинет.

— Добре си го измислил — рече Джема, като си даваше сметка колко напрегнато звучи гласът й. — Много пациенти ли имаш тук?

— Случва се. Джема, искам да седнеш и да си поемеш дълбоко въздух няколко пъти. Използвай наученото от тренировките да се успокоиш.

— Добре — отвърна тя.

Трис взе чашката и излезе.

Отсъства само няколко минути, но на Джема й се сториха часове. Тя огледа кабинета и се опита като историк да сглоби някаква история. Кушетката за прегледи изглеждаше стара и реши, че може бащата на Трис да я е донесъл през петдесетте години на миналия век. Металният шкаф-витрина също изглеждаше стар.

Опита се да стане и да го разгледа, но краката не я слушаха. Дори любопитството й не помогна.

Когато Трис се върна, тя седеше там, където я беше оставил.

— Как се чувстваш? — попита я.

Джема предположи, че това е тонът, с който той се обръща към пациентите си.

— Хранително отравяне ли е? — прошепна тя.

— Джема — започна той и изражението му й даде отговора.

Тя скри лице в ръцете си.

— Не съм готова за това — прошепна. — Трябва да мисля за работата. Едва познавам Колин.

Трис сложи ръка на рамото й.

— Нека ти направя чай и препечена филийка. Бих ти предложил крекери, но нямам.

Джема не помръдна, затова той й помогна да стане. — Ела да поговорим в дневната — подкани я.

Няколко минути по-късно двамата седяха на дивана. Джема се опитваше да яде филийката, която й беше препекъл, но продължаваше да й се гади. Трис беше съблякъл бялата престилка и отново беше само приятел.

— Дете? Сигурен ли си?

— Напълно — отвърна той. — Утре ще ти дам витамини и ще ти потърся акушер-гинеколог. Предвид обстоятелствата не мисля, че е редно…

— Да, това може да навреди на приятелските ни отношения. — Джема го погледна — очите й разкриваха чувствата й. — Какво ще правя? Как да кажа на Колин?

Той сложи ръка върху нейната.

— Джема, ако не го искаш, мога да ти уредя да направиш аборт. Не си длъжна да казваш на никого.

Тя дръпна рязко ръката си.

— Повече не искам да чувам такова нещо!

— Добре — отвърна той, този път се усмихваше, и отново взе ръката й. — Всичко ще е наред. Познавам Колин добре. Той ще направи каквото поискаш.

— Тоест, ще ме направи почтена жена? — попита тя с отвращение. — Мечтала съм си да се оженят за мен по задължение!

— Ако не беше влюбен, Колин никога не би се оженил за теб, но би поел финансовата отговорност.

— Той не е влюбен в мен!

— Така ли мислиш? Никога не съм виждал Колин толкова увлечен по момиче. Още като дете беше разумен и улегнал. Другите деца винаги вършеха глупости, но не и Колин. Никога не се е интересувал от мнението на другите, имаше си собствени ценности.

— Съгласил се е да работи нещо, което мрази.

— Много е лоялен към семейството си.

— Джийн…

— Това беше чисто физическо увлечение, беше заслепен от нея — отвърна Трис, докато наливаше топла вода в една чаша.

— Ако тя е заслепяваща, аз каква съм? — попита мрачно тя. — Отегчителна, но симпатична утешителна награда?

— Ти си любимата — каза той, наля мляко в чая и й го занесе.

— Но с него се познаваме съвсем отскоро.

— Права си. Знае се, че за да се влюбиш, трябва да познаваш човека от две цяло и шейсет и осем години.

Джема обаче не се засмя.

— Какво ще правя? Това не ми влизаше в плановете. Исках първо да си довърша дисертацията и да си намеря работа. Едва тогава мислех да си търся спътник. — Тя погледна Трис. — Само че госпожа Фрейзиър си пожела да има внуци.

— Не мислиш ли, че сексът без предпазни мерки може да има пръст в тази работа?

Джема простена.

— Предпочитам да мисля, че причината е магия, а не собствената ми глупост.

Трис се засмя.

— Става късно, нека те закарам вкъщи — предложи. — Утре ще ти докарам колата и ще ти донеса витамини. Кажи ми, като съобщиш на Колин, и с Рейчъл ще се погрижим за начина ти на хранене. Трябва да се храниш добре.

Докато й помагаше да стане, Джема го погледна.

— Бебе? — не можеше да повярва.

— Точно така. Голямо весело бебе с името Фрейзиър. Чудиш ли се какво ще си пожелае, като порасне?

— Не ми напомняй — каза тя и двамата се запътиха към вратата. — Вече знаем защо желанията са се задействали. Племенницата ти е отворила кутийката и духът се е измъкнал.

— Сигурно — отвърна Трис. — Мислила ли си как ще кръстиш детето?

— На теб ти е забавно, нали?

— Да. Колин ми е приятел и братовчед. Боях се, че един ден ще дойде и ще ми съобщи, че двамата с Джийн ще се женят. Все се чудех дали ще успея да се престоря, че се радвам. Но понеже прояви здрав разум и…

— Знам — прекъсна го тя. — Не е нужно да го казваш.

Стигнаха до колата на Трис и той й помогна да се качи.

— Нали няма да кажеш на никого? — попита Джема.

— Никога не бих издал тайната на пациент или приятел. Няма да кажа и думичка, докато ти лично не ми позволиш. Сложи си колана. Сега трябва да мислиш за двама.