Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (9)

9

6 август

Тази сутрин се събудих с мисълта, че повече никога няма да видя Сами. Нито пък Дан.

Толкова съм изплашена, че никога вече няма да видя и татко.

Не зная как ще оцелея, ако никога вече не видя слънчевата светлина.

7 август

Преди вечеря отидох в стаята на Мат. Исках да проверя дали има книги от библиотеката, за да ги върна утре.

Но докато търсех книгите, брат ми влезе.

— Какво, по дяволите, правиш в моята стая? — извика той.

Така се стреснах, че се вцепених.

— По цял ден сека дървета — продължи Мат. — Уморен съм, мръсен съм, гладен съм и през всяка проклета минута трябва да бъда все с Джони, и се кълна, че ще убия баща ни, защото не остана тук, за да се грижи за нас.

— Съ-съжалявам — заекнах.

— Да, и аз. Но няма полза от много извинения.

9 август

Всички сме изпаднали в паника. Човек би могъл да си помисли, че като имаме толкова запаси от храна, би трябвало да сме по-радостни, но съвсем не изглеждаме така.

Забелязах, че мама отново пропусна закуската. През последните два дни не я видях и да обядва. Мат по цели дни само дървета сече, затова си мисля, че и той не обядва. Напоследък с него почти не може да се разговаря.

Никой не ми казва какво да правя, но мисля, че ще е по-добре отново да се върна към режима на комбинираната закуска и обяд, или брънч^[1].

Плаши ме това, че мама яде вече по-малко, макар че още имаме храна в къщата. Това би трябвало да означава, че тя не вярва, че това, което татко донесе (заедно с онези наши запаси, които бяхме складирали отпреди идването му), ще ни помогнат да оцелеем достатъчно дълго.

Трябва да се измисли нещо, което да върне този свят в релсите на нормалното. Вече не помня кога за последен път ни бяха пускали електричеството, дори и за няколко минути посред нощ. Мама се старае поне един от нас всеки ден да слиза в града, за да проверява дали има някакви вести в пощата (която напоследък се превърна в новинарски център на нашата общност), или дали ще се раздават храни, но все се връщаме с празни ръце у дома.

Освен това стана по-студено. Температурата днес не се вдигна над шестнайсет градуса.

11 август

Падна първата слана. Беше много малка, но въпреки това ни разтревожи.

— Защо още сме тук? — попита ме Джони тази сутрин. — Другите заминават на юг.

— Не всички заминават — възразих най-вече защото въпросът му ме изнерви.

Брат ми никога не е бил много разговорлив, но като се върна от лагера, ми се стори още по-мълчалив от обичайното. Сякаш тази история го бе състарила преждевременно, преди да има шанса да си поживее като тийнейджър.

— Повечето от децата в лагера ми разказаха, че техните семейства се готвят да се местят — продължи той. — А и лагерът беше запълнен само наполовина. Вчера в града налетях на Арън и той ми съобщи, че много от учениците вече са заминали, защото упорито се говори за затваряне на някои училища.

— Арън не е от тези, на които може много да се вярва — отбелязах.

— Но баща му е в училищния съвет — припомни ми Джони.

— Добре, значи може да му се вярва. Но ние няма да ходим никъде и за теб ще е по-добре да не говориш с мама за това.

— А ти мислиш ли, че трябва да заминем? — не спираше да ме разпитва брат ми.

Усещането беше странно, защото той внезапно ми прозвуча точно като мен, когато попитах Мат за нещо подобно.

— Не можем да оставим госпожа Несбит — обясних му. — А дори и да се качим в колата, за да отидем някъде другаде, без да знаем кога ще се установим, какво ще правим, ако там няма храна, нито къде да живеем? Някои хора го правят, но не мисля, че мама ще го стори.

— Може би тогава само един от нас трябва да се махне от тук — предложи Джони. — Например Мат или аз. А ти да останеш тук с мама и госпожа Несбит.

— Ти не си достатъчно голям — припомних му. — Така че престани да мислиш за това. Ние ще сме добре. Имаме храна, дърва, дори нафта за отопление. А и нещата ще се подобрят. Не може да стане по-зле.

Брат ми се ухили.

— Точно това повтарят всички — изтъкна той. — И грешат.

14 август

Днес по време на вечерята (консервирано пилешко и смес от зеленчуци) Джони каза:

— Зная, че наближава моят рожден ден, но не очаквам подаръци, така че не се безпокойте за това.

Напълно бях забравила за рождения му ден.

Когато се опитах да изброя всичко, което ми липсваше, трябва да добавя и пазаруването.

Мама каза, че Джони постъпи много зряло, предупреждавайки ни, че не желае подаръци, като трябваше да признае, че няма какво да му подари за рождения му ден, но това не означавало, че празникът му няма да е специален. Което според мен значеше, че за вечеря ще има повече зеленчуци или може би някакви допълнителни консерви, за да си направим за десерт плодова салата.

Или може би ще изпием другата бутилка вино, която Питър бе донесъл, и всички ще се напием.

Това, което ме дразни у Джони, е, че е способен на такива велики жестове, докато аз не съм. Не мога точно да кажа дали се вълнувам, или не за моя собствен рожден ден, понеже е чак през март, а освен това съм убедена, че дотогава ще има да се тревожим за много други неща.

Отново започнах да се храня два пъти дневно, но това не се оценява като жест на зряла личност.

И дори никой от нас да не го споделя гласно, всички сме разтревожени, защото нямаме никакви новини от татко. Пощата е така объркана, писмата се влачат със седмици, докато пристигнат, а вероятно много от тях въобще не стигат до получателите си. Няма основание да си мислим, че скоро ще можем да научим нещо за него, но е ужасно да си мислим, че с Лиза безвъзвратно са изгубени.

Мама всяка сутрин слуша радио и съм напълно сигурна, че ако останалата част от Съединените щати бе изчезнала или нещо подобно, тя щеше да ни го съобщи. Така че по-вероятно е татко и жена му да са в безопасност, където и да се намират сега.

Все пак би било хубаво да се чуем.

15 август

Попитах мама дали няма поне малки признаци на подобрение. Дали наводненията, земетресенията и изригванията на вулкани са спрели.

Тя отвърна, че няма, че след като лунната гравитация се е променила веднъж, нещата никога няма да бъдат същите, както преди.

— Но нещата няма да се влошават повече, нали? — предположих.

Майка ми очевидно не споделяше очакванията ми.

— А колко по-лошо може да стане? — попитах я.

Тя ми обясни, че имало изригнали вулкани в такива места, където никой не ги очаквал, като Монреал например. Изглежда, се появили вулкани там, където никога досега не били изригвали, защото земната кора била много дебела, но притеглянето на Луната дотолкова се усилило, че лавата вече можела да разкъсва земната кора. Вулканите причинявали пожари, както и съпътстващите ги мощни земни трусове, а цунамитата помитали все повече територии от все по-смаляващите се крайбрежия. Хората бягали презглава от вулканичните райони, както и от земетръсните зони или от застрашените от потопите брегове, заради което положението се влошавало дори и в най-стабилните места.

И разбира се, не се разминало без епидемии.

Веднъж започнала, мама не можеше да спре. Ние вече трето утро осъмвахме със слана, но много по-зле било в Нова Англия и северните части на Средния запад, където от седмици наред страдали от убийствени студове. И цялата реколта загинала.

О, да, имало и силно земетресение в опасна близост до някаква атомна електроцентрала, която експлодирала или нещо подобно. Май че ми спомена за Калифорния.

— Сега разбираш ли колко сме щастливи ние тук? — попита ме тя накрая.

— Никога не съм казвала, че не сме! — изкрещях насреща й, защото не се чувствах никак щастлива.

Или поне не в този момент. Само я попитах дали нещата ще се пооправят, което не е същото, като да й бях заявила, че искам да имаме ток, горещ шоколад, телевизия и абитуриентски бал с истински срещи с момчета, които да очаквам с нетърпение.

Това е всичко, за което си мисля сутрин, когато се събудя, и вечер, преди да заспя.

— Не ми говори с такъв тон! — кресна ми мама.

— Какъв тон? — развиках се. — Ти си тази, която повиши тон! Какво излиза? Че ти вечно можеш да ми крещиш, а аз не мога, така ли?

Впуснахме се в разгорещено надвикване, което от седмици не бяхме правили. Не и след онази ужасна история с Хортън. Наговори ми на един дъх каква неблагодарница съм била, как само съм си седяла и нищо не съм вършела, колко съм се самосъжалявала.

— Дяволски си права, че изпитвам огромно самосъжаление — креснах вместо отговор. — И как няма? Животът ми е достатъчно скапан, а и нямам представа дали ще оцелея. На всичко отгоре имам майка, която не ме обича. Трябваше да замина с татко и Лиза. Той ме обича, а ти — не!

— Върви си! — процеди мама. — Просто се махни! Не искам да те гледам повече!

Бях толкова смаяна, че за миг се вцепених. Сетне побягнах от къщата. Но след като го направих, се оказа, че нямам представа къде да отида или какво да направя. Метнах се на колелото и се оставих краката ми да ми подсказват накъде да продължа. И за моя искрена изненада (макар че ми се струва, че краката ми не бяха чак толкова изненадани), се озовах пред къщата на Меган.

Майката на приятелката ми ми се стори остаряла с десет години от последната ни среща насам. Но все пак ми се усмихна, като ме видя, сякаш беше нещо съвсем нормално да се появя изневиделица. Поне вече не ми напомняше за майката на Беки.

— Меган е в стаята си — каза ми тя. — Ще се зарадва да те види.

Запътих се натам. За миг се зачудих какво ли, по дяволите, става там вътре. Но почуках на вратата й, извиках й, за да разбере, че съм дошла, и влязох при нея.

Меган лежеше на леглото и четеше Библията. Изплаших се, като видях колко е отслабнала. Но не изглеждаше луда или нещо от този сорт, пък и напоследък вече никой на нищо не се учудваше.

— Миранда! — изписка тя и за миг отново беше моята приятелка. — Толкова съм щастлива, че си тук. Сядай! Разкажи ми всичко!

Така и сторих. До най-малката подробност. За мама и караниците ни, за Джони, за Мат, за татко и Лиза, за Хортън и за това, как Дан щеше да ме покани да бъда неговата дама на абитуриентския бал, само че сега е заминал. Сигурно съм й говорила безспир някъде към половин час, като тя ме прекъсваше само за да вметне по някой и друг уточняващ въпрос или да нададе нечленоразделен звук в знак на пълна симпатия.

— Леле! — отрони Меган, когато най-после свърших. — Животът ти е ужасен.

Не знаех дали да избухна в сълзи, или да прихна от смях. Спечели последното.

— Е, преживявам един от онези моменти, които може да се опишат с фрази от сорта на: „Като изключим това, госпожо Линкълн, хареса ли ви пиесата?“^[2] — добавих.

— Всички ги преживяват.

— Дори и ти? — усъмних се.

Меган кимна.

— Зная какво трябва да направя — заговори приятелката ми. — И го правя по най-добрия начин, на който съм способна. Но дори и да разбирам, че това е божията воля и че нямам право да задавам въпроси, искам да съм сигурна, че душата на мама е спасена, както и тази на баща ми, и твоята душа, Миранда, и на всички други, които обичам. Моля се непрекъснато, но не мисля, че това ще промени нещо. Всички ние сме в ада, Миранда. И само Бог знае какво е най-доброто за нас, но все пак адът си остава ад.

— Така ли мисли и преподобният пастор Маршал? — запитах.

Останах направо шокирана да я чуя да говори по този начин.

— Той казва, че Бог ни наказва заради греховете ни — обясни тя. — Всички сме грешници. Зная колко грешна съм самата аз. Жадувам за разни неща, Миранда. За храна. Понякога толкова много копнея за храна. И имам похотливи помисли. Не ме гледай толкова стреснато. Аз съм на шестнайсет. Да не би да си въобразяваш, че никога не съм имала похотливи помисли?

— И за кого? — попитах.

— За Том Дженкинс — призна Меган и се засмя. — И за Джеймс Бел. И за господин Мартин.

— Всички си падахме по господин Мартин — напомних й. — Половината от момичетата в гимназията „Хауъл“ ще отидат директно в ада, ако копнежите по господин Мартин са грях. Но Том Дженкинс? Не съм мислила, че е твой тип. Той е доста див, Меган.

— Зная — кимна тя. — Но вярвах, че ако ме обича истински, бих могла да го накарам да се промени. Но сексуалните ми фантазии не се отнасяха за това, ако разбираш какво искам да кажа. Не съм го желала само за да спася душата му.

— И преподобният Маршал смята, че всички ужасни неща са се случили, защото си имала похотливи мисли за Том Дженкинс? — попитах.

— Това е прекалено опростено — отбеляза тя. — Исках да кажа, че аз съм толкова грешна, колкото и всички останали, така че едва ли ще имам шанс да направя нещо. Може и да изпитвам само греховни желания, но Сами действително прави нещо с нейните похотливи мисли, така че ако Господ ми е разгневен, то би трябвало да е по-разгневен на нея, а още повече — на всички други по-големи грешници на земята. Ние наистина здравата сме оплескали нещата.

— Говори само за себе си, моля — поправих я и двете се разсмяхме. — Не мога да повярвам, че луната се килна тъй яко само защото искам да отида с Дан на абитуриентския бал — заговорих убедено. — Какъв е смисълът Господ да ни е направил хора, ако не иска да постъпваме като хора?

— За да види дали можем да се издигнем над човешката си природа — тутакси ми обясни Меган. — Ева е накарала Адам да изяде ябълката и с това бил сложен краят на щастието им в Райската градина.

— Ето че в края на краищата всичко се свежда все до храната — изкоментирах компетентно и отново прихнахме.

Не мога да опиша колко е прекрасно да се смееш с Меган. Зная, че тя е откачена, за да желае смъртта. Когато толкова много хора измират ежедневно, трябва просто да се наредиш на опашката и да си изчакаш реда. А приличаше на говорещ скелет. Но все още си оставаше моя приятелка. За пръв път, откакто това се случи, имах чувството, че съм успяла да си върна нещо обратно.

— Май ще трябва да се връщам у дома — казах. — Нямам къде да отида.

Меган кимна.

— Миранда… — изрече тя и замълча, както често правеха хората напоследък и което вече бях свикнала да очаквам. — Миранда, не зная дали пак ще се видим…

— Разбира се, че ще се видим — уверих я. — Или двете с майка ти смятате да заминете?

— Мисля, че тя ще замине, след като аз умра — рече тя. — Но дотогава оставаме тук.

— Тогава съм сигурна, че пак ще се видим — опитах се да я ободря поне малко.

Меган обаче само поклати глава.

— Не идвай пак — помоли ме. — Трябва да докажа на Бог, че наистина се разкайвам. Обаче не мога да го постигна, ако ти ме подтикваш да си мисля за Том Дженкинс и за храната, и за това, колко са ужасни нещата сега. Не искам да се сърдя на Бог, но като те видя, у мен се надига гняв, макар и не много. Заради това повече не мога да се виждам с теб. Трябва да пожертвам приятелството ни, понеже не ми е останало друго, което мога да принеса в жертва и така да докажа на Господ колко много го обичам.

— Мразя този твой Господ — изрекох решително.

— Тогава си намери свой Господ — убедено ми заяви тя. — Хайде, Миранда, моля те! И ако някога се чуеш със Сами, предай й, че съм се молила всеки ден за душата й, така както се моля и за твоята.

— Ще го направя — обещах й. — Сбогом, Меган!

И тогава се случи най-лошото. През цялото време, докато бях там, тя лежеше в леглото, подпряна на възглавниците. Но сега, като се наканих да си тръгвам, се опита да стане и видях, че едва събра сили да се понадигне. Трябваше отново да се опре на възглавниците, докато се прегръщахме и целувахме, след което рухна в леглото.

— Добре съм — увери ме тя. — Хайде, Миранда, върви си. Обичам те!

— И аз те обичам — изрекох сподавено и побягнах от нея, от къщата й, без дори да се сбогувам с майка й.

Метнах се на велосипеда си и подкарах направо към дома. Толкова бързо въртях педалите, че вероятно изгорих калориите, които трябваше да пестя и да изхабя за цели три дни.

Оставих колелото в гаража и изтичах в къщата. Мама седеше в кухнята и плачеше.

— Мамо! — извиках и се хвърлих в прегръдките й.

Тя ме прегърна тъй силно, че едва си поемах дъх.

— О, Миранда! — разплака се още по-силно. — Толкова съжалявам! Толкова съжалявам…

— И аз съжалявам — признах й и наистина беше така.

Не за нещо, което бях казала преди това. Съжалявах, задето я измъчих, за това, че не можех да сторя нищо, за да й спестя тревогите.

Много я обичам. Тя беше добра в един свят, в който доброто беше оскъдно. Понякога забравях това или негодувах срещу него. Но тя е добра и ме обича и мислеше единствено как да защити Мат, Джони и мен.

Ако Господ търси жертвоготовни хора, трябва само да погледне мама.

18 август

Рожденият ден на Джони.

Мат реши да не сече дърва днес следобед и играхме бейзбол, с всичките завои и обръщания, ловене и хвърляне на топката, защитаване на базите и удряне в целта.

Мама удари топката така силно, че на Мат му бяха необходими цели пет минути, за да намери къде я бе запратила.

После отидохме на вечеря при госпожа Несбит. Трябва да призная, че това беше много приятна промяна в ежедневието ни, да седнем да се храним в нечия друга кухня.

Домакинята ни беше приготвила страхотна трапеза. Започнахме с плодова салата, а после продължихме с юфка с риба тон и грах. За десерт госпожа Несбит ни поднесе сладкиши от овесена каша със стафиди, които Джони винаги бе обичал. Бих могла да се закълна, че мама беше загрижена, задето толкова много от хубавата овесена каша бе отишла само за сладкиши, но все пак изяде два. Ние, останалите, плюскахме като прасета — зная го, защото излапах поне четири парчета. Вероятно лакомията ми гарантираше билет за първа класа към ада.

Но през цялото време, докато вечеряхме, госпожа Несбит грееше от щастие. Навярно беше планирала това празненство от няколко седмици и сега действително успя да ни изненада.

Джони заяви, че иска да произнесе реч. Шумно го приветствахме. Той наистина се изправи и реших, че е подготвил предварително речта си, защото беше почти безупречна.

Той каза, че знае колко ни е трудно в момента, че не е ясно дали бъдещето ще ни донесе нещо по-добро, но най-важното било, че сме загрижени един за друг и докато сме все така сплотени, ще се справим. Накрая дори призна, че ни обича.

Мама се разплака, но това бяха сълзи на щастие. И аз пролях няколко такива.

Странна работа. Съвсем ясно си спомням моя рожден ден, караниците ми с майка ми, защото настоявах да организирам грандиозно парти с много момчета и момичета, а тя искаше да е нещо по-скромно. Аз й креснах тогава: „Довери ми се най-после!“, а тя ми извика: „Не ме изкушавай!“. Караниците между нас започнаха в утрото след нейния рожден ден и мисля, че престанаха чак вечерта преди моя рожден ден. Цели четири седмици семейни войни за това, какво парти да организирам.

Накрая всичко беше върховно: имаше момчета и момичета, пица, кейкове, без бира, не липсваха и някои неконтролирани забавления.

Трудно ми е да повярвам, че някога съм била толкова млада.

Предполагам, че Джони никога няма да бъде.