Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (6)

6

11 юни

Татко се обади. Най-после успял да се свърже. Каза, че през последните две седмици по няколко пъти на ден ни звънял. Повярвахме му, защото и ние се опитвахме да му се обадим, но нито веднъж не успяхме.

Страхотно беше да чуя гласа му. Каза ми, че двамата с Лиза били добре и че нямало проблеми с бременността й. Добави, че всички супермаркети в Спрингфийлд били затворени, но те имали в къщата си достатъчно храна.

— Засега сме добре — обобщи той.

Днес позвъниха на майка ми от летния лагер на Джони. Все още нямало решение за затварянето на лагера за бейзболни тренировки. Така че нямаше промяна в плана да изпратим брат ми на лагер. След края на смяната двете ще отидем да вземем Джони и мама ще ни закара до Спрингфийлд. Татко попита дали и Мат ще дойде с нас, но Мат заяви, че ще е нужен на мама през целия август, така че ще си остане у дома.

Зная, че на баща ни му стана криво, въпреки че сигурно бе истина и той самият навярно го знаеше. Както и да е, но татко, естествено, предложи и Мат да дойде с мен и мама, така че поне да се види с него и с Лиза. Можело всички да се съберем на вечеря. За миг забравихме, че ресторантите са затворени. За секунда нещата отново изглеждаха нормални.

Мат се съгласи и каза, че този план му се струва разумен, а пък мама заяви, че ще се радва да има компания при връщането си у дома.

Джони попита баща ни дали е чул нещо за „Ред Сокс“. Татко каза, че се надявал да са добре, но не знаеше какво става с тях. Струва ми се, че той би трябвало да знае какво ще го попита брат ми, така че бе редно да може да задоволи любопитството на по-малкия си син. В крайна сметка можеше дори да го поизлъже и да го увери, че всичко с играчите от Бостън е наред.

Знаейки какъв върл фен на янките е Джони, татко може би само трябваше да спомене, че „Фенуей“^[1] е отнесен от океана.

12 юни

Днес следобед се появи Питър и ни донесе консерва със спанак.

— Зная, че е полезен за мен — обясни той, — но всъщност не мога да го понасям.

Мама се засмя, както някога.

— Остани за вечеря — предложи му тя. — Обещавам да не ти сервирам спанак.

— Не мога — отклони поканата мъжът. — Не биваше да напускам кабинета, но се нуждаех от малко почивка, дори и само за час.

Седнахме в слънчевата стая, щастливи, че някой ни беше дошъл на гости. Но си личеше, че Питър не е спокоен.

Накрая мама го подкани:

— Ако си дошъл на домашно посещение при болен, кажи поне каква е диагнозата.

Приятелят й се засмя, но с половин уста, както напоследък и всички останали около мен.

— От нищо не сте болни — увери ни. — Само искам да ви предупредя да започнете да използвате спрей против комари. И трябва да си вземете някакви предпазни средства срещу комарите. Ако знаете някое място, където още ги продават, побързайте да си купите. Платете им колкото искат, само и само да се запасите с такива препарати.

— Защо? — попита Джони.

Не мисля, че мама, Мат или аз искахме да научим отговора на този въпрос.

— Само през последната седмица имах трима пациенти, заразени от вируса на западнонилската треска. Чух и слухове за малария. Засега се разказва само от уста на уста, но това още не означава, че не е истина.

— Та това са все болести, пренасяни от комарите — отбеляза Мат.

— Точно така — кимна Питър. — Явно комарите са щастливи, дори когато никой друг наоколо не е.

— Помня, че от миналото лято ми остана малко от спрея против комари — замисли се мама. — Но не съм сигурна каква е трайността му.

— Не се разголвайте — посъветва ни Питър. — Когато сте навън, носете чорапи и ризи с дълги ръкави и панталони. И никакви парфюми. Ако усетите да ви полази комар, веднага го убийте.

Не се съмнявах, че съветите му са много полезни, но все още възнамерявах да ходя да плувам в езерото Милър, при това редовно. Не знаех какво ще правя, ако мама се опита да ме спре.

15 юни

През последните два дни не престана да вали, при това със силни гръмотевици. Но поне не спираха тока. Тъй като нямаше ток, нямаше какво да спират.

На сутринта го пуснаха, ала само за броени минути и тогава Джони се провикна:

— Ей, най-после ни светнаха.

Напоследък шегите ни бяха все от този сорт.

При толкова силен дъжд навън всъщност се чувствахме доста уютно в къщата. Не можехме да отидем никъде, затова си стояхме вътре и си четяхме книги или играехме на разни игри, като през цялото време се преструвахме, че никак не сме разтревожени. Все едно бяхме затрупани от преспи отвън, само дето нямаше сняг.

Но днес слънцето проби, блесна и макар слабо светещата през деня луна да изглеждаше смущаваща, слънцето все още ни носеше приятно облекчение. Нямаше висока влажност, а температурите не падаха под трийсетина градуса. Направо чудесно време.

Затова, без да казвам на мама, навлякох банския, нахлузих си джинсите, метнах и една риза отгоре и се втурнах към езерото Милър. Стигнах там към десет часа, но заварих неколцина души, излегнали се на брега, да се наслаждават на хубавото време.

Дан бе сред тях и беше страхотно да го видя. Плувахме няколко пъти заедно, като се надпреварвахме яростно (е, той спечели, ама не с много преднина), и си поиграхме на водна гоненица с още няколко от плувците.

Беше съвсем като истинска лятна ваканция.

Като излязохме от водата, се излегнахме, за да изсъхнем на слънце. Около езерото Милър беше малко блатисто и трябваше постоянно да трепем комарите, но дори и това си беше нормално, като за всяко нормално лято.

Двамата с Дан си поговорихме, докато се припичахме. Отначало се опитахме да бъбрим все за незначителни неща, но естествено, тези дни нямаше много такива теми.

— Догодина ще съм абитуриент — напомни ми той. — Ако, разбира се, догодина има училище. Ако изобщо има догодина.

— Ще има.

Поне в този момент беше невъзможно да се мисли другояче.

Дан се ухили.

— Забелязах, че не се закле, че непременно ще се учи и догодина — отбеляза момчето.

— С този мой късмет сто на сто ще се учи — въздъхнах, — а на всичко отгоре ще са валидни оценките ми от тази година.

— С родителите ми още от това лято оглеждаме колежите — сподели Дан. — Проверихме няколко, които са близо до дома на дядо и баба. Не знам дали помниш, че живеят във Флорида. — Замълча за кратко. — По-скоро живееха. Видяхме имената им в списъка.

— Съжалявам — изрекох сподавено.

— На тях им харесваше да живеят там долу, на юг — продължи той. — Умееха да си запълват времето и да се наслаждават на живота. Предполагаме, че всичко е станало бързо, още с първото цунами. Къщата им е точно на океанския бряг, тъй че навярно точно това се е случило.

— Родителите на майка ми са умрели отдавна — заговорих. — Още докато мама е била малко момиче. Отгледали я нейните баба и дядо, точно там, където сега живеем. Майката на баща ми е в Лас Вегас, но сме сигурни, че е добре.

— Опитвам се да не мисля за това — поде отново момчето. — Искам да кажа за това, което ще се случи. Но разбира се, че си мисля. И съм ужасно разгневен. Зная, че никой не е виновен, но правителството трябваше да направи нещо.

— Какво например? — заинтересувах се.

— Трябваше да предупреди хората — започна Дан. — Да ги евакуира от крайбрежията. Дори и да се беше оказала фалшива тревога. И да предприеме нещо за електричеството, за цените на бензина и за храната. Все някъде трябва да има запаси от храни, но не ни ги дават.

— Мисля, че не е много добре да си толкова гневен — отбелязах.

И двамата непрекъснато трепехме комарите, които не ни оставяха на мира. Внезапно се разсмяхме. Беше като истински балет да се пляскаме с ръце навсякъде по телата ни в такъв един невероятен синхрон. И точно тогава Дан реши да ми сподели най-удивителното от всичко, което имаше да ми казва.

— Ако още съществува този свят и има училище, ще бъдеш ли моя дама на абитуриентския бал догодина?

— Ще искам букетче за корсажа си — предупредих го. — И лимузина.

— От най-дългите, от нестандартните модели, които ги наричат „стреч“ — обеща бъдещият ми кавалер. — И орхидеи.

— Ти ще си в смокинг — уточних. — А аз в бална рокля.

— Ще бъдем кралят и кралицата на бала — размечта се Дан.

— Ще бъде чест за мен, Ваше Величество.

Момчето се наведе и целуна ръката ми. Лицата ни се допряха и се целунахме, истински се целунахме. Беше най-романтичният миг в моя живот. И още по-романтичен щеше да стане, ако някакъв недозрял изтърсак не се беше разкрещял:

— Ооо, целунаха се, уф!

Направо ми скапа настроението с думите си.

Дан ме изпрати до дома и пред задната врата отново се целунахме.

— Определих ти истинска среща — промълви той.

— Нали ще те видя преди това? — попитах го. — До абитуриентския бал остава цяла година.

Момчето се засмя и предложи:

— Тогава да се срещнем утре на езерото. В десет, ако не вали.

— Ще бъда там — обещах му и се целунахме за довиждане.

Беше абсолютно вълшебен миг. И разбира се, беше провален от Джони.

Той отвори вратата, погледна към Дан и ми каза:

— Мама е адски напушена. По-добре поговори с нея.

Намерих я в слънчевата стая.

— Къде беше? — изкрещя тя.

— Навън — казах.

Един от отговорите, които винаги вършат работа: „навън“.

— Зная това. Къде навън? Какво прави?

— Плувах — обясних й. — В езерото Милър. Което възнамерявам да правя до края на лятото, така че не ми изнасяй повече лекции за комарите, разбрахме ли се? — Не мисля, че друг път съм я виждала толкова бясна. За миг си помислих, че ще ме удари, което никога досега не бе правила. Аз обаче не съм пълна идиотка, така че се извиних. — Съжалявам — промълвих. — В какво точно съм сбъркала?

— Тръгнала си от тук, без да ме предупредиш. Без да ми кажеш къде отиваш и колко време ще отсъстваш — отвърна тя.

— Не знаех, че съм длъжна — заоправдавах се. — Нали от години излизам, без да ти се обаждам.

— Сега не е нормално време — възрази майка ми, но забелязах, че малко се бе поуспокоила. — Мисля, че си достатъчно пораснала, за да разбираш това.

— Аз пък мисля, че съм достатъчно пораснала, за да излизам денем, без да се стига до някаква криза — поправих я.

— Възрастта няма нищо общо с това. Как ще се почувстваш, ако като се огледаш, не ме намериш и нямаш никаква представа къде съм отишла или защо, или кога ще се върна? Помисли, Миранда. Как ще се почувстваш?

Замислих се и стомахът ме присви.

— Ще бъда ужасена — признах.

Мама леко се усмихна.

— Добре — кимна ми тя. — Мразя да си мисля, че не ти липсвам.

— Съжалявам, мамо — опитах се да я успокоя. — Истината е, че бях много изплашена да не ми забраниш да отида да плувам. А толкова много ми се искаше. Затова се измъкнах, без да ти се обадя. Сега наистина съжалявам.

— Защо да не ти позволя? — попита тя.

— Заради комарите. Заради вируса на западнонилската треска и маларията, и заради всичко останало.

— О, да — въздъхна мама. — Вярно.

Поех дълбоко дъх и зачаках да ми заяви, че никога повече няма да ме пусне да излизам от къщи. Но не каза нищо.

— Е? — промълвих, така че да може да ми каже „не“, а аз да й се развикам и да избухне истинска битка.

— Какво? — попита ме тя.

— Мога ли да ходя на езерото Милър? — уточних.

— Разбира се, че можеш. Иска ми се да увия всички ви — теб, Мат и Джони — в пелени и да ви пазя от всичко, но зная, че е невъзможно. Имаш право да се забавляваш. За теб това означава да плуваш. За Джони е бейзболът, а за Мат — бягането.

— А за теб какво е? — поинтересувах се.

— Градинарството — отвърна мама. — Нищо че тази година отглеждам зеленчуци, а не цветя. Няма да престана да се занимавам с градинарство само защото има вероятност да ме порази западнонилският вирус. Не очаквам от теб да спреш плуването. Има ли други хора на езерото?

— Доста — признах й. — Включително Дан от отбора по плуване.

— Добре. Хубаво е, че там има хора, просто така, за сигурност. Само че от сега нататък ми казвай, когато решиш да излезеш.

— Обичам те!

Не помня кога за последен път съм й го казвала.

— И аз те обичам, скъпа — отвърна ми тя. — Гладна ли си? Искаш ли да хапнеш нещо?

Замислих се колко е странно, че ме попита дали искам да ям, а не какво искам за обяд.

— Не съм гладна — успокоих я. — Може би по-късно ще хапна нещо.

— Добре — кимна мама. — Ще бъда в градината, ако ти потрябвам за нещо. Има едни плевели, които ме зоват.

Качих се в стаята си и смъкнах още мокрия бански, за да си облека тениската и шортите. Замислих се за майка ми, за целувката на Дан и за това, колко съм гладна всъщност и колко дълго мога да издържа, без да ям. Замислих се още за комарите, за абитуриентския бал и за края на света.

Сетне отидох в градината, за да помогна на мама с плевелите.

16 юни

Двамата с Дан плувахме. Освен това се целувахме. Харесвам и двете толкова много, че не съм сигурна кое предпочитам.

17 юни

Мама се върна у дома от пощата с усмивка на лице. Вече не правеха доставки по домовете, затова два пъти седмично тя слиза в града, за да прибере нашата поща от пощенската станция. Получават се единствено писма (хората започнаха повече да си пишат, след като няма други начини за комуникация). О, да, и сметките. Те никога не престават да идват. Но поне вече няма рекламни брошури или каталози. Само писма и сметки, а на всичкото отгоре няма начин да се разбере докога ще продължи това.

Видях мама да разговаря с Джони за нещо, но чак на вечерята тя ни съобщи за какво са говорили.

— Получих писмо от бейзболния лагер на Джони — заговори тя по време на вечерята (сьомга, консервирани гъби и ориз). — Ще го открият точно според програмата. Имали достатъчно храна за две седмици, така че планират поне дотогава да остане отворен. Но има и уловка.

— „Уловка“ — обясни ми Мат — в случая е използвано като бейзболен жаргон.

Изгледах го с недоумение.

— Каква е тази „уловка“? — попитах го.

— Хората, които притежават лагера, имат и ферма до него — заговори мама вместо брат ми. — Освен да играят бейзбол, момчетата трябва и да работят във фермата. Срещу това ще получават мляко, яйца и зеленчуци.

— Брей! — възкликнах и наистина се удивих. Все още си мислех за онези две яйца, които госпожа Несбит ни беше донесла. — Ама това е чудесно! Поздравления, Джони!

— Да, ще бъде добре — каза той.

Но аз си мислех, че той предпочиташе само да играе бейзбол.

Погледнах към майка ни. Тя направо сияеше от щастие. За две седмици, а може би и за повече, Джони щеше да бъде осигурен с храна, при това не само от консерви. Яйца, мляко и зеленчуци. За две седмици мама щеше да мисли за един човек по-малко.

Нищо чудно, че се усмихваше.

19 юни

Денят на бащата. На няколко пъти се опитахме да се свържем с нашия. Все още можехме да звъним в града, но не помня кога за последен път имахме късмет с разговор на далечни разстояния.

Зачудих се дали татко също се опитва да се свърже с нас, или ни е обиден, задето не му се обаждаме. Дали въобще мисли за нас? Може би е по-добре, че Лиза е бременна.

Да, зная, че е глупаво. Само след няколко седмици ще видя баща ми и ще прекарам цял месец с него, Лиза и Джони в Спрингфийлд. Вероятно той мисли толкова често за нас, колкото и ние за него.

А може би и повече. Понякога се случва да мине цял ден и чак вечерта осъзнавам, че нито веднъж не съм помислила за него.

21 юни

Съмва се и пиша в дневника си сега, защото току-що се събудих от един кошмарен сън. Вече е твърде късно отново да заспивам, но е още прекалено рано, за да ставам от леглото.

Целият ден вчера беше също като всички останали напоследък. Много е горещо, всеки ден температурата се вдига над трийсет и два градуса, но през нощта не става много по-хладно. През половината от тези дни включваха електричеството само посред нощ и то за не повече от един час, така че къщата ни съвсем незначително се разхлаждаше, макар централният ни климатик да оставаше постоянно включен. Всъщност получихме писмо от енергийната компания с извинения заради причинените ни от тях неудобства. Мама каза, че за пръв път в живота си получава извинения от компания за услуги.

Най-приятната част от деня е плуването в езерото. Когато съм във водата, се чувствам така добре, все едно че нищо лошо не се е случило. Замислих се за рибите и за това, как не знаят какво става на сушата. Техният свят е останал непроменен. Май действително си е по-добре да си сьомга, сардина или риба тон. Тогава ще е по-малка опасността да завършиш жизнения си път като нечий обяд.

Комарите стават все голяма напаст или може би хората просто са по-разтревожени заради западнонилската треска, но край езерото се събират все по-малко хора. Това обаче е много добре за мен и Дан, ако се изключи досадното присъствие на Карън и Емили от училищния отбор по плуване, които, кой знае защо, дойдоха да плуват в езерото точно по същото време, когато ние двамата бяхме там.

Това все пак направи плуването донякъде по-забавно, защото си устроихме състезание, разменихме си съвети и се гонехме лудешки във водата. Обаче след като излязохме от езерото, не беше чак толкова забавно, защото беше неудобно с Дан да се скрием в гората, за да останем поне за малко сами.

Така и не успях да си обясня защо Карън и Емили са решили да дойдат по същото време на езерото — дали не е чиста случайност, или пък Дан им е споменал кога идваме да плуваме заедно.

Липсват ми целувките, както и смешното усещане да имам гадже и да ходя на срещи. Питам се дали някога ще отида на истинска среща. Всичко беше затворено: ресторанти, кина, пързалки. Макар че Дан имаше шофьорска книжка, хората караха кола само в краен случай, а и той живееше в другия край на града.

Всичко е толкова тъпо. Но предполагам, че има причина, за да сънувам онзи кошмар!

Тази вечер при нас се отби Питър. Донесе ни буркан със смесени ядки. Мама го зяпна с удивление, сякаш беше пищна вечеря от пет блюда, като онези, които някога се устройваха за Деня на благодарността: пуйка с вкусен пълнеж, с картофено пюре, сладки картофи, зелен боб, салата, супа и тиквен пай. Или всъщност може би това си помислих аз, когато видях буркана в ръката на доктора.

— Алергичен съм към фъстъци — обясни той с почти извинителен тон. — Някой ми подари това преди няколко месеца и оттогава стои в бюфета ми.

Мама го покани да остане за вечеря и в негова чест спретна нещо като пищно угощение. Взе консерва с пилешко и добави малко стафиди, за да приготви пилешка салата — ако се приеме, че от консервирано пилешко и стафиди може да се направи пилешка салата. Поднесе също така цвекло и зелен боб с малки лукчета. А за десерт всеки получи по една смокиня и фурма.

— Това прилича толкова на фурма, колкото срещата, която имах днес^[2] — заявих и всички се разсмяха поне за малко.

Когато мама поднесе зеления боб с лукчетата, Джони попита:

— Да не би да е Коледа?

Трябваше да призная, че лукът ми се стори прекалено разточителство. Забелязах, че мама почти нищо не хапна, както и Питър, макар да твърдеше, че никога не е вкусвал нещо по-страхотно. Така остана повече храна за Мат, Джони и мен. Ние, разбира се, ометохме всичко.

Освен спанак или ядки, Питър винаги носеше със себе си и полъха на смъртта. Сега ни каза, че през изминалата седмица имал двайсет случая на болни от вируса на западнонилската треска и петима от тях със смъртен изход. Добави още, че други двама починали от алергии към различни храни.

— Били толкова гладни, че рискували и яли неща, към които били силно алергични — обясни ни той.

След вечерята двамата с мама излязоха отвън на верандата и седнаха на шезлонгите. Чух, че говорят нещо приглушено, но не се опитах да подслушвам. Сигурно беше ужасно да си лекар в тези дни. Преди Питър лекуваше хората. А сега те просто измираха.

Той си тръгна преди залез-слънце. Беше дошъл с велосипеда си и за него беше опасно да се връща по-късно, когато улиците ще са тъмни, защото въобще не можеше и да се мечтае за улично осветление. А и откакто нямаше ток, след залез-слънце почти всички си лягаха.

— Придържаме се към дневния режим на фермерите — каза мама.

Вече нямаше нужда да ни напомня, че трябва да използваме фенерчетата си само докато се съблечем и си легнем. Всички бяхме започнали да осъзнаваме колко е важно да пестим батериите.

Може би заради плуването или заради днешната ми „среща“ с гадже, но сънувах, че имам истинска среща с Дан. Той ме взе от дома, поднесе ми букетче, настанихме се в колата и потеглихме към един увеселителен парк.

Прекарахме си чудесно. Първо се повозихме на въртележка, после на виенско колело и накрая на страхотно влакче на ужасите, което се спуска надолу със сто и шейсет километра в час, но не се изплаших, напротив — беше жестоко и докато летяхме в пропастта, се целувахме. Невероятно възбуждащо.

— Огладнях — заявих.

В този миг сънят се промени и Дан вече го нямаше. Озовах се в една палатка, с наредени под покрива й дълги маси, отрупани с храна. Имаше толкова много вкуснотии — пържени пилета по южняшки, истинска салата с риба тон, пица, зеленчуци, плодове. Имаше и портокали колкото грейпфрут. Дори и сладолед.

Реших да си взема един хотдог с всичките екстри към него. Въобще не пестих нито горчицата, нито кетчупа, нито другите подправки и киселото зеле или ситно нарязания лук. И тъкмо се бях приготвила да отхапя първата хапка, когато чух някой да ми казва:

— Не можеш да ядеш, преди да платиш.

Моментално се извърнах и видях една касиерка.

Бръкнах за портмонето си и точно се канех да измъкна парите, когато осъзнах, че касиерката е Беки.

— Не можеш да платиш с пари — рече тя. — Сега си на небесата и трябва първо да умреш, преди да можеш да ядеш хотдог.

Огледах се по-внимателно в пространството около навеса. Всички там бяха починали хора, като господин Несбит, дядо ми, дядото и бабата на мама, учителят ми по математика от седми клас господин Доукс. Ангели сервираха храната. Дори Беки беше облечена в бяло и имаше криле.

— Наистина искам хотдог — казах, — но не искам да умра.

— Не можеш винаги да имаш това, което искаш — отвърна ми Беки.

— Не бъди небрежна — смъмри ме господин Доукс.

Все това ми повтаряше, като обявяваше резултатите от поредния тест, в който пак бях допуснала един куп грешки от чисто нехайство. Което си беше ужасно смешно, имайки предвид факта, че той умря при опит да премине през Вашингтон авеню на червен светофар.

Помня още как продължих да се моля за този хотдог, а пък Беки ми го взе и го изяде. Никога не съм искала нещо толкова силно, колкото този хотдог.

Събудих се с изгарящо гърло и горчив привкус в устата. На всичко отгоре никога не съм си падала по хотдозите.

Това, което наистина обичам, са палачинките, и то от онези, които мама прави само за специални случаи. Палачинки с масло и горещ кленов сироп. Сега, като се замисля, много добре си спомням, че действително имахме на трапезата палачинки с масло и горещ кленов сироп. Зачудих се дали да се събудиш жив е достатъчно, за да се брои за специален случай.

Когато мама се събуди и стане, ще я попитам за палачинките, но не и за това, кое се смята за специален случай. Според мен тя искаше да си мислим, че ще се събуждаме всяка сутрин за много години занапред.

Може би имаше право. Днес изгревът беше много красив. Всички сме живи, а и съвсем не съм готова да се възнеса на небето. Не и докато мога да плувам в езерото Милър или да излизам с Дан (което според мен си бяха срещи) и да мечтая за палачинки, обилно полети с кленов сироп.

22 юни

Най-върховният ден от векове.

Като начало мама направи палачинки. Е, не бяха като някогашните, но много се доближаваха. Бяха с вода вместо с мляко, с белтъци на прах вместо яйца (което впрочем правеше палачинките по-пухкави и по-леки), без масло, но пък кленовият сироп беше в изобилие.

Жестоко! Майка ми се усмихваше, както от доста седмици не я бях виждала да прави. Джони поиска допълнително и мама му направи, но не само за него, а за всички ни, защото лапахме като прасета. Разбира се, тя изпрати Мат да доведе госпожа Несбит, за да се включи и съседката в пиршеството.

Беше невероятно да не се чувстваш гладен, да не копнееш за още или за нещо по-различно.

После, след като се смля погълнатата от мен храна (мама изрично настоя за това), отидох при езерото Милър. Дан вече беше там, както и Емили, само Карън още не се беше появила. Денят се очертаваше леко облачен, но влажен и горещ, а водата бе страхотна. Плувахме и се състезавахме, и си прекарахме много добре, докато накрая — о, щастлив ден — Емили трябваше да си тръгне, за да свърши нещо у дома си, така че с Дан останахме сами. (Е, да, край езерото имаше още няколко души, но ние не ги познавахме, така че все едно бяхме сами.)

За кратко продължихме да плуваме, а като излязохме от водата, се избърсахме с кърпите (не беше от онези дни, когато можеш да си позволиш да оставиш слънчевите лъчи да ти изсушат кожата) и малко се поразходихме из гората около езерото.

Беше прекрасно. Държахме се за ръце, прегръщахме се, целувахме се. И си говорехме, разбира се, а понякога нищо не правехме, просто стояхме притихнали сред дърветата, заслушани в птичите песни.

Но вътре в себе си не спирах да се питам дали Дан щеше да ми обърне внимание, ако светът не се бе променил. Нямаше съмнение, че се държеше мило с мен в училище и по време на практиката, но имаше голяма разлика между това да ме похвали, че плувам много добре кроул, и това да ме държи в прегръдките си, докато се целуваме в гората.

Ако някой някога прочете този дневник, направо ще умра.

Дан ме изпрати до къщи, но не влезе. Беше станало време за обяд и се спазваше неписаното правило да не се отбиваш в нечия къща по времето за хранене (Питър сякаш така и не успя да проумее това просто правило, но пък той винаги ни носеше по нещо за ядене.)

Щом влязох в кухнята, ме посрещна странна, много приятна миризма, която в първия миг не успях да разпозная. После видях мама да удря нещо бяло и безформено. И докато го правеше, лицето й грееше в радостна усмивка.

— Ще опека хляб — каза ми тя. — Покрай палачинките се замислих с какво сме се запасили и си припомних, че купихме и мая. Тогава я прибрах в хладилника и напълно забравих за нея, но тя си остана там. Ще използвам вода вместо мляко, но и така ще стане. Ще имаме прясно изпечен хляб.

— Шегуваш се!

Не можех да повярвам. Струваше ми се прекалено хубаво, за да е истина.

— Имам толкова мая, че ще ми стигне за шест хляба — увери ме мама. — Днес ще опека два, един за нас, половината от втория ще е за госпожа Несбит, а другата половина — за Питър. И като свършим нашия хляб, ще опека още един. Няма за какво повече да пазя маята. След това ще потърся някоя рецепта, за която не се иска мая. Ще имаме някакво подобие на хляб, докато не свършим брашното. Трябваше да се досетя по-рано.

— Можем да спестим малко за есента — предложих. — След като Джони и Мат се приберат от Спрингфийлд.

И понеже беше един от онези вълшебни дни, в който всички мечти се сбъдват, още не бях довършила изречението си и телефонът звънна. Толкова отдавна не беше звънял, че като го чух, едва не получих инфаркт. Изтичах да вдигна слушалката. Беше татко. В момента братята ми бяха в парка, така че не можеха да разговарят с него. Аз обаче можех.

Толкова страхотно беше пак да чуя гласа му. Той бил добре и Лиза — също. Тя посетила акушерката си, която я уверила, че и бебето е добре. Татко добави, че по три пъти на ден се опитвал да набере нашия номер, както и номерата на баба ми, че и на родителите на Лиза. Преди два дни най-после успял да поговори с майка си, с баба. И тя била добре. А преди седмица Лиза се свързала със своите родители. Те също били добре.

Каза, че няма търпение да ни види. Бил сигурен, че ще се справим. Сега, или по-скоро през последните две седмици, никъде в Спрингфийлд не се продавали хранителни продукти, но двамата с Лиза успели да се запасят в изобилие още в началото на това бедствие, а и имали приятели, които потеглили на юг и им оставили всичките си запаси от консерви и други храни в кутии и кашони. Освен това той чул, че местните фермери започнали да засяват градините си и дори първата реколта била готова, така че някои камиони потеглили по пътищата и нещата нямало завинаги да останат все така.

Достатъчно ми беше само да чуя татко да ми говори така и в същото време да ми ухае на топъл хляб от кухнята, за да се настроя много по-оптимистично от вчера.

Мама изглеждаше безкрайно горда от себе си, като извади от фурната самуните с вдигащ пара хляб, със златистокафява коричка отгоре, много по-добър от хляба във всичките магазини по света. Мат се метна на колелото си, за да отнесе по половин хляб на госпожа Несбит и на Питър в лекарския му кабинет.

Извадихме фъстъченото масло и конфитюра, за да намажем обилно дебелите филии от още топлия хляб. На това му викахме „отворен сандвич“.

Мама заяви, че ако продължаваме така яко да плюскаме, накрая ще затлъстеем и ще измрем от преяждане, ала не й обърнах внимание. Беше разкошно.

После, защото когато добрите неща решат да се случат, те просто се случват, пуснаха тока, при това точно в седем вечерта, когато най-много ни трябва. И не го спряха за цели три часа.

Мама три пъти зареди пералнята, като успя да изсуши прането от първите две зареждания. Всички чинии преминаха през миялната машина. Не забравихме да включим централния климатик и да охладим цялата къща. А за пълен разкош Мат препече една филия в тостера и всички си гризнахме от нея. Май съвсем бях забравила какъв връх е препечената филийка — хрупкава отвън и мека в средата.

Преди два дни Мат се качи на тавана и домъкна оттам един стар черно-бял телевизор с вградена антена. Мама си припомни, че тези антени някога били наричани „заешки уши“, което пък на мен ми се стори адски глупаво.

И понеже още имахме ток, включихме телевизорчето и уловихме два канала. Цялата мъка беше в това, че повече не можехме да приемаме сигнал от другите ни два телевизора, понеже кабелната връзка беше напълно пропаднала.

Беше страхотно само да видя картина на екрана. По единия канал течеше някаква религиозна програма, а по другия повтаряха сериалите „Зайнфелд“ и „Приятели“. Познайте коя програма избрахме?!

Гледането на ситкомите си беше като да дъвчеш препечена филийка. Преди два месеца в моя живот са съществували толкова много неща, на които не съм обръщала никакво внимание. Но сега бях така радостна, все едно че Дядо Коледа, Великденският заек, Феята на зъбките и Магьосникът от Оз заедно са ни дошли на гости.

Имахме чисти чаршафи за леглата, чиста къща, чисти дрехи, чисти чинии. Цяла вечер се смяхме до пръсване. Не сме гладни. Не се тревожим за татко. Беше чудесно, също както да бъдеш целуната от момче.

Ако можех, щях да преживявам този ден отново и отново. Не си представям по-съвършен ден.

24 юни

Толкова съм ядосана на мама, че ми иде да закрещя. Но това никак не помага, защото и тя ми е толкова бясна, колкото и аз на нея.

Този ден също започна прекрасно. Слънцето грееше, времето беше чудесно за плуване. За всеки от нас бе останал достатъчно хляб, за да си намаже по една филия за закуска. Майка ми донесе от градината няколко ягоди и изядохме по двечки.

Отидох до езерото и дори не се подразних от присъствието на Карън и Емили. Плувахме, състезавахме се, забавлявахме се.

Предполагам, че момичетата са се досетили, че има нещо между мен и Дан, защото си тръгнаха веднага, щом излязохме от водата. Двамата с него се разходихме из гората. Когато сме сами, имам чувството, че всичко ще се уреди. Харесва ми да си мисля, че и аз го карам да се чувства така.

Той ме изпрати до дома, само че този път налетяхме на мама насред алеята за автомобили.

— Отивам да заредя колата — заговори тя. — Дан, искаш ли да те закарам до града?

Момчето се съгласи, а аз попитах дали мога да отида с тях. Майка ми отвърна:

— Разбира се. А по пътя ще вземем и госпожа Несбит с нас, защото иска да отиде до библиотеката.

По шосето към града бяха останали само две работещи бензиностанции. Но трябваше да се изчака на дългата опашка и се плащаше преди напълването на резервоара. Вземаха по дванайсет долара за галон или трийсет и пет долара за три галона. Искаха точните суми, защото нямали как да връщат рестото. И на всичко отгоре не даваха над три галона на автомобил. Обикновено отнемаше около час да заредиш резервоара, след което, със закупения с толкова мъка и чакане бензин, отпрашваш до следващата бензиностанция, за да се наредиш на следващата опашка за следващите три галона. И накрая, ако ти останат още пари и време, се връщаш на първата, за да започнеш всичко отначало.

И така, докато мама чакаше реда си на опашката, имаше предостатъчно време човек да прескочи до библиотеката или където другаде пожелае. Много пъти тя оставяше Мат и Джони в парка, където те се включваха в някой бейзболен мач на игрището, докато майка ни чакаше на опашката пред бензиностанцията. Но понеже бяхме сигурни, че ще завали, братята ми решиха да пропуснат днешната разходка из парка. Затова в колата имаше достатъчно място за Дан, мен и госпожа Несбит.

Мама се нареди на опашката, виеща се пред бензиностанцията, а госпожа Несбит, Дан и аз се отправихме към библиотеката. Много малко обществени сгради бяха останали отворени в града, затова библиотеката ставаше все по-популярна. Но като нямаше ток, вътре беше съвсем тъмно и библиотекарките не можеха да записват взетите книги с четеца на баркод, така че се работеше на доверие. Даваха максимум по четири книги на читател, като се надяваха добросъвестно да ги върне.

У дома беше пълно с книги, но мама настояваше трите й деца да посещават библиотеката колкото може по-често. Според мен тя просто се опасяваше, че в най-скоро време и нея ще я затворят.

Всички си избрахме по няколко книги. Прибрах в раницата си моите, заедно с книгите на госпожа Несбит. С Дан се целувахме между високите до тавана библиотечни рафтове. Като излязохме навън, той си тръгна към своя дом, а аз и госпожа Несбит се върнахме при бензиностанцията, за да правим компания на мама, докато й дойде редът.

Само че по пътя дотам видяхме дълга опашка на спортното игрище в началното училище. Сигурно имаше над петдесетина души. Странно бе, че отстрани дежуреха двама униформени от щатската полиция, може би за да поддържат реда сред чакащите.

Изтичах да проверя какво става.

— Раздават храна — обясни ми един мъж. — По една торба с продукти за всяко домакинство.

Махнах на госпожа Несбит да се нареди на опашката.

— Отивам да викна Дан — казах й. — Ще се видим тук, като се върнем.

И хукнах към къщата на приятеля ми. Не ми отне много време да го настигна и да му обясня какво става. Двамата изтичахме обратно към игрището. Като стигнахме там задъхани, пред госпожа Несбит бяха останали най-много двайсетина души. Знаех, че нямахме правото просто да се присламчим към нея по средата на опашката, но все пак й извикахме, за да знае, че сме се върнали.

Не скучаехме, докато чакахме, може би защото полицаите се грижеха да се държим прилично. Бяха се струпали много деца, които дотогава се пързаляха там със скейтборд, но сега се бяха укротили, за да гледат зрелището. Всички бяхме развълнувани, че ще получим храна, въпреки че не знаехме какво точно да очакваме. Приличаше донякъде на коледно пазаруване.

Един от полицаите ни обясни правилата. Позволяваше се само по една торба на домакинство. Всичките торби били еднакви. Ако някой създава неприятности, няма да получи торба с храна. Всичко било безплатно, но било редно да се благодари за помощта.

Дори когато заваля, настроението ни не се развали. Беше ситен летен дъжд и понеже беше много влажно, се надявахме той да изчисти облаците и времето отново да се оправи.

С Дан се държахме за ръцете, смеехме се и се радвахме да сме заедно. Придвижихме се малко напред и радостно се развикахме, когато госпожа Несбит най-после влезе в училищната сграда. Още веднъж извикахме победоносно, когато тя излезе оттам с торба в ръка.

Най-после дойде и нашият ред. Вътре в сградата имаше още полицаи, очевидно за да охраняват торбите. Беше страшно да ги видиш с истинско оръжие.

Но всички се държаха много добре. Като ти дойде редът, трябва да покажеш документ за самоличност, откъдето да запишат адреса ти. За щастие, както Дан, така и аз носехме картите си от библиотеката. На всеки от нас връчиха по една найлонова торба и ни казаха веднага да си тръгваме, което и направихме. Като излязохме отвън, видяхме как полицаите обясняваха на хората да не се редят повече на опашката, понеже продуктите свършили.

Открихме госпожа Несбит да ни чака край игрището.

— Това е ориз — каза тя. — Но раздаваха и боб, и всякакви други хранителни продукти.

Толкова бях развълнувана, че целунах Дан пред съседката ми. Тя въобще не изглеждаше шокирана. Момчето ме прегърна и се сбогува с мен.

— Мама ще бъде много щастлива — рече, което само с няколко думи обобщаваше всичко.

— Може би ще раздават още помощи — предположих. — Може би това е само началото на по-добрите времена.

— Да се надяваме — кимна той.

Целуна ме веднъж, преди да се обърне и да поеме към къщи.

Взех торбата на госпожа Несбит и се запътихме към бензиностанцията. Нямах търпение да зърна радостното лице на мама, когато види, че нося храна.

До бензиностанцията имаше към осемстотин метра, но дъждът се усили и в далечината отекнаха гръмотевици. Казах на съседката, че ми иска да имам един чадър за нея, но тя само се засмя.

— Няма да се разтопя — увери ме.

Като стигнахме до бензиностанцията, не успяхме да намерим колата на майка ми, което означаваше, че вече се е прехвърлила на втората опашка, което изискваше да изминем пеша още пет пресечки. Когато най-после се добрахме до мама, с госпожа Несбит вече бяхме мокри до кости, но не това беше най-важното, а че се бяхме сдобили с ориз, боб, мляко на прах, сол, супи на прах, сушени зеленчуци, корнфлейкс и лимоново желе.

Когато пристигнахме пред бензиностанцията, мама вече бе напреднала толкова на опашката, че пред нея оставаха само десет коли. Тъй като и бездруго бях толкова измокрена, й предложих да отида да платя бензина, което и направих. Смешно ми стана, като влязох в магазина към бензиностанцията, с напълно изпразнени рафтове и предупреждаващи табели със стряскащия надпис: КАСИЕРЪТ Е ВЪОРЪЖЕН И ОБУЧЕН ДА СТРЕЛЯ.

Докато плащах бензина на касата, предположих, че госпожа Несбит е разказала на мама, че на училищното игрище раздават храна, и че й е описала дългата опашка за получаването на продуктите. Зная само, че майка ми беше в много добро настроение, преди да я оставя при колата, а като се върнах, се бе умълчала.

Не зная дали според нея шест галона бяха достатъчни за един ден, или беше решила да отведе измокрената от дъжда съседка до дома й, но потеглихме веднага и оставихме госпожа Несбит. Усилията на мама да поддържа разговора в колата престанаха веднага след като комшийката слезе пред къщата си.

— Какво има? — попитах я, когато най-после останахме сами. — Какво съм направила този път?

— Ще го обсъдим, като се приберем вътре — процеди тя.

Толкова здраво стискаше зъби, че можеше да я помислиш за вентролог.

Отидохме в кухнята и аз хвърлих на масата раницата с книгите и торбата с продуктите.

— Очаквах да се зарадваш — заговорих. — Взех цялата тази храна. Какво съм сгрешила?

— Понякога просто не те разбирам — започна тя, сякаш бях някакво мистериозно създание. — Видяла си хората, подредени на опашката, и какво си направила?

— Ами наредих се и аз — смотолевих. — Не се ли очаква това от мен?

— Оставила си госпожа Несбит и си хукнала да търсиш Дан — изтъкна мама. — Изглежда, си забравила тази част.

— Точно така беше — признах си. — Изтичах да настигна Дан и после заедно се наредихме на опашката.

— А какво щеше да стане, ако в това време храната беше свършила? — попита мама. — Тогава какво щяхме да правим?

— Ами тогава нямаше да се сдобием с всичките тези лакомства — съгласих се аз. — С ориза, боба и лимоненото желе. Не знаех, че продуктите ще свършат толкова скоро. Освен това какво значение има? Раздаваната храна не свърши, така че той взе продукти за семейството си като мен и госпожа Несбит. Не разбирам какво толкова те ядосва.

— Колко често трябва да ти го обяснявам? — попита мама. — Най-важното е семейството. Дан трябва да мисли за своето семейство, а ти — за твоето. И преди да си казала нещо за Питър, ще ти припомня, че той ни носи храна всеки път, когато идва тук, и най-малкото, което мога да направя, е да му дам малко хляб в замяна.

Ако не беше споменала за Питър, аз щях да го направя. А колкото до госпожа Несбит, не бях толкова глупава, за да изтъкна, че не е от семейството.

— Обаче храната стигна за всички ни.

— Чист късмет — отбеляза майка ми. — Няма да позволя Джони, Мат или ти да гладувате само защото си загрижена за свой приятел. Сега не е време за приятелства, Миранда. Трябва да се грижим единствено за себе си.

— Обаче ти не си ни учила така — припомних й. — Какво стана със споделянето?

— Споделянето е лукс — отсече тя. — Точно сега не можем да си позволим да споделяме каквото и да е.

За миг ми се стори не толкова гневна, колкото ужасно тъжна. Видях в очите й изражение, което ми напомни за времето, когато се раздели с татко.

— Ти мислиш, че ще умрем — въздъхнах.

Тъгата тутакси се изпари и по лицето й се изписа гняв.

— Да не си посмяла да ми кажеш отново подобно нещо! — изкрещя тя. — Никой от нас няма да умре. Няма да позволя това да се случи.

Опитах се да я успокоя.

— Всичко е наред, мамо — заговорих й с утешителен тон. — Зная, че правиш за нас всичко, което можеш. Но между Дан и мен се случва нещо чудесно. Както между теб и Питър. Нещо много специално. Иначе нямаше да му кажа, че раздават храна.

Но майка ми никак не се успокои. В погледа й се долавяше ужас, почти както през онази първа нощ.

— Спиш ли с него? — прекъсна ме тя. — Любовници ли сте?

— Мамо! — възмутих се.

— Защото ако е така, по-добре повече да не го виждаш — изрече тя троснато. — Забранявам ти да ходиш до езерото. И вече няма да ти разреша да излизаш сама от тази къща. Разбра ли ме? Не мога да си позволя риска да забременееш. — Сграбчи ме за раменете и ме приближи съвсем плътно до лицето си. — Разбра ли?

— Разбрах! — изкрещях й право в лицето. — Разбрах, че не ми вярваш.

— След като не вярвам на теб, със сигурност не вярвам и на Дан — продължи мама. — Вие двамата не можете да оставате сами. Забранявам ти!

— Само се опитай! — закрещях отчаяно. — Обичам Дан и той ме обича, и няма да ни спре нищо, което ще кажеш или направиш.

— Веднага се прибери в стаята си! — заповяда ми тя. — И не си мисли, че ще можеш да излезеш, докато не ти кажа. ВЕДНАГА!

Не се нуждаех от друга покана. Втурнах се към стаята си и затръшнах вратата с все сила. И тогава ревнах. С едри, задъхани хлипания.

Аз не съм като Сами. Не съм идиотка. Разбира се, че ще ми е адски хубаво да правя секс с Дан. Бих искала да се любя с някого, преди този глупав свят да свърши. Но въпреки че заявих на мама, че с Дан се обичаме, знаех, че не е вярно. Поне не с онази любов, която искам да изпитвам към първия мъж, с когото ще се любя.

През половината време дори не бях сигурна какви са неговите чувства. Мислех, че ще опита да стигне по-далеч с мен, но той не го направи. Целувахме се, прегръщахме се. Това бе всичко.

А мама се държеше така, сякаш бяхме някакви разгонени животни.

Никак не е честно. Откакто училището свърши, не съм се виждала нито със Сами, нито с Меган. На практика Дан е единственият ми приятел, останал ми на този свят. Дори да не сме любовници, нито истински гаджета, той е единственият човек, когото виждам, извън семейството ни и Питър. С него мога да се смея, да разговарям. Загрижена съм за това момче. А мама ми говореше с такъв тон, все едно сме извършили нещо лошо, все едно повече не бива да имам приятел, сякаш от сега нататък семейството е единственото, което има значение.

Ако светът ще е такъв, надявам се по-скоро да се свърши.

Мразя мама, задето ме накара да се чувствам така. Мразя я, задето ме кара да мисля, че след всеки хубав ден ще има десет, двайсет или сто лоши дни.

Мразя мама, задето не ми вярва. Мразя я, защото ме кара да се страхувам.

Мразя мама, задето направи така, че да я намразя.

Мразя я!

25 юни

Като се изключи отиването до банята (което си позволявам само когато си мисля, че никой няма да ме види), вчера през целия ден не излязох от стаята си. Държах вратата здраво затворена и в пристъп на непокорство, макар да съзнавах, че беше глупаво, цели четири часа четох на светлината на фенерчето.

Тази сутрин Мат почука на вратата ми.

— Закуската е готова — обяви.

— Повече нищо няма да хапна — обявих на свой ред. — Така ще остане повече храна за теб и Джони.

Брат ми влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Престани да се държиш детински — смъмри ме той. — Показа какво чувстваш. А сега слез в кухнята и си изяж закуската. И междувременно може да целунеш мама за добро утро.

— Няма да говоря с нея, докато не ми се извини — настоях.

Наистина е странно. Все още бях повече ядосана, отколкото гладна. Или може би просто знаех, че и след закуска пак щях да съм гладна, така че какъв смисъл имаше.

Мат поклати глава.

— Мислех те за по-зряла. Очаквах много повече от теб.

— Никак не ми пука какво си очаквал — скастрих го, макар да беше пълна лъжа. Беше ужасно важно какво мисли за мен. — Не съм направила нищо лошо. Мама се нахвърли върху мен без причина. Защо не й кажеш, че и от нея си очаквал повече?

Той въздъхна.

— Защото не бях тук — припомни ми. — Така че засега разполагам само с нейната версия за случилото се.

— А тя благоволи ли да спомене, че беше ужасна? — запитах го язвително. — Че се държа така, сякаш съм престъпник? Или е пропуснала да го спомене?

— Ако имаш предвид дали се е обляла в сълзи и е признала, че се чувства ужасно заради всичко, което ти е казала, то отговорът е: „Не“ — рече Мат. — Но сподели колко ужасно се чувства, задето трябва да преживееш всичко това. Миранда, ти май не разбираш, че мама едва издържа. Тревожи се не само за нас тримата, но и за госпожа Несбит. Познаваш я. Тя се тревожи за татко, за Лиза и за бебето й, за Питър. Да, особено много е обезпокоена за Питър. Той работи по двайсет и четири часа на ден, седем дни седмично, а тя няма представа дали въобще се храни.

Имах чувството, че отново ще се разплача, а не исках.

— Мама смята, че всички ще измрем — промълвих. — Нали така си мисли? А ти? Нима всичко ще се окаже напразно? Всички ли ще умрем?

— Тя не мисли така, нито пък аз — увери ме Мат. Виждах, че е обмислял това, защото не отговаряше просто така, за успокоение. — Не казвам, че най-лошото е отминало, понеже не мисля, че наистина е така, нито пък мама смята така. Ако всичко остане както досега, имаме реален шанс да оцелеем. Всички учени работят упорито върху подобряването на положението. Вчерашните торби с храна са първото доказателство, че нещата започват да се подобряват.

— Но това трябва да е най-лошото — разтревожих се. — Възможно ли е всичко да стане още по-зле, отколкото е сега?

Мат се усмихна.

— Не искаш да чуеш отговора ми, нали?

Поклатих глава и двамата се разсмяхме.

— Майка се тревожи повече за госпожа Несбит, отколкото за нас — продължи Мат. — Предложи й да се премести у дома, но съседката си е втълпила, че така ще се превърне в бреме за нас. Което прави нещата по-тежки за мама.

— Зная, че тя не иска да умрем — подех. Наистина бях мислила много за това, което се канех да кажа, за да не ме разбере погрешно. — Но смятам, че тя не иска и да живеем. Само трябва да се крием в стаите и нищо да не чувстваме или ако някой ни спаси, ще е чудесно, но ако не, то поне да поживеем още малко. Ако това може да се нарече живот. Зная, че мама ти казва неща, които не споделя с мен, но бъди искрен — греша ли? Защото наистина се чувствам по този начин. Иска ми се да греша, защото това ме плаши, особено ако и мама се чувства така. Но не мисля, че греша.

— Мама не може да отгатне бъдещето по-добре от теб, от мен или от когото и да е — отвърна Мат. — В момента дори Хортън би могъл да говори по Си Ен Ен, ако допуснем, че Си Ен Ен още съществува, и да има достатъчно шансове да се окаже прав, както и всички останали. Но тя си мисли, както и аз, че ни очакват трудни времена. Много по-тежки от това, което преживяваме в момента. Според нея колкото по-добре се погрижим сега за нас, толкова по-добри шансове ще имаме, когато нещата се влошат. Да, навярно е настроена прекалено закрилнически. Зная, че се страхува да изпрати Джони на лагер, но е абсолютно решена да го направи, както и да не му позволи в никакъв случай да разбере колко е разтревожена. Така че не бива да му го казваш.

— Няма — обещах му. — Мама не бива да се тревожи и за мен. Аз не съм тъпа, Мат. Но не искам да преставам да имам чувства. Наистина си мисля, че по-добре ще е да умра.

— Никой не очаква това от теб — успокои ме той. — А и мама не иска да престанеш да плуваш или да спреш да се виждаш с Дан. Тя е доволна, когато и ти си щастлива. Но не би искала Дан да е единственият ти приятел, с когото се срещаш, независимо от обстоятелствата. Защо не се видиш с Меган или Сами? Интересно ми е какво ново има около Сами.

Истината бе, че напоследък много рядко се сещах за тях двете. Може би защото бяха част от света, от който вече се бях отчуждила. Но тъй като току-що бях привършила една голяма реч по въпроса за чувствата, не мислех, че мога да си призная това. Затова само му кимнах и му казах, че ще се облека и ще оправя нещата с мама.

Но когато я видях в кухнята, не се разтопих от нежност към нея. Усетих, че и тя не бе склонна на нежности спрямо мен. С Джони седяха край масата и изглеждаха доста мрачни.

Без изобщо да се замислям, го попитах:

— Джони, искаш ли тази сутрин да дойдеш с мен до езерото Милър?

Лицето му светна от радост. Съдейки по изражението на мама, разбрах, че бях казала правилното нещо.

— Ще бъде чудесно! — възкликна той.

Нямах представа защо брат ми не се беше самопоканил досега. В крайна сметка езерото Милър не беше моя собственост. Но Джони постоянно играеше бейзбол или тренираше с Мат. А пък Мат тичаше, когато не тренираше. Може би братята ми бяха решили, че плуването е мой спорт и заради това го избягваха.

Докато довършвах закуската си, Джони си обу банските под джинсите и веднага щом бяхме готови, тръгнахме към езерото Милър. Там плувахме заедно, играхме на водна топка, дори имитирахме щафетно плуване. Беше още един от онези горещи слънчеви дни, така че се излегнахме на брега след плуването и оставихме на слънцето грижите за изсъхването ни. Дан се оказа ревностен фен на „Филис“, така че с Джони се впуснаха в разгорещено обсъждане на тънкостите на бейзбола, от което брат ми се почувства още по-щастлив.

Толкова бях затънала в собствените си проблеми, че изобщо не се бях замислила какво преживява брат ми. Докато не видях колко развълнувано разговаря с Дан за някакъв прочут бейзболист от втора база, не бях осъзнавала колко отегчен се чувстваше той. Разбира се, имаше Мат, а той се държеше страхотно с него, но по това време от годината, когато не играеше бейзбол, Джони гледаше телевизия или търсеше нещо в интернет.

Страстта му към бейзбола ми напомняше за моята мания по фигурното пързаляне. Наистина се радвам, че скоро ще отворят летния лагер за бейзболисти. Джони заслужаваше две седмици да се занимава с това, което най-много обичаше.

Дан не ме изпрати до дома, навярно защото брат ми беше с мен. Нямах нищо против, защото така имах възможност да си поговоря с Джони.

— Все си мисля за нещо — заговори той и бях готова да се закълна, че става дума за нещо много важно за него. Както и че не е нещо добро. — Нали знаеш, че планирам да играя на втора база за „Ню Йорк Янкис“?

Тъй като планираше това почти от раждането си, не останах изненадана да го чуя, затова само кимнах.

— Зная, че мама се старае с всички сили — каза Джони. — Но не мисля, че се храня с добре балансирана диета. Протеини и други такива неща. Сега съм метър и шейсет и пет и не зная колко по-висок ще стана, ако не започна да ям хамбургери и печено говеждо.

— Ние се храним по-добре от доста други хора — отбелязах сухо.

— Да, по-добре от хората тук — съгласи се брат ми. — Но какво ще стане, ако се намерят някои тринайсетгодишни момчета в Япония или в Доминиканската република, които ядат само хамбургери и все повече увеличават ръста си? Не зная как ще успея да достигна метър и осемдесет само с консерви с риба тон. Какво ще правя, ако достигна само метър и шейсет и осем?

Щях да се засмея, ако не ме гледаше толкова сериозно. Освен това знаех, че на мое място Мат не би се засмял. Все пак той не се смееше и на моите идиотски въпроси.

— Вземаш ли си витамините? — заинтересувах се.

Брат ми кимна.

— Е, те ще ти помогнат — продължих. — Слушай, Джони, не зная какво ще стане утре, да не говорим за след няколко години. Дори и нещата да се върнат в нормалното им състояние и да се играе бейзбол, както сега, искам да кажа, както миналата година, играчите, които ще излизат на терена през следващите години, ще бъдат по-ниски от досегашните. Или пък ти ще срещнеш по-слаба конкуренция, защото няма да има толкова много играчи на втора база. Не мисля, че положението е кой знае колко добро в Доминиканската република или в Япония. Другите момчета на твоите години също може да не пораснат до метър и осемдесет, нито пък да имат толкова време като теб за тренировки по бейзбол.

— Искаш да кажеш, че според теб всички ще умрат — промърмори Джони.

— Не точно това — поправих го и внезапно оцених колко умело бе отговорил Мат на същия въпрос от моя страна. — По-скоро си мисля, че сега целият свят преживява трудни времена, а не само Пенсилвания. Вероятно има много момчета в Доминиканската република и в Япония, които се тревожат също като теб. Само че не зная дали и те имат витамини или консерви с риба тон. Но зная нещо друго. Както татко все повтаря, единственият начин да бъдеш най-добрият в нещо, е да си колкото е възможно по-добър. Ако си най-добрият играч на втора база, ще имаш високи шансове да играеш на втора база за „Янкис“.

— Мразиш ли всичко това? — попита ме Джони.

— Да. И на мен ми липсват хамбургерите.

Като се прибрахме у дома, видях мама в кухнята. Целият плот беше осеян с брашно, мая и чаши за отмерване на брашното. В помещението трябва да беше поне с около четирийсет градуса по-горещо, отколкото навън.

— Мога ли да ти помогна, мамо? — попитах. — Бих искала да се науча да пека хляб.

Тя ми се усмихна. Наистина ми се усмихна. И то така, все едно бях нейната изгубена дъщеря, добрата дъщеря, за която е мислила, че си е отишла завинаги.

— Ще се радвам да ми помогнеш — отвърна майка ми.

После пекохме хляб и заедно се потихме. Хареса ми да меся тестото. Представях си, че е луната и безмилостно го удрях в масата.