Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (3)

3

19 май

Събудих се към шест часа от звъненето на телефона. Нахлузих халата си и изтърчах в стаята на мама.

— Обажда се баща ти — каза тя и ми подаде слушалката.

Веднага след като родителите ми се разделиха, си въобразих, че никога повече няма нито да видя, нито да чуя татко, така че всеки път, когато той се обаждаше, изпитвах странно облекчение. Чувствах се, все едно от стомаха ми се е смъкнала петдесеткилограмова тежест.

— Добре ли си? — попитах го. — А Лиза? Тя добре ли е?

— И двамата сме добре — увери ме той. — Майка ти каза, че при вас всичко е наред и снощи сте се чули с Мат.

— Точно така — потвърдих. — Миналата нощ се опитвахме многократно да се свържем с теб и с баба, но телефонните линии през цялото време даваха само заето.

— Аз говорих с нея късно през нощта — обясни баща ми. — Тя е добре. Малко е разтърсена, но това си е съвсем естествено. Имахме късмет, Миранда. Изглежда, че всички сме се справили, при това без проблеми.

— А пък аз все имам чувството, че е било сън — продължих. — Все едно че още сънувам и като се събудя, ще се окаже, че нищо не се е случвало.

— Точно така се чувстваме и ние — рече татко. — Майка ти каза, че училището не е отменено. Предполагам, че от нас се очаква да продължим да живеем както досега. И да, трябва да бъдем благодарни, че можем да го правим.

— Добре — успокоих се малко. — Разбрах намека ти. Предай на Лиза, че я обичам, става ли? Кажи й още, че си мисля за нея и за бебето.

— Ще й предам — обеща ми той. — Обичам те, скъпа!

— И аз те обичам, татко — уверих го. Махнах с ръка на мама, за да разбера дали иска да добави нещо, но тя само поклати глава, затова затворих. — До късно ли остана будна? — попитах я. — Случи ли се още нещо?

— Легнах си по същото време като теб — обясни ми тя. — Видях кога угаси лампата си. Но не можах да спя добре. Постоянно се стрясках и будех, пусках радиото, такива ми ти работи.

— Спряха ли приливните вълни? — заинтересувах се. — Престанаха ли потопите?

— Ту спираха, ту пак започваха — въздъхна мама. — Много е зле. — Едва не се засмя от притеснение. — Думите „много зле“ всъщност не са съвсем точни. Защото положението е направо катастрофално. Още не знаят какви са щетите, но много държави са засегнати.

— Други държави? — удивих се.

Кой знае защо, напълно бях забравила, че съществуват и други страни, с които си поделяме една и съща луна.

— Не зная. И те не знаят. Никой не е наясно — поклати глава мама. — Но вече са напълно сигурни, че Холандия е погубена. А по бреговете на Австралия състоянието на хората също било ужасно. Повечето им градове са по крайбрежията, заради което са пострадали много сериозно. Приливните вълни просто са полудели. Учените предполагат, че астероидът се е оказал по-плътен, отколкото са допускали, така че сблъсъкът е по-сериозен. Прогнозират, че Луната ще се окаже леко изместена от орбитата си, нещо като килната настрани, дори малко по-приближена към Земята. Поне според теорията им в пет сутринта.

— Но все пак няма да се стовари върху Земята? — възкликнах изплашено. — Ние ще сме добре, нали? Все пак не живеем близо до океана.

— Сигурни са, че няма да падне върху Земята — побърза да ме успокои мама. — Или поне не в предвидимото бъдеще. Освен това не мисля, че някой вече може да предсказва каквото и да е.

Шантава работа. Наистина се радвах, че ще ходим на училище, сякаш това доказваше, че сме добре. Оставих мама в стаята й и отидох в банята, за да си взема един душ. После се облякох и слязох на долния етаж. Майка ми вече беше започнала да приготвя закуската. Чух и Джони да снове наоколо.

Имаше палачинки — събитие, което никога не се случваше в ден, в който трябваше да ходим на училище. Не мисля, че имах кой знае какъв апетит, но все пак изядох повече от обичайната си доза. Джони — също. Мама нищо не хапна, но след мен и брат ми останаха още от разбитите яйца в купата, така че може тя да е направила малко и за себе си, щом тръгнахме към училището.

Като излязох навън да чакам училищния автобус, се огледах и видях луната да виси сред утринното небе. Все още беше по-голяма, отколкото трябваше да бъде, но не изглеждаше бледа, както трябваше да е по това време, толкова рано сутрин. Скоро престанах да се взирам в нея и вместо това насочих поглед към храстите наоколо.

В автобуса всички говореха само за случилото се снощи, но май никой нямаше реална представа какво ни бе сполетяло, нито можеше да си го обясни. На две от хлапетата им се струваше като страхотно преживяване, а пък две от момичетата не спряха да плачат през целия път.

Седнах до Сами, но тази сутрин тя не беше в настроение за разговори. Меган пък въобще не се появи, нито някой от църковните й приятелчета. Автобусът си остана само наполовина пълен.

Мразя хлапетата, които се държаха така, все едно е станало нещо много забавно.

В класната стая не дойдоха няколко от нашите съученици, но повечето от учителите се появиха за часовете си. И тъкмо беше започнал часът по история, когато първата светкавица проблесна толкова ярко, че цялата класна стая се обля в светлина. Последва оглушителен грохот, достатъчно мощен, за да разтърси сградата. Някой изкрещя. Бях доволна, че не съм аз.

Госпожа Хемиш се опитваше да се преструва, че навън няма буря, но нямаше как да избегнем разговорите за луната. Тя попита колко от нас имат познати, живеещи по някое от двете океански крайбрежия, които евентуално може да са били засегнати.

Всички дружно вдигнахме ръце.

— Аз всъщност не познавам някой, който да живее там — заговори Мишел Уебстър. — Но имам усещането, че имам познати по бреговете, защото всичките кинозвезди живеят или в Холивуд, или в Ню Йорк. Не ги познавам лично, но се чувствам така, сякаш ги познавам.

Повечето от нас се съгласиха, че и те се чувстват така.

Предполагам, че госпожа Хемиш се канеше да ни каже, че е напълно нормално да усещаме това, но после тресна още една страхотна светкавица и улучи едно от дърветата край оградата на нашето училище. То избухна в пламъци и токът спря.

Тогава много от съучениците ми се разкрещяха. Мишел пък се разрида, ама наистина истерично. Разплакаха се и други деца. Сара бързо измъкна мобилния си телефон, за да позвъни вкъщи или може би на 911, но не можа да се свърже и запрати ядосано апарата чак до отсрещния край на класната стая. Навън гръмотевиците продължаваха да тътнат, а подпаленото дърво започна да пуши, защото още тлееше, докато се лееше проливен дъжд.

Беше странно. Около мен всички бяха като полудели, само госпожа Хемиш все още се стараеше да ни успокоява, ала почти не чувахме какво ни говореше, понеже навън гърмеше толкова силно, а и учениците в цялото училище пищяха оглушително, не само в нашата класна стая. Аз сякаш нищо не чувствах. Не изкрещях, нито се разплаках. Само се озъртах смаяно, удивена от силата на вятъра, който подхващаше всичко навън, докато клоните на дърветата бясно се гърчеха. Изглежда, бурята нямаше никакво намерение да стихва.

Госпожа Хемиш сигурно бе решила, че ни е връхлетяло торнадо, защото ни каза да станем и да излезем в коридора. Не разбрах колко от съучениците ни я чуха, но поне аз я чух, станах и се затичах към вратата, като по пътя вдигнах няколко от останалите от чиновете им, за да осъзнаят какво трябва да правят. Когато най-после се измъкнахме навън в коридора, заварихме доста ученици от другите класове, насядали направо по пода. Присъединихме се към тях.

Но някак си исках да гледам бурята. Не приличаше и на торнадо. По-скоро имах усещането, че ще настъпи краят на света, но аз ще пропусна целия този катаклизъм, докато седя на пода в коридора.

И тогава си казах: „Е, това е типично. Не мога да направя нищо дори когато светът приближава към своя край“. И започнах да се смея. Не беше истеричен смях (макар че действително беше смешно как не мога нищо да сторя точно когато светът загива), но като тръгна веднъж, не можех да се спра. И другите хлапета също се разсмяха. Така се стигна до странната сцена — в коридора се бяха събрали десетки деца, като половината се смееха, а другата половина плачеха. Само учителите обикаляха наоколо, за да проверяват дали класните стаи са празни. В коридора беше съвсем тъмно, с изключение на проблясъците на мълниите, заслепяващи ни през прозорците на класните стаи със зейнали врати.

Най-после спрях да се смея, но после си казах, че поне на никого не му хрумна да запее „Знаме, обсипано със звезди“, и отново прихнах. В ума ми се заби фразата „През ранната светлина на зората“ и продължавах да я чувам пак и пак… „През ранната светлина на зората…“, „През ранната светлина на зората…“. В същото време се питах колко ли са тези, които вчера са изпели този стих, а днес са мъртви.

Останахме в коридора почти цял час. Беше трудно да останеш в истерично състояние толкова дълго, затова, когато изтече този час, а бурята навън постихна, почти всички ученици се бяха умълчали, с изключение на едно момиче, което не спираше да врещи: „Не искам да умра!“.

Сякаш някой от нас искаше.

За втория час се върнахме по класните стаи, макар че времето вече беше толкова напреднало, че би трябвало да сме в четвъртия час. Навън все още валеше като из ведро, с непрекъснати блясъци от мълниите и тътен от гръмотевиците, но поне вятърът се успокои, а светкавиците се виждаха доста надалече. Някои от децата, които доскоро плачеха, сега само трепереха. Още нямаше електричество и затова в класните стаи съвсем притъмня, особено когато светкавиците се изместиха надалече и вече не се редуваха толкова начесто. Небето оставаше зловещо сиво и аз се опасявах, че бурята може пак да се завърне, даже още в следващия миг, за да ни прогони отново в коридора. Но госпожа Хемиш не ни пусна да си ходим след четвъртия час. Вместо това просто си стояхме в класната стая.

Все още не можех напълно да избия от главата си „През ранната светлина на зората“ и ми се искаше учителката да се опита да ни разсее с някакви исторически факти, когато в стаята влезе мама.

Цялата беше измокрена. Изглеждаше много изнервена. Първата ми мисъл беше, че нещо се е случило с Мат, и стомахът ми отново натежа, все едно че въобще не ми беше олеквало.

— Хайде, Миранда — подкани ме тя. — Вземи си учебниците и да вървим.

Госпожа Хемиш я изгледа учудено, но нищо не каза. Събрах си нещата и я последвах в коридора.

Реших, че ако не питам какво се е случило, то няма да се окаже истина, затова не проговорих, докато излизахме от училището. Мама също нищо не продума. Дъждът не спираше да се лее. Гръмотевиците още отекваха адски силно и наистина си мислех, че е дошъл краят на света и майка ми иска да съм си у дома, когато това стане.

Затичахме към паркинга. Джони отвори вратата на колата. Изненадах се, когато видях госпожа Несбит на задната седалка. Можех да разбера защо мама не искаше тя да е сама, когато светът ще свърши, но не можех да си обясня защо преди това трябваше да ни откара с колата нанякъде.

— Ето, Миранда, вземи това — каза тя и ми подаде един плик.

Отворих го. Видях вътре десет банкноти по петдесет долара.

Майка ми подкара колата. Погледнах към брат ми, който само сви рамене.

— Когато отидем в супермаркета, искам Джони да се отправи към сектора с храни за домашни любимци — заговори мама. — Джони, ти знаеш какво обича да яде Хортън. Вземи също и една котешка тоалетна, сложи кесиите на дъното на количката. Избери най-големите разфасовки, стига да се побират в количката. Натъпчи отгоре количката с колкото може повече торби с храна на гранули.

— Хортън предпочита консерви — отбеляза той.

— Вземи му и от тях, но от по-малките опаковки — добави мама, — защото са скъпи. Запълвай, колкото можеш, празните пространства. Натовари количката догоре. Има задача и за госпожа Несбит: като вземате от тоалетната хартия, не забравяйте дамски превръзки за Миранда и мен. Вземете повече пакети.

— Благодаря, че ми напомни — обади се госпожа Несбит.

— Ама какво става? — удивих се. — Някой ще бъде ли така любезен да ми обясни?

— Това е просто за всеки случай, ако наистина е дошъл краят на света — обясни ми брат ми. — Мама иска да сме подготвени.

— Тази сутрин отидох в банката — заговори майка ми отново. — И по пътя трябваше да заредя резервоара на колата. Оказа се, че галон бензин вече струва пет долара. После влязох в супермаркета, но електричеството пак угасна и вътре настъпи хаос, затова обявиха, че ще вземат по сто долара на количка, независимо какво има вътре. Имах доста пари в себе си, затова напълних една количка, а после се върнах, за да взема госпожа Несбит, Джони и теб. Сега всеки от нас може да зареди по една количка.

— Наистина ли смяташ, че ще се нуждаем от всичко това? — попитах я. — Нали всичко в скоро време ще се нормализира?

— Не и докато аз съм жива — отбеляза госпожа Несбит.

— Не знаем — призна мама. — Но котешката тоалетна не се разваля. Ако се окаже, че съм сбъркала и напразно съм похарчила парите, пак ще е за добро, дори и светът скоро да се нормализира. Но ако трябва да се изчака известно време, няма да е зле да се запасим и с тоалетна хартия. Миранда, вземи и консерви със зеленчуци и плодове.

— Мамо, ние не ядем консервирани зеленчуци — припомних й.

— Сега ще ядем — отсече тя. — Консервирани зеленчуци. Плодове. И супи също. Много супи. Вземи кашоните отзад в колата и ги сложи най-отдолу на количката. Напълни и тях. И вземи колкото можеш повече. Колкото се поберат в количката.

Загледах се през прозореца. Дъждът още се сипеше, а в далечината проблясваха светкавици. Още нямаше ток, затова светофарите не работеха и по кръстовищата се стигаше до налудничави ситуации. Колите спираха и пак потегляха, без някой да знае кога точно да става това. Видях множество изпопадали дървета, като автомобилите преминаваха направо върху по-малките откършени клони, разпилени по уличните платна.

Мама напредваше енергично с колата, без да се замисля за препятствията.

— Ами десерти? — попитах. — Ако се задава краят на света, искам да го посрещна със сладки.

— Всички ще искаме сладки, ако наистина идва краят на света — съгласи се госпожа Несбит. — А също и чипс, и гевречета. Щом така и така настъпва свършекът на света, защо да мисля за кръвното си налягане?

— Добре, ще умрем дебели — примири се мама. — Вземете каквото ви хареса и го натикайте в количките си. Но не забравяйте, че ако наистина ще се нуждаем от хранителни продукти, повече ще сме благодарни на една консервирана супа, отколкото на кутия с остарели сладки.

— Говорете само от свое име — промърмори госпожа Несбит.

— Вземи „Прогресо“ — реши майка ми. — Те поне не изискват вода.

— Мамо — напомних й, — имаме вода.

— Това ме подсети нещо — рече тя. — След като всеки от вас плати за първата си количка, оставете купените стоки в колата и се върнете обратно. Джони, ти ще вземеш вода. Колкото може повече бутилки. Госпожо Несбит, вземете каквото мислите, че ще ви е нужно. Миранда, иди в секцията за лекарства и козметика. Купи аспирин, кислородна вода и анкерпласт.

— Страхотно — реагирах подобаващо. — Светът се е устремил към края си, а ние ще го лепим с анкерпласт.

— И витамини — досети се майка ми. — Вземи много, много витамини. И разхлабително. Калций. Да не забравиш за витамин D. Толкова е трудно да се сетиш за всичко, което може да ни е нужно.

— А може и да не ни потрябва нищо — заявих. — Мамо, много те обичам, но мисля, че това е лудост.

— Е, в такъв случай всички ще получим витамин D като коледен подарък — пошегува се тя. — Просто го направи. Джони, госпожа Несбит и аз имаме ключове за колата, така че само трябва да изчакаш някой от нас да излезе, а после ще приберем напазаруваното от теб при останалите покупки. Разбрахме ли се?

— Да — кимнах, защото реших, че е по-добре да се съгласявам с нея.

— И след като свършим с второто зареждане, ще се ориентираме какво количество сме купили — довърши мама. — Тогава ще преценим дали да се върнем за още.

Вкара колата на паркинга пред супермаркета и там придобих реална представа докъде е стигнала всеобщата лудост. Навсякъде тичаха хора с колички, други крещяха, а две момчета се биеха.

— Джони, първо трябва да вземеш количка за госпожа Несбит — разпореди се мама. — Всички трябва да останем спокойни. И не забравяйте, че имаме пари в брой. Сега приемат само това, така че имаме предимство. Действайте бързо! Не спорете! Ако не можете да изберете коя от две стоки да вземете, вземете и двете. И пълнете количките колкото може повече. Ако имате някакви проблеми, върнете се при колата. Но не се опитвайте да се търсите в магазина. Ясно ли е? Готови ли сте?

Всички потвърдихме, че сме готови. Брат ми изглеждаше напълно готов.

Мама намери място за паркиране чак в дъното на паркинга, където видяхме две захвърлени колички. Изскочихме от колата и ги грабнахме. С госпожа Несбит подкарахме по една количка и влязохме заедно в магазина.

Супермаркетът ми напомни за коридора в училището тази сутрин и може би затова не се изплаших, както обикновено се случваше досега. Какво от това, че хората крещяха, плачеха или се биеха? Проправих си път сред тях и се втурнах към сектора за консервирани зеленчуци.

Чак сега се досетих, че бях забравила кашоните, които трябваше да наглася на дъното на количката. Вече нищо друго не ми оставаше, освен да наблъскам колкото можеше повече консервени кутии, които да оформят своеобразна преграда на дъното, и да се надявам да не се случи някаква неприятност.

С изключение на пълния ужас, който толкова ме потискаше, че го усещах съвсем осезаемо в стомаха си, всичко останало дори ми се струваше леко забавно, като онези рекламни промоции, при които някой печелеше правото да пазарува на воля в супермаркета, но с тази разлика, че сега тук се щураха десетки такива победители, които едновременно грабеха стоките.

Нямах много време, за да се огледам наоколо, но сякаш повечето хора се втурваха към щандовете за месо и други храни. Доста по-малко бяха устремените към фризерите с консервирани моркови. Дори извадих късмет и със супите: доматената супа „Кембъл“ беше много по-популярна от „Прогресо“ и това сериозно облекчи задачата ми.

Като напълних догоре количката, я подкарах към опашките пред касите, но там с безкрайна изненада открих, че хората просто подхвърляха банкнотите си към горките ужасени касиерки. Измъкнах две банкноти по петдесет долара, хвърлих ги в същата посока и тъй като никой не си правеше труда да прехвърля покупките в сакове и пазарски чанти, изтиках количката навън и си проправих път към колата.

Сега валеше по-силно. Изглежда, бурята се приближаваше. Не беше чак толкова силна колкото тази сутрин, но все пак бе достатъчно мощна. Олекна ми, като видях госпожа Несбит да ме чака край колата.

Нахвърляхме всичките кутии в колата, а бурканите ги подредихме по-внимателно.

Тя ми се усмихна и ми довери:

— През целия си живот съм се държала възпитано и любезно. Е, крайно време е да бутам хората от пътя си, без да им се извинявам.

— Какъв малък дявол сте, госпожо Несбит — шеговито я упрекнах.

— Готова ли си за втория рунд? — попита жената.

Казах, че съм готова, и се върнахме в магазина.

Само че сега някакъв тип се опита да открадне количката на госпожа Несбит.

— На мен ми е нужна! — изкрещя той. — Дай ми я!

— Вземи си друга! — кресна му тя в отговор. — Това е война, човече!

Изплаших се, че мъжът си е помислил същото. Не знаех какво друго да направя, затова го блъснах отзад с количката и го изненадах. Това осигури на жената достатъчно време, за да се отдалечи от него. Аз също побягнах, без да се обръщам.

В сравнение с битките на паркинга, обстановката в магазина ми се стори почти комфортна. Отправих се към секцията с лекарства и козметика, където нямаше никой. Предположих, че останалият свят не е осъзнал колко му е необходим витамин D.

Голямото ми постижение при плячкосването на обезболяващите се свеждаше до това, че успях да награбя стока, струваща повече от сто долара. Напълних количката догоре, като още веднъж спрях до консервираните храни, а след това при рафтовете с вафли и бисквити. Грабнах кутии с бисквити и сухи пасти и ги наблъсках на дъното на количката. Спомних си дори, че Мат харесва смокиновите сладки „Фиг Нютънс“.

Този път до колата заварих мама да разтоварва своите покупки. Беше награбила толкова много консерви с риба тон, сьомга и сардини, че щяха да ни стигнат поне за два живота.

В задната част на вана ни беше ужасно разхвърляно, също както в магазина, понеже не ни достигаха кесиите. Мама се опитваше да разтоварва колкото можеше по-внимателно, но много от опаковките изпопадаха и аз изгубих повече време да ги вдигам от паважа, отколкото тя да ги разтоварва.

Един мъж се приближи към нас. Тикаше количка, но изглеждаше отчаян.

— Моля ви — заговори ни той. — Моля ви, помогнете ми.

— Нали имате количка? — каза мама.

— Трябва да дойдете с мен — обясни мъжът. — Жена ми е бременна в седмия месец, а имаме и двегодишно дете, така че се нуждаем от памперси и бебешка храна, както и от още кой знае какво. Моля ви, елате с мен, за да мога да използвам и вашата количка. Умолявам ви, заради жена ми и децата ми.

Двете се втренчихме в него. Изглеждаше около трийсетгодишен и лицето му излъчваше честност.

— Миранда, иди в задната част на магазина, но преценявай грижливо какво да вземеш — поръча ми мама. — Аз ще отида с този мъж.

Довършихме разтоварването във вана и после тримата се върнахме в супермаркета.

Като влязохме, зърнах госпожа Несбит и се почувствах по-добре. Тя се беше насочила към щанда с деликатесите. Предположих, че е решила да се придържа към изискания си стил.

Намерих и Джони да събира каквото му попадне от рафтовете с минерална вода. Изглежда, и той се забавляваше.

Продължих нататък към соковете, които бяха в кутии и картони. Преди милион години никога не бях очаквала, че ще ми се наложи да пия сок от кутия, но бутилките бяха прекалено тежки, за да се товаря с тях. Взех и мляко, от онова, което явно траеше вечно.

По това време повечето лавици вече бяха почти напълно опразнени и хората започваха да се бият за последните стоки. По пода се виждаха изпочупени яйца и разлети течности, затова ходенето около тях изискваше много умения.

В количката ми още беше останало свободно място, затова се отправих още по-нататък към снаксовете, където открих две кутии с гевречета. Видях ядки в кутии и грабнах много от тях. Не се виждаха печени сладкиши, затова допълних количката с пакети със сол и захар, а също и с шоколадов чипс.

Подхвърлих на касиерката две петдесетачки и се запътих към нашия ван. Паркингът сега изглеждаше още по-задръстен, а дъждът не преставаше да се лее щедро над главата ми. Джони беше там, но щом се показа, мама ни заповяда да се върнем обратно и да оплячкосаме още веднъж рафтовете за всичко, което може да се намери там. В супермаркета наистина не беше останало много, но съумях да заредя количката с кутии с перуански фасул, брюкселско зеле и разни други деликатеси от другия край на света.

Накрая всички се прибрахме във вана, но мама не ни остави да си побъбрим, докато не завърши маневрирането до изхода от паркинга. А дотогава вече бяхме прекалено изтощени, за да се впускаме в дълги разговори.

Тя подкара към къщи. Пътищата сега бяха още по-зле. По едно време се наложи двамата с брат ми да излезем от вана, за да отстраним един паднал клон, който ни препречваше пътя. Отнякъде се приближиха още двама души и ни помогнаха, но аз продължих да се страхувам, докато не се качих във вана и мама отново го подкара.

Бяхме изминали половината път до дома, когато госпожа Несбит се обади:

— Спрете до този мол.

— Какво сте намислили? — попита я майка ми, но все пак отби към паркинга, който беше почти празен.

— Джони, иди в магазина с храни за домашни любимци — каза госпожа Несбит. — Аз ще се насоча към магазина за подаръци. Лора, тръгвай към фермерския щанд.

— Добра идея — одобри мама. — Ще купя разсади за зеленчуци, за да имаме пресни продукти през цялото лято.

Не ми оставиха голям избор, затова се насочих към магазина за антики. Не разбрах защо госпожа Несбит настояваше да посети магазина за подаръци. Нямаше причина да търси поздравителни картички с пожелания за щастие.

Най-голямото събитие в този магазин бе, че аз се оказах единственият посетител. Все още нямаше ток и светкавиците продължаваха да проблясват твърде близо, за да се чувства човек добре, но поне се оказа единственото място, където нямаше признаци за масова лудост — гледка, която не бях виждала вече от много часове. Жената зад щанда дори ме попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Не исках да издавам нашата тайна, че пазаруваме заради приближаващия край на света, за да не й хрумне нещо нежелано. Затова отвърнах: „Не“, благодарих и продължих да оглеждам.

В плика си още имах двеста долара, така че можех да купя нещо, което да ни бъде от полза, ако само успеех да реша какво да е то. Тогава видях три газени лампи, сграбчих ги и ги вдигнах.

— Към тях предлагаме и ароматизирано гориво, ако това ви интересува — каза ми жената.

— Ще взема и трите — заявих.

— Скоро ще пуснат тока — напомни ми жената. — Или поне така чух по радиото.

— Майка ми е силно обезпокоена — отговорих. — Тази покупка просто ще я накара да се почувства по-добре.

В магазина имаха старомоден касов апарат, затова тя можеше да регистрира покупките ми. Подадох й две банкноти по петдесет долара и зачаках рестото.

Върнах се първа до колата. Стоях там, все повече се измокрях, докато накрая не се показа Джони.

— Няма опасност Хортън да умре от глад — осведоми ме той.

Беше доста трудно да намерим място във вана за всичко, което беше накупил, но доколкото можахме, пренаредихме нещата. После се появи госпожа Несбит, понесла няколко торби.

— Изкупих всички свещи в магазина — каза тя. — Винаги може да се намерят свещи в магазините за подаръци.

— Госпожо Несбит, вие сте гений — възхитих й се. — Аз пък намерих газени лампи.

— И двете сме гениални — обобщи тя.

Влязохме във вана и зачакахме мама. Накрая и тя се показа, понесла саксии с разсади от зеленчуци. Нямах представа къде ще ги поберем, но се оказа лесно. Госпожа Несбит седна в скута ми и използвахме нейната седалка, за да поберем саксиите с домати и краставици, зелен боб и ягоди.

— Колкото повече отгледаме, толкова повече ще ни останат от консервираните храни — каза мама. — Добре, а сега идва ли ви наум за още нещо, от което се нуждаем, но сме забравили да купим?

— Батерии — обадих се.

За това ме подсети транзисторното радио в магазина.

— Кибрит — добави госпожа Несбит.

— Ще се намерят в кварталния магазин — каза мама. — Там не се продава бензин, така че ще е доста по-спокойно.

Оказа се права. На паркинга пред магазина имаше само една кола. Мама изкупи всичките батерии, кутии с кибрит и калъпи сапун. Купи дори и един кейк, както и кутия с понички.

— Просто за всеки случай, ако утре настъпи краят на света — обясни ни тя. — Днес поне ще си поживеем.

Оставихме госпожа Несбит пред къщата й, като й помогнахме да вкара вътре всичките си провизии. Не се скарахме за това, на кого точно принадлежи някоя консерва с готова супа, нито й направихме забележка, че взе повечето от свещите. Само ги струпахме вътре, така че тя сега разполагаше с обилни запаси. Внесохме и котешката храна, както и саксиите със зеленчуците. Сигурна съм, че съседката прибра една от газените лампи и част от газта.

Отне ни доста време да извадим всичко купено от нея, но още по-дълго се оказа разтоварването на вана, когато най-после се прибрахме у дома. Мама донесе всички пазарски чанти, които успя да намери, а ние ги пълнехме и после ги вкарвахме в къщата. Струпахме всичко във всекидневната, освен поничките, които изядохме веднага, след като приключихме с разтоварването.

— По-късно ще подредя покупките — каза тя. — Благодаря ви, деца. Никога нямаше да се справя без вас.

И тогава заплака.

Това беше преди два часа. Струва ми се, че още не е спряла.