Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (18)

18

24 декември

Бъдни вечер. Случи се най-прекрасното нещо.

Денят започна като всички останали. Утре ще имаме празничен обяд. (И разбира се, макар че мама, Мат и Джони не подозираха, всички щяха да получат подаръци. Толкова се вълнувам при мисълта как ще им ги дам.) Никакво пране днес. Закачихме върху простора гирлянди и част от украсата за елха. Нарекохме творението си хоризонтална коледна елха.

Добре. Това означаваше, че все пак днешният ден не е като всички други.

Тази вечер седяхме заедно и говорихме за отминалите Коледи. Отначало ясно си личеше, че мама не смята идеята за добра. Но не ни спря, а всеки от нас имаше по някоя история за разказване. Смяхме се и се чувствахме страхотно.

И тогава чух в далечината песни. Истински коледни песни.

Облякохме си палтата, нахлузихме ботушите и ръкавиците си и излязохме навън. Наистина надолу по пътя вървяха хора и пееха коледни песни.

Незабавно се присъединихме към групата. Благодарение на разчистените от братята ми пътеки не беше много трудно да стигнем до шосето. (Имаше някои заледени участъци и не ми се искаше мама да излиза, но нищо не бе в състояние да я спре.)

Самото шосе още беше покрито с почти един метър сняг. Никой не пътуваше по него, така че сами си проправихме пътя до там.

Беше ужасно вълнуващо да сме навън, да пеем, да сме отново заедно с други хора.

Разпознах семейство Мортенсън, които живееха на около километър и половина надолу по шосето. Останалите ми бяха непознати. Но нашият район си е доста странен. Дори и в добрите времена не сме общували с повечето от съседите си. Мама казва, че когато била малка, не било така и всички се познавали, срещали се и прекарвали доста време заедно, но много от старите семейства се преместили, а на тяхно място дошли нови и съседските правила се променили. Сега това, да си добър съсед, означаваше да си гледаш работата и да не си пъхаш носа в тази на другите.

Докато си проправяхме път в снега и пеехме (доста фалшиво), към нас се присъедини едно друго семейство. Накрая се събрахме около двайсетина души, които се държаха като някогашни нормални хора. Или поне така, както ставаше във филмите. Не мисля, че преди сме се събирали да пеем коледни песни заедно.

Накрая стана прекалено студено дори и за най-големите ентусиасти сред нас. Завършихме с „Тиха нощ, свята нощ“. Мама се разплака и не беше единствената.

Прегърнахме се и си казахме, че трябва да се виждаме по-често, но се съмнявам, че ще го направим. Не искахме някой друг да разбере колко много храна имаме или дърва. А и те не искаха ние да знаем за техните.

Все пак беше прекрасна Бъдни вечер. А утре ще е още по-добре.

25 декември

Най-готината Коледа, която някога съм имала.

Всички се събудихме в страхотно настроение и цяла сутрин бъбрихме оживено колко бе забавно миналата вечер, докато пеехме коледни песни. Дори не харесвахме семейство Мортенсън, но да ги видим миналата нощ, да знаем, че са все още наоколо и са здрави, беше невероятно ободряващо.

— Ние издавахме радостни звуци — отбеляза мама.

Хубаво е да си спомниш усещането да изпитваш радост.

Обядът бе истинско пиршество. Първо имахме говежди бульон със стридени крекери. Основното блюдо беше лингуини с миден сос и гарнитура от задушен зелен боб. Майка ми дори отвори бутилката вино, която Питър бе донесъл преди векове, така че пихме и вино.

За десерт поднесе лимоново желе, което бе купила при лудешкото пазаруване през лятото. Не зная кога го е направила, но някак си е успяла да го стори тайно и беше невероятна изненада.

Толкова много храна и смях. Беше велико!

След това всички измрънкахме някакви извинения и се изсулихме навън. Аз се качих в стаята си, за да взема подаръците, и за моя изненада, останалите също се качиха в своите.

Когато се върнахме в слънчевата стая, всички носехме подаръци. Само тези на мама бяха увити в истинска хартия за подаръци. За моите използвах страници от списания, а Мат и Джони — кафяви книжни торби за пазаруване.

Но всички бяхме изненадани. Толкова много подаръци.

Оказа се, че за всеки има по два подаръка и дори един за Хортън.

Котаракът пръв отвори своя. Беше съвсем нова изкуствена мишка.

— Купих я от магазина за кучешки храни — обясни Джони. — Не казах на никого, защото трябваше да купя храна и тоалетна. Сетне реших, че и Хортън трябва да получи подарък за Коледа, така че я запазих.

Този подарък сякаш беше за всички нас. Котаракът тутакси се влюби в мишката, започна да я ближе, да скача върху нея и изобщо да се държи като истинско коте. Спомних си колко бях уплашена, когато избяга. Но той също знаеше какво означава семейството и се бе върнал. Бяхме заедно, както трябваше да бъде.

След това мама каза да отворим нейните подаръци.

— Не са нищо специално — предупреди ни тя. — Питър ги купи от магазина в болницата, преди да го затворят.

— Това ги прави още по-специални — заявих и наистина го мислех. — Иска ми се и Питър да е с нас.

Майка ми кимна.

— Отворете ги. Само не очаквайте кой знае какво.

Пръстите ми трепереха, докато свалях опаковъчната хартия. Беше чисто нов дневник, много красив, с розова подвързия и малка ключалка с ключ.

— О, мамо! — възкликнах. — Никога не съм виждала нещо по-красиво.

Подаръкът на Джони беше електронна бейзболна игра с батерии.

— Не се тревожи — рече майка ми, — има и батерии.

Усмивката на по-малкия ми брат беше толкова ярка, че можеше да освети цялата стая.

— Това е велико, мамо! Сега ще има с какво да се занимавам.

Подаръкът на Мат беше комплект за бръснене.

— Предположих, че ножчетата ти вече са на привършване — каза мама.

— Благодаря ти, мамо — усмихна се Мат. — Напоследък май малко съм обрасъл.

Настоях след това мама да отвори моя подарък. Тя го разви и когато видя кутията с шоколадови бонбони, челюстта й увисна.

— Може да са малко стари — предупредих я.

— На кого му пука! — извика мама. — Те са шоколадови. О, Миранда! Разбира се, ще си ги поделим. Не мога да изям сама цялата кутия. — Тя млъкна и закри устата си с ръка. — О, не исках да прозвучи така!

Избухнах в смях. Джони попита каква е тази шега, което накара мен (и мама) направо да се задавим от смях.

Казах на Джони да отвори моя подарък. Той скъса хартията, след това махна капака на кутията за обувки.

— Не мога да повярвам! — извика. — Мат, погледни тези карти. Погледни ги! Те са стотици. И наистина са стари. Те са от петдесетте и шейсетте години. Виж, Мики Мантъл^[1]. И Йоги^[2]. И Уили Мейс^[3]. Никога досега не съм виждал такава жестока колекция!

— Радвам се, че ти харесват — казах, облекчена, че не ме попита откъде съм ги взела. — Мат, сега ти отвори своя подарък.

Той го стори.

— Какво? — попита отначало. — Искам да кажа, че наистина е хубаво, Миранда, но не разбирам…

— О, зная, че рисунките са оцветени — подех. — Но моливите са съвсем здрави и си помислих, че можеш да използваш задната страна на листовете. Някога рисуваше много добре и си помислих, че може да поискаш пак да опиташ.

Лицето му светна.

— Страхотна идея — промълви. — Ти ще водиш дневник, а аз ще рисувам всички нас. Благодаря ти, Миранда. Тези моливи са чудесни.

Ако знаех, че смята да рисува нас, щях да потърся сиви моливи. Но той изглеждаше развълнуван и се почувствах щастлива.

— Сега ти отвори нашия подарък — подкани ме Джони и с радост се подчиних.

Беше часовник.

— Откъде знаехте, че ми трябва? — попитах.

— Постоянно питаше колко е часът — отвърна Мат. — Не беше особено трудно да се досетим.

Едва не попитах откъде са го взели, но като го разгледах по-внимателно, видях, че е на госпожа Несбит. Беше старомоден часовник, от тези, които трябва да се навиват всеки ден. Съпругът й го беше подарил и зная колко много държеше на него.

— Благодаря — промълвих. — Прекрасен подарък. Сега вече няма да ви досаждам.

— Предполагам, че това е последният подарък — заговори майка ми. — Но според мен целият ден беше един невероятен дар. Аз нямам нужда от повече подаръци.

— Все пак го отвори — подкани я Мат и всички се засмяхме.

— Добре — усмихна се мама. Разви кафявата амбалажна хартия и застина. — О, Мат — прошепна, — Джони! Къде намерихте това?

— Какво е? — не сдържах любопитството си.

Тя ми показа какво държи. Беше стара черно-бяла снимка на млада двойка, държаща бебе. Дори беше в рамка.

— Това твоите родители ли са? — попитах.

Мама кимна и видях, че едва сдържа сълзите си.

— И мама е на снимката — обади се Джони. — Тя е бебето.

— О, мамо, дай да видя! — извиках и тя ми подаде фотографията. — Много красива снимка.

— Къде я намери? — попита мама.

— В една от кутиите на госпожа Несбит — отвърна Мат. — Видях, че вътре има стари снимки, и ги донесох тук. Тя бе надписала гърбовете им. А на Джони му хрумна идеята да потърсим подходяща рамка. Не си спомням да съм виждал преди тази снимка и си помислих, че и ти може би я нямаш.

— Нямам я — потвърди мама. — Правена е през лятото и ние сме на задната веранда. Колко странно! Намираме се на същото това място, само че сега е превърнато в стая. Сигурно съм на шест месеца. Предполагам, че сме били на гости на баба и дядо. Навярно господин Несбит е снимал. Струва ми се, че тук се вижда част от сянката му.

— Харесва ли ти подаръкът? — попита Джони. — Не е като да сме го купували.

— Страхотен е — увери го мама. — Имам толкова малко спомени от родителите ми и толкова малко неща, които да ми напомнят за тях. Тази снимка… ме връща в едно различно време. Винаги ще ми е скъпа. Благодаря ви.

— Мисля, че ще направя първата си скица — оповести Мат. — Първо ще нахвърлям предварителни наброски, преди да започна с моливите.

Грабна парче амбалажна хартия, избра един черен молив и започна да рисува.

Тогава мама направи нещо, което ме накара да се чувствам още по-щастлива. Отвори кутията с шоколадовите бонбони, подреди в капака дванайсет от тях и ни го подаде.

— Тези можете да си разделите. Останалите са за мен.

Зарадвах се, че ще вкуся истински шоколад, но най-голямо удоволствие ми достави това, че по този начин тя показа, че това е моят подарък за нея, а не за всички нас.

Неволно си спомних за онази Коледа, след като родителите ми се разделиха. Тогава и двамата ни отрупаха с подаръци. Мислех, че е върхът. Все едно се отплащаха за обичта ми с щедри дарове.

Тази година получих само един дневник и стар часовник.

Е, добре, зная, че е сладникаво и сантиментално, но точно в тези неща е смисълът на Коледа.

27 декември

Никаква коледна ваканция за нас. Аз се захванах отново с история, Джони — с алгебра, Мат — с философия, а мама — с френски. Споделяме наученото, така че имам опреснителен курс по алгебра и поддържам минималните си познания по френски. Понякога се впускахме в доста разгорещени спорове по философия и история.

Освен това майка ми реши, че тексаският покер може и да има своите добри страни, но не са достатъчни. Така че извади комплектите ни за скрабъл и за шах. Сега играем и на тях. По-често играем заедно на скрабъл (като винаги мама печели), а когато двама от нас имат настроение, играят шах.

Майка ми си втълпи, че макар никой от нас да не може да пее, трябва да си устроим нещо като „Звукът на музиката“. Ако Джули Ендрюс можеше да ни чуе, вероятно щеше да скочи в първия попаднал й вулкан. Но не ни пукаше. Деряхме се с пълно гърло, докато пеехме парчета на „Бийтълс“ и коледни песни и си въобразявахме, че сме велики изпълнители.

Мама дори заплаши, че ще ни направи подходящи костюми от завесите.

Тези постоянни победи на скрабъл съвсем са й завъртели главата.

31 декември

Утре ще започна да пиша в новия си дневник. В него има календар за три години, така че зная коя дата сме. Не зная защо, но това ме прави истински щастлива.

Мат постоянно скицира по нещо. Дори излиза навън и рисува пустия зимен пейзаж.

Докато днес следобед беше навън, реших, че е време да украсим слънчевата стая. Двамата с Джони забихме по един гвоздей в шперплата, закриващ прозорците, и закачихме картините, които госпожа Несбит им беше оставила.

След това попитах мама къде е онази скица на Мат, на която ме е нарисувал, докато се пързалям. Отне й известно време, докато се сети за какво става дума, и още по-дълго, за да си спомни къде я е скрила (отзад върху една от лавиците в дрешника й). Облякох си палтото, качих се горе и я намерих. Взех и една наша снимка, на която сме още малки — една от онези студийни фотографии, които майка ми бе окачила по стените на спалнята си — и също я отнесох долу.

Преди слънчевата стая беше любимата ми стая в цялата къща, обичах я повече дори от моята спалня. Но напоследък със закритите с шперплат прозорци, четирите матрака на пода, просторът, на който почти винаги висяха мокри дрехи, миризмата на сготвени консерви, почти никакви мебели (повечето бяха набутани в кухнята), а всичко останало постоянно се подмяташе из помещението — ами вероятно едва ли щеше да спечели някоя награда за вътрешен дизайн.

Когато Мат се върна и видя картините, които сме окачили, избухна в смях. След това забеляза скицата, която бе нарисувал, и се вгледа по-внимателно в нея.

— Това наистина е доста зле — заключи.

— Не е! — извикахме едновременно с мама.

Бяхме двама на един, така че той нямаше думата и рисунката оставаше. Като я гледах сега, не откривах в нея моя идеализирана версия. Виждах просто един фигурист, неизвестен фигурист в миг на съвършена красота.

Виждах миналото така, както исках да си го спомням.

— Чудя се дали довечера ще има бал на Таймс Скуеър — обади се Джони. — В много краища на Земята Новата година вече е настъпила.

Може би защото вече не зная дали ще има бъдеще, съм благодарна за хубавите неща, които ми се бяха случили през тази година.

Никога досега не съм осъзнавала, че мога да обичам толкова дълбоко. Не съм подозирала, че ще съм готова доброволно да пожертвам нещо заради други хора. Не съм знаела колко възхитителен може да бъде вкусът на сока от ананас или топлината на печката с дърва, или мъркането на Хортън, или усещането за чисти дрехи върху току-що изтърканата и измита кожа.

Без кардинално решение нямаше да бъде истинска Нова година. Така че аз си обещах тържествено от сега нататък, до края на живота си всеки ден поне за миг да си напомням колко е ценно това, което имам.

Честита Нова година на целия свят!

1 януари

Мат ни осведоми, че си е обещал нещо за през Новата година.

— Знаете ли какво — заговори и мама след него, — тази година за пръв път не си обещавам нищо. Досега винаги се заричах да отслабна и да прекарвам повече време с децата си, а през изминалата наистина изпълних това. Сега официално се оттеглям от всякакви обещания.

— Това е чудесно, мамо — отвърна Мат, — но аз реших да подобря скиорските си умения. Джони и Миранда могат да се учат с мен. Ще се редуваме със ските. Така ще имаме повод да излизаме навън и да се раздвижим. Какво ще кажете?

Да си навън сред снежни преспи, при температура под нулата и брулещ вятър, не ми звучи като голямо забавление. Но по-големият ми брат ми хвърли един от онези погледи и осъзнах, че не ставаше дума за игри и забави. Трябваше да можем да избягаме от тук, ако се наложи.

— Страхотна идея — подкрепих го. — И докато сме на вълна страхотни идеи, аз също имам една.

— Да? — попита провлечено Мат със скептична физиономия.

— Мисля, че аз трябва да пера своите дрехи и тези на мама, а ти и Джони да си перете вашите.

— Не! — изкрещя Джони. Предполагам, че вече бе разбрал колко тежка работа е прането. — Мамо!? — изхленчи.

— На мен ми се струва съвсем разумно — заяви тя.

— Тогава Миранда ще мие чиниите — пазареше се Джони.

— Добре — съгласих се. — Но само ако се редуваме. Няма да ги мия през цялото време.

— Което е честно, си е честно — заключи Мат. — Ще се редуваме с чиниите, а с Джони ще перем нашите дрехи. Поне докато не започнем отново да сечем дърва. А сега да се захващаме със ските.

Обух още един чифт чорапи, така че ботушите на татко да не се изхлузят от краката ми, и излязохме. Ски уменията ни се равняваха на певческите и прекарах по-голяма част от времето в снежните преспи край пътя. Но Джони спря да хленчи и да се цупи, и когато свършихме, вече имахме известен напредък.

— Утре ще продължим — рече Мат. — Полезно е за нас, а и на мама ще й дойде добре да остане малко сама.

— Мислиш ли, че бих могла да отида със ските до езерото? — попитах. — Ще ми се отрази положително да се попързалям малко.

— Не виждам защо да не можеш — отвърна брат ми.

Чувствах се страхотно, че отново мога малко да разширя света си. Перспективата да не съм затворена в слънчевата стая ме развесели почти толкова, както ако бях видяла слънцето.

Нова година. Нови надежди.

Така трябваше да бъде.

3 януари

Определено ставахме все по-добри със ските. Тъй като разполагаме само с един чифт за тримата, не можем много да се отдалечаваме. През повечето време се пързаляме напред-назад, но всеки път увеличаваме дистанцията, макар и с половин метър.

Нямам търпение да стана достатъчно добра, за да отида до езерото. Зная, че Мат иска да се научим да боравим със ските, в случай че възникне нещо спешно и се нуждаем от помощ, но моята цел беше да мога да карам толкова добре ски, че да стигна до езерото, където да се пързалям с кънките.

Дори Джони се запали. Мат му изтъкна, че ски бягането е отлично упражнение и би трябвало да го възприема като един вид зимен крос, който трябваше да прави, когато започне бейзболният сезон.

Странно, но същото се отнасяше и за Мат.

В колежа се състезаваше в бягане на хиляда метра и ските му помагаха да остане във форма. Не съм сигурна дали е добре за белите ни дробове да дишаме този въздух, но движенията бяха полезни за сърцето.

Пързаляхме се след обяда. Сутрин на празни стомаси щеше да ни е по-трудно. Част от мен се питаше дали е хубаво за нас да изгаряме всичките си калории, но предполагам, че ако все пак накрая умра от глад, поне ще имам добри мускули.

А и така можехме да излезем за кратко от слънчевата стая.

5 януари

Този следобед се случи нещо странно.

Бяхме свършили с карането на ски и седяхме в слънчевата стая, надвесени над учебниците, когато на предната врата се почука. От комина на къщата ни постоянно се извиваше дим, така че беше очевидно, че тук живеят хора. Но досега никой не беше идвал.

— Може би е Питър — предположи мама.

Мат й помогна да стане от матрака. Всички отидохме до предната врата, за да видим кой е дошъл.

Джони пръв го позна.

— Това е господин Мортенсън — обяви.

— Нуждая се от помощ — каза мъжът. Звучеше отчаян и това беше плашещо. — Съпругата ми. Болна е. Не зная какво й има. Имате ли някакви лекарства? Моля ви. Каквото и да е.

— Не, нямаме — отсече майка ми.

Господин Мортенсън сграбчи ръката й.

— Моля ви — повтори. — Умолявам ви! Не искам от вас храна или дърва. Само лекарство. Трябва да имате нещо. Моля ви! Тя изгаря от треска. Не зная какво да правя.

— Джони, иди да донесеш аспирин — каза мама. — Само това имаме. Съжалявам. Ще ви дадем малко аспирин. Той би трябвало да свали температурата.

— Благодаря ви — промълви мъжът.

— От колко време е болна? — поинтересува се майка ми.

— От тази сутрин. Снощи беше добре. Но сега бълнува. Не исках да я оставям сама, но не зная какво друго да направя.

Джони се върна с една кутийка аспирин за господин Мортенсън. За миг се изплаших, че той ще се разплаче, и изпитах облекчение, когато си тръгна. Ние се върнахме в слънчевата стая.

— Мамо — заговори Джони, — дали госпожа Мортенсън ще се оправи?

— Надявам се — отвърна тя. — Спомняте ли си, че Питър ни каза, че върлуват най-различни болести. Може и само да е настинала. Никой от нас няма достатъчно съпротивителни сили. Може да е едно от онези неразположения, които минават на другия ден.

— А може той просто да е искал малко аспирин за главоболие — додаде Мат. — Госпожа Мортенсън може вече да е добре, а той да е използвал неразположението й като извинение, за да помоли за аспирин.

Мама се усмихна.

— Надявам се да си прав и наистина да е здрава. А сега да продължим със занятията. Миранда, разкажи ни какво си научила по история.

И аз го сторих. С напредването на деня все по-малко и по-малко се сещах за госпожа Мортенсън.

Но сега мисля само за нея.

6 януари

Може да прозвучи глупаво, но когато тази сутрин се събудихме, изпитах облекчение, че всички сме живи и сме добре.

Когато Мат предложи да се заемем с ежедневните упражнения със ските, с радост се съгласих. Отидох почти до къщата на семейство Мортенсън, но когато осъзнах къде се намирам, завих и поставих рекорд по придвижване — толкова бързо стигнах при братята ми.

Когато се върнахме у дома, се зарадвах, че мама е добре. Мат, Джони и аз не казахме нищо, но днес се бяхме упражнявали много по-усилено, отколкото през предишните дни.

А майка ми не ни попита защо сме останали толкова дълго навън.

7 януари

Миналата нощ валя сняг. Той затрупа прозорците на покрива и в слънчевата стая отново е тъмно.

Мат каза, че не е валяло, когато снощи двамата с Джони излязоха навън за вечерното си посещение на тоалетната. Предполагам, че е започнало малко след това, защото тази сутрин вече имаше около десетсантиметрова нова (сива) снежна покривка върху земята.

Следобед продължи да вали и мама каза, че навярно е по-добре днес да не излизаме. Вместо да караме ски, постоянно ходехме до предната врата, за да проверим какво е положението навън.

Валежът спря по някое време вечерта, така че този път нямаше снежна буря, както миналия месец. Мат предположи, че натрупаният на покрива сняг не е повече от двайсет или най-много двайсет и пет сантиметра, така че няма смисъл да го чистим.

— Топлината от печката ще разтопи снега по покрива — реши той. — Би трябвало да очакваме през януари да вали сняг, а това означава, че ще имаме повече вода, отколкото ни е нужна.

Това звучеше чудесно, но колкото повече сняг трупаше, толкова по-трудно ставаше да се излиза навън. А аз все още не съм особено добра със ските, още повече че обувките на татко са твърде големи за краката ми.

Нищо не може да се направи по въпроса, така че няма смисъл да се оплаквам. Обаче ми липсва светлината в слънчевата стая.

8 януари

Много по-трудно е да караш ски, когато натрупаният сняг достига двайсет сантиметра. Постоянно падаме. Разбира се, Мат и Джони са допълнително уморени, защото трябва да разчистват пътека до шосето.

В замяна аз им пера дрехите.

Всички сме изнервени. Предполагам, че причината е снегът. Днес пак валя за кратко, натрупа още два-три сантиметра.

Зная, че не беше валяло почти месец, както и че Мат е прав, че е нормално явление за януари. Но ако на всеки две седмици през януари и февруари се трупа по двайсет сантиметра сняг, който не се топи с месеци, то колко щеше да има в крайна сметка?

Все още имаме тонове дърва, но какво ще стане, ако повече не могат да секат?

А ако запасите от храна свършат?

Зная, че не бива да се измъчвам така. Досега се бяхме справили. Не трябваше да мисля, че няма да оцелеем, ако продължи да вали. Но стомахът ми е свит на топка от злокобно предчувствие.

Тъпо е. Зная, че е тъпо. Но искам Питър да влезе през предната врата или татко, Лиза и бебето Рейчъл. Искам Дан да е тук. Искам да получа картичка от Сами, в която да ми се присмива, че съм била толкова задръстена, че да остана в Пенсилвания.

Искам снегът да се стопи от прозорците на покрива на слънчевата стая.

Искам все още да е Коледа.