Метаданни
Данни
- Серия
- Енгстръм-Заека (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rabbit Is Rich, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Америка
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Неореализъм
- Психологизъм
- Реализъм
- Четиво за възрастни
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Ъпдайк
Заглавие: Заека богат
Преводач: Екатерина Йорданова; Елка Виденова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: второ (не е указано)
Издател: Издателство ЕРА
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД
Излязла от печат: 14.01.2014 г.
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-276-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11021
История
- —Добавяне
I
Останал без бензин, Заека Енгстръм стои зад прашните прозорци на автосалона на „Спрингър Мотърс“ и размишлява, наблюдавайки движението по шосе 111, което сега е доста по-ненатоварено, отколкото навремето. На целия шибан свят му свършва бензинът. Но те няма да го хванат, все още не, защото на пътя няма друга бричка, която да се движи по-добре от неговата тойота, ползваща преференциални цени за сервиз. Прочетете „Консюмър Репортер“, априлското издание. Само това е нужно да каже на хората, които идват. А те наистина идват, хората започват да се отчайват, съзнават, че великото американско пътуване е към своя край. Бензинът струва деветдесет и девет долара и девет цента за галон и деветдесет процента от бензиностанциите ще бъдат затворени за почивните дни. Губернаторът на щата Пенсилвания призовава за продажби от минимум пет долара, за да спре паническото увеличение. Шофьорите не могат да си набавят дизелово гориво за собствените си камиони, наскоро имаше един инцидент точно в областта Даймънд по „Потсвил Пайк“. Хората обезумяват, доларите им се топят и те харчат, като че ли утре ще се мре. Той ги убеждава, че когато си купят тойота, все едно обръщат парите си в йени. И те му вярват. Сто и дванайсет коли, нови и втора употреба, смениха собственика си през първите пет месеца на 1979 години, заедно с осем короли, пет корони, луксозното комби и онази селика, за която Чарли каза, че изглеждала като кола на сводник — всичките продадени през първите три седмици на юни, със средна печалба от осемстотин долара на продажба. Заека е богат.
Той притежава „Спрингър Мотърс“ — една от двете агенции на „Тойота“ в областта Брюър. Или по-скоро притежава половината заедно с жена си Дженис, а майка й Беси се е вкопчила в другата половина, която наследи, когато старият Спрингър умря преди пет години. Но Заека се чувства, като че ли той притежава цялата фирма, появява се в автосалона всеки ден, преглежда документацията и ведомостите, разхожда се с чистия си костюм из сервизното и склада, където мъжете работят изцапани с грес, и поглежда от осветените с крушки двигатели с побледнели очи като от някакъв подземен свят, докато той контактува с обществото, общността. Той е звездата и опората на тези двайсетина работници и сто хиляди квадратни метра работна площ, които изглеждат като широка сянка зад фигурата му. Стената, облицована с ламперия, имитираща дърво, около вратата към кабината му са накачени рамки със стари изрезки и портрети на отбори, включително и два на областните десетки, от дните му като баскетболен герой преди двайсет години — не, вече повече от двайсет и пет години. Изрезките пожълтяват дори под стъклото, явно химията на хартията действа и без контакт с въздуха, нещо като растящото петно на греха, с което хората навремето ни плашеха. ЕНГСТРЪМ УДРЯ ЗА 42. „Заека“ повежда „Маунт Джъдж“ към полуфиналите. Закачването на тези изрезки, възкресени от тавана, където родителите му са ги пазели дълго време в тетрадки, чиито корици се разпадаха като змийска кожа, беше идея на Фред Спрингър, заедно с онази фраза, която гласи, че репутацията на всяко бизнес представителство е сянка на човека, който стои отпред. Съзнавайки, че умира, дълго преди това да се случи, Фред подготвяше Хари да стане този човек. Трябва да си спомняме за мъртвите с благодарност.
Преди десет години, когато Заека беше съкратен като линотипер[1] и отново се събра с Дженис, баща й го взе като продавач, и когато подходящият момент настъпи пет години по-късно, беше така добър да умре.
Кой би си помислил, че този дребен като птичка, нервен човечец ще получи инсулт? Хипернервен: здравето му беше разклатено поне от двайсетина години. Обожаваше солта. Обожаваше да защитава републиканците, а когато Никсън не му остави какво повече да каже, той получи нещо като пристъп. Всъщност той изкара цяла година във „Форд“, но кожата на лицето му се опъваше все повече, а червените петна, където скулите и костите на челюстта му напираха отдолу, ставаха все по-ярки. Когато Хари го погледна така начервен в ковчега, осъзна, че е трябвало да очакват смъртта му — мъртвият Фред не изглеждаше много по-различно.
Дженис и майка й се държаха така, че човек би си помислил, че някой като принц Вилан и Мойсей е хвърлил топа. Може би Хари беше закоравял от факта, че беше погребал и двамата си родители. Той погледна в ковчега, забеляза, че косата на Фред е сресана в грешната посока, и не почувства нищо. Хубавото на мъртъвците е, че освобождават място.
Докато старият Спрингър все още се перчеше наоколо, животът във фирмата беше тежък. Караше хората да работят до късно, държеше автосалона отворен през тъмните зимни вечери, когато дори снегорините не се движеха по шосе 111, непрекъснато мърмореше с онзи писклив глас за изпълнителните правила и печалбата, и обслужването на клиентите, и за това, че някой механик е оставил отпечатъци от пръстите си по волана на някоя таратайка или си е забравил фаса в пепелника. Когато беше във фирмата, сякаш всички работници се опитваха да изпълнят някаква огромна кожа, за която Спрингър мечтаеше, хвърляйки цялото си време и енергия за идеалната компания „Спрингър Мотърс“. Щом той умря, тази кожа се превърна във втора кожа за Хари, в която той се чувстваше удобно. Сега, когато е цар на компанията, тя много му харесва; четирите декара асфалт, миризмата на новите тойоти, която се усеща дори в рекламните брошури, които „Тойота“ изпраща от Калифорния, в изпрания с шампоан мокет, в пожълтяващите изрезки за баскетболни постижения по стените, табелите с надпис КИВАНИС И РОТАРИ И „С ОТ С“ и трофеите на високия рафт, спечелени от отборите на Малката лига, които бяха спонсорирани от компанията; в просторния мир на това квадратно мъжко място, освежавано от момичетата в счетоводството и рецепцията, които идват и си отиват под ръководството на старата Милдред Круст, и в малките визитки, на които пише ХАРОЛД С. ЕНГСТРЪМ — ГЛАВЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ПО ПРОДАЖБИТЕ. Човекът отпред. Нещо като център, където той е нападателят. Когато стои там в собствената си кожа и хвърля сянка, Хари се чувства почти свободен. Колите се продават сами, това е неговата философия. Рекламите на „Тойота“, които непрекъснато се излъчват по телевизията, грабват съзнанието на хората. Харесва му да е част от всичко това; харесва признанието на обществото, което, след като завърши гимназията, гледаше на него отвисоко, като на боклук. Мъжете от „Ротари“ и „Чеймбър“ се оказваха момчетата, с които тогава играеше на топка, или пък техните грозни по-малки братя. Харесва му да има купища пари; в собствените си представи той е едър, любезен и добър човек, висок метър и деветдесет и тежък около сто килограма, вече с талия сто и пет сантиметра, както се опита да му каже продавачът на костюми в „Крол“, преди Хари да си глътне корема, а продавачът неохотно да пристегне метъра още малко. Сега избягва да се оглежда в огледало, а преди обожаваше да го прави. Лицето от далечното минало, с късо подстригана коса, тясно лице и сънени хищни младежки очи, което го гледа от лъскавите снимки на отбора, прозира в сегашното му лице като металните пръчки на предната решетка на кола. Носът му е все още малък и прав, очите му може би не са толкова сънени. Въздългата добре оформена коса покрива крайчетата на ушите му и прикрива оредяващата по слепоочията коса. Той не харесва особено хипи културата с всички нейни наркотици и заобикаляне на закона, но харесва възможността да си пусне косата по-дълга от онези стари моряшки подстрижки и да я остави да се къдри естествено. Образът му в огледалото за бръснене представлява същинска гора от сплъстени и отпуснати кичури, които виреят върху брадичката му по начин, нетърпящ намеса. И все пак животът е сладък. Така казваха старите хора и когато беше млад, той се чудеше какво имат предвид.
Снощи в Брюър и покрайнините валя град. Град с размерите на топчета за игра подскачаше по полегатите малки дворчета и биеше по металните знаци и блещукащите неонови лампи, след това се изля пороен дъжд, а сивото като камък утро се отразяваше в локвите. Но после вятърът изчисти небето и денят заблестя в златисто; късно следобед закърпеният на ивици асфалт пред компанията изсъхна. Беше най-дългият юнски съботен ден и началото на календарното лято. Обикновено в събота шосе 111 е пълно с купувачи, които разграбват сергиите, натежали с жито, ръж, домати, зеле и ягоди от вече голите полета. През магистралата с четирите асфалтови платна и очуканата от множество вече забравени катастрофи мантинела се вижда ниска сграда с фасада от тъмни тухли, която през годините, откакто Хари наблюдава как закърпват черупката й с шперплат, е подслонявала редица неуспешни ресторанти и сега там можеш да си купиш скара за вкъщи. Изоставеният фургон до нея изглежда притихнал. До мястото около него, осеяно със смачкани картонени чинийки, самотно дърво — прашен клен, пиеше вода от поточе, от което сега е останало само сухото корито. Под клоните му има неизползвана маса за пикник, прекалено близо до препълнения контейнер за боклук до вратата на кухнята на ресторанта. Сухият ров бележи границата с един продаден фермерски парцел, който още чака да го обработят. От далечината си този добре оформен стар клен сякаш вечно прави на Хари примамващи знаци, на които не бива да обръща внимание.
Той се обръща от прашния прозорец и казва на Чарли Ставрос:
— Бягат като подплашени.
Чарли вдига глава от бюрото, където пише някакви документи, фактурата за продажба и бланката на една баракуда осмица от седемдесет и четвърта година, която вчера най-накрая успяха да продадат за две хиляди и осемстотин. Никой не иска тези стари лами, въпреки че човек трябва да ги взема за размяна. Чарли се занимава с употребяваните коли. Макар че работи в „Спрингър Мотърс“ два пъти по-дълго от Хари, бюрото му е в един ъгъл на автосалона, на открито и на табелката му пише МЛАДШИ ТЪРГОВСКИ ПРЕДСТАВИТЕЛ. Въпреки това той не се сърди. Оставя химикалката до документите си и пита в отговор на шефа си:
— Чете ли във вестниците онзи ден за някакъв собственик на бензиностанция и съпругата му, някъде из щата, които изпомпвали бензин за една колонка, съединителят на една от колите изпуснал и тя притиснала жената към колата на съседната колонка, и мисля, че пишеше, че тазът й бил счупен? Докато мъжът й я придържал и крещял за помощ, хората на опашката, вместо да му помогнат, започнали да си наливат безплатно бензин.
— Да — казва Хари, — май го чух по радиото, въпреки че е трудно за вярване. Чух също за някакъв тип в Питсбърг, който взел две големи гуми и сменил задните на колата, за да му налеят бензин за още няколко цента. Това е невероятна алчност.
Чарли издава кратък сардоничен смях и обяснява:
— Сега всички действат като петролните компании. Аз ще си получа своето, а ти да го духаш.
— Не виня петролните компании — казва Хари спокойно — на тях също не им е лесно. Просто Майката Земя пресъхва, това е.
— По дяволите, човече, ти никога не виниш никого! — възмути се Ставрос. — Скайлаб може всеки момент да се срути върху главата ти и ти ще кажеш, че правителството прави каквото може.
Хари се опитва да си го представи и се съгласява:
— Може и така да е. И те са притиснати като всички останали тези дни. В днешно време федералните едва успяват да посрещнат собствените си разходи.
— Това правят със сигурност алчните копелета. Слушай, Хари, дяволски добре знаеш, че Картър и петролните компании забъркаха тази бъркотия. Какво иска Големият петрол? По-големи печалби. А какво иска Картър? По-малко внос на петрол, по-слабо обезценяване на долара. Прекалено го е страх да разпредели дажбите и затова се надява високите цени да му свършат работата. Безоловният ще струва по долар и петдесет до края на годината.
— И хората ще продължават да си наливат — казва Хари с разумността на средната си възраст.
Двамата замълчават, сякаш са постигнали примирие, докато подплашеният трафик вдига прах по бизнес отсечката на шосе 111 и не купените тойоти в изложбената зала отделят мирис на нови коли. Преди десет години Ставрос имаше връзка с жената на Хари, Дженис. Хари си представя члена на Ставрос в Дженис и у него едновременно се надига чувство на враждебност и уют, уютът почти взима връх. Когато старият Спрингър нае зет си на работа, го попита дали ще може да понесе да работи с Чарли. Заека не виждаше причина да не може. Усещайки, че му се предлага сделка, той каза, че ще работи с него, но не и като негов подчинен. „Изобщо не става въпрос за това, докато съм сред живите, ще си само мой подчинен“, му беше обещал Спрингър. Оттогава двамата бяха чакали клиенти във всякакво време, оплакваха се от дребнавия си шеф и ежемесечно обсъждаха коя от употребяваните коли от описа няма да бъде купена и трябва да се продаде на едро, за да се намалят разходите за поддръжка. Бяха страдали заедно с всички служители на „Спрингър Мотърс“, когато в окръг Брюър се откри франчайзинг представителство на „Датсун“, а също и през онези години, когато всички купуваха фолксвагени и волво. Заедно страдаха, когато хондите и лекарите се представяха за най-модерни в милата икономика. През тези девет години Хари прибави към теглото си петнайсет килограма, а Чарли от якия, набит грък, който, когато си сложеше тъмните очила и облечеше карирания си костюм, приличаше на гъзар, се превърна в сбръчкан пияница. Ставрос открай време имаше проблеми със сърцето, от ревматичната треска като дете. За Дженис тази скрита слабост беше трогателна, както и квадратните му гърди. Сега подобно на дефект на повърхността на парче кристал неговата слабост му беше придала съсухрения, превзет вид на излекувал се алкохолик, на тяло, което ден след ден се храни с мисли. Веждите му, които навремето пресичаха челото му като желязна греда, сега са се смалили до две тъмни раздалечени черти като на изрисуваните с въглен клоуни. Бакенбардите му са побелели и къдравата му коса прилича на боядисана. Всяка сутрин, щом дойде на работа, Чарли сменя черните си очила с лилав оттенък с кехлибарени цайси и се захваща за работа като стар побелял и изнежен овен, който внимава да не се подхлъзне на ръба на скалата и да падне. „Рамо до рамо“ — обещавам ти. Когато старият Спрингър му обеща това, и винаги когато се захванеше сериозно с нещо, розовите петна по лицето му ставаха червени, а устните се отдръпваха от зъбите му. При тази гледка човек неволно си представяше черепа му. Пожълтелите му зъби, пълни с остатъци от дъвка, и мустаците му с цвят на пясък никога не изглеждаха достатъчно равни и достатъчно чисти.
Господи, мъртвите. Броят им непрекъснато се увеличаваше: гледат към теб, приканвайки те да се присъединиш към тях, обещават ти, че всичко ще е наред, че там долу всичко е меко и нежно. Татко, мама, старият Спрингър, Джил, бебето, което нарекоха Беки, Тотеро. Дори Джон Уейн, онзи ден. Всеки ден страницата с некролозите показва безкрайно богата жътва, лицата на стари учители, клиенти, местни знаменитости като самия него, за момент проблясват и после изчезват. За пръв път от детството си насам Заека е щастлив просто защото е жив. Той казва на Чарли:
— Мисля, че бензинът ще се свърши, когато пукна аз, през две хилядната година. Смешно е да се говори така, но съм доволен, че живея сега. Новото поколение ще живее от остатъците ни. Ние ядем основното ястие.
— Продали са ти добра сделка — отвръща гъркът. — На теб и на много други. Големият Петрол в момента има достатъчно резерви, за да изкара още петстотин години, но те искат да ги намалят. Чух, че в момента в залива Делауеър на котва стоят седемнайсет супертанкера, които чакат цените да се покачат достатъчно, за да отидат в рафинериите на Южна Филаделфия и да разтоварят. Междувременно хората загиват на колонките за гориво:
— Спри да караш кола, тичай — отговаря Заека. — Започнах да тичам за здраве и се чувствам отлично. Искам да отслабна с петнайсет килограма.
Всъщност намерението му да тича преди закуска всеки ден с пукването на зората продължи само една седмица. Сега се задоволява с това да се влачи из квартала след вечеря, за да се спаси от споровете на жена си и майка й.
Докоснал е болезнено място. Чарли признава, като че ли на документите пред него:
— Докторът ми каза, че ако се опитам да правя упражнения, той си измива ръцете.
Заека леко се смущава:
— Вярно ли? Оня доктор, как му беше името, не говореше такива неща. Доктор Уайт. Пол Дъдли Уайт.
— Той умря, фитнес маниаците измират по парковете като мухи. Вестниците не пишат за това, защото на фитнес индустрията много й порасна работата. Спомняш ли си онези малки магазинчета за здравословна храна на хипитата? Знаеш ли кой ги притежава сега? „Дженеръл Милс“.
Хари невинаги знае доколко насериозно да приема Чарли. Това, което знае по отношение на стария си съперник, е, че той е сърдечен и огромен, безспорно предпочитан от Господ по щекотливия въпрос за животинското здраве. Ако Дженис беше избягала с Чарли, както искаше, щеше да се е превърнала в медицинска сестра. Вместо това сега играе тенис по три-четири пъти седмично и изглежда по-добре от всякога. Хари непрекъснато се опитва да се подценява пред Чарли, за да предпази по-крехкия мъж от бремето на собствения си късмет. Той остава безмълвен, докато съзнанието на бившия му съперник си проправя път обратно от срама и сянката на забележката на лекаря му към енергийните резерви на паметта му.
— Бензинът — казва той, като произнася думата с онова гръцко крякане, което е почти като хриптене — не беше ли за харчене? Навремето имах една империал с двоен карбуратор и като махнех филтъра, поглеждах в клапата, докато е празна, ми приличаше на тоалетна, когато пускаш водата.
Хари се засмива в желанието си да е съпричастен.
— През лятото по цял ден се возехме, нямаше какво друго да правим, освен да бръмчим с колите. Напред-назад по централната улица, напред-назад. Колко мислиш, че минаваха онези стари V-8 с едни галон? Двайсет и пет — трийсет километра? Така и не се сетихме да засечем.
— Чичовците ми още не искат да карат малки коли. Казват, че не желаят да бъдат смачкани от някой камион.
— Спомняш ли си Пилето? Интересно, че не бяха сгазени повече деца.
— Кадилаци. Когато някой от братята му си купеше буик със спойлери като перки, баща ми задължително си купуваше кадилак с още по-големи спойлери. Не можехме да преброим задните светлини, приличаха на кора с червени яйца.
— Имаше един тип от Маунт Джъдж, Дон Еберхарт, който се качваше на таблото на доджа на баща си, докато се спускаше надолу по хълма зад фабриката за кутии, и въртеше волана оттам. През целия път надолу по хълма.
— Първата кола, която си купих, беше студебейкър 48-ма година, а предницата й приличаше на самолет. Беше на около сто и двайсет хиляди километра, това беше през лятото на 53-та. Как само копаеше, миличката! Като тръгнех на светофара, усещах как предните гуми започват да се вдигат, точно като на самолет.
— Ще ти разкажа една случка. Веднъж, с Дженис току-що се бяхме оженили и аз й бях сърдит за нещо, вероятно за това, че е такава, каквато е; отидох до Западна Вирджиния и обратно за една нощ. Луда работа. Сега, за да направиш подобно нещо, трябва да си изтеглиш всичките спестявания.
— Така е — казва Чарли бавно, натъжен. Заека не иска да го натъжава. Той така и не можа да разбере точно колко този човек беше обичал Дженис. — Тя ми разказа. По онова време ти доста скиташе.
— Е, не чак толкова. Когато ме напусна, тя взе колата и я задържа. Ако си спомняш?
— А трябва ли?
Той така и не се ожени, което беше ласкателно за Дженис и по някакъв начин и за Хари, както се развиха нещата. Когато някой чука жена ти, стойността й донякъде се покачва. Хари иска да насочи разговора пак към веселото обсъждане на недостига на гориво. Той казва на Ставрос:
— Оня ден прочетох един смешен вид във вестника: Никой не може да надмине Христофор Колумб по изминати километри. Стигнал е толкова далеч само с три галеона[2].
Той внимателно произнася думата „галеон“, разделяйки я на три срички, но Чарли с нищо не показва, че е схванал играта на думи, просто кратко разтяга устни, което може да се дължи и на болка.
— Петролните компании ни принудиха да го направим — отбелязва гъркът. — Те ни казаха: Давайте! Харчете като луди, всички онези магистрали, сергии, всичко. И след сто години хората пак няма да повярват, че сме живели толкова нашироко.
— Като дърво е — казва Хари, ровейки из историята, която за него е Тъмна Индия, белязана по векове като футболно игрище с няколко дати — 1066,1776 — и няколко лица — Джордж Вашингтон, Хитлер — застанали по краищата на игрището, без да аплодират играчите. — Или въглища. Спомням си като дете как антрацитът се спуска бързо надолу по стария въглищен склон, с онези червени точки, които му закачаха. Не можех да си представя как го правят, винаги съм си мислел, че е нещо, което се случва в земята. Малки елфи с червени четки. Сега вече няма антрацит. Онова, което сега вадят от мините, се рони в ръката ти.
Това му носи задоволство, Заека се чувства богат, когато разсъждава над края на света, когато съзнава, че Земята също е смъртна.
— Е — въздиша Чарли, — това поне ще попречи на онези китайци да се вдигнат на индустриална революция.
С това разговорът сякаш приключва, но Хари има чувството, че са изпуснали нещо забележително, нещо живо отвъд заглавията за енергията — бягството. Но напоследък той забелязва, че много теми в обикновените разговори, дори и по телевизията, където им плащат, за да говорят, пресъхват, изтощават се, като че ли всичко по тези въпроси вече е казано. В своя вътрешен свят Заека отбягва увеличаващите се празни петна, петна от изгорели сиви клетки, където навремето горяха страст, мечти и ужасяващ страх. Сега например заспива „по-бързо от падането на шапка“. Навремето не разбираше какво означава тази фраза. Но пък и никога не носеше шапка, а сега при най-малкия полъх на вятъра си я слагаше. Косата по темето му оредяваше и главата му започваше да лъщи.
ВИЕ ТЪРСИТЕ, НИЕ ПРЕДЛАГАМЕ крещи големият хартиен плакат на прозореца на изложбената зала в тон с телевизионната рекламна кампания на „Тойота“. Надписът отразява късче от следобедното слънце и придава на автосалона тихото спокойствие на аквариум или на огромен потънал кораб, в който очакват да бъдат купени двете корони и яркозелената корола SR-5, издигнати до другата страна на витрината и спуснати внимателно на земята пред сградата на компанията и шосе 111 и асфалтовия свят отвъд него.
Една кола се появява от този свят: едно уморено комби кънтри скуеър от 71-ва или и 72-ра, спуска се меко на амортисьорите, вдлъбнатата му броня е полуизчукана, но миниумът против ръжда още не е довършен. Една млада двойка излиза от колата, бялото като мляко момиче с голи крака примигва на ярката светлина, заякналото и загоряло от слънцето момче носи дънки, втвърдени от мръсотия и усилна работа в червената кал из страната. В хромирания багажник на покрива на колата е сглобено нещо като щайга от груби зелени дъски; от мястото си на няколко стъпки по-далеч Заека вижда, че тапицерията и подплатата на колата са изпокъсани от употребата й като фермерски камион.
— Селяндури — провиква се Чарли от бюрото си.
Двамата влизат срамежливо, като плахи животни, усетили охладения от климатика въздух.
Чувствайки се защитен, Господ знае защо, със забележката на Чарли, Хари се отправя към тях и поглежда към ръката на момичето да види дали носи халка. Не носи, но тези неща вече нямат такова значение като преди. В днешно време младежта живее незаконно. Струва му се около деветнайсет-двайсетгодишна, а момчето малко по-голямо — на възрастта на собствения му син.
— Може ли да ви помогна с нещо?
Момчето приглажда косата си назад, откривайки ниското си бяло чело. На широкото му загоряло лице сякаш винаги грее усмивка, дори когато не се смее.
— Просто дойдохме за малко информация. — Акцентът му издава, че е от южната част на окръга, не е агресивният холандски на Севера, където тухлените църкви са с изострени кули, а къщите и оборите се строят от камък вместо от пясъчник. Хари се досеща, че са напуснали някоя ферма, за да дойдат в града, където няма нужда да превозват колове за огради, да събират сено и тикви и всичко друго, което тези бедни хорица трябва да правят. Живеят незаконно, намират си работа в града и обикалят с малка корола. Хванахме ги. Но момчето може да е дошло да проучи цените за баща си, а гаджето просто да му прави компания, може дори да не му е гадже, а сестра или стопаджийка. Малко прилича на курва. Мекото й тяло напира да излезе от тесните й дрешки, от избелелите дънкови панталонки и лилавото потниче с гол гръб на фирма „Пейсли“. Блестяща, обсипана с бледи лунички кожа по раменете и горната част на ръцете й, небрежно завързана гъста, буйна, кафяво-червена коса с пъстри кичури. Някакъв дълбоко погребан звънец започва да звъни. Очите й са сини и дълбоки, тя стои мълчаливо притихнала като селско момиче, свикнало да оставя мъжете да говорят, докато в устата си пази горчиво-сладки тайни, които бавно смуче. Обула е неподходящи сандали за диско, с високи коркови подметки и каишки през глезените. Пръстите на краката й розовеят, ноктите са лакирани. Това момиче няма да остане с това момче. Заека иска това да е така; той си представя, че чувства несъзнателното изплуване на духа й нагоре към неговия, докато тя стои напълно неподвижна. Чувства, че тя иска да се скрие от него, но е прекалено едра и бяла, изведнъж прекалено женствена, прекалено разголена. Обувките й подчертават височината й, по-висока от среден ръст и е склонна към напълняване, особено в гърдите. Горната й устна покрива долната и й придава пухкав и наранен вид. Тя е уязвима и той иска да я предпази, гледа я втренчено още една секунда и се обръща към момчето.
— Това е корола — казва Хари, потупвайки оранжевата ламарина. — Моделът с две врати струва три хиляди и деветстотин и с един галон може да минете до седемдесет километра или четирийсет градско. Знам, че някои други марки са по-рекламирани, но, повярвайте ми, в днешни дни не може да купите по-добра кола в Америка от тази таратайка тук. Прочетете „Консюмър Рипортс“, априлския брой. Много по-добра е от средната за поддръжка и поправка през първите четири години. А кой в наши дни кара една кола повече от четири години. Както вървят нещата, след четири години може всички да се придвижваме с велосипеди. Тази кола има четирискоростна кутия, напълно електронна запалителна система, автоматични предни дискови спирачки, винилови падащи седалки и заключваща се капачка на резервоара. Последната екстра става все по-важна. Днес в Брюър не можеш да си купиш заключваща се капачка за резервоар нито за пари, нито за любов, познайте защо? Оня ден бяха източили крайслера на тъща ми в Маунт Джъдж, докато тя си седяла при фризьорката, а тя излиза с него само за да ходи на църква. Хората загрубяват. Прочетохте ли във вестника тази сутрин, че Картър взима бензин от фермерите и щял да го дава на шофьорите на камиони? Показва властта си, не е ли така?
— Не съм чел вестника — отговаря момчето.
То стои там толкова бездушно, че Хари бързо заобикаля една картонена реклама на щастлива клиентка с кучето си и язвително казва:
— Сега, ако искате да замените голямото си старо комби, което си е направо антика, с друго комби, което да е почти толкова голямо, но с половината разходи за гориво, това SR-5 има чудесни характеристики — петскоростна кутия, което спестява гориво при дълги пътувания, и сгъваема задна седалка, което ви позволява да возите един пътник отзад и да имате допълнително пространство от другата страна за стикове за голф или колове за огради, или за каквото и да било. Не знам защо в Детройт не са се сетили за тази подвижна седалка. Предполага се, че тук сме раят на автомобилите, а чужденците непрекъснато излизат с нови идеи. Ако питате мен, Детройт ни разочарова всички, всичките двеста милиона души. Бих предпочел да продавам родните американски коли, но между нас казано, те са пълни боклуци. Картонени боклуци.
— А какви са тези там? — пита момчето.
— Това е „Корола“, ако искате нещо класно. По-голям двигател — две хиляди и двеста кубика. По-европейски външен вид. Аз самият карам такава и я обожавам. Харчи около един галон за шейсет километра по магистрала и около трийсет в Брюър. Зависи от това как караш, естествено. От това колко ти е тежък кракът. Тези тествания в „Консюмър Рипортс“ са голяма работа, изчисленията им за разхода на гориво според мен са единствената им заблуда. Тази тук с подвижния покрив е на шест хиляди осемстотин и петдесет, но не забравяйте, че купувате йени за долари, а когато дойде време за обмяна, ще си върнете доларите.
Момичето се усмихва при споменаването на йени. Събирайки кураж, момчето казва:
— А тази тук? — Младият фермер докосва гладкия черен гюрук на селиката.
Ентусиазмът на Хари е на изчерпване. Момчето се интересува от колите, а не от купуването им.
— Току-що докоснахте една супермашина — казва Хари на момчето. — „Селика GT“ спортно купе, може да се състезава с „Порше“ или с MG, когато си поиска. Стоманени джанти, кристален кварцов часовник, радио с къси и дълги вълни — всичко е стандартно. Стандартно. Представи си какви са екстрите. Тази тук има хидравличен волан и шибидах. Откровено казано, доста е скъпичка, почти пет бона. Но държа да кажа, че е цяла инвестиция. В днешно време хората все повече си купуват коли. Старото схващане за еднократните носни кърпички и продаването на всеки две години отдавна е отнесено от вихъра. Купи си добра солидна кола сега и ще имаш нещо за дълго време, докато, ако ги къташ, доларите ти ще отидат право в ада. Купувай качествени стоки, това е моят съвет към всеки младеж, който сега си стъпва на краката.
Явно доста се е въодушевил, защото момчето предупреждава:
— Ние просто разглеждаме.
— Разбирам — бързо отговаря Заека, извъртайки се към мълчаливото момиче. — Изобщо не искам да ви притискам. Избирането на кола е като избирането на другар, отнема време. — Момичето се изчервява и отмества поглед. Щедри бащински съвети напират в Хари. — Живеем в свободна страна. Комунистите не са стигнали по-далеч от Камбоджа. Няма как да ви принудя да купувате, докато сами не сте готови. За мен е все едно. Тези коли сами се продават. Всъщност извадихте късмет, че в момента имаме такъв избор, преди две седмици получихме доставка и няма да има нова до август. Япония не може да произведе достатъчно от тези коли, за да задоволи всички. „Тойота“ е на първо място по износ на автомобили в целия свят.
Не може да откъсне очи от момичето. Тези кръгли очи му напомнят за някого. Млечнобелите, покрити с лунички рамене, вдлъбнатината, където презрамката на потничето се е впила в кожата. Ако я стиснеш, пръстите ти ще се отпечатат върху кожата й, толкова е свежа.
— Я ми кажете колко голяма кола търсите? Смятате ли да създавате семейство тук или сте само двамата?
Момичето се изчервява още по-силно.
„Не се омъжвай за тоя приятел — мисли си Хари. — Хвалбите му ще те потискат.“
Момчето казва:
— Нямаме нужда от друго комби, баща ми има пикап „Чери“ и ми даде този скуеър, когато завърших училище.
— Страхотна бричка — отстъпва Заека. — Можеш да я счупиш, но не можеш да я съсипеш. Дори през 71-ва ги правеха с повече желязо, отколкото сега. Детройт сдава багажа.
Има чувството, че се носи по въздуха — по младостта им, парите си, блясъка на този юлски следобед и обещанието му, че утрешният ден, неделя, ще бъде подходящ за голф.
— Ако смятате да се установите за постоянно, ви трябва нещо повече от носталгичен предмет, трябва ви нещо такова. — Той отново потупва оранжевата ламарина и прочита раздразнение във вдигнатите към него студени, бледи очи на момичето. Прости ми, мила, на човек толкова дяволски му доскучава да виси тук, че е склонен да дрънка глупости.
Ставрос, напълно забравен, се провиква от бюрото си през автосалона, облян в слънчевите ивици.
— Може да искат да се повозят. — Явно иска да си работи документите на тишина и спокойствие.
— Искате ли да изпробвате някоя? — пита Хари.
— Става късно — казва момчето.
— Ще ви отнеме само минутка. По този път се минава само веднъж. Изживейте момента. Сега ще взема ключовете. Чарли, ключовете за синята корола отвън на таблото ли са или са ти в бюрото?
— Аз ще ги донеса — промърморва той.
Отблъсква стола си от бюрото и все още приведен, отива в коридора зад високото до кръста разделително матово стъкло — кичозно подобрение, което Фред Спрингър поръча в края на дните си. Зад него в стената от шперплат, имитираща орехово дърво, врати водят до кабинетите на Милдред Круст и касиерката, която и да е тя този месец, и до кабинета на главния търговски представител, който е между техните два. Вратите обикновено стоят отворени и момичето и Милдред се разхождат напред-назад да се консултират. Хари предпочита да стои отпред в салона. Навремето тук имаше само три метални бюра и парче мокет; единствената затворена врата беше тази към общата тоалетна, с шишенцето сапун, което човек трябваше да тръска с капачката надолу, за да изстиска малко сапун. Сега рецепцията е встрани, в отделно крило, до чакалнята, където рядко чакат клиенти. Ключовете, които Чарли търси, висят заедно с други, които вече не отключват нищо на този свят, на едно табло, потъмняло от нацапани с грес пръсти, до вратата към отдел „Части“: тунел, задръстен от метални рафтове, чиито наклонени прозорци гледат към звънтящата пещера на сервиза. Не е нужно точно Чарли да ходи за ключовете, но той знае къде се намира всичко, а и човек не трябва да оставя клиентите си да се чувстват глупаво сами, те и без това имат склонност да се измъкват. По-страхливи са и от елени. Като нямат какво повече да си кажат, момчето, момичето и Хари се заслушват в свистящото дишане на Чарли, който се връща с ключовете на королата и временните номера с ръждясалите им пружини.
— Искаш ли аз да повозя младите? — пита той.
— Не, ти си почини — отговаря Хари и добавя: — Може да започваш да заключваш отзад.
Табелата гласи, че в събота работят до шест, но в този зловещ юнски ден на бензинова суша шест без петнайсет е добро време.
— Връщам се след минутка.
Момчето пита момичето:
— Искаш ли да дойдеш или ще ме изчакаш?
— О, хайде — отговаря тя и нетърпение озарява благото й лице, докато се обръща към него и го нарича по име. — Джейми, майка ме чака.
— Ще отнеме само минутка — уверява я Хари. Майка. Ще му се да я помоли да опише майка си.
Отвън на площадката свежият вятър довява лятото. По тревните участъци около асфалта са избуяли глухарчета. Той закача номера на королата и подава ключовете на момчето. Накланя предната седалка, за да може момичето да седне отзад; докато се качва в колата, дънковите й панталонки разкриват част от дупето й. Хари се промушва на мястото на смъртника и показва на Джейми уредите по таблото, включително нишата, където може да се монтира касетофон. И тримата пътници са доста високи и малката кола им е тясна. Въпреки това с чуждестранния си кураж тойотата бързо набира скорост и си намира място в лентата за изпреварване на шосе 111. Усещат бръмчащия двигател, като че ли седят на гърба на огромна земна пчела.
— Страхотно — признава Джейми.
— И при това вози добре — добавя Хари, като едва се сдържа да не натиска спирачки на голия под изпод краката си. Провиква се към момичето отзад: — Добре ли си? Да си дръпна ли седалката малко по-напред, за да ти направя още място? — Панталонките й са толкова къси, че той се чуди дали не я боли чаталът. Шевовете се впиват в кожата й.
— Не, добре съм, ще седна настрани.
Той иска да се обърне и да я гледа, но на неговата възраст това движение не е много лесно, понякога се буди с болки по целия врат и раменете заради огромното си тежко тяло, което го притиска към леглото цяла нощ. Обръща се към Джейми:
— Този модел е хиляда и шестстотин кубика, произвеждат и базов модел с хиляда и двеста, но аз не искам да го продавам. Не желая да ми тежи на съвестта, че някой е загинал, защото не е имал достатъчно мощност да изпревари камион или нещо друго по американските пътища. Освен това държим да имаме голям избор, иначе ще се окажеш с вързани ръце при смяната, когато му дойде времето. — Успява да извърти тялото си така, че да вижда момичето. — Тези японци, въпреки всичките си положителни качества, имат много къси крака — казва.
Седнала е така, че задникът й е почти на пода, а коленете й са нависоко, тези млади лъскави колене на сантиметри от лицето му.
Несъзнателно тя маха няколко дълги косъма от устата си, където вятърът ги е издухал, и зяпа през прозореца към търговската зона на големия Брюър. Примамливи заведения за бързо хранене и сергии за продажба на дребно на всичко — от булчински аксесоари до гипсови корита, се редят пред погледа наред с паркингите в стария „Уайзъртаун Пайк“, където болезнено стърчат останките на някоя и друга оцеляла къща с почерняла морава отпред. Конкуренцията — „Пайк Порше“ и „Рено“, „Дайфендорфер — Фолксваген“, старото червено депо на „Мазда“, БМВ и „Даймънд Каунти Отомотив Импортс“ — развяват рекламните си табла с надписи ИКОНОМИЯ НА ГОРИВО, докато бензиностанциите в съответствие с тази реклама са покрили бензиновите колонки. По отбивките са паркирани товарни камиони. Някога там автомобилите минаваха, зареждаха и продължаваха по пътя си. Късно през деня те приличат на враждебна преграда. Откъде се взеха тези покривала? Някои от тях бяха доста добре ушити от правоъгълен тъмночервен брезент. Нова индустрия — покривала за бензинови колонки. По празните участъци асфалт няколко малки сергии предлагат ягоди и ранни круши. Един висок знак приканя към квадратна циментова сграда встрани от пътя; Заека си спомня времето, когато там се извисяваше огромната фигура на господин Фъстък, сочещ към ниското магазинче, където в стъклени кутии бяха наредени солени ядки, лешници, бразилски ядки и цяло кашу, а натрошените ядки бяха на по-ниска цена. Даймънд Каунти се славеше със своите ядки, но явно това не беше достатъчно, щом магазинчето беше затворено. Стените му бяха съборени, построиха сградата наново, двойно по-голяма, и я превърнаха в нощен клуб. Табелата беше пребоядисана, шапката остана същата, но господин Фъстък се превърна в гуляйджия с бяла вратовръзка и смокинг. Сега, след редица ремонти, табелата се е превърнала в зле изрисувана женска фигура, черен силует без издутини, които да напомнят за дрехи, главата й е отметната назад и големи букви ДИСКО падат в нарисувани мехурчета, сякаш теглени една по една от срязаното й гърло. Зад подобни рекламни табели износените зелени хълмове се мержелеят в маранята, бледите полета се пекат на слънцето, докато редовете царевица се сгъстяват. Королата се затопля от смесени човешки миризми. Хари си мисли за дългото бедро на момичето на задната седалка и си представя, че му мирише на ванилия. Сладолед с вкус на вагина би бил истински хит, фирма „Сийлтест“ би трябвало да го разработи.
Мълчанието на младежите го притеснява и той го нарушава:
— Каква буря имаше снощи. Чух по радиото, че подлезът при „Айзенхауер“ и Седма улица е бил наводнен повече от час.
След малко казва:
— Знаете ли, струва ми се зловещо. Всички тези бензиностанции са затворени, като че ли някой е умрял.
След още малко добавя:
— Видяхте ли във вестника, че компанията „Харшей“ е трябвало да освободи деветстотин души заради стачката на шофьорите? Скоро ще започнем да се редим на опашка за шоколадчета „Харшей“.
Момчето съсредоточено изпреварва камион на ПЕКАРНА ФРАЙХОФЕР и Хари отговаря вместо него:
— Магазините в центъра се изнасят в предградията. В центъра на града вече останаха само банките и пощата. Построиха някакви странни сергии, за да направят пазар, но нищо няма да излезе, хората още се страхуват да ходят в центъра.
Младежът кара в първата лента на трета скорост, за да набере мощност, или защото е забравил, че има четвърта.
Хари го пита:
— Усещаш ли я, Джейми? Ако искаш да обърнеш, скоро ще стигнем до пресечка.
Момичето го разбира:
— Джейми, най-добре да обръщаме. Човекът иска да се прибере вкъщи за вечеря.
Докато той намалява, за да се включи в дясното платно и да влезе в пресечката, един пейсер — най-глупавата кола по пътищата, прилича на стъклена вана, но обърната наопаки — свива вляво. Шофьорът й е дебел мексиканец в хавайска риза. Момчето удря волана в напразен опит да натисне клаксона. Наистина „Тойота“ са монтирали клаксона на смешно място — върху две малки дъги на един палец разстояние от вътрешния ръб на волана. Хари бързо се пресяга и сигнализира вместо него. Пейсерът се прибира обратно в платното си, шофьорът хвърля мрачен поглед над хавайската си риза.
Хари го упътва:
— Джейми, искам да завиеш наляво на следващия светофар, да пресечеш магистралата и да завиеш пак наляво на следващата възможна, така ще се върнем обратно.
На момичето обяснява:
— По този път е по-красиво.
Мисли на глас:
— Искате ли да ви разкажа за колата, която не притежавам? Има множество ключалки. Тези японци живеят един върху друг и са луди на тема ключалки. Не се заблуждавайте, и ние сме тръгнали натам. Аз няма да съм жив да го видя, но вие ще сте. Когато бях дете, никой не заключваше къщата си, а сега всички го правят, с изключение на лудата ми жена. Ако случайно заключи вратата, ще изгуби ключа. Една от причините да искам да отида в Япония — „Тойота“ кани някои от представителите си, но на мен ми трябва по-голям оборот — е, за да видя как се заключва хартиена къща. Поне. Не можеш да издърпаш ключа от стартера, без да отпуснеш този лост тук. Багажникът отзад се отваря с този лост. За ключалката на бензиновата капачка вече ви казах. Чухте ли за онази жена в Ардмор тази седмица, която се прередила на опашката за бензин и човекът зад нея толкова побеснял, че свалил капачката си за резервоара и я сложил на нейния резервоар така, че когато дошъл редът й, не могла да си го отключи. Наложило се да я избутат от колонката. Така й се пада, ако питате мен.
Те направиха двата леви завоя и сега се носят по пътя, а отстрани полето стига чак до банкета и можеха да се видят обърнатите от ралото блестящи червени буци пръст. Сградите на фирмите — „Лоунмоуърс Шарпент“, „Па“, „Дъч Куилтс“ — сякаш са били построени в някой по-ранен век от онези по шосе 111, което продължава успоредно по пътя им. Между пощенските кутии със сърцевидна или шестоъгълна форма върховете на фия са покрити с лилави цветове. Сивите като слон бензинови танкери на Брюър се издигат по гребена на хълма, ръждивата земя се подрежда в стройни редици, докато изкачват Маунт Джъдж, и я размазват по пътя. Заека се осмелява да попита момичето:
— Оттук ли сте?
— По-скоро от Галилий. Майка ми има ферма.
„А майка ти Рут ли се казва?“ — иска да я запита Хари, но се сдържа, за да не я стресне и да развали трепета на въодушевлението, на неизпробваната възможност. Опитва се да открадне още един поглед към нея, да види дали бялата й кожа е огледална и дали невинното синьо в очите й е негово, но тялото му и тясната кола му пречат. Вместо това пита момчето:
— Следиш ли мачовете на Филаделфия, Джейми? Какво ще кажеш за загубата снощи? Бова рядко допуска подобни грешки.
— Бова, онзи с голямата заплата ли беше?
Хари ще се почувства значително по-добре, когато си вземе тойотата от ръцете на този кретен. Чувства как гумите свирят при всеки завой и как изненадващата тайна се разлива в него, кръг след кръг, подобно на семе: семе, което незабелязано попада в земята и когато се захване, не може да спре да расте, да изпълва формата, за която е програмирано да следва съдбата си, неизбежна като смъртта и също толкова оформена.
— Мисля, че имаш предвид Роуз — отговаря той. — И той не помогна кой знае колко. Тази година няма да ходят никъде, избраха отбора на Питсбърг. „Пирати“ или „Мечове“, винаги побеждават. Завий наляво при жълтото ограничение. Ще ни отведе точно през шосе 111 и след това излизаш на задната страна на двора. Какво е твоето мнение?
В профил момчето има ориенталски вид — между червеното му ухо и червения му нос има голямо разстояние, блясъкът на подпухналите му очи не издава нищо. Хари винаги е смятал, че хората, които си изкарват прехраната от калта, са злобни. Джейми заявява:
— Както казах, ние просто разглеждахме. Тази кола е доста малка, но може би просто не съм свикнал с нея.
— Искате ли да пробвате королата? Отвътре прилича на палат, след като си бил в една от тези, въпреки че на външен вид не изглежда така, защото е само два сантиметра по-широка и пет сантиметра по-дълга.
Сам се чуди как сантиметрите се ронят от устата му. След пет години с тези коли току-виж започнал да говори на японски.
— Но ще трябва да свикнеш — казва на Джейми — с по-ниската скорост. Старите лодки сдават багажа. Хората ги продават, а ние не можем да ги препродадем. Почти половината ги продаваме на едро, а от тях правят сандъчета за цветя по первазите на прозорците. Петстотинте кинта отстъпка, които ще ти направя за твоята, са само от учтивост, вярвай ми. Обичаме да подпомагаме младите. Мисля, че този свят отива по дяволите, щом една млада двойка като вас не може да си позволи да си купи кола или къща. Щом човек не може да си стъпи на краката, па макар и на дъното на така устроеното общество, хората ще загубят вяра в системата. Шейсетте са нищо в сравнение с това, което ни предстои, ако нещата не почнат да се подобряват.
Чакълът в двора хрущи под гумите на колата. Паркират на предишното място на королата и момчето не може да намери бутона, за да измъкне ключа. Хари му го показва отново. Момичето се навежда напред нетърпеливо да се измъкне и дъхът му раздвижва безцветните косъмчета по китката на Хари. Слизайки от колата, той усеща, че ризата е залепнала на раменете му. Тримата бавно се изправят. Слънцето е все още силно, но високо в небето няколко слоести облака хвърлят сянка на съмнение относно играта на голф през утрешния ден.
— Добре караш — казва той на Джейми, изоставил надеждата за продажба. — Ела за минутка вътре и ще ти дам да прочетеш нещо.
В автосалона слънцето прониква през хартиения плакат, през който на обратно прозира надписът НИЕ ПРЕДЛАГАМЕ. Ставрос не се вижда никъде. Хари дава на момчето визитката си с надпис ГЛАВЕН и го моли да се разпише в клиентската книга.
— Както казах… — започва момчето.
Заека вече губи търпение:
— Това не те обвързва с нищо! Просто „Тойота“ ще ти изпратят пощенска картичка за Коледа. Дай, аз ще го напиша вместо теб. Собствено име Джеймс?
— Нунемахер — отговаря момчето предпазливо и му го диктува буква по буква. — Р. Д. Номер 2, Галилий.
Почеркът на Хари се е развалил през годините, дългата му ръка се движи рязко, но все още не е достатъчно дълга, за да не вижда какво пише. Има очила за четене, но от суета никога не ги носи пред хората.
— Готово — казва и небрежно се обръща към момичето: — Е, млада госпожице, а вие? Същото име ли?
— О, не — засмива се тя. — Аз не ви трябвам.
В хладните й скучаещи очи проблясва дързост. Типично по женски тя се измъква, увърта. Когато погледът й се среща с неговия, от долните й ресници и сенките от недоспиване под очите й лъха сексапил. Носът й е леко чип.
— Джейми ми е съсед, аз дойдох с него да се повозя. Щях да си търся лятна рокля в магазина на „Крол“, ако останеше време.
Нещо отдавна погребано се отразява в светлината. Днес слънчевите лъчи са плъзнали към рафта, където трофеите на „Спрингър Мотърс“ очакват да бъдат раздадени, овалните релефни украшения блещукат върху безтегловните си метално бели повърхности. Задръж си името, малка курво, още живеем в свободна страна. Но той й дава своето. Взела е визитката му от големите червени ръце на Джейми и очите й, по детински озарени, поглеждат от картичката към него и после към насрещната стена, където потъмнелите от времето стари изрезки от вестници продължават да жълтеят. Пита го:
— Били ли сте някога известен баскетболист?
Не е толкова лесно да отговори на този въпрос, беше толкова отдавна. Казва й:
— Някъде през средновековието. Защо питаш, чувала ли си името ми?
— А, не — весело излъгва тази посетителка за изгубеното време. — Просто така изглеждате.
След като си тръгват в подскачащия кънтри скуеър, Хари се запътва към тоалетната покрай кабинета на Милдред Круст и по коридора с матови стъкла, където среща Чарли, който се връща, след като е заключил отзад. Пак има дребни кражби и мистериозни несъответствия в процентите. Парите са като вода в спукана кофа: започват да изтичат веднага, след като си ги налял там.
— К’во мислиш за момичето? — Хари пита другия мъж, когато се връщат в салона.
— С тези очи вече не виждам момичетата. Дори да ги виждах, в моето състояние не мога да направя нищо по въпроса. Изглеждаше ми едра и тъпа. Дълги крака.
— Не толкова тъпа, колкото оня мухльо с нея — отбелязва Заека. — Боже, като гледа човек в какво се забъркват някои момичета, му иде да заплаче.
Тъмните вежди на Ставрос се повдигат:
— Мислиш ли? Някои смятат, че е точно обратното — казва и се захваща с документите на бюрото си. — Мани говори ли с теб за онова торино, което си взел за продажба?
Мани е началник на сервиз, нисък приведен човечец с черни точки по носа, като че ли рови с него из ежедневната мръсотия. Той естествено не одобрява Хари, който се мотае на слънце в изложбения автосалон и приема коли за продажба благодарение на брака си с щерката на Спрингър.
— Каза ми, че предницата не е регулирана.
— Сега наистина смята, че трябва да се оправят клапаните. Освен това мисли, че собственикът е превъртял километража.
— Какво можех да направя, човекът държеше книжката в ръка, не можех да му дам по-малко от стойността в нея. Ако не им дам това, което пише там, „Дайфендорфер“ или „Пайк Порше“ със сигурност ще го направят.
— Трябваше да оставиш Мани да я прегледа, само с един поглед щеше да разбере, че е удряна. А ако беше видял маймунския номер с километража, сега оня имаше да се оправдава.
— Не може ли да сложи нещо тежко на предните гуми, за да укроти вибрациите?
Ставрос търпеливо скръсти ръце върху маслиненозеленото си бюро:
— Въпрос на добра воля. Клиентът, на когото шитнеш това торино, никога няма да се върне, обещавам ти.
— Тогава какво предлагаш?
— Продай го на по-ниска цена на „Форд“ в Потсвил. Изкарай девет тлъсти стотачки от тази продажба и можеш да си позволиш да загубиш двеста кинта, вместо да караш Мани да я поправя. Той трябва да маркира частите си, за да предпази собствения си отдел, а когато частите са на „Форд“, те вече са маркирани. В Потсвил ще ги замажат с восък и ще ощастливят някое хлапе за през лятото.
— Звучи добре. — Заека иска да излезе навън, да се разхожда из вечерния въздух и да мечтае за дъщеря си. — Ако питате мен — казва той на Чарли, — трябва да продаваме американските коли на едро в момента, в който пристигнат тук. Никой не ги иска, освен черните и мексиканците, но дори и те ще се осъзнаят някой ден.
Другият мъж не е съгласен:
— Пак можеш да правиш бизнес с употребявани коли, ако ги подбираш. Фред казваше, че всяка кола си има купувач някъде, но не трябва да даваш за една замяна повече, отколкото би платил за колата в брой. Все пак това са пари в кеш, нали? Бройката е кеш, въпреки че не продаваш марули. — Той накланя стола си назад, плъзвайки длани по бюрото. — Когато дойдох на работа при Фред Спрингър през шейсет и трета, продавахме само употребявани американски коли, но пък тогава тук все още нямаше чужди марки. Колите идваха от улицата, ние ги пребоядисвахме, постягахме ги и никой производител не ни казваше на какви цени да ги продаваме. Пишехме цената с пяна за бръснене на предното стъкло и ако никой не я купеше за една седмица, я изтривахме и пишехме друга. Без мито за внос, без обезценяване на валутата, чиста работа.
Спомени. Тъжно е да гледаш как разяждат мозъка на Чарли. Хари уважително изчаква настроението му да се промени и изненадващо го пита:
— Чарли, ако имах дъщеря, как мислиш, че щеше да изглежда?
— Грозна. Като заека Бъгс Бъни.
— Щеше да е забавно да имам дъщеря, не мислиш ли?
— Съмнявам се. — Ставрос повдига дланите си и столът пада на предните си крака. — Имаш ли новини от Нелсън?
Хари рязко се обръща:
— Слава богу, не. Хлапето изобщо не пише. Последното, което чухме от него, беше, че щял да прекара лятото в Колорадо с някакво момиче, което забърсал.
Нелсън посещава колеж в Кент, Охайо, с кратки прекъсвания и му остава още една година до завършването, въпреки че миналия октомври стана на двайсет и две.
— Какво момиче?
— Един Господ знае, вече не ги броя. Всяка е по-странна от предишната. Една даже беше алкохоличка. Друга гледаше на карти. Май беше и вегетарианка, но може да е била някоя друга. Имам чувството, че ги избира такива, за да ме дразни.
— Не се отказвай от хлапето. Ти си всичко, което има.
— Господи, каква мисъл!
— Тръгвай си, аз ще довърша нещо тук и ще заключа.
— Добре, отивам да видя какво е изгорила Дженис за вечеря. Искаш ли да дойдеш да си опиташ късмета? Ще се радва да те види.
— Благодаря, но manna mou ме чака. — Майка му, самата тя вече грохнала, сега живее с Чарли в жилището му на Айзенхауер авеню и това е още едно общо нещо между тях, тъй като Хари живее с тъща си.
— Добре, пази се, Чарли. Ще се видим в понеделник на миенето.
— И ти се пази, приятел.
Навън денят все още е с цвета на старо злато като дългия живот на Хари. Той е виждал толкова лета да идват и да си отиват, че началото и краят им се сливаха, въпреки че още не знаеше имената на плевелите, които цъфтяха един след друг през целия сезон, нито пък на насекомите, които също се появяваха, ядяха и загиваха в точно определен ред. Знае, че през юни учениците излизат във ваканция и игрищата отварят, и че ако си мъж, непрекъснато трябва да подрязваш тревата, а ако си дете, можеш да си играеш навън, докато чиниите за вечеря потропват в меко осветените родни кухни, и да гледаш как луната наднича над рамото ти от все още синьото небе, а някакво сребристо петно от млечка мистериозно се е появило на коляното ти. Късмет. Продажбите на коли нарастват през юни. За дилър като Хари, който продава по триста коли годишно, това означаваше двайсет и пет повече, като двайсет и една вече бяха уговорени, а шест предстоеше да се продадат през близките няколко дни. Средно осемстотин брутна печалба по двайсет и пет е равно на двайсет хилядарки, минус двайсет и петте процента компенсация на продавачите, заплати и премии, остават петнайсет хилядарки, минус между осем и десет за заплатите на онези малки сладурани, които идват и си отиват в счетоводството, една от тях се казва Киси — полякиня, преди няколко дни стигнаха дори до потъркване на интимните части и се облекчиха в онзи коридор, и наема, който „Спрингър Мотърс“ си плаща сам на себе си. Старият Спрингър не искаше да притежава нещо, което банките могат да притежават, но дори и той в крайна сметка трябваше да плати ипотеката. Господи, в наши дни лихвените проценти убиват всеки, решил да се захване с нещо, и финансовата двойна лихва, която „Брюър Тръст“ искат от години, и срещу тези дванайсет процента трябва да изчислиш два или три процента изгубени резерви. Никой не е склонен да го нарече възвръщаемост, данъчните го смятат за облагаеми доходи. Поддръжката на електричеството, която „Сън 2001 Диагностик Компютър Мани“ искат, ще глътне доста, а електрическите инструменти вече не могат да завинтят и един болт, вече имат нужда от пневматични рррррррт; и тая жега, слава богу, няколко месеца отсрочка. Шибаните араби ни избиват, а мъжете отказват да носят пуловери под палтата си. Младите механици са най-зле, казват, че не чувстват нищо с върховете на пръстите си, а здравната застраховка е убийствена и болниците поддържат живи хора, които всъщност вече са умрели, като че ли играят някаква игра за сметка на програмата за здравно осигуряване „Медикейд“ и рекламата. Често се чуди каква е ползата от това правило, за което някъде прочете, за един и половина процента от брутните продажби, но ако погледнеш на страницата на авто продажбите в неделния вестник, никога не виждаш подобна бъркотия, а изрядно изредени цени и сянката на дилъра. И както старият Спрингър каза, човекът, който става известен в Ротари Клуб и в ресторантите в центъра и голф клуба, наистина трябва да може да изкара всичко това като бизнес разходи — четиристотин седемдесетте и пет кинта, които си плаща всяка седмица, не се броят, както и костюмите, с които изглежда представителен и които си купува четири-пет пъти годишно, и то вече не от „Крол“ — не харесва продавача, защото изкара талията му прекалено широка! Уеб Мълкет знае едно малко магазинче на Пайн стрийт, където дрехите са като ръчно ушити. След това идват данъците за недвижимо имущество, а хлапетата продължават да хвърлят камъни и да стрелят с прашки по стъклените витрини отвън, трябва пак да минем на дървени табели, но националното представителство на „Тойота“ си има своите изисквания. Какъв е той, да кажем деветмесечни общи разходи, постоянни и непостоянни, остават четири чиста печалба, извади още хиляда от тях за инфлация и дребни кражби и пак ти остават три; хиляда и петстотин за мама Спрингър и хиляда и петстотин за Дженис и него плюс двете хиляди заплата, когато бедният му мъртъв баща ходеше до печатницата в седем и петнайсет всяка сутрин за четирийсет долара седмично и това не се смяташе за лоша заплата по онова време. Хари се чуди какво ли щеше да си помисли баща му, ако можеше да го види сега богат.
Луксозното му комби корола от 1978 година с пет врати е паркирано на мястото си. Води се за червен металик, но по-скоро бие на кафяво, като престояла доматена супа. Единственото слабо място на японците е усетът им за цветове — техният меден металик според Хари е кафяв, ментовозеленият металик по-скоро му приличаше на цианид, а това, на което казваха бежово, за него си беше чисто лимоновожълто. По време на войната се разпространяваха карикатури на японци с очила с дебели стъкла и той се зачуди дали това е така, дали наистина те не виждаха достатъчно добре и цветовете им се сливат като ивиците на дъгата. Въпреки това королата му е готина колица. Голяма стабилна машина, с кожа, лост за наместване на седалката за удобство на шофьора, фабрично инсталирано радио с четири колони, настроено на AM/FM/MPX вълни. Най-много се радва на радиото, докато шофира из Брюър с вдигнати прозорци, заключени врати и пуснат климатик, докато от четирите ъгъла на колата бумти дискотечна музика като от четирите ъгъла на балната зала на съзнанието. Весела и нежна, музиката напомня на Заека за песните, които пускаха по радиото, когато беше в гимназията: „Колко високо е луната“, с извисяващия се кларинет, или както го наричаха — „пръчка женско биле“, „Запиши я на Риц“ — градски песни, не като онова кънтри от шейсетте, което се опитваше да ни върне назад в спомените ни и да ни направи по-добри, отколкото сме. Чернокожи момичета с метални гласове нареждат безсмислени думи на фона на пулсиращ електронен ритъм и на него това му харесва, харесва му мисълта за тези момичета, които сигурно бяха от Детройт, в блестящи сатенени рокли, чиито цветове се преливаха под въртящите се светлини в дискотеката, и тъпите им гаджета, наредени сред публиката. Двамата с Дженис трябваше да отидат поне до онова място надолу по шосе 111 с надпис ДИСКО, покрай което днес мина за стотен път, но така и не посмя да влезе. Опитва се да си представи Дженис до цветнокожите момичета и въртящите се светлини, но те се разлетяват на различни посоки. Сеща се за Скийтър. Преди десет години двамата с Нелсън преживяха доста бурни времена и този дребен чернокож мъж. Сега Скийтър е мъртъв, разбра го през април. Някакъв анонимен тип му изпрати продълговат плик, облепен с марки, какъвто човек можеше да си купи от всяка поща. Името му беше изписано с четливи печатни букви, както пишеха счетоводителите или учителите. В плика имаше изрезка от вестник в обичайния стил на брюърския „Ват“, където Хари работеше като линотипер, докато тези машини не излязоха от употреба:
Убит бивш жител на Филаделфия
Хуберт Джонсън, бивш жител на Брюър, умря от огнестрелните си рани в Общинската болница на Филаделфия след предполагаема схватка с полицейски служители.
Твърди се, че Джонсън е стрелял, без да бъде предизвикан, срещу длъжностни лица, разследващи нарушения на закона за членуване в религиозна комуна, ръководена от самия Джонсън, чието „Свободно семейство месия“ сега включвало редица чернокожи семейства и младежи.
Постъпили са многобройни оплаквания от техни съседи по повод вдигането на шум късно през нощта и грубото им поведение. „Свободното семейство месия“ сега се помещавало на Колумбия авеню.
Джонсън — обявен за издирване
Джонсън, с последен адрес на Плъм стрийт, е познат на местните с прозвището Скийтър, но се подвизавал и под името Фарпсуърт. Той е издирван по редица обвинения, потвърдени от местните власти.
Лейтенантът от Филаделфийската полиция Роман Сурпитски информирал полицията, че той и хората му нямали друг избор, освен да отвърнат на изстрелите на Джонсън. За щастие при инцидента не са пострадали полицаи или други членове на комуната.
Служителите от отдела на майор Франк Ризо отказват да коментират случая. „Вече не се занимаваме с подобни смахнати като едно време“, съгласи се да изрази мнението си лейтенант Сурпитски.
В плика нямаше никаква бележка. Но изпращачът сигурно го е познавал, знаел е нещо за миналото му, наблюдавал го е като мъртвите от небето. Зловещо. Със смъртта на Скийтър като че ли някаква светлина се е отдръпнала от света, едно предизвикателство, обещанието, че всичко ще бъде опровергано. Скийтър беше предсказал това, смъртта му дойде рано. Когато Хари го видя за последен път, той вървеше през царевичните стърнища сред насъбралите се гарвани. Но това беше толкова отдавна, че изрезката от вестник, която държеше, беше като всяка друга новина, като изрезките от спортни вестници за неговите постижения, окачени в изложбения автосалон. Самите ние също умираме. Онази част от него, подвластна на магията на Скийтър, се беше съсухрила и смачкала. Никога не се беше сближавал с други чернокожи и, честно казано, така и не изпита страх и неудобство, ласкаеше се от вниманието на този войнствен непознат, който се беше появил изневиделица като паднал ангел. Хари имаше чувството, че този гневен мъж отново внимателно го наблюдава като под лупа. Сигурен беше, че е луд с тези безкрайни и неоснователни настоявания, и сега, когато беше мъртъв, Заека се чувстваше в безопасност.
Почтеното градче Брюър минава покрай затворените му прозорци като на филмова лента от някой ням филм, докато си седи удобно в заключената и добре оборудвана кола. Движи се по шосе 111 покрай реката до Западен Брюър, където навремето живееше със Скийтър, и след това прекосява моста по Уайзър стрийт, на името на някой си мъртъв майор, която никой вече не нарича така. След това завива наляво по Трета улица покрай няколкото жилищни блока с кабинети на офталмолози, за да избегне пазарчето с фонтани и брези, които градските архитекти засадиха по най-широката част на „Уайзър“, уж за да обновят центъра (хората се шегуваха, че са засадили двойно повече дървета, отколкото е трябвало, защото мислели, че половината няма да се хванат, но на практика почти всички разцъфтяваха, така че сега в центъра на града имаше цяла гора, където спяха пияниците и наркоманите и непрекъснато ставаха побоища). Хари минава по диагоналната Айзенхауер стрийт, през старите фабрики и железопътните депа. Железницата и въглищата бяха сърцето на Брюър. Навсякъде в този град, който навремето беше пети по големина в Пенсилвания, но сега вече е на седмо място, архитектурата подсказва за изразходвана енергия. Огромните, добре оформени комини изпускат дим от половин век. Уличното осветление не е палено от Втората световна война. Ниските блокове по „Уайзър“ стърчаха изоставени и единствената нова сграда е постройката от бели тухли без прозорци на погребалното бюро „Шьонбаум“. Старите текстилни фабрики, дадени за пласмент на дрехи втора употреба, бяха украсени с табели с надпис ЗАВОДСКИ ПАНАИР и плакати ТУК ДОЛАРЪТ ВСЕ ОЩЕ СИ Е ДОЛАР. Тези акри с мъртви железопътни релси и сервизи за коли, купчини автомобилни гуми и изоставени фургони се бяха впили в сърцето на града като огромен ръждясал меч. Всичко това беше изхвърлено през последния век от тези, които сега бяха на върха; една експлозия от все още запазени железа и тухли в град, където единствените нови сгради са погребално бюро и офисите на Бюрото по труда и военната донаборна комисия. Отвъд гробището за коли и подлеза на Седма улица, който беше наводнен снощи, булевард „Айзенхауер“ се изкачва нагоре по склона през гъсто застроени квартали с наредени в редици къщи, солидно построени със спестяванията на немски работници и жилищни кредити. Само вентилаторите полилеи с матово стъкло не отстъпват пред алуминиевите навеси и оградите „Пермастоун“, поляците и италианците са се оставили да бъдат изместени от чернокожите и испанците, които през младостта на Хари живееха в ниската част до реката. Тъмнокожи младежи, които мислеха на собствените си езици, зяпаха от триъгълните каменни веранди на старите бакалници по ъглите.
Варосани в бяло гиганти никнеха из Брюър по пресечките на „Айзенхауер“ с имена на плодове и сезони: „Зима“, „Лято“, „Пролет“, но улица „Есен“ нямаше. Преди двайсет години Заека живя на улица „Лято“ с жена на име Рут Леонард. Там стана баща на момичето, което видя днес, ако това изобщо беше дъщеря му. Нямаше измъкване — греховете ни, собствените ни семена се връщаха обратно. Диско музиката отстъпва пред „Би Джийс“, бели мъже, които прекрасно звучат като чернокожи жени. Усиленото пулсиране на „Да останеш жив“ е на фона на странното носово извиване по песента на Джон Траволта.
Хари още го възприема като един от гъзарите от класа на господин Котър, но миналото лято цяла Америка беше в краката му, всяка глупачка под петнайсет години искаше да бъде натискана от бивш гъзар на задната седалка на някоя паркирана в Бруклин кола. Сеща се как собствената му дъщеря се качва на задната седалка на королата, а краката й се оголват до задника й. Чуди се дали космите по венериния й хълм са рижи като на майка й. В онази нежна женствена извивка, от която не висеше грозен като наденица пенис с изпъкнали сини вени. Очите й бяха сини като неговите: прекрасно беше да си представя, че се е превърнал в жена, едно тайно съобщение, понесено от гените по целия този път, през всичките пристигания и отпътувалия, през всички тези години, по кървавия тунел на израстването и живота, на оцеляването. По-добре да престане да мисли за това, прекалено силно го изпълваше с безсмислено въодушевление. Понякога музиката прави същото.
Някаква кола с двойни фарове, жълт „Леман“ с голяма вертикална решетка по средата на бронята, кара толкова близо зад него, че той отбива зад една паркирала кола и пуска копелето да го задмине. Шофьорката е млада блондинка с чип нос. Напористите свине по пътищата, които му лазеха по нервите, често се оказваха млади момичета, вероятно дъщери на някой негов познат. От апатичната й изцъклена физиономия му става ясно, че не иска да бъде груба, а просто бърза за някъде. Когато Заека се научи да кара кола, по пътищата имаше само старчоци, които караха прекалено бавно, а сега май има само припрени хлапета, които ужасно бързат. „Пускай ги да те задминат“, това беше мотото му. Вероятно ще се блъснат в следващия телефонен стълб. Надява се.
Пътят му го отвежда нагоре към величествената гимназия на Брюър, наричана „Замъка“, за която си спомняше, че е построена през 1933 — годината на раждането му. Сега не биха построили подобно нещо, с тази липса на вяра в образованието и с този нулев прираст, в училищата няма достатъчно ученици и много от училищата затварят. Тук на хълма градските строители бяха подхванали имената на дърветата, тъй като годишните времена бяха само четири. От двете страни на булевард „Акация“, на изток от „Замъка“ са накацали къщи, заобиколени от тесни ивици окосена трева и умиращи от липса на светлина рододендрони.
Тук живеят по-заможните — хирурзи, адвокати и средни началници от фабриките, които не са се сетили да отидат на юг или са се заселили тук отдавна. Там, където булевард „Акация“ се вие през общинския парк, името му се променя на Ситивю Драйв[3], въпреки че с всички тези дървета, които са пораснали през годините, не е останала кой знае каква гледка; целият Брюър може да се види единствено от хотел „Пинакъл“, който сега беше място на вандализма и терора, а преди време — терен за танци и прегръдки. Лошото на мексиканците е, че се дразнят, когато белите хлапета успяват. Наобикалят колата, разбиват предното стъкло с камъни и разкъсват дрехите на момичето, докато пребиват момчето. Какъв свят, в който да пораснеш, особено за момиче. Двамата с Рут бяха ходили до „Пинакъл“ един-два пъти. Сигурно стълбите към железопътната линия вече бяха изгнили. Тя си беше свалила обувките, защото високите им токчета затъваха в чакъла между релсите, той си спомня как белите й като на градско момиче ходила се изкачваха по стълбите пред очите му и как му се струваше, че са голи само заради него. Тогава хората се задоволяваха с по-малко. В парка един превърнат в паметник танк от Втората световна война сочи с оръдието си към тенискортовете, където децата непрекъснато разкъсват мрежите, дори онези, направени от оградата на игрището. Каква разрушителна сила само притежаваха тези хлапета. И той ли е бил такъв на тази възраст? Човек иска да остави нещо след себе си. Светът обаче изглежда неразрушим и няма да те остави. Пропускай ги.
На светофара Хари завива надясно покрай къщи с триъгълни покриви и малки кулички, каквито се строяха в началото на века, когато мъжете носеха сламени шапки, правеха домашен сладолед и караха колела. След тях има универсален магазин и кино с четири зали, пред което плакат, закачен толкова нависоко, че вандалите да не могат да отчупват буквите, гласи: ИЗВЪНЗЕМЕН ЛУНЕН СКИТНИК. ГЛАВНО СЪБИТИЕ. БЯГСТВО ОТ АЛКАТРАЗ. Той обаче не иска да гледа тези филми, въпреки че харесва как косата на Барбара Стрейзънд се подвива нагоре, харесва еврейския й нос, в гласа й също има нещо еврейско, което го изпълва с трепет, сигурно имаше нещо общо с това, че са богоизбран народ, те наистина изглеждат като у дома си тук, на земята. Малкото евреи, които познава, са изпълнени с енергия. Лошото при Стрейзънд е, че ако не ходи с египтянин като Омар Шариф, то ще е с някой сприхав тип, като Райън О’Нийл; същото важи и за Уди Алън — в Даян Кийтън няма нищо еврейско, въпреки че като се замисли, и нейната коса се подвива нагоре.
Музиката спира и започват новините. Чете ги млад женски глас с безразлично носово трептене, като че ли съзнава, че губи времето на слушателите. Гориво, шофьори. Разследването на „Три-Майл Айланд“ продължава. Датата за обявяване фалита на „Скайлаб“ е отложена. „Сомоза“ също е загазила. Съдът е отказал отлагането на екзекуцията на осъдения убиец от Флорида. Бивш лидер на британската партия на либералите е оправдан по обвинения в заговор за убийството на бившия му любовник. Заека се дразни от това, но възмущението му, че този надут педал се е измъкнал, отстъпва място на любопитството му около следващата новина за някакъв лекар от Балтимор, обвинен в убийството на канадска гъска със стик за голф. „Защитата твърди — монотонно продължава носовият женски глас, — че той случайно е ударил гъската с топка за голф и след това е доубил животното със стика си, за да му спести мъките.“ Гласът заключава: „Убийство по милост или най-долно престъпление?“. Той се изсмива на глас в колата. Трябва да запомни това, за да го разкаже утре на приятелите в клуба. Утрешният ден ще бъде слънчев, уверява го прогнозата за времето. „А сега хит номер едно в страната: «Горещи неща» на кралицата на диското Дона Съмър.“
Седя тук и измъчвам сърцето си, чакайки.
Чакайки някой любим да се обади…
Заека обича припева, когато беквокалистките се включват, можеше да си ги представи как стоят на някой напечен от слънцето ъгъл с дъвка в уста:
Горещи неща.
Имам нужда от горещи неща.
Искам горещи неща.
Имам нужда от горещи неща!
Той обаче харесваше Дона Съмър повече по времето, когато песните й приличаха на тежкото дишане, пъшкане и охкане на жена, която получава оргазъм. Може и да не е била тя, а някоя стройна чернокожа мацка, но той си мисли, че е тя.
Виещият се около раменете на Маунт Джъдж път вече си има номер — 422, отвъд стръмната бездна от дясната страна се разкрива гледка към виадукта, по който навремето минаваше водата до града над черната шир на река Рънинг Хорс. Две бензиностанции бележат началото на градчето Маунт Джъдж. Вместо да продължи по шосе 422 към Филаделфия, Хари излиза от магистралата в посока центъра, покрай гранитната Баптистка църква и после нагоре по Джексън стрийт. След три пресечки излиза право на Джоузеф стрийт. Ако продължи по „Джексън“ още две пресечки, ще мине точно покрай старата си къща, близо до ъгъла с „Мейпъл“, но откакто баща му умря няколко години след майка му, Заека рядко минава оттам. Баща му някак успяваше да се справя сам с градината, чистенето и готвенето, докато емфиземът му съвсем не го повали, и човек го намираше седнал на един стол свит като шепа, която пази пламъчето на топяща се свещ. Хората, на които двамата с Мим продадоха къщата, бяха боядисали дървената ограда в ужасен виненочервен цвят и бяха закачили ултравиолетова лампа на големия преден прозорец. Бяха от вида млади хора, които смятат, че на такъв тип къщи всичко им отива, колкото и да са приятни, и че като я вземат, правят услуга на целия свят. Хари не харесваше акцента на мъжа, нито косата му и спортния му костюм, но пък харесваше цената, която плати: петдесет и осем хиляди за къща, която през 1935 е струвала на родителите му само четирийсет и две. Това правеше доста прилична сума, независимо че Мим отнесе своята половина в Невада и въпреки високите такси на агентите по недвижими имоти и адвокатските хонорари. Тези хора идват веднага щом разберат, че някакви пари сменят собственика си. Тогава беше умолявал Дженис да си купят самостоятелна къща с тези двайсет хилядарки в района на Пен Парк, в западната част на Брюър, на пет минути път от фирмата. Но Дженис не искаше да изостави майка си: семейство Спрингър ги бяха подслонили, когато нямаха собствен дом, защото къщата им изгоря, а бракът им беше стигнал дъното. На Хари му обещаваха да стане ръководител на отдела по продажби, когато татко умря, а Нелсън и без това вече беше преживял толкова много шокове, толкова много спомени все още тлееха в онази част на Брюър — следствието срещу Джил и полицейското разследване, намерението на родителите й да заведат дело чак от Кънектикът, отлагането на решението на застрахователната компания поради подозрителните обстоятелства, показанията на бедната Пеги Фознахт, че Хари е бил с нея и следователно не е могъл сам да подпали къщата. С всичко това май беше по-добре да се спотайват, да се крият зад името Спрингър в голямата измазана къща. Седмиците се превърнаха в месеци, а месеците — в години и младите Енгстръм така и не се преместиха в собствено жилище. И без това след внезапната смърт на Фред, и заминаването на Нелсън в колежа вече имаше повече място и още по-малко причини за местене. Сгушена под разклонените дървета сред набраздената морава, къщата на Джоузеф стрийт 89 напомняше на Хари за къщичката на вещицата с прозорци от захар, стени от козунаци и шоколадови вафли по дебелия полегат покрив. Въпреки че отвън къщата изглежда голяма, долният етаж е претъпкан с мебелите на роднините на мама Спрингър — Кьорнер, а щорите винаги са спуснати наполовина, освен на сенчестата задна веранда и в малката стаичка на горния етаж, която първоначално е била стая на Дженис, а после на Нелсън през петте години преди заминаването му в Кент. В къщата на Спрингър няма нито едно ъгълче, където Хари да може да диша свободно.
Той обръща колата на покрита с чакъл алея и паркира королата в гаража до морскосиния крайслер от 74-та година, който Фред подари на старата за рождения й ден, година преди да умре, и който тя кара из града, здраво стиснала волана с две ръце и с изражение, като че ли очаква в багажника всеки момент да избухне бомба. Дженис винаги паркира своя мустанг кабрио отпред на тротоара, където капещите листа на клена цапат предницата. Понякога, когато времето е топло, тя оставя покрива отворен през нощта и седалките й винаги са лепкави. Заека затваря вратата на гаража и тръгва по циментираната пътечка към задния двор, като кола в тунел, със странното усещане, че вече има две деца, а не едно.
Дженис го посреща в кухнята. Нещо не е наред. Облечена е с колосана рокля на ментовозелени райета, но косата й е все още влажна от следобедното плуване в басейна на клуба. Почти всеки ден се уговаряше да играе тенис с някоя приятелка от клубовете, в които членуваха — „Летящия орел“, нова организация, разположена по ниските склонове на гористия побратим на Маунт Джъдж с индианското име „Маунт Пемакуид“, и след това убиваше времето в клюки или игра на карти край басейна, бавно замъглявайки съзнанието си с шприцове или с водка с тоник. На Хари му харесва да има жена, която прекарва толкова време в клуба. На четирийсет и три Дженис е леко налята около кръста, но краката й са стройни и стегнати. И загорели. Имаше тъмна кожа по рождение, а сега още преди началото на юли има тен като на дивак, а ръцете и краката й са почти черни като на някое полинезийче от филм на Йон Хол. На долната й устна има остатък от червило, което беше секси, въпреки че той не харесваше как опърничаво стиска устни, докато заприличваха на тънък процеп. Все още мократа й коса откриваше високото й чело, което беше някак на петна, като кафява хартия със засъхнали капки вода. От разгорещения й вид се досеща, че се е карала с майка си.
— Какво има сега? — пита я той.
— Имаше голям скандал — отговаря Дженис. — Сега е в стаята си и каза да ядем без нея.
— Не се притеснявай, ще слезе. Но какво има за вечеря? Не виждам нищо да се готви.
Вграденият в печката електронен часовник показва 6:32.
— Хари, кълна се, щях да отида да напазарувам веднага щом се преоблека след тениса, но тогава получихме тази пощенска картичка и започнахме да се караме за нея. И без това е лято, яде се по-малко. Дорис Кауфман — бих дала всичко да си угаждам като нея, твърди, че не хапва нищо на обяд, пие само чаша студен чай, дори през зимата. Реших, че малко супа и студеното месо, което с майка отказвате да опитате, все някога трябва да бъдат изядени. А и марулите в градината растат толкова бързо, че ще трябва да започнем да ги ядем.
Беше засадила малка зеленчукова градина в задния двор на мястото, където навремето беше люлката на Нелсън. Нае един човек да разоре земята с рототилера си. Пръстта беше мека и рохка под булото на зимата и Дженис ентусиазирано работеше с греблото под прозрачните сенки на напъпилите дървета, но сега, когато лятото вече беше тук и раззеленените дръвчета засенчваха лехите, а и игрите в клуба бяха открити, тя остави градината да буренясва.
И все пак той не може да не харесва тази черноока жена, която му беше безразлична съпруга вече двайсет и три години. Той е богат заради нейното наследство и това общо знание ги споява подобно на секса, удобно и тайно.
— Салата и студено месо — любимото ми ядене — примирява се той. — Но най-напред искам да пийна нещо. Някакви зяпачи дойдоха в работата точно преди да си тръгна. Разкажи ми за картичката.
Докато той стои до хладилника и си забърква джин и битер лимон с пълното съзнание, че тези сладки коктейли увеличават калориите в алкохола и поддържат наднорменото му тегло, но се успокоява, че оскъдната съботна вечеря ще го компенсира и че може да отиде да потича, Дженис минава през тъмната трапезария в мухлясалото преддверие, където сърдитият дух на мама Спрингър витае зад спуснатите щори, и се връща с една пощенска картичка. На нея се вижда заснежен склон под късче ясно синьо небе; две малки тъмни фигури изписват със ските си спирали по снега. ПОЗДРАВИ ОТ КОЛОРАДО гласят червени букви, написани върху небето, което прилича на синя боя. На обратната страна на картичката — познатите драсканици, разкривени, като че ли момчето е било тормозено прекалено много, когато се е учело да пише, гласят:
Здравейте мамо, татко и бабо,
Маунт Джъдж е нищо в сравнение с тези планини! Няма сняг обаче, само много трева (шегичка). Уча се да летя с делтапланер. Работата не провървя, човекът се оказа голям задник. Става ли да доведа Мелани вкъщи? Може да си намери работа и няма да създава проблеми.
— Мелани? — пита Хари.
— За това се карахме с мама. Тя не иска момичето да остане при нас.
— Това същото момиче, с което отиде там преди две седмици ли е?
— И аз това се чудя — отговаря Дженис. — Май името й беше Сю или Джо, или нещо подобно.
— Къде ще спи?
— Ами, или в предната стая, или в стаята на Нелсън.
— С него?
— Е, Хари, няма да съм много изненадана. В крайна сметка той е на двайсет и две. Кога стана такъв пуритан?
— Не съм пуритан, просто съм практичен. Едно е тези хлапета да ходят на планина и да тренират делтапланеризъм или каквото там правят, а съвсем друго е да си носят тревата и гаджетата в родното гнездо. Тази къща е доста странна, знаеш. И без това е прекалено тясно и човек не може нито да кихне, нито да пръдне, пък камо ли да прави секс, без всички да го чуят; честно казано, ние двамата и мама сме си добре. Помниш ли как, докато беше в гимназията, той заспиваше и радиото свиреше до два през нощта? Леглото му е тясно за него самия, да не би да предлагаш да им купим с Мелоди спалня?
— Мелани. Не знам, може да спи на пода. Имат си спални чували. Може да я настаним в предната стая, но знам, че няма да спи там. И ние нямаше да го направим. — Замъглените й тъмни очи са втренчени отвъд него назад към времето. — Хабяхме цялата си енергия да се промъкваме из разни коридори и да се натискаме на задните седалки на колите, и просто си мисля, че можем да спестим това на децата си.
— Имаме едно дете, не деца — отговаря й той студено, докато джинът нахлува в гърлото му. Някога имаха деца, но малката им дъщеричка Беки умря. Жена му беше виновна.
Виновна беше и за цялата изстискана и нащърбена форма на живота му; заставаше като стена пред свободата му на всяка крачка.
— Виж какво — казва й той, — от години се опитвам да се измъкна от тази шибана депресираща къща и не искам този безпомощен арогантен глупак, който сме отгледали, да се връща тук и да ме принуждава да остана. Тези деца смятат, че светът е създаден, за да им служи, но на мен ми писна да се мотая в очакване да обслужвам някого.
Дженис се изправя срещу него, без изобщо да трепне, скрита зад загара си от голф клуба.
— Той е наш син, Хари, и ние няма да му откажем само защото тя е от женски пол. Ако ставаше въпрос за някой приятел на Нелсън, изобщо нямаше да се вълнуваш толкова, вбесява те фактът, че става дума за приятелка, приятелка на Нелсън. Ако беше твоя приятелка, горният етаж нямаше да ти се струва прекалено пренаселен, за да пърдиш. Той е мой син и аз го искам тук, щом той желае да е тук.
— Нямам никакви приятелки — възрази той, но звучи жалко.
Да не би Дженис да намеква, че трябва да си има. Жените, щом се стигне до секс, се превръщат в чудовища. Мръсник си, ако ги чукаш, мръсник си и ако не ги чукаш. Хари тръгва към трапезарията и стъклата на входната врата потреперват. Той извиква към тъмното мръсно стълбище срещу входа:
— Хей, Беси, слез долу! На твоя страна съм!
Следва тишина като от Господ горе на небето, после проскърцване на легло, освободено от тежестта си, шум от бавни провлечени стъпки по тавана към началото на стълбището.
Госпожа Спрингър тътри подутите си крака по стълбите и нарежда:
— Тази къща е моя по закон и това момиче няма да прекара и една нощ под покрива, за който бащата на Дженис зароби дните си, за да запази над главите ни.
Стъклата на входната врата отново потреперват. Дженис е влязла в трапезарията. Процежда през стиснати устни, досущ като майка си:
— Майко, ти нямаше да държиш този огромен покрив над главата си, ако не бяхме ние с Хари да си делим разноските. Това е голяма жертва от страна на Хари, човек с такъв доход да няма собствена къща, и ти нямаш право, да забраняваш на Нелсън да си дойде вкъщи, ако иска. Нямаш право, майко!
Закръглената стара жена с пъшкане си проправя път до площадката, поколебава се на третото стъпало от входа към трапезарията и с разтреперан от сълзи глас казва:
— Ще съм щастлива да видя Нели, когато иска, обичам това момче от цялото си сърце, въпреки че от него не излезе това, за което с дядо му се надявахме.
Колкото по-трогателна иска да изглежда старата жена, толкова повече Дженис се ядосва:
— Сега, когато не може да си каже мнението, винаги намесваш татко, но докато беше жив, той беше много гостоприемен към Нелсън и приятелите му. Спомням си как по време на онова барбекю в задния двор по случай завършването на Нелсън, след като татко вече беше получил първия удар, се качих при него да го питам дали му пречи шумът и той ми каза с онази негова иронична усмивчица — сега и нейният глас започва да трепери от напиращите сълзи, — че шумът от младежки гласове му действа добре на сърцето.
Заека все още ясно си представя онази бърза изплъзваща се усмивка на продавач. Като джобно ножче без щракащия звук.
— Барбекю в задния двор е едно нещо — възразява госпожа Спрингър, влачейки мръсните си пантофи по последните три стъпала, вперила поглед право в дъщеря си, — курва в леглото на момчето е съвсем друго.
Хари решава, че това за старата е доста модерен изказ и се разсмива с глас. Дженис и майка й са нисички жени; те го зяпват с еднаквите си лица с шоколадови очи и устни като цепки, подобно на две кукленски глави, забити на еднакви прътове.
— Не знаем дали момичето е курва — извинява се той. — Всичко, което знаем, е, че се казва Мелани, а не Сю.
— Нали каза, че си на моя страна — казва госпожа Спрингър.
— Да, мамо, на твоя страна съм. Не виждам защо хлапето трябва да се прибира вкъщи с гръм и трясък, дадохме му достатъчно пари, за да се установи там, искам да се научи да се оправя сам. Няма да му позволя да се шляе наоколо цяло лято.
— О, твоите пари — напада го Дженис, — само за това мислиш. А какво си направил ти, освен да се мотаеш наоколо? Баща ти ти намери една работа, а моят ти даде друга, не смятам, че това е голямо постижение.
— Не мисля само за това — започва той неубедително, но тъща му го прекъсва.
— Хари не иска самостоятелна къща — заявява мама Спрингър на дъщеря си. Винаги, когато се развълнува или се страхува, че ще остане неразбрана, лицето й подпухва и става на петна. — Има доста лоши спомени от времето, когато двамата излязохте да живеете сами.
Дженис е непоколебима, контролира положението.
— Майко, не знаеш нищо за това. Не знаеш нищо за живота. Седиш в тази къща, гледаш идиотски игри по телевизията и говориш по телефона с онези от приятелите ти, които още не са пукнали, и се опитваш да съдиш мен и Хари. Не знаеш нищо за живота сега. Нямаш никаква представа.
— А да не би това, че играеш в клуба с богатите си приятелки и се прибираш пияна всяка вечер, да те прави по-умна? — отвръща й старата, като се държи с една ръка за топката на парапета, сякаш за да облекчи болката в глезените си. — Прибираш се вкъщи прекалено замаяна, за да приготвиш прилична вечеря на мъжа си, и искаш да доведеш в къщата ми някаква скитница, при положение че аз въртя цялото домакинство, въпреки че едва си стоя на краката. Аз съм тази, която ще стои тук с тях, ти ще си караш колата. Какво ще кажат съседите? Ами хората в църквата?
— Не ме интересува, дори да кажат нещо, макар че не ми се вярва — отвръща Дженис, — и е направо смешно да намесваш църквата. Последният свещеник в „Сейнт Джон“ избяга с госпожа Екенрот, а този е такъв педал, че ако имах малко момче, не бих му разрешила да ходи на неделните му служби.
— Нели и без това не ходеше редовно — спомня си Хари. — Казваше, че го заболява главата.
Иска да прекрати спора между двете, преди да се е превърнал в огорчение. Съзнава, че трябва да сложи край на всичко това, да си купи собствена къща, преди да му свърши бензинът. С камъни отвън, облицована с дървена ламперия отвътре и със закътана всекидневна — това е мечтата му.
— Мелани — казва тъща му. — Какво име е това? Звучи ми чернокожо.
— О, мамо, не изваждай всичките си предразсъдъци. Седиш и се хилиш на „Джеферсънови“, като че ли си член на семейството им, а Хари и Чарли пробутват всичките си стари брички на негрите. Щом им вземаме парите, трябва да приемаме и останалото, което ни предлагат.
„Има ли вероятност Мелани наистина да е чернокожа“, — развълнувано се пита Хари. Малки шоколадови бебенца. Скийтър щеше да бъде много доволен.
— Както и да е — продължава Дженис и изведнъж изглежда състарена, — никой не казва, че момичето е черно, знаем само, че тренира делтапланеризъм.
— Да не би да е другата? — пита Хари.
— Ако тя дойде, аз си тръгвам — заявява Беси Спрингър. — Грейс Стул има доста свободни стаи, сега, когато Ралф умря, и неведнъж ми е предлагала да живеем заедно.
— Майко, това, че си молила Грейс Стул да те приеме да живееш при нея, е унизително.
— Не съм я молила, идеята ни дойде естествено. Обаче очаквам да откупите моя дял, а цените в квартала доста скочиха, откакто забраниха камионите да минават оттук.
— Мамо. Хари мрази тази къща.
С надеждата да успокои атмосферата той изрече:
— Не точно я мразя, просто мисля, че горе няма място…
— Хари — отговаря му Дженис, — защо не отидеш да набереш малко марули от градината, както бяхме решили, за да вечеряме?
С удоволствие. Радва се да излезе от тази къща, от хватката на тези жени, от горещината, която излъчваха. От дивия начин, по който се нахвърляха една срещу друга и намесваха призраците на мъртвия татко, на заминалия Нелсън, те дори говорят за него, като че ли е призрак, а не стои пред тях. Не е естествено майка и дъщеря да делят една къща. Кръвта трябва да тече като водата, иначе се затлачва. Старата Спрингър, която си беше пълничка, с дебели като наденички китки и глезени, сега е подпухнала като онези филмови звезди, които си слагат памук в бузите, за да изглеждат стари. Лицето й не само е по-подпухнало, но и по-широко, като че ли някаква отвертка раздалечава костите на черепа й отвътре, а очите й стават все по-малки. Същото се случва и с Дженис, и независимо че се опитва да се поддържа, няма как да се пребори с наследствеността. Заека осъзнава, че сега понякога гласът на собствения му баща ехти в главата му, когато е уморен.
Вкусът на битер лимона се уталожва в устата му и с лека алуминиева кошничка в ръка той се спуска по тухлените стъпала към освежаващия простор. Чувства как звуците на квартала се процеждат през него и гласовете в главата му утихват. Тъмната зеленина е влажна от настъпващата вечер, макар че блясъкът на този дълъг ден изненадва погледа му над сенчестите корони на дърветата. Покривите и капандурите нащърбват синевата, която придобива кафеникав оттенък; електрическите жици и антените оставят отпечатъците си в мекотата отвъд; няколко лястовици се стрелкат в края на деня в малкото пространство над съединените задни дворове, където само една телена ограда или ред ружи бележи отделните имоти. Ако се заслуша, може да долови потракването на съдове и звуците от игри, оживявани в това общо царство от лая на куче, песента на птица, ритмичния далечен звук на чук. Групичка лесбийки, които непрекъснато висят по разни стълби с чук в ръка и поправят нещо, обути в ботуши с метални токове и препасани с работни престилки, са се настанили няколко къщи по-надолу. Могат да поправят всичко, от водосточни тръби до врати на килери: страхотно. Понякога той им маха в сумрака, докато тича, но тези същества от друг вид нямат какво да му кажат.
Заека отваря портичката, която скова преди две лета, и влиза в оградения правоъгълник със зеленчуци. Марулята вирее между редове зелен боб с проядени от бръмбари листа, чиито стъбла се разпадаха при докосване, и редовете с моркови, почти изгубили се сред нашествието от живовляк и бурени, тученица и избуяли плевели с бяло-жълти цветове, които растяха с по няколко сантиметра на нощ. Плевят се лесно, корените покорно поддават, но те са толкова много, че след няколко минути той се отегчава да ги изскубва, да изтръсква влажната пръст от корените им и да ги трупа на купчинки покрай телената ограда като бариера срещу настъпващия треволяк. Тревата, която отказва да расте по моравата, където я садиш, тук вирее в изобилие. Отвратително много семена, природата е жестоко задушаваща. Отново се сеща за растящия брой умрели, които познава, и за живото дете с дълги бели крака, покачени на високи коркови токчета, което, ако не беше негово, си имаше баща, и за другото дете, несъмнено негово, у което гените прозираха дори в онзи бърз уплашен поглед и което заплашва да се върне. Заека отскубва по-едрите марули (но не и онези в дъното, които бяха станали толкова големи, че сигурно бяха жилави и горчиви) и търси в сърцето си приветствие и любов, с които да посрещне сина си. Вместо това открива кълбо от опасения с форма и тъкан на хавлиена кърпа, извадена от сушилнята прекалено рано. Разравя стотиците спомени, някои живи като снимки и също толкова безсмислени, таени в съзнанието по някакви негови си причини, и други прости факти, неща, за които знае, че са истина, но няма спомени. Животът ни избледнява зад нас, преди да умрем. Беше сменял пелените на момчето в апартамента на върха на Уилбър стрийт, беше прекарал с него няколко щури месеца в едно ябълковозелено ранчо на име „Виста Кресент“[4] 26 в областта Пен Вилас. Тук, в дома на Джоузеф стрийт 89, беше наблюдавал как това момче се превръща в гимназист с тънки мустачки, които се виждаха само на ярка светлина, и с индийска лента на главата, защото отказваше да се подстриже, момчето с цяло състояние от рокалбуми, подредени в слънчевата стая, чиито спуснати щори сега висят над главата на Хари. Двамата с Нелсън бяха преживели толкова много и въпреки това сега синът му му се струваше по-нереален и от сбръчканите листа маруля, които докосваше и изскубваше.
Тъжно. Кой го казва? Спокойните очи на момичето, което днес се беше появило във фирмата, преследваха удължаващите се сенки. Във вцепенения му живот се беше появила една загадка. Смъртта отмерваше времето с невидимото почукване на онзи съседски чук и с всеки изминал ден той се страхува от нея все по-малко. Един японски бръмбар се мъдри върху бобено листо и с едно щракване с нокът — големи нокти с крещящо бели луни — Хари перва шареното насекомо. Умри. Вътре в къщата Дженис възкликва:
— Набрал си салата за шест души!
— Къде се дяна мама?
— В предната стая, говори по телефона с Грейс Стул. Наистина е невъзможна. Май я хваща старческо слабоумие. Хари, какво ще правим?
— Ще я караме така!
— О, чудесно.
— Скъпа, в крайна сметка това наистина е нейната къща, не наша или на Нелсън.
— О, я се застреляй. Изобщо не ми помагаш. — Някакво странно отражение мързеливо се надига в черните й, замъглени от джина очи. — Явно, че не искаш да ми помогнеш — заявява тя. — Просто ти е приятно да ни гледаш как се караме.
Вечерта минава в баналното пращене на телевизора и в потиснато раздразнение. В очакване някой любим да се обади… След като благоволи да сподели гъбената супа с неразтворени бучки, която Дженис беше притоплила, студените парчета месо, които бяха станали лигави от прекалено дълго стоене в хладилника, и огромното количество салата, която Хари набра, мама Спрингър високомерно се отправя към стаята си и затваря вратата с трясък, който сигурно се е разнесъл из квартала чак до къщата на онези лесбийки. Няколко коли, търсещи наркотици, кръстосват Джоузеф стрийт с онзи звук от мокри гуми, който кара Хари и Дженис да се чувстват самотни като на необитаем остров. Бяха отворили една бутилка „Гало Шабли“ и Дженис непрекъснато ходи до кухнята, за да си долее. Към десет часа вече се олюлява по онзи начин, който той толкова мрази. Не вини хората за множество човешки прегрешения, но наистина мрази липсата на координация, в която според него се корени всяко зло, без координация няма ред, няма връзка.
Залитайки, тя се блъска в рамката на вратата, докато влиза в стаята, и слага чашата си на страничната облегалка на дивана така, че няколко капки от питието се разливат и попиват в зацапания сив плат. Зяпат „Батълстар галактика“ и „Лодка на любовта“ с ясното съзнание, че филмите не са им по вкуса. Когато тя става да си налее още веднъж, той превключва телевизора на мача на Филаделфия. Отборът на Фили е с една точка назад от отбора на Експо. Не може да повярва, та те са толкова силни. По новините съобщават, че в Левитаун са избухнали бунтове заради бензиновата криза, хората възпламеняват бирени бутилки, пълни с бензин; всичко изглежда като в старите филми за Виетнам или Будапеща, но всъщност това се случва в Левитаун, по пътя северно от Филаделфия. На екрана се появява стачкуващ шофьор с плакат, на който пише: ШЕЛ ДА ВЪРВЯТ ПО ДЯВОЛИТЕ. А „Три-Майл Айланд“ изпускат радиоактивни неутрони надолу по пътя в другата посока. Утрешната прогноза за времето е добра, масивен антициклон продължава да доминира над района на Скалистите планини на изток към Мейн. Време за лягане.
Дълбоко в костите си Хари усеща, осъзнал го е през годините, че вечерите, когато Дженис се е карала с майка си и е пила прекалено много, иска да правят любов. През първите десет години от брака им му беше трудно да я склони. Тя не искаше да прави много неща и дори не знаеше, че хората ги правят, а точно те се бяха загнездили в съзнанието на Заека. Но след връзката й с Чарли Ставрос, горе-долу по времето, когато изстреляха човек на Луната и когато започна разкрепостяването, с настъпващата смърт, която постепенно превземаше тялото й, тя осъзна, че то не е някакъв скъпоценен съд и принцът на бял кон така и няма да дойде, Хари няма оплаквания. Всъщност, каквито и оплаквания да имаше в това отношение, те по-скоро бяха отправени към него. Някъде в началото на управлението на Картър интересът му, който досега беше доста постоянен, започна да се колебае и самоувереността му значително се разклати. Той обвинява парите, това, че най-накрая има достатъчно и е напълно задоволен; вини самите банкноти, които си стоят в банката и непрекъснато губят действителната си стойност, и това, че постоянно мисли какво да направи по въпроса. Обвинява всичко останало: отбора, мъртвите, голфа. Той започна страстно да се увлича по голфа, когато се записаха в „Летящия орел“, но така и не стана добър играч. След няколкото късметлийски удара по време на първите игри абсолютната чистота и сила, скрита в обтягането на мускулите му, така и не го направи по-щастлив. Като самия живот потокът му не може да бъде направляван насилствено и основният му принцип непрекъснато ни убягва. „Изпъни ръцете като въжета — казва си той понякога със значителен успех, и после, когато това вече не върши работа: — Прехвърли тежестта.“ Или „Не я удряй така“, или „Поддържай този ъгъл“, което означаваше ъгъла между стика и ръцете, с извити китки. Понякога си мислеше, че тайната е в ръцете или в раменете, после решаваше, че е в коленете. Когато става въпрос за коленете обаче, той не може да контролира положението. Баскетболът е някак по-инстинктивен. Ако човек се замисли как точно ходи по улицата, както при голфа, със сигурност ще падне от бордюра. И въпреки това един добър прав удар или един нежен чип[5] му носеха онова удоволствие, което изпитваше като си мислеше за някоя жена и си фантазираше, че е сам с нея на слънчев остров.
Гола, Дженис се блъска в рамката на вратата, която води от банята към спалнята им. Все още гола се промъква в леглото, където той се опитва да чете юлското издание на „Консюмър Рипортс“, и вкарва езика си в устата му. Той долавя вкус на вино, супа и паста за зъби, докато съзнанието му се опитва да претегли предимствата и недостатъците на голямото предлагане на отварачки за консерви, изложени върху цели пет страници на списанието. Отварачките на „Сънбим“ най-добре отваряха правоъгълни и нащърбени кутии, но пробиваха кутиите с кафе с такава сила, че зърната се пръсваха по кухненския плот. При другите опасно се разхвърчаваха малки метални стърготини, а челюстите стискаха толкова силно, че съдържанието на кутията се разсипваше, острието не достигаше вътрешната страна на ръба, а малкото пластмасово приспособление се износваше толкова бързо, че моделът „Екко“ С 865 К беше окачествен като неприемлив. Сред тези фини различия настойчивият като безока змиорка език на Дженис нахлува в него и го дразни. Когато беше на около трийсет години се наложи да изгорят тръбите й, за да отстранят евентуалните странични ефекти от хапчето, и сега демонът на загубата (никога повече деца, никога, никога) е придал на сексуалността й някаква фалшива живост, един деформиран порив. В присвитите й очи, докато се отдръпва от целувката, която той е отхвърлил, не личи разпознаване, личи само блясъкът на алкохола и празно недружелюбно желание. На светлината, на която се опитваше да чете, той вижда омразната състарена кожа в основата на шията й, зачервена и опъната като заздравяваща рана от изгаряне. Нямаше да я вижда толкова ясно, ако не беше с очилата за четене.
— Господи — казва той, — поне изчакай да изгася лампата.
— Обичам да е светло — настоява тя завалено. — Обичам да гледам сивите косми по гърдите ти.
Това го заинтригува.
— Много ли са? — опитва се да види под брадичката си. — Не са сиви, а просто руси, нали?
Дженис дърпа завивката до кръста му и се навежда да разгледа косъмчетата един по един. Гърдите й висят, а зърната й, неравни като хамбургери, се поклащат на сантиметър от корема му.
— Имаш тук и тук — отскубва тя всяко сиво косъмче.
— Ох, по дяволите, Дженис! Престани. — Той повдига корема си нагоре така, че зърната й се скриват, а гърдите й се сплескват към крехките й ребра. От яд, че е нарушила спокойствието му, той сграбчва косата й в юмрука си, докато с другата ръка държи списанието, от което се опитваше да чете за магнитите, и извива гръб, за да я отхвърли от тялото си върху леглото. В пиянски унес Дженис взима това за любовна игра, смъква завивката още по-надолу и възбудено опипва пениса му. Допирът на току-що измитите й ръце е студен. Следващата страница на „Консюмър Рейортс“ е напечатана в синьо и задава въпроса: „Лятно охлаждане, 1979 — климатик или вентилатор?“. Опитва се да прегледа списъка с предимствата и недостатъците на всеки начин на охлаждане (обемист и сложен за инсталиране срещу лек и преносим, скъп за поддържане срещу евтина поддръжка, вентилаторът изглежда обира всички точки), но не може напълно да се отърси от вълнението под кръста си, където тревожните пръсти на Дженис изглежда задават същия въпрос отново и отново, без да получат отговора, който търсят. Вбесен, той захвърля списанието към стената, зад която спи мама Спрингър. Внимателно сваля очилата си за четене, поставя ги на нощното шкафче и гаси лампата.
Сега настоятелната плът на жена му трябва да се състезава с внезапното му желание за сън, донесено от тъмнината. Денят беше дълъг. Събуди се в шест и трийсет и стана в седем. Клепачите му са изтънели прекалено много и той не може да понася ярката сутрешната светлина. Дори сега, към полунощ, усеща как ранното утро настъпва към него. Отново си спомня за синеокия призрак, носещ гените на Рут и неговите, и тогава си представя онази Рут отпреди толкова много време, която за първи път чука права, възкликвайки „Ей“, изненадан от красотата й, от издълженото й тяло, осветено от уличната лампа на Съмър стрийт, докато пенисът му тръпнеше, еректирал в зрялата, сочна хубост над него. Ей, тъжно му е, че едно толкова великолепно действие се е превърнало в това замъглено ровичкане на две стари тела, едното сънено, а другото пияно. Дженис вече го опипва враждебно, но пенисът му отказва да откликне; допирът й го изгаря като фокусирани през лупа слънчеви лъчи върху парче коприна, както навремето децата убиваха мравки. Хари беше гледал, но никога не беше участвал в подобно нещо. Достатъчно сме жестоки и без да го искаме. Той се дразни, че в желанието си да заблуди чувството си на изоставеност, след като се беше скарала с майка си и вероятно също се страхуваше от завръщането на сина си, Дженис не му оставяше време, през което кръвта да се събере в чатала му, както в девети клас в час по алгебра, когато седеше до Лоти Бингаман. Вдигайки ръка, за да отговори на въпроса на учителя, Лоти му разкри къдравите косъмчета под митницата си, тънката памучна блузка прилепна към еластичния й сутиен, така че пъпешовият му цвят прозираше през тъканта. Хари се притесни, че звънецът ще удари и той ще трябва да стане прав, докато все още е надървен.
Решава да засмуче циците на Дженис, за да си даде време да се стегне, но това е толкова неудобно. Пауза, на човек му е нужна пауза, която да породи импулс. Слюнката му блещука върху тъмните й форми над него: таблата на леглото им е между два прозореца, скрити от светлината на слънцето и луната от голям бук, чиито листа пропускаха оскъдната улична светлина.
— Така ми е добре — ще му се да не казва това. Добре не е достатъчно. Без сянката на насилие или обида всичко това се превръща в още една задача, още едно задължение. Като се замислиш само, че Лоти седеше там и толкова й се чукаше, че чак я сърбеше. Не беше само той. Тя пазеше между краката си мръсни желания като драсканиците по стените на кенефа, изрисувани от същите онези хлапета, които горяха мравките до смърт, докато чуеха лепкавия пръскащ се звук, когато умираха. Дали и момичетата издаваха същия звук, когато ги отвореха? Мисълта, че когато вдигаше ръка, тя знаеше, че блузата й е цялата в гънки, които подчертават върха на циците й, и че крайчето на сутиена й наднича през памучния плат под мишницата й, непосредствено до онези къдрави девствени косъмчета, и че той гледаше в очакване на това да се случи, наистина кара кръвта му да се събере там. В пипкавия напрегнат сумрак, в който мама Спрингър отнасяше в съня си своето разочарование зад тънката стена, Хари небрежно поднася втвърдения си член към ръката на Дженис.
Наркотииик.
Но блуждаещите мисли в съзнанието на Дженис са притъпили нейната пламенност и докосването й го издава. То е прекалено грубо. В отчаян опит за избавление той просъсква в ухото й:
— Духай, духай.
И тя го прави, обърната с гръб към него, главата й тежи върху корема му. Изтегнат по диагонал върху леглото, той разперва ръка като че ли за полет и я погалва по задника, по онези долни бузи, които вече не са толкова стегнати, колкото преди, и по космите, които пръстите му все по-лесно откриват. Научи се да духа, когато избяга със Ставрос, но някак не влага душата си в това. За да запази ерекцията си, той се опитва да си спомни Рут, онова екзалтирано „ей“ и как веднъж тя го погълна; но усилието му извиква подробностите за вината им през месеците, прекарани заедно, за предаденото приятелство, изоставянето му и последната горчива мъка. Дженис го оставя да се изплъзне от устата й и пита:
— За какво мислиш?
— За работа — лъже той. — Чарли ме притеснява. Толкова много се е загрижил за здравето си, че ме е страх да го помоля да свърши някаква работа. Вече сам се занимавам с повечето клиенти.
— И защо не? Даваш си два пъти по-голяма заплата от неговата, а той работи там много по-дълго от тебе.
— Да, но аз се ожених за щерката на шефа. И той можеше, но не го направи.
— Бракът не беше за нас — казва Дженис.
— А какво беше?
— Няма значение.
Той разсеяно гали дългата й коса, изтъняла от честото плуване, която се спуска по корема му.
— Две хлапета дойдоха днес — започва да й разказва той, но после се отказва. Сега, когато сексуалният й порив е отминал, членът му се е втвърдил, състезаващите се мускули на тревогата най-накрая са се отпуснали. А тя, тя цялата се е отпуснала.
— Искаш ли ме в теб? — пита той нежно, но не получава отговор. Отмества я от гърдите си и обръща отпуснатото й тяло така, че да лежат един до друг и да може да я чука отзад. Тя се разбужда само за да извика „О“, когато прониква в нея. Допуснат в това гладко място, той бавно я помпа, като придърпва завивката върху тях. Още не е достатъчно топло, за да избере между климатика и вентилатора, и двата уреда са прибрани някъде на тавана, под прашните стрехи и когато ги вдига, кръстът го боли. Така и не свикна с хладината на климатика, дори по времето, когато се смятаха за голямо чудо и само киносалоните имаха такива, привличайки зрителите от горещите тротоари с думата ПРОХЛАДА, изписана в синьо-зелено с ледени висулки.
Винаги беше смятал, че е по-добре да дишаш въздуха, който Господ ти е дал, колкото и да е гаден, и да оставиш тялото ти да се приспособи. Природата може да се приспособи към всичко, но пък като се замисли за онези лепкави нощи, за минаващите по улицата коли със звук като от мокри гуми, за хлапетата с отворени прозорци или свалени гюруци и пуснати касетофони точно когато човек се унася в дрямка, когато кожата ти настръхва при всеки допир с чаршафите и в стаята ти има комар. Членът му е твърд като камък в една спяща жена. Гали задника й, гънката, която се е притиснала към корема му, трябва пак да почне да тича сутрин, гънката между двете й полукълба и онова място вътре в нея, противоположно на зърно; през годините той постепенно осъзна, че тя няма нищо против да я гали там, и дори й харесваше да пъха ръка в дупето й, докато е под него. Сега се пипа сам и после проверява дали е още твърд; твърд е, дебел като дънер, там, където излиза от земята, в основата на корените, двете й тъмни луни го поглъщат и отпускат с тих, лепкав звук. Издължената опусната извивка на тялото й от ребрата до костите на таза плуват под пръстите му леко като плъзгането на чайка. Любовта й я е унесла, алкохолът я е отнесъл. Благословена да е пиячката.
— Джен — прошепва той, — будна ли си?
Не се дразни, че е така отритнат, още едно съзнание в леглото е допълнителна отговорност, спънка в потока на мислите му. По-нататък в този брой на списанието имаше една статия „Как да вземем заем за кола“, трябва да я прочете по професионални причини, въпреки че не го интересува особено и не може да отърси мислите си от това, че издателите са забелязали, че кафените зърна изскачат от пробитата кутия. Дженис похърква: кратко поемане на въздух като под вода, някъде в дълбините, където носът й се превръща в арфа. Огромен като нощта, задникът й го обгръща целия в тази стая, където малки петънца светлина от улицата се процеждат през шумолящия дъб и трепкат по тавана. Решава да я чука, твърдостта на члена му го убива. И без това всичко беше нейна идея. Японският бръмбар, който перна в градината, изплува в съзнанието му като изтънчен идеал. Дръж се здраво, спящо момиче. Слага три пръста на хълбока й, повдигнат като за игра. Действа тихо, за да не я събуди, но е решен да кара докрай, чисто и бързо. От оргазма скалпът му замръзва, а сърцето му спира да бие, тайничко; не е получавал такъв оргазъм от месеци. Кой казва, че му свършва бензинът?
— Ударих топката добре — казва Заека следващия следобед. — Но проклет да съм, ако отбележа удар.
Седи по зелени бански гащета на бялата маса пред клуба по голф „Летящия орел“ с партньорите си и жените им, а в случая — на Бъди Ингълфингър с гаджето му. Навремето Бъди също имаше жена, но тя го заряза заради някакъв тип, който прокарваше телефони към Уест Честер. Човек може да я разбере, защото гаджетата на Бъди са направо жалки.
— Ти изобщо някога отбелязвал ли си удар? — пита Рони Харисън толкова високо, че хората около басейна се обръщат. Заека познава Рони от трийсет години и никога не го е харесвал. Беше от онези самохвалковци, които се сапунисваха в общите бани така, че всички да ги виждат, а на баскетболното игрище подскачаше, плувнал в пот, раздавайки лакти, за да компенсира със сила липсата си на стил в играта. Но когато Дженис и Хари се записаха в „Летящия орел“, Рони вече беше там с благоприлична службица в „Щюлкил“, Мючуъл, и хубава жена, която преподаваше на третокласниците и сигурно беше истинска тигрица в леглото, защото Рони говореше само за това, беше луд на тази тема още от училище. Къдравата му медноруса коса, която беше започнала да оредява още след дипломирането, вече съвсем е оредяла по темето му, а годините и почтеността са изстискали руменината му. Кожата от слепоочията до ъгълчетата на очите му е тънка и синкава и Заека е забравил, че миглите му са бели. Обича да играе голф с Рони, защото обожава да го побеждава, което не е толкова трудно. Той удря с онзи замах, привичен за ниските набити мъже, а когато е развълнуван, често бие банани[6] и запраща топката чак в гората.
— Чух, че Хари е добър играч — меко казва жена му Телма. Тя има тясно, лесно забравящо се лице и продължава да носи онези странни старомодни, цели бански костюми с къса плетена поличка. Често замята хавлиена кърпа върху раменете или глезените си, сякаш да предпази кожата си от слънцето, и освен изгорелия й нос тенът й е равномерно жълтеникав. Вълнистата й миша коса побелява косъм по косъм. Заека не може да я погледне, без да се зачуди какво ли прави, за да е щастлив Харисън. Усеща, че е интелигентна, но интелигентните жени никога не са го вълнували.
— Поставих рекорда на Б-лигата през 1951 година — казва той, за да се защити и за да се защити още повече, допълва: — Голяма работа.
— Отдавна е счупен — Рони се чувства длъжен да обясни — от негър.
— Всички рекорди са счупени — тактично вмъква Уеб Мъркет. — Не знам, имам чувството, че разстоянията, които днешните хлапета пробягват, сякаш са се смалили. В плуването не оставят книгите с рекорди на мира. Уеб е най-възрастният от постоянната им четворка — слаб, замислен джентълмен с успокоителен сипкав глас, занимаващ се с договарянето и доставката на покривни материали. Издълженото му лице е прорязано от дълги бръчки и лешниковите му очи са почти скрити под гъстите му кехлибарени вежди. Освен това той е най-постоянният играч на голф. Единственото непостоянно нещо у него е третата му жена Синди — закръглена сладурана с гол гръб, която още мирише на ученичка, въпреки че имат две деца, момче и момиче на пет и три години. Късата й коса е мокра и сресана на една страна, като че ли току-що е изплувала от водата, а когато се усмихне, зъбите й изглеждат неестествено равни и бели на почернялото й лице с розови петна под белещата се кожа на скулите. Изглежда вълнуващо в неутралната си сексуалност, въпреки че тръпнещите й цици напират изпод триъгълните чашки на сутиена. Банският й е от онези оскъдни черни бански с тънки презрамки от раменете до мястото, където задникът се разделя, и когато долнището увисва от водата, цепката между двете й полукълба се вижда. Хари се възхищава на Уеб. Тя винаги удря добре и печели точки.
— Хранят се по-здравословно, не мислите ли? — изписуква приятелката на Бъди Ингълфингър с тънко детско гласче, което не отива на плоското й лице.
Тя е някаква физиотерапевтка, въпреки че собственото й тяло не е в особено добра форма. Момичетата на Бъди дават ясна представа на Хари за ограниченията на ергенството — стегнати малки секретарки и управителки на ресторанти, прилични на вещици бивши „деца на цветята“[7], с вързани на опашка коси и плоски гърди под бижута „Наваджо“, дебели административни асистентки от някоя от онези мрачни сгради без прозорци по „Уайзър“, където прекарват дните си в изхвърляне на компютърни разпечатки. Жени, които мухлясват в забрава с тебеширенобели крака и изкривени лица, като че ли при навършването на трийсет години някой им е нанесъл силен страничен удар. На Хари му приличат на весели, сакати пирати, но без превръзката на окото. Как, по дяволите, се казваше тази? Запознаха ги преди по-малко от час, но тогава всички бяха замаяни от играта.
Като нейно гадже Бъди не може да остави умната й забележка да виси в мъчителната тишина. Попълва празнината:
— Предполагам, че е по-скоро в тренировките. Сега дори треньорите на второкурсниците имат такава техника, която навремето имаха само най-добрите атлети, нали разбирате? В днешно време един изключителен атлет не е чак толкова изключителен, зад него има още дузина такива. Или зад нея. — Покорно поглежда към всяка от жените. Няма да се остави феминизмът да го свари неподготвен, разменял е словесни удари в прекалено много барове за самотници. — В Западна Германия и Китай така тъпчат атлетите със стероиди, че вече са заприличали на стадо говеда.
Бъди носи очила със стоманени рамки подобно на онези, с които стругарите предпазват очите си от металните стружки. Занимава се с електроника и има ум като компютър, прекалено точен. Той продължава да разяснява:
— И при голфа е същото. Разни хлапета, за които никой не е чувал, се представят по-добре дори от Палмър и Никлаус. Имам чувството, че колежите на юг ги клонират. Не можеш да им запомниш имената от един турнир до следващия.
Хари се опитва да обобщи:
— Рекордите са затова, за да се чупят. Аарон не трябваше да играе, държаха го там само за да бие рекорда на Рут. Спомням си времето, когато да пробягаш една миля за пет минути беше истинско чудо. Сега дори момичетата го правят.
— Възможностите на човешкото тяло — вмъква приятелката на Бъди, тъй като това е нейният разговор — са направо невероятни. Ако ни се наложи, всяка от нас тук може да вдигне някоя кола за предната броня например, ако детето ни е под гумите. Непрекъснато се пише за подобни случаи, а в болницата, където специализирах, лекарите дори имаха такава статистика. Не използваме и половината сила на мускулите си.
— Чуваш ли, Син? Когато затворят всички бензиностанции, може да носиш аудито вкъщи — шегува се Уеб Мъркет. — Не, сериозно. Аз например винаги съм се възхищавал на хора, които знаят по няколко езика. Ако мозъкът е като компютър, помислете си само колко сиви клетки означава това. Но там изглежда има много повече място.
Младата му жена безмълвно вдига ръце, за да изстиска водата от косата си, която е прекалено къса, за да я извие с ръце. Това движение нежно повдига гърдите й в мокрите малки бански и очертава настръхналите й зърна. Бяла хавлиена кърпа лежи в скута й, като че ли за да обезкуражава Хари да мисли за чатала й. Това, което го отвращава у момичето на Бъди, е, че има пъпки не само по брадичката и по челото, но и високо нагоре по вътрешната страна на бедрата си, като от венерическа болест. Джорджина? Джералдин? Тя продължава да говори разпалено с тънкото си гласче.
— Ами как йогите могат да се издигат над земята или да се връщат назад във времето. Едгар Кейси ни дава стотици примери. Няма нищо свръхестествено. Не мога да повярвам в Бог, защото на света има прекалено много страдание. Те просто използват човешките възможности, които всички ние притежаваме, но не развиваме. Трябва да прочетете „Тибетска книга на мъртвите“.
— Така ли? — сухо пита Телма Харисън. — Кой е авторът?
Този път всички млъкват. Зеленикавите призрачни отблясъци от басейна тревожно пробягват по лицата им, а едно дете във водата шумно си поема въздух.
— Наскоро вкъщи имахме странен инцидент. Купих един от онези модерни фотоапарати „Полароид“ SX-70, за да зарадвам децата, и не можем да му се начудим. Направо е свръхестествено да видиш как образът ти се появява пред очите ти.
— От онези, които изплюват снимката ето така — казва Синди, като кръстосва поглед и изплезва език с щракащ звук. Всички мъже се смеят.
— В „Консюмър Рипортс“ имаше статия за тях — казва Хари.
— Като магия е — продължава Синди. — Уеб направо се възбужда. Когато се смее, зъбите й изглеждат къси и едри, здравите й венци се виждат като на бебе.
— Защо ми е празна чашата? — пита Дженис.
— Победените черпят — буквално извиква Хари.
Преди години само мъжките компании бяха толкова шумни, но сега и двата пола бяха гледали достатъчно реклами за бира и бяха осъзнали, че и те трябва да изглеждат така — шумни и весели през почивните дни, в бара, на барбекюто, на плажа и в планината.
— Предишните питиета бяха за сметка на победителите — вика той, без да има нужда, като че ли е сред непознати или хора без спомени, докато няколко ръце махат на сервитьорката.
Отборът на Хари загуби от Насау, но той смята, че партньорът му е виновен. Бъди е такъв артист, дори когато бие два добри удара, той бие още три пъти към дупката. Докато Хари, както казва Бъди, беше ударил топката добре, въпреки че невинаги я удряше в права посока: „Ръцете като въжета, започни бавно отдолу и гледай топката, докато тя сякаш започне да се уголемява“. Той завърши с един удар по-малко по дългото трасе, което се вие около поточето с пясъчно оранжево дъно, обрасло с пореч, стигащо почти до моравата пред клуба. И този триумф — потрепващият приглушен звук, който топката издава, когато пада в дупката! — засенчва множество двойни резултати, постигнати от добър играч, ясната увереност в собствените си всемогъщество и безсмъртие обагря искрящата хлорирана вода, огрените от слънцето лица и тела на приятелите му и вълнистия сенчест склон на Маунт Пемакуид, там, където гората се извисява над ярките ивици окосена трева на игрището. В меката светлина на преминаващия ден той се чувства като брат на тази планина. Маунт Пемакуид беше покорена едва наскоро. През двата века, през които Маунт Джъдж господстваше над разрастващия се Брюър, близката планина беше диво, странно и злокобно място, където почивните станции фалираха или изгаряха и където се осмеляваха да ходят само планинари, влюбени и избягали престъпници. Основателите на „Летящия орел“[8] купили евтино триста акра земя в подножието на склона и докато булдозерите разравяли гнилата шума, тополите, цикориите и кучешкия дрян в калните корита, които след време щели да се превърнат в игрище за голф и тераси с тенискортове, хората казвали, че клубът ще фалира.
Окръгът вече си имал голф клуб „Брюър“ на юг от града, където ходели лекарите и евреите, а на север се намирал клуб „Тулпехокен“, скрит зад каменни стени и високи огради от ковано желязо, където играели семействата на бившите собственици на заводи и на техните адвокати. Селяните ползвали няколкото държавни игрища с по девет дупки, сгушени във фермерските земи. Но зародилата се в средите на бизнес услугите, софтуерните и новите технологии млада класа не очакваше да бъде обслужвана от бармани в ливреи в уединени стаи за игра на карти и нямаше нищо против недовършената сграда на клуба „Летящия орел“ и тенискортовете, които трябваше да метат сами. За тях изкуственият мокет, който се стелеше от стена до стена в съблекалните, беше лукс, а автоматът за кока-кола в коридора — приятна гледка. Бяха щастливи цяло лято да играят по зимните правила на недовършеното, неравно окосено игрище и да плащат за тази привилегия годишната такса от петстотин долара, която наскоро увеличиха на шестстотин и петдесет плюс цяло състояние за питиета. Години наред Фред Спрингър се беше опитвал да стане член на брюърския голф клуб — знаеше, че клубът „Тулпехокен“ беше недостижим като Колежа на кардиналите — но така и не успя. Сега дъщеря му Дженис носеше бял екип и подписваше сметките точно като наследниците на компанията за бира „Сънфлауър“ и фабриката за стомана „Франкхаузер“. Или като член на фамилията Дюпон. В „Летящия орел“ Хари се чувства във форма, пречистен, обичан; най-великият мъж на масата в този неделен ден, когато бензинът беше на привършване, той просто вдига ръка и някое момиче в униформа от обикновена зелена блуза и поличка на зелени и бели карета идва и взима поръчката му за още питиета. Не го пита за името му; всички тук го знаят. Името й — Сандра — е избродирано на джобчето на блузата й; кожата й е млечнобяла като на дъщеря му, но е по-нисичка и изнурената жена, в която ще се превърне, вече прозира зад тена на лицето й.
— Вярваш ли в астрологията? — момичето на Бъди внезапно пита Синди Мъркет. Може би Хари не помни името й, защото е лесбийка. Беше нещо с меко звучене, не Гертруд.
— Не знам — отговаря Синди, а разширените й от учудване очи изпъкват на загорялото й лице. — Понякога чета хороскопа си във вестника. Някои от нещата, които пишат, звучат доста правдоподобно, но няма ли някакъв трик във всичко това?
— Това не е трик, а древна наука. Най-древната наука на света.
Хари се дразни, че спокойствието на Синди е нарушено, и затова пита Уеб дали е гледал мача на Филаделфия снощи.
— Отборът на Филаделфия е умряла работа — подмята Рони Харисън.
Бъди се включва, цитирайки статистиката, че Филаделфия е загубила двайсет и три от последните си трийсет и четири мача.
— Аз съм католичка — казва Синди на приятелката на Бъди толкова тихо, че Хари трябва да се напрегне, за да я чуе. — И свещениците ни казваха, че подобни неща са дяволска работа.
Докато споделя това, тя опипва малкия кръст, който виси на врата й на толкова тънка верижка, че дори не е оставила бял отпечатък по загорялата й шия.
— Излизането на Бова много им повлия — казва Уеб разсъдливо и забучва още една цигара в сбръчканото си лице, повдигайки гумената си горна устна като камила. Този следобед беше спечелил осемдесет и четири точки с няколко тройни удара по тревата.
Дженис пита Телма откъде си е купила този разкошен бански костюм. Сигурно е пияна.
— Такива вече не се намират в „Кролс“ — чува я Заека да казва.
Дженис носи стар син бански от две части, с бяла жилетка в тон с белия й екип за тенис. В ръката си държи цигара и Уеб Мъркет се навежда към нея с тюркоазената си газова запалка. „Не е толкова зле“ — мисли си Хари, припомняйки си как я чука, докато спеше. Или не спеше, защото май почна да стене и след това спря да хърка. В сравнение с пасивната и изпита Телма кокалестото тяло на Дженис е пълно с енергия, капачките на коленете й напират под кожата, докато се навежда да запали цигарата си. Прави това с вродена грация. Уеб я уважава като дъщеря на Фред Спрингър.
Хари се чуди къде е дъщеря му през този следобед, там някъде из провинцията. Сигурно помага с вечерята, след като е нахранила пилците или каквито животни гледаха. В провинцията неделите не се различават от делниците, животните не разбират от почивни дни. Дали е ходила на църква сутринта? Рут не се занимаваше с подобни неща. Изобщо не може да си представи Рут на село. За него тя представляваше града, онези солидни червени тухлени редици на Брюър, които приемат съдбата си. Питиетата идват. Одобрителни възклицания, като по рекламите за бира. Синди Мъркет решава да заслужи питието си с още една дължина в басейна. Когато става, по задната част на бедрата й се виждат малки квадратни отпечатъци от стола, а мокрото долнище на оскъдния й бански се е впило в двете тънки дъги под симетричните трапчинки, издълбани в кожата й като малки водовъртежи. На Хари му се завива свят от тази гледка. Нали водеше Рут в обществения басейн в Западен Брюър? Паметен ден. Мирис на трева изпод влажната хавлия, просната в сянката на дърветата до малкия басейн. Сега седят в столове от емайлирана тел, които, ако нямат възглавнички, оставят отпечатък като вафла по бедрата ти. Планината се приближава. Слънцето отвъд града почервенява, обагряйки в злато върховете на дърветата, които приличат на грива по гребена на Пемакуид, и сгъстява тъмнината между короните им в полюшващата се гора, която покрива земята между билото и игрището като мек килим. В отдалечения му край все още има играчи, дребни като мравки. Докато очите му привикват с далечината, Синди се гмурка и няколко капки опръскват голите гърди на Хари, широки като огряната планина. Съставя наум думите: „Вчера, докато се прибирах, чух по радиото една смешна случка…“.
— … ако имах хубави крака като твоите — искрено казва на Дженис жената на Рони.
— О, но ти имаш прекрасна талия. Аз понапълнях с годинките. Хари казва, че приличам на кисела краставичка. — Кикот. Първо започва да се киска, после започва да заваля.
— Изглежда ми заспал.
Той отваря очи и казва:
— Вчера, докато се прибирах, чух по радиото една смешна случка.
— Трябва да уволнят Озарк — настоява Рони на висок глас. — Той е загубил уважението им. Докато не го консервират и не продадат Роуз, Филаделфия са УМРЕЛИ, мъртви.
— Слушам те — казва ужасната приятелка на Бъди, така че Хари трябва да продължи.
— Ами, говорителката по радиото съобщи за някакъв лекар от Балтимор, който убил една гъска със стик за голф на самото игрище.
— Гъска за голф — киска се Дженис.
Някой ден ще вземе един голям камък и с огромна наслада ще смачка черепа й с него.
— Къде чу това, Хари? — пита Уеб Мъркет, включвайки се късно, но учтиво наклонил издължената си глава, примижавайки с око, за да избегне дима от цигарата си.
— Вчера по радиото, докато се прибирах вкъщи — отговаря Хари, съжалявайки, че изобщо беше споменал за това.
— Като говорим за вчера — Бъди просто се чувства длъжен да го прекъсне, — видях опашка за бензин дълга пет пресечки. На онази бензиностанция на „Съноко“ на ъгъла на „Еш“ и Четвърта улица, опашката продължаваше по Четвърта до „Бътънууд“, после по Пета и оттам обратно до „Еш“, а друга опашка се беше извила от отсрещната страна на „Еш“. Дори имаше регулировчици. Не можех да повярвам, колите продължаваха да се редят. Пет шибани пресечки.
— Един голям дилър на петрол за битови нужди, който ни е клиент — казва Рони, — твърди, че имат достатъчно суров петрол, но просто са решили да спрат кранчето на бензина, за да произвеждат повече нафта за отопление. Според тях зимата е вече тук. Попитах тоя тип какво ще стане със средностатистическия шофьор, а той ме изгледа странно и каза: „Да ходи на майната си, вместо да кара всеки уикенд до плажа на Джърси“.
— Рони, Хари се опитва да ни разкаже нещо — казва Телма.
— Няма значение — отговаря той, наслаждавайки се на продължителното внимание, на комедията на забавянето.
Слънцето огрява планината. Вторият джин циркулира във вените му, приповдигайки настроението му. Обожава тази компания, неговата компания и компаниите на съседните маси, които спокойно могат да се смесят с тях, всеки познава всекиго, дори децата в басейна, които все някой ще спаси, даже онази спасителка с карамелен тен, която правеше балончета с дъвката си, да не беше на смяна. Обожава факта, че всичко това е на кредит, че клубът не си иска парите до десето число всеки месец.
Започват да му се молят.
— Хайде, Хари, не ставай гаден — казва му приятелката на Бъди. Тя му знае името, значи и той трябва да разбере нейното.
Гретхен, Джинджър. Може това по бедрата й да не са пъпки, а обрив от шоколад или коприва. Изглежда алергична с това хлътнало лице, сякаш има трудности с дишането. Всеки си има своите недостатъци.
— Ами, някакъв лекар — отстъпва той — е хвърлен в затвора за това, че убил някаква гъска със стика си за голф на самото игрище.
— Кое игрище? — пита Рони.
— Знаех си, че ще ме питаш — отговаря Хари. — Ако не ти, то някой друг глупак.
— Сигурно с някой клин — вметва Бъди — право в гърлото. Аз бих й откъснал главата на място.
— Прекалено му е къса дръжката, нямаше да можеш да се приближиш достатъчно — спори Рони. Той примижава, като че ли да премери някакво разстояние. — Бих казал номер пет или дори четири ще е подходящият стик. Хей, Хари, какво ще кажеш за онзи удар с железния стик, който забих в петнайсетата дупка чак от другата страна на пясъчния ров? Все още е в неравната част на игрището.
— Бутна я с лакът — отговаря Хари.
— Какво?
— Видях те да побутваш топката, за да я насочиш.
— Дай да се изясним. Да не би да казваш, че съм излъгал?
— Нещо такова.
— Доразкажи ни историята, Хари — казва Уеб Мъркет, като пали нова цигара, за да подчертае търпението си.
Джинджър е на игрището. Телма Харисън го зяпа зад огромните си кафяви слънчеви очила и това го разсейва.
— Е, защитата на лекаря била, че неволно е ударил гъската с топка за голф и толкова лошо я ранил, че е решил да я довърши със стика си, за да й спести мъките. След това говорителката каза, тогава ми се стори много сладко, нали знаете беше жена…
— Чакай малко, скъпи, нещо не разбирам — прекъсва го Дженис. — Искаш да кажеш, че той е хвърлил топката към гъската?
— Боже Господи — извиква Заека, — колко съжалявам, че изобщо започнах да разказвам това. Хайде да си ходим.
— Не, разкажи ми — казва Дженис паникьосана.
— Той не е хвърлил топката, гъската е била на игрището, вероятно в някое езерце или на алеята и онзи тип е бил…
— Може да е бил вторият му удар и да я е праснал — предполага Бъди.
Безименната му приятелка се оглежда и пита с онзи фалшив момичешки глас:
— Разрешено ли е на игрището да има гъски? Искам да кажа. Може да ви звучи глупаво, Бъди е първият играч на голф, с когото излизам…
— На него ли викаш играч на голф? — прекъсва я Рони.
Бъди казва:
— Четох за някакво игрище в Аляска, където се разхождат северни елени. Може да е било в Швеция.
— Чувал съм за лосове по игрищата в Мейн — казва Уеб Мъркет. Снишаващите се слънчеви лъчи пламтят в извитите му вежди. Изглежда тъжен. Сигурно и той усеща действието на алкохола, защото продължава да бръщолеви: — Чудя се защо никога не сме чували за шведски играч на голф. Чували сме за Бьорн Борг и онзи скиор Стенмарк.
Заека решава да довърши започнатото:
— И говорителката казва: „Убийство по милост или най-долно убийство?“.
— Ох! — възкликва някой.
Рони се преструва, че мисли:
— Трябвало е да играе с дървен стик номер четири и да довърши гъската с крак.
— Никой не чу края на разказа — протестира Хари.
— Аз го чух — казва Телма Харисън.
— Всички го чухме — обажда се Бъди. — Просто за мен това е голямо нещастие — продължава той строго зад очилата си с метални рамки, така че първоначално жените решават, че говори сериозно. — Никой тук, абсолютно никой не показа съчувствие към бедната гъска.
— Някой е показал достатъчно съчувствие, за да изправи човечеца пред съда — отбелязва Уеб Мъркет.
— Явно се намирам сред хора, които въпреки че се преструват на либерални и толерантни, в действителност са против гъските — оплаква се Бъди неумолимо.
— Кой, аз ли? — пита Рони високо, с глас като на гъска.
Заека мрази подобни шеги, но другите изглежда ги харесват, включително жените.
Синди е излязла от басейна, покрита с блестящи капчици вода. Стои там, а банският й е малко накриво, тя го оправя и се изчервява от смеха им.
— За мен ли говорите? — Малкото кръстче блещука на врата й. Ходилата й изглеждат бледи върху плочките около басейна. Интересно колко бяла остава горната част на ходилата.
Уеб прегръща широкия ханш на съпругата си.
— Не, мила. Хари ни разказваше някаква тъпа гъша история.
— Разкажи ми, Хари.
— Не сега, никой не я хареса. Уеб ще ти я разкаже после.
Сандра се приближава в зелено-бялата си униформа.
— Госпожо Енгстръм.
Тези думи стряскат Хари и той има чувството, че майка му е възкръснала.
— Да? — отговаря Дженис делово.
— Майка ви е на телефона.
— О, боже, сега какво? — Дженис се изправя, олюлява се леко и си придава нормален вид. Взима плажната си хавлия от облегалката на стола и я омотава около ханша си, за да не се разхожда само по бански пред множеството посетители на клуба.
— Какво мислиш, че става? — пита тя Хари.
Той свива рамене.
— Може би иска да разбере какво месо ще ядем довечера.
Умишлено я бодва пред всички. Ужасната приятелка се изкисква. Хари се засрамва и се замисля за ръцете на Уеб около бедрата на Синди. Тази компания може да провали брака ти, ако й позволиш. Не иска да става сантиментален. Дженис нарочно му казва:
— Скъпи, ще ми поръчаш ли още една водка с тоник, докато се върна?
— Не. — И допълва по-меко: — Ще си помисля.
Но хладината между тях е станала явна на цялата компания.
Мъркетови си казват нещо и решават, че май е станало време да си ходят, за да освободят тринайсетгодишната си детегледачка, дете на техен съсед. Същата светлина, която запали веждите на Уеб, сега осветява тънките косъмчета по настръхналите бедра на Синди. Без да се намята с кърпата си, тя се отправя към дамската съблекалня, бледите й крака оставят мокри стъпки по сивите плочки.
Чакай, чакай, неделята, уикендът не може да са свършили, в чашата остава още една златиста глътка. Върху прозрачната повърхност на масата, заобиколена от метални столове, чашите с напитки са отпечатали една призрачна мрежа от кръгове, които се виждат на светлината на залязващото слънце. Какво може да иска майката на Дженис? Обажда им се от един тъмен стар свят, който Хари помни, но иска да остави заровен, един свят на много дрехи и непроветрени преддверия, на кофи с въглища и тесни къщички със злобно спуснати щори, където фермерите вършат тежката работа, а собствениците на фабрики управляват града и земите. Тук майки завиват с хавлии излезлите си от водата зъзнещи деца. Хавлията на Синди виси на празния й стол. На Заека му се иска да е хавлиена кърпа под дупето на Синди. От тази мисъл устата му пресъхва. По нейния чатал няма никакви пъпки. Небеса! Поглежда нагоре и вижда планината да закрива слънцето, въпреки че столовете пускат дълги ромбовидни сенки. Бъди Ингълфингър говори на Уеб Мъркет разпалено с приглушен глас:
— Запитай се някога кой печели от инфлацията. Задлъжнелите, отрепките на обществото. Правителството също печели, защото събира повече данъци, без да е вдигнало ставките. Кой не печели? Хората с пари, онези, които си плащат сметките. И затова — гласът му се превръща в затворническо съскане — тези хора изчезват като червените индианци. Защо да работя — пита той Уеб, — когато парите излизат направо от джоба ми за добруването на онези, които не работят?
Хари оставя мислите си да блуждаят по планинския хребет, където облаците се вдигат като пара. Като по даден знак Маунт Пемакуид се слива с лятното небе, въпреки че басейнът вече е в сянка. Телма весело говори на приятелката си:
— Астрология, хиромантия, психиатрия — аз съм за всичко това. За всичко, което ти помага да оцелееш.
Хари мисли за собствените си родители. Те трябваше да членуват в някой клуб. Изживяха дните си в постоянна борба. Мама на нож със съседите, татко и съюзът му в омраза срещу собствениците на печатарската фабрика, където похаби живота си. И двамата презираха малкото приятели и роднини, които се опитваха да поддържат някакви контакти с тях. Четиримата — мама, татко, Хари и Мим — срещу целия свят, изпитвайки вина, ако потърсят приятел извън семейството. „Не се доверявай на никого: Анди Мелън не го прави, аз също.“ Милият татко. Така и не успя да изплува. Заека се носи над този стар запомнен свят богат, спокоен.
Бъди продължава огорчено:
— Парите, които излизат от един джоб, отиват в друг, не се изпаряват. Важните клечки забогатяват от това.
Един стол остъргва плочките и Заека чувства, че Уеб се е изправил. Гласът му идва отвисоко, тържествен и успокоителен:
— Явно единственото решение е сам да станеш важна клечка.
— Да, бе — казва Бъди със съзнанието, че го пренебрегват.
Едно петънце, някаква птица, може би митичният орел, но не, по-скоро ястреб, ако се съди по неподвижните му криле, флиртува в полета си с назъбения златистозелен хребет на планината над него като петънце на снимка от „Кодак“ или отвъд него извън погледа, докато синият облак се разгръща безкрайно и могъщо. Още един стол остъргва плочките. Чува името си. Дженис остро извиква: „Хари“.
Той бавно свежда поглед от тази величествена гледка и докато очите му привикнат, усеща внезапна болка в главата си, малко артериално бодване: вероятно мъжете започват да умират с подобни незначителни, необясними болки, някои бавно, като че ли са стъпкани от котка, а други бързо, като че ли са сграбчени от ястреб. Рак, инфаркт.
— Какво искаше Беси?
Дженис е задъхана, леко разтревожена.
— Казва, че Нелсън се е върнал. С момичето.
— Мелани — изрича Хари, доволен, че помни. Споменът за това го подсеща и за името на приятелката на Бъди. Джоан.
— Беше ми приятно да се запознаем, Джоан — казва й той за довиждане, стискайки ръката й. Прави добро впечатление. Хвърля сянка.
Докато кара към къщи мустанга кабрио на Дженис със спуснат гюрук, въздушната струя ги връхлита и създава илюзията за голяма и опасна скорост. Вятърът грабва думите им.
— Какво, по дяволите, ще правим с хлапето? — пита я той.
— Какво искаш да кажеш?
С развяна от вятъра тъмна коса Дженис изглежда съвсем различна. Присвила очи срещу порива на вятъра, с издадена горна устна, тя придържа коприненото шалче на главата си. Като Лиз Тейлър в „Място под слънцето“. Дори фините бръчки в ъгълчетата на очите й изглеждат очарователни. Още е с поличката за тенис и бялата кашмирена жилетка.
— Искам да кажа, ще си търси ли работа или какво?
— Но, Хари, той е още в колежа.
— Не се държи така обаче. — Хари има нужда да крещи. — Аз не бях един от онези шибани късметлии, които отидоха в колеж, а и те не хукваха към Колорадо да карат делтапланер и един Господ знае още какво, докато не изхарчат парите на бащите си.
— Изобщо не знаеш какво са правили. Както и да е, времената са различни. И да се държиш добре с Нелсън. След всичко, на което го подложи…
— Не само аз.
— … след всичко, което преживя, трябва да си благодарен, че още иска да се върне вкъщи.
— Не знам.
— Какво не знаеш?
— Тази работа не ми харесва. Напоследък съм толкова щастлив.
— Не бъди неразумен — казва Дженис.
От това се подразбира, че самата тя е разумна. Но едно от общите неща между тях е, че нейното объркване винаги е било в крак с неговото. Докато вятърът фучи край тях, той усеща внезапна плаха обич към нещо, което няма име. Към нея? Към живота му? Към целия свят? Идвайки от страната на Маунт Пемакуид, човек може да види разпрострелия се по планинския склон Маунт Джъдж от по-различен ъгъл, отколкото ако идва от Брюър: старата кашонена фабрика с тесни прозорци непосредствено до пресъхналите водопади, защото водата бе изпратена под земята да произвежда електричество, новите високи реклами на „Ексън“ и „Мобил“, поставени върху алуминиеви стълбове, забучени по шосе 422 като мистериозни антени, от Космоса. Множеството прозорци на къщите са обагрени в оранжево от слънцето, което струи от долината и се събира върху пясъчния връх на кулата на лютеранската църква, където Заека посещаваше неделното училище на стария свадлив фриц Крупенбах, който твърдеше, че за вярващите животът не е страшен, но за неверниците няма спасение и покой. Няма покой. Надписът ГЪСТО ЗАСЕЛЕН се мъдри върху една табела. Намалявайки скоростта, Хари решава да сподели с Дженис:
— Снощи бях започнал да ти разказвам, че вчера във фирмата дойде една двойка и момичето ми напомни за Рут. Даже изглеждаше горе-долу на такава възраст. Беше малко по-слабичка и не говореше точно като нея, но в нея имаше нещо, не знам точно какво.
— Богатото ти въображение, ето какво. Разбра ли как се казва?
— Попитах я, но не ми каза. Беше доста сладка. Като че ли флиртуваше, но човек не може да е сигурен.
— И ти мислиш, че това момиче е твоя дъщеря.
От тона й разбира, че не е трябвало да й казва.
— Не съм казал точно това.
— А какво точно каза? Казваш ми, че все още си мислиш за онази стара торба, която чукаше преди двайсет години, и че сега двамата с нея имате мила малка дъщеричка.
Поглежда към Дженис и тя вече не му прилича на Елизабет Тейлър със здраво стиснатите и набръчкани устни, които като че ли са изпържени в гнева й. Ида Лупино[9]. Къде се дянаха всички готини холивудски кучки? От години на влизане в града имаше само знак „Стоп“ на ъгъла, където Джексън стрийт се спуска към „Централ“, но миналата година синът на местен жител се размаза в една кола, защото не беше спрял на знака, и градската управа сложи светофар, който обикновено само мигаше жълто от едната страна и червено от другата. Хари натиска спирачките и завива наляво. На завоя Дженис се навежда и крещи в ухото му:
— Ти си луд. Винаги искаш това, което нямаш, вместо това, което имаш. Усмихваш се мечтателно, като се сещаш за онова момиче, което не съществува, докато истинският ти син, този, който си създал с жена си, те чака вкъщи и казваш, че ти се ще да си остане в Колорадо.
— Наистина ми се ще — отвръща той, само и само да смени темата. — Но не си права, че искам това, което нямам. Даже съм доста доволен от това, което имам. Проблемът е, че понякога започвам да се притеснявам, че някой ще ми го отнеме.
— Е, това няма да е Нелсън. Той не иска нищо от теб, освен малко любов и не я получава. Не мога да разбера защо си такъв неестествен баща.
За да могат да приключат спора, преди да стигнат до къщата на мама Спрингър, той намалява по „Джексън“ под сенчестите преплетени клони на кленовете и кестените, под чиято плътна сянка денят изглежда към края си.
— Хлапето ме мрази — казва той, за да види реакцията й.
Тя отново се пали:
— Непрекъснато го повтаряш, но това не е вярно. Той те обича. Или поне те обичаше.
Там, където небето прозира между преплетените корони на дърветата, все още мъждука слаба светлина, едно проблясване, което играе по лицата и ръцете им като нощна пеперуда. Поуспокоена, тя казва намусено:
— Едно нещо да ти е ясно — не искам повече да чувам за скъпата ти незаконна дъщеря. Самата представа за нея е отвратителна.
— Знам, не мога да си обясня защо изобщо го споменах.
Погрешно беше приел, че двамата са едно цяло, и й беше доверил този негов призрак. Женените правят подобни грешки.
— Отвратително! — крещи Дженис.
— Никога повече няма да го спомена — обещава той.
Завиват по „Джоузеф“, покрай пожарния кран, който все още носи клоунския костюм на червени, бели и сини райета, който учениците му облякоха преди три години по случай двестагодишнината на града. Прясната му ненавист към нея го прави любезен.
— Да вкарам ли колата в гаража?
— Паркирай я отпред, на Нелсън може да му трябва.
Краката му натежават, докато се качват по стълбите, като че не могат да преодолеят гравитацията. Преди години двамата с хлапето преживяха нещо, за което Заека успя да си прости, но за което знаеше, че синът му никога не му прости. Едно момиче на име Джил умря, когато къщата на Хари се запали, момиче, което Нелсън беше обикнал почти като сестра. Дори повече от сестра. Но годините си минаваха, оцелелите позакърпиха положението и много други се присъединиха към мъртвите, отнесени от болести, за които само Господ имаше вина, както и за това, че онази случка вече не изглеждаше толкова тъжна. Сякаш Джил се беше преместила в друг град, където населението се разрастваше. Сега щеше да е на двайсет и осем. Нелсън е на двайсет и две. Като си помисли човек колко упреци трябва да понася Господ.
Предната врата на мама Спрингър заяжда и изскърцва след побутването. Всекидневната е тъмна и сред бъркотията от тапицирани мебели се мъдрят няколко туристически раници. Разнебитен куфар, който определено не е на Нелсън, стои на площадката на стълбището. От верандата долитат гласове. Те намаляват гравитацията на Хари и сякаш опровергават световните слухове за всеобща смърт. Той тръгва към гласовете, минава през трапезарията и кухнята към верандата с чувството, че е прекалено пиян, за да бъде достатъчно предпазлив, че е една твърде дебела, мека и широка мишена.
Листата на бука засенчват верандата. Лица и гласове се надигат от тръбната градинска мебел като облак от експлозия без звук по телевизията. Сега, когато е на средна възраст, светът все по-често се втурва към него като объркани кадри от екрана, подобно на образите, които минават пред очите ни, преди да заспим, и които означават нещо за нас само ако не се вгледаме в тях отблизо, а след това ни събуждат с шок. Момичето веднага става, къдрокосо, пълничко, с блестящи кафяви очи, които изпълват цялото й лице, и рубиненочервена усмивка с трапчинки като от картичките за Свети Валентин от началото на века. Носи дънки, които са видели какво ли не, и индийска бродирана риза, на която липсват няколко пайети. Нервното й влажно ръкостискане го изненадва.
Нелсън отпуснато става. Обичайното му тревожно изражение е скрито зад планинския тен и той изглежда отслабнал и заякнал в раменете. Прилича по-скоро на зло куче, отколкото на малко кутре. Беше подстригал късо дългата си до раменете коса и сега тя стърчеше.
— Татко, това е приятелката ми Мелани. Баща ми, майка ми. Мамо, това е Мелани.
— Радвам се да се запозная и с двама ви — казва момичето с веселата си червена усмивка, като че ли тези обикновени думи са началото на някоя шега или малък цирков номер. Ето какво му напомня — онези малко нереални, но очевидно смели жени от цирковете, които висят на зъбите си, ходят на един крак по кадифено въже и правят подскоци в обсипаното с пайети пространство, въпреки че е облечена с онези небрежни дрехи, зад които днешните момичета се крият. Една странна стена, една огледално гладка повърхност незабавно се спуска между него и това момиче, стена на незаинтересованост, която той приема за добронамерен жест към сина си.
Нелсън и Дженис се прегръщат. Тези малки ръце на Спрингърови. Хари си спомня думите на майка си, докато гледа как ръцете на Нелсън се притискат към екипа за тенис на Дженис. Нещо в тези хитри малки лапички, в извивката на тези къси криви пръсти издава скрита сила. Ноктите му са изгризани и луните им не се виждат. Дженис е предала своя тъжен упорит навик на Нелсън: Бедните духом.
Въпреки това любовта непохватно залива колебливото пространство, когато Дженис се отдръпва, за да поздрави Мелани, и Нелсън казва „хей, тате“. Като негов баща Хари се чуди дали да се здрависат, или да го прегърне.
— Изглеждаш доста заякнал — казва Хари.
— Чувствам се като пребит.
— Как пристигнахте толкова бързо?
— На стоп, а малко след Канзас до Индианаполис с автобус.
Места, които Хари не е посещавал въпреки неспокойния си дух. Момчето продължава:
— Предната нощ прекарахме в едно поле в Западен Охайо, някъде след Толедо. Беше странно. Бяхме се надрусали с шофьора на един изрисуван камион, който ни взе, и когато ни свали, двамата с Мелани бяхме страшно объркани, трябваше непрекъснато да си говорим, за да не ни обземе паника. Земята беше по-студена, отколкото можеш да си представиш. Събудихме се премръзнали, но поне дърветата вече не ни приличаха на октоподи.
— Нелсън — извиква Дженис, — можело е да ти се случи нещо ужасно. И на двамата.
— На кого му пука? — пита момчето. Обръщайки се към баба си Беси, която седи потънала в мислите си в най-тъмното ъгълче на верандата, той казва:
— На теб няма да ти пука, нали, мамче, ако хвърля топа?
— Всъщност ще ми пука — отговаря тя високо, — ти беше зеницата на окото на дядо си.
Мелани успокоява Дженис:
— Обикновено хората са много доброжелателни.
Гласът й е странен, гърлен, като че ли току-що е спряла да се смее неистово, със стаена мелодичност. Съзнанието й сякаш е насочено към някаква далечна весела случка.
— Рядко се срещат лоши хора и те обикновено се държат добре, стига да не показваш страх.
— Какво мисли майка ти за това пътуване на автостоп? — пита Дженис.
— Мрази го — отговаря Мелани и се изсмива на глас, а къдриците й се поклащат. — Но тя живее в Калифорния. — Става сериозна, а очите й греят спокойно, като лампи. — Сериозно, това е екологично обосновано, спестява толкова много бензин. Повече хора трябва да го правят, но ги е страх.
На Хари му прилича на симпатична жаба, въпреки че тялото й, доколкото може да види под тези размъкнати дрехи, е достатъчно човешко и дори хубаво. Той казва на Нелсън:
— Ако си беше разпределил парите по-добре, можеше да си вземеш автобуса.
— Автобусите са скучни, татко, и пълни с отрепки. В автобуса не научаваш нищо.
— Вярно е — припява Мелани. — Мои приятелки са ми разказвали ужасни истории, които са им се случвали по автобусите. Шофьорите нищо не могат да направят, просто си карат и ако им заприличаш на хипи, започват да тормозят момчето.
— Светът вече не е безопасен — заявява мама Спрингър от тъмния си ъгъл.
Хари решава да се държи като баща.
— Радвам се, че успяхте — казва на Нелсън. — Гордея се, че се оправяш така добре. Ако бях пътувал из Америка повече, когато бях на твоите години, сега щях да съм по-добър гражданин. Единственият път, когато пътувах на стоп, беше, когато чичо ти ме прати до Тексас. Лубок, Тексас. В събота вечер — обяснява той на Мелани — ни пускаха по средата на едно огромно пасище. Казваше се Форт Ларсън.
Преиграва. Говори прекалено много.
— Татко — обажда се Нелсън нетърпеливо, — сега навсякъде е еднакво. Едни и същи супермаркети, едни и същи пластмасови боклуци. Няма нищо за гледане.
— Нелсън е разочарован от Колорадо — казва Мелани с веселия си глас.
— Щатът ми хареса, просто не харесвам подлеците, които живеят там.
На лицето му отново се прокрадва онова огорчено незряло изражение. Хари осъзнава, че никога няма да разбере какво се е случило в Колорадо, какво е накарало сина му да се върне при него. Също както учениците, които пред родителите си твърдят, че те не са започнали първи боя.
— Вечеряли ли са тези деца? — пита Дженис, опитвайки се да играе ролята на добра майка. Бързо се забравя.
Мама Спрингър обявява с неочаквано задоволство:
— Мелани направи страхотна салата от това, което намери в хладилника и градината.
— Много ми харесва градината ви — казва Мелани на Хари. — Малката портичка. Нещата растат толкова красиво тук.
Не може да понася чуруликането й и начина, по който през цялото време го зяпа в лицето, като че ли се страхува, че няма да разбере нещо.
— Да — отговаря, — малко е потискащо. Останало ли беше студено месо?
— Мелъни е веги, татко — заявява Нелсън.
— Веги?
— Вегетарианка — обяснява синът с типичния си хленч.
— Ааа, е, това не е противозаконно.
Нелсън се прозява.
— Май ще си лягаме. С Мелани сме спали само около час миналата нощ.
Дженис и Хари се напрягат и оглеждат Мелани и мама Спрингър.
Дженис казва:
— Ще отида да оправя леглото на Нелсън.
— Вече го оправих — казва майка й. — И леглото в старата стая за шиене. И без това няма какво да правя сама, вие двамата прекарвате все повече време в клуба.
— Как беше в църквата? — пита я Хари.
Мама Спрингър отговаря неохотно:
— Не беше много вдъхновяващо. Бяха извикали някакъв мъж от „Сейнт Мери“ в Брюър, който пееше с тънък глас като жена.
Мелани се усмихва:
— Контратенор. Навремето брат ми беше контратенор.
— И какво стана после? — пита Хари, прозявайки се. Досеща се: — Мутира му гласът.
Очите й са сериозни:
— О, не, започна да играе поло.
— Звучи ми доста интересно.
— Всъщност той ми е полубрат. Баща ми е бил женен преди.
Нелсън казва на Хари:
— Двамата с маминка изядохме месото, татко, нали не сме вегетарианци.
Хари пита Дженис:
— А аз какво да ям? В тая къща умирам от глад.
Тя пренебрегва оплакването му с царствено движение, което не притежаваше преди десет години:
— Не знам, тъкмо си мислех да хапнем нещо в клуба, когато мама се обади.
— Не ми се спи — казва Мелани на Хари.
— Може да я разведеш малко наоколо — предлага той — и може да купите по една пица, докато се разхождате.
— На запад — казва Нелсън — почти не ядат пици, непрекъснато нагъват онези отвратителни мексикански боклуци — такос и чили. Отврат.
— Ще се обадя в пицарията на Джордано, помниш ли къде е? На една пресечка от сградата на съда, на Седма улица?
— Татко, цял живот съм прекарал в този шибан град.
— Аз също. Какво ще кажете за една пица „Пеперони“? По-добре да си вземем две. Обзалагам се, че Мелани още е гладна. Една „Пеперони“ и една комбинирана.
— Господи, татко, непрекъснато ти повтаряме, че Мелани е вегетарианка.
— Да, бе, вярно, ще поръчам една обикновена. Нямаш нищо против сиренето, нали, Мелани? И гъбите? Какво ще кажеш за една пица с гъби?
— Преядох. — Момичето просто грее, гласът му като че ли е забавен от самото бреме на щастието. — Но с удоволствие ще се повозя с Нелсън, местността наистина ми харесва. Толкова е тучно и къщите са спретнати.
Дженис подхваща темата, докосвайки момичето по ръката — още един жест, който не би си позволила в миналото:
— Видяхте ли горния етаж? — пита. — Обикновено за гостна ползваме стаята срещу стаята на майка, за да може да се ползва нейната баня.
— О, аз изобщо не очаквах да си имам стая. Мислех си да спя в спалния чувал на дивана. Нямаше ли един голям диван в онази стая, в която влязохме най-напред?
Хари я уверява:
— Не ти трябва да спиш на онзи диван, толкова е прашен, че ще кихаш до смърт. Стаята на горния етаж е хубава, наистина, ако нямаш нищо против да си я делиш с шивашки манекен.
— О, не — отговаря момичето. — Трябва ми само едно ъгълче, където да не преча на никого, докато си намеря работа като сервитьорка.
Старата дама се размърдва и премества чашата си с кафе от скута си върху сгъваемата масичка до стола.
— Години наред сама си шиех дрехите, но когато ми се наложи да сложа очила, вече не можех да шия дори копчетата на Фред — съобщава тя.
— По онова време и без това вече беше богата — казва й Хари с явно задоволство, че въпросът със спането някак се разреши толкова гладко.
Ако разсърдиш старата лейди Спрингър, няма прошка, тя никога не забравя. През първите години от брака им Хари беше доста суров към Дженис и злобата все още личеше около устата на Беси. Той тръгва от верандата към телефона в кухнята. Докато звъни в пицарията, Нелсън се приближава към него и започва да рови из джобовете му.
— Хей — казва бащата, — какво ме пребъркваш?
— Търся ключовете от колата. Мама каза да взема колата отпред.
Хари намества телефонната слушалка между ухото и рамото си и изважда ключовете от левия си джоб. Докато му ги подава, за първи път поглежда Нелсън право в лицето. Не открива нищо от самия себе си, освен късия прав нос и малкото място в косата над веждата му, което кара няколко косъмчета да стърчат в друга посока, сякаш изразяват съмнение. Странно нещо са гените. Толкова точно са запаметили кода, че могат да пренесат едно такова малко нещо. Онова момиче имаше същата стойка като Рут: леко издадената горна устна и бедрата й — меки и в същото време стегнати, утешителни.
— Благодаря, тате.
— Не се мотайте. Няма нищо по-лошо от студена пица.
— Какво искате да кажете? — пита студен глас от другата страна на линията, след като най-накрая е благоволил да вдигне телефона.
— Нищо, извинете — отговаря Хари и поръчва три пици: една „Пеперони“, една комбинирана и една с гъби, в случай че Мелани промени решението си. Дава на Нелсън десет долара:
— Трябва да си поговорим, Нели, когато си починеш малко.
Забележката сякаш върви заедно с парите. Синът му не отговаря и взима банкнотата. Когато младите тръгват, Хари се връща на верандата и казва на жените:
— Не беше толкова зле, нали? Май няма нищо против да спи в шивачната.
— Така изглежда, но не означава, че ще спи там — мрачно изрича мама Спрингър.
— Така е — съгласява се Хари. — Как ви се струва? Приятелката?
— Прилича ли ти на приятелка? — пита Дженис. Най-накрая е седнала и в ръката си държи малка чашка. По цвета на течността не може да определи какво пие, нещо лепкаво, но наситено червено като крем — содата от едно време или като течността в термометрите.
— Какво искаш да кажеш? Прекарали са миналата нощ заедно в едно поле, а един Господ знае къде са спали в Колорадо. Сигурно в някоя пещера.
— Не съм сигурна, че сега нещата стоят така. Днешните момчета и момичета се опитват да бъдат приятели, не като нас навремето.
— Нелсън не изглежда доволен — обявява мама Спрингър авторитетно.
— Кога пък е изглеждал доволен? — пита Хари.
— Като малък ми изглеждаше много благонадежден — казва баба му.
— Беси, ти какво мислиш, че го води тук?
Старата дама въздиша:
— Някакво разочарование, нещо, което е било прекалено голямо за него. Ако това момиче не се държи добре под покрива ми, аз се изнасям. След службата в църквата говорих с Грейс Стул и тя е склонна, бедната, да се пренеса при нея. Смята, че това може да удължи живота й.
— Мамо — пита Дженис, — не изпускаш ли сериала „Всички от семейството“?
— Ще дават серия, която съм гледала, онази, в която старата приятелка на Арчи се връща да го моли за пари. Сега през лятото дават само повторения. Надявам се обаче да гледам „Джеферсънови“ в девет и половина преди онова предаване за Мойсей, ако остана будна. Май ще се кача горе да си вдигна краката. Когато оправях леглото на Нели, си ударих крака в таблата и сега вената не спира да пулсира.
Изправя се и лицето й трепва.
— Мамо — казва Дженис нетърпеливо, — аз щях да оправя тези легла, ако ме беше изчакала. Чакай да се кача с теб да видя гостната.
Хари ги следва към трапезарията. На верандата е станало прекалено трагично — букът е притъмнял като мастило, привлечените от светлината нощни пеперуди разбиват крилете си в прозореца. Харесва му да гледа под поличката на Дженис, докато се качва нагоре с майка си, за да се увери, че всичко е наред. Трябва да се опита да я чука някой път, когато и двамата са будни. Можеше да се качи и да й помогне, но екзотичното бяло лице на жената на корицата на юлския брой на „Консюмър Рипортс“ неустоимо го привлича. Сутринта беше свалил списанието, за да го прочете в приятния час, преди мама да отиде на църква, а двамата с Дженис да тръгнат за клуба. То все още лежи на облегалката на фотьойла, който служеше за вечерния трон на стария Фред. Човек не можеше да го помръдне оттам; дори и когато отидеше в банята или в кухнята да си вземе диетична пепси-кола, никой не смееше да седне на стола. Хари се настанява в него. Момичето на корицата носи бяло бомбе върху гримираното си в бяло лице над реверите на чисто белия си смокинг; гримирана е в бяло, червено и синьо като клоун, а върху вдигнатата й ръка има капка лепкаво бяло тоалетно мляко за лице. Манекенките са проститутки, момичетата в порнофилмите гримират лицата си така. БРОДУЕЙ ТЕСТВА ТОАЛЕТНИТЕ МЛЕКА ЗА ЛИЦЕ, пише под снимката й, тъй като млеката за лице са един от артикулите, изпробвани в този брой, заедно с домашното сирене (колко нечисто е то; доста е замърсено), климатиците, стереоуредбите и отварачките за консерви (Защо изобщо произвеждат правоъгълни консервени кутии?). Той обръща страницата, за да разгледа статията за климатиците, и прочита, че ако живееш в район с висока влажност (а той смята, че живее, поне в сравнение с Аризона), почти всички модели имат склонност да капят, някои толкова обилно, че се превръщат в съмнителен избор, особено за инсталиране във вътрешен двор или над пътека. Щеше да бъде добре да има вътрешен двор, както и сенчеста всекидневна, като тази на Уеб Мъркет. Уеб и онази сладка малка кучка Синди винаги изглеждат като извадени от списание. Въпреки това Заека е доволен. Винаги е харесвал домашния уют. Над него жените забързано оправят стаята, а лятната нощ залива прозорците му като езеро. Успява да прочете за стереоуредбите и дори част от статията за заеми за коли, преди Нелсън и Мелани да изникнат в нощта с три мазни кутии с пица. Хари бързо сваля очилата си за четене. С тях се чувства странно гол.
Лицето на сина му се е разведрило и дори може да се каже, че изглежда весело.
— Хей — казва той, — мустангът на мама наистина може да върви, ако го помолиш както трябва. Някакъв първобитник в „кади“ от шейсет и девета непрекъснато форсираше двигателя, но аз го подминах като пътен знак. Следваше ме през целия път до моста над Рънинг Хорс. Беше доста страшничко.
— Оттам ли идвате? Боже, нищо чудно, че се забавихте толкова.
— Нелсън ме разведе из града — обяснява Мелани с музикалната си усмивка, която сякаш оставя следи от тананикане в пространството, и тръгва към кухнята с кутиите пица. Вече има онази изправена походка на сервитьорка.
Той се провиква след нея:
— Градът е виждал и по-добри времена.
— Мисля, че е красив — долита отговорът й. — Хората боядисват къщите си в най-различни цветове като в страните на Средиземно море.
— Мексиканците си ги боядисват така — уточнява Хари. — Мексиканците и испанците.
— Татко, това са предразсъдъци. Трябва да пътуваш повече.
— Ами, това е на шега. Обичам всички, особено когато прозорците на колата ми са затворени — и добавя — „Тойота“ щяха да платят двамата с майка ти да отидем до Атланта, но точно тогава някакво представителство около Харисбърг продаде повече коли и заминаха вместо нас. Беше някакво регионално събитие. Стана ми гадно, защото Югът винаги ми е бил интересен, обожавам топлото време.
— Не бъди толкова стиснат, татко. Избери си почивка и си плати сам.
— Каква ти почивка, така сме загазили с онази фирма в Поконос.
Гордостта на стария Спрингър.
— В Кент изкарах курс по социология. Причината да си толкова пестелив е, че като си бил малък по време на Депресията, си свикнал с беднотията. Бил си травматизиран.
— Не бяхме толкова зле. Татко изкарваше прилични пари, печатарите не ги съкращаваха като някои други. Както и да е, кой казва, че съм стиснат?
— Вече дължиш на Мелани три долара. Трябваше да взема назаем от нея.
— Да не би трите пици да струват тринайсет долара?
— Взехме и няколко бири.
— Двамата с Мелани може сами да си плащате бирата. Ние не пием бира, прекалено калорична е.
— Къде е мама?
— Горе. И още нещо. Не оставяй колата на майка си отпред със свален гюрук. Дори когато не вали, от клена пада нещо лепкаво върху седалките.
— Мислех пак да излезем.
— Шегуваш ли се? Нали каза, че сте спали само един час?
— Татко, престани да ме поучаваш, вече съм почти на двайсет и три.
— На двайсет и три и без никакъв ум. Дай ми ключовете. Ще вкарам мустанга в гаража.
— Мамооо — момчето крещи към горния етаж, — татко не ми дава да карам колата ти.
Дженис слиза долу. Облякла си е ментовозелената рокля и изглежда уморена. Хари й казва:
— Помолих го само да я паркира в гаража. Смолата от клена пада по седалките и те започват да лепнат. А той иска пак да излиза. Господи, почти десет часът е.
— Кленът спря да капе вече — отговаря Дженис, а на Нелсън казва просто:
— Ако няма да излизаш пак, вдигни гюрука. Оня ден имаше ужасна буря, даже валя град.
— Защо мислиш — пита я Заека, — че гюрукът ти е целият лепкав и намазан с нещо черно? Смолата или каквото и да е там капе по брезента и не може да се изпере.
— Хари, колата не е твоя — заявява тя.
— Пииица — провиква се Мелани от кухнята, а гласът й е весел и гладък като перла. — Mangiamo, prego!
— Татко се е побъркал по колите, нали? — пита Нелсън майка си. — Като че ли сега, като ги продава, са станали вълшебни.
Хари я пита:
— Ами мама, ще яде ли пак?
— Каза, че й е лошо.
— Страхотно, в това й е чарът.
— Имаше доста вълнуващ ден.
— Аз също имах вълнуващ ден. Току-що ми казаха, че съм стиснат и че смятам колите за вълшебни. Не трябваше да се държи така, толкова злобно. Освен това, Нелсън, днес вкарах топка в осемнайсета дупка с един удар по-малко, сещаш ли се? Бих с железния стик, топката мина през поточето и продължи с лек десен наклон, а след това я издигнах на около седем метра и уцелих. Пазиш ли си още стиковете? Трябва да поиграем.
И той бащински слага ръка на гърба на момчето.
— Продадох ги на един тип в Кент. — Нелсън бързо отстъпва, за да избегне допира на баща си. — Мисля, че това е най-тъпата игра, измисляна някога.
— Трябва да ни разкажеш за делтапланеризма — казва майка му.
— Готино е. Много е тихо. Носиш се по вятъра и не чувстваш абсолютно нищо. Някои хора се надрусват преди това, но тогава има опасност да си помислиш, че наистина можеш да летиш.
Сладката Мелани е подредила чинии и е извадила пиците от кутиите върху хартиени подложки. Дженис пита:
— Мелани, ти караш ли делтапланер?
— О, не — отговаря момичето. — Ще умра от страх.
Странно, но смехът й не прекъсва сияещия й поглед с цвят на карамел.
— Пру караше с Нелсън, но аз така и не се качих.
— Коя е Пру? — пита Хари.
— Не я познаваш — отговаря синът му.
— Знам. Знам, че не я познавам. Ако я познавах, нямаше да питам.
— Мисля, че всички сме уморени и раздразнителни — казва Дженис, докато вдига парче пица „Пеперони“ и го поставя в една от чиниите. Нелсън решава, че чинията е за него.
— Кажи на татко да престане да се обляга на мен — оплаква се той, сядайки на масата, като че ли току-що е паднал от мотор и се е натъртил.
В леглото Хари пита Дженис:
— Какво мислиш, че тормози хлапето?
— Не знам.
— Има нещо.
— Да.
Докато обмислят това, чуват телевизора в стаята на мама Спрингър. Явно гледа предаването за Мойсей, съдейки по библейските гласове, викове и тътен с музикално кресчендо между тях. Старата жена се унася от звука и понякога телевизорът пращи по цели нощи, докато Дженис не отиде на пръсти да го изключи.
Мелани си е легнала в стаята заедно с шивашкия манекен. Нелсън отиде да гледа „Джеферсънови“ с баба си и когато родителите му се качиха горе, вече си беше легнал в старата си стая, без да пожелае лека нощ. Натъртен. Заека се чуди дали младата двойка от провинцията ще дойде във фирмата утре. Бледото лице на момичето и шумът от телевизора в стаята на мама Спрингър се смесват в съзнанието му, докато екзалтираната музика се извисява.
— Как ти се стори момичето? — пита Дженис.
— Малката Мелани. Като призрак. Всички от тяхното поколение ли са такива, като че ли върху главите им току-що е паднал камък и това е най-върховното им преживяване?
— Мисля, че се опитва да спечели благоразположението ни. Сигурно е трудно да отидеш в къщата на гаджето си и да си намериш място. Аз не бих издържала и десет минути с майка ти.
Добре, че не знае за отровата, която майка му бълваше срещу нея.
— Мама беше като мен — отговаря Хари, — не обичаше тълпите.
Нови хора в двата края на къщата и духът на стария Спрингър във фотьойла на долния етаж.
— Не ми изглеждат много влюбени. Или днешната младеж е такава? Не се докосват.
— Сигурно не искат да ни шокират. Съзнават, че трябва да спечелят мама.
— Добре дошла в отбора.
Дженис обмисля това. Леглото от другата страна на стената проскърцва, чува се шум от тежки провлечени стъпки. Въодушевените викове от телевизора замлъкват. С едно щракване. Бърт Ланкастър тъкмо се беше развихрил. Тези зъби — дали наистина са негови? Всички звезди си правят коронки. Дори Хари имаше доста неприятности с кътниците, но сега са безопасно и безболезнено облечени в златни коронки от по четиристотин и петдесет долара.
— Още е будна — отбеляза Дженис. — Не може да заспи, отвътре й ври.
Произнася „с“-то меко като майка си. Носим наследствеността си скрита за известно време, докато не започне да прозира. През тези тесни спирали на ДНК.
С един порив на вятъра, като пред внезапен дъжд сенките от листата на бука се поклащат и хвърлят назъбеното си от уличната лампа отражение напред-назад върху повърхността, където таванът се слива с отсрещната стена. По улицата минават три коли една след друга и докато Хари лежи там в безопасност, усещането за плъзгащия се покрай него външен свят се слива с мъглявия покой на леглото му. Той е в леглото си, кътниците му са в коронките си.
— Тя е доста добра старица — казва. — В крак с времето е.
— Просто чака и наблюдава — изрича Дженис със зловеща нотка, която подсказва, че е по-будна от него. Пита: — Кога ще дойде моят ред?
— Ред? — Леглото леко се поклаща, Ставрос го чака до огромната витрина, огряна от прашната сутрешна светлина. Сам си го изпроси.
— Снощи си се изпразнил, ако съдя по мен и чаршафите.
Вятърът отново се размърдва. По дяволите. Кабриото е още на улицата със свален гюрук.
— Скъпа, беше дълъг ден. — Свършва му бензинът. — Извинявай.
— Простено ти е — казва Дженис. — Почти. — Решава да добави: — Ще започна да си мисля, че вече не те възбуждам.
— Не, наистина, днес в клуба си мислех колко по-секси изглеждаш от повечето жени, от старата Телма в малката си поличка и онази ужасна приятелка на Бъди.
— А Синди?
— Не е мой тип. Прекалено е дундеста.
— Лъжец.
Получи си го. Чувства се смъртно уморен, но въпреки това нещо го тегли от черната повърхност на съня и в онова полусъзнателно състояние, малко преди да пропадне, му се струва, че чува леки стъпки по коридора, забързани за някъде.
Мелани държи на думата си и си намира работа като сервитьорка в един нов ресторант в центъра по Уайзър стрийт, стар ресторант с ново име „Креп Хаус“. Предишното му име беше кафе „Барселона“, с боядисани керемиди и паеля, железни решетки и гаспачо; от време на време Хари обядваше там, но вечер в ресторанта се събираха неподходящите хора — хипита и испански семейства от юг вместо типовете с бели якички от Западен Брюър и високите части на булевард „Акация“, от които всеки ресторант в този град имаше нужда, за да процъфтява. Жителите на Брюър не си падаха по латинските елементи, особено след „Кармен Миранда“ и онези филми на „Уолт Дисни“ а ла „Saludos Amigos“. Заека си спомня, че навремето по Уорън авеню имаше клуб „Кастанет“, но испанското в него бяха само името му и оранжевите рокли на волани на сервитьорките. Преди кафе „Барселона“ да се превърне в „Креп Хаус“. Ресторантът се казваше „При Джони Фрай“, с добра солидна храна денем и нощем за старите немски гурмани[10], които вече бяха починали, отнасяйки със себе си тонове свински пържоли, кисело зеле и реки от бира „Сънфлауър“. Под най-новото си име ресторантът на Джони има истински успех. По обяд новото гладно племе служители от офисите в центъра излизат от банките, офисите на държавната администрация и пустите универсални магазини и си проправят път през горичката, с която градските архитекти наказаха Уайзър стрийт, сядат на малките дъсчени маси, наследени от кафе „Барселона“, и се нахвърлят върху превъзнасяните палачинки, увити около някакво мляно месо. Дори на път към къщи след някой филм в киното човек може да ги види насядали по двойки на светлината на свещите, наведени един към друг над палачинките, напълно откровени, мъжете в спортни костюми, а момичетата в рокли, които прилепват към телата им като наелектризирани.
Цяла дузина досущ като тях стоят във фоайето и чакат да се освободят места. Сигурно е нещо, свързано с диетите, решава Хари, в днешно време хората искат да ядат по-малко, а един креп звучи като похапване, докато една палачинка може да изплаши всички, освен децата и двутонните немски дебелани. Хари се възхищава на това ново платежоспособно племе клиенти. Светът отива към края си, но отнякъде непрекъснато се появяват нови хора, прекалено тъпи, за да го осъзнаят, които се държат, като че ли веселбата тъкмо започва. „Креп Хаус“ е такъв хит, че собствениците му са купили порутената съседна сграда и са го разширили в складовите й помещения, с изключение на стария магазин за цигари, където все още има малък газов фенер непосредствено до касовия апарат, непокътнат и в изправност. „Креп Хаус“ имаха нужда от нови сервитьорки точно за тази част на ресторанта. През някои дни Мелани работи обедната смяна от десет до шест вечерта, а в други е на работа от пет, та чак до един часа през нощта. Един ден Хари заведе Чарли там на обяд, за да види тази нова жена в живота на Енгстръм, но нещата не се развиха много добре. От неудобство, че бащата на Нелсън е в заведението с друг мъж, страните на Мелани поруменяха като рози, докато ги обслужваше сред обедната тълпа.
— Не изглежда зле — отбеляза Чарли, загледан в отдалечаващата се млада жена. Сервитьорките в „Креп Хаус“ са облечени в къси лилави полички с огромни панделки отзад, които се полюшват в такт с движенията им.
— Така ли ти се струва? — попита Хари. — А на мен не. Точно това ме тревожи, че не ме възбужда. Момичето живее с нас от две седмици и вече би трябвало да се катеря по стените.
— Не си ли малко старичък да се катериш по стените, а, шефе? Както и да е, някои мъже просто не се възбуждат от определен тип жени. Затова уволняват толкова много манекенки.
— Както казваш, има нужното оборудване. Огромни цици, ако си забелязал.
— Забелязах.
— Интересното е, че май и Нелсън не се възбужда от нея, доколкото разбирам. Вярно, че са приятели. Когато е вкъщи, двамата с Нелсън стоят в стаята му с часове, слушат старите му плочи и си говорят един Господ знае за какво. Понякога, когато излязат, Нелсън изглежда сякаш е плакал, но двамата с Джен мислим, че тя продължава да спи в шивачната, където я настанихме още през първата нощ, за да угодим на старата Спрингър, без да очакваме, че ще спазва условието. Всъщност Беси май взе да я харесва. Мелани й помага с домакинската работа повече от Дженис, така че в момента, където и да спи, старата ще се направи, че не забелязва.
— Не може да не се чукат — настоява Ставрос, слагайки ръце на масата по онзи типичен за него леко заплашителен начин — с обърнати нагоре длани и щръкнали палци.
— И аз така мисля — съгласява се Заека, — но децата в днешно време са толкова странни. Непрекъснато получават разни писма от Колорадо в продълговати бели пликове и стриктно им отговарят. Пощенската марка е от Колорадо, но обратният адрес е на някакъв деканат в Кент. Може да са го изхвърлили от колежа.
Чарли почти не го слуша.
— Може да се пробвам при нея, щом Нелсън не й обръща внимание.
— Стига бе, Чарли, не съм казал това, само не усещам подобни вибрации из къщата. Не мисля, че го правят на задната седалка на мустанга, тапицерията е винилова, а днешната младеж е много разглезена.
Той отпива от маргаритата си и обърсва солта от устните си. Барманът е същият като по времето, когато ресторантът се казваше „Барселона“, сигурно имат цяло мазе с текила.
— Честно да ти кажа, не мога да си представя Нелсън да чука когото и да било, вечно е недоволен.
— Прилича на дядо си. Фред беше доста секси, признай си. Не можеше да стои далеч от служителките, затова имаше такова текучество. Откъде каза, че е тя?
— Калифорния. Баща й явно е голям задник, живее в Орегон и е адвокат. Родителите й са разведени отдавна.
— Значи е доста далеч от дома си. Сигурно има нужда от по-зрял приятел.
— Е, аз съм насреща й.
— Ти си роднина, приятел. Не се броиш. Освен това тя не те възбужда и със сигурност го е разбрала. Жените усещат тия неща.
— Чарли, ти си достатъчно стар да й бъдеш баща.
— Ааа. Но средиземноморският тип жени обичат да гледат малко сиви косми по гърдите. Стария mastoras[11].
— Ами скапаното ти сърце?
Чарли се усмихва и слага лъжицата си в студената спаначена супа, която Мелани му беше донесла.
— Ще издържи още доста годинки.
— Чарли, ти си луд — казва Заека, възхищавайки се още веднъж на начина, по който през дългогодишното им приятелство този мъж се беше вкопчил в елементарните неща от живота. Неща, които той така и не можа да подреди в собствения си живот.
— Лудостта ни поддържа живи — заяви Чарли, като сръбва от супата с притворени зад цветните очила очи, за да й се наслади по-добре. — Прекалено много откачалки. Може Дженис да иска да я посетя; отдавна не сме се виждали. За да мога да усетя атмосферата.
— Слушай, човече, не мога да те каня у нас да съблазняваш приятелката на сина ми.
— Нали каза, че не му е приятелка.
— Казах, че не се държат така, но пък какво ли разбирам и аз?
— Имаш доста добър нюх. Имам ти доверие, друже. — Той сменя темата: — Защо Нелсън непрекъснато идва в работата?
— Не знам, сигурно няма какво да прави, докато Мелани е на работа. Мотае се из къщата с Беси и плува в клуба с Дженис, докато очите му не се зачервят от хлора. Известно време си търсеше работа из града, но нямаше късмет. А и не мисля, че се е постарал особено.
— Може да му намерим нещо във фирмата.
— Не искам, и без това вкъщи всичко се разви прекалено добре за него.
— Ще се връща ли в колежа?
— Не знам, страх ме е да го попитам.
Ставрос внимателно слага лъжицата в супата си.
— Страх те е да го попиташ — повтаря той. — Нали ти плащаш сметките. Ако моят баща беше казал, че го е страх да направи нещо, свързано с мен, покривът на къщата щеше да се срути.
— Може би страх не е точната дума.
— Ти използва тази дума. — Той поглежда нагоре през дебелите си очила, примигвайки като от някаква болка, за да разгледа Мелани по-добре, докато тя поднесе пред Хари „Crepe con Zucchini“, а пред Чарли „Crepe aux Champignons et Oignons“ сред вихрушка от волани. Ароматът от зеленчуците остава във въздуха като облак парфюм, който тя сякаш беше изпуснала от къдрите на униформата си, преди да отлети.
— Страхотно — казва Чарли, не за храната.
— Страхотно. — Заека все още не може да разбере кое е толкова страхотно. Представя си тялото й без къдрите и не усеща нищо, освен неопределен страх, като че ли вижда извадено от ножницата острие или гледа към неподвижна машина, с която нежното му тяло не трябва да се занимава.
Все пак се чувства длъжен да каже на Дженис една вечер:
— Отдавна не сме канили Чарли на гости.
Тя го поглежда с любопитство:
— Искаш ли? Не се ли виждате достатъчно в работата?
— Да, но ти не го виждаш.
— Отдавна ни мина времето за срещи.
— Слушай, човекът живее с майка си, която става все по-досадна. Така и не се ожени и непрекъснато говори за племенниците си, но мисля, че те изобщо не се…
— Добре, добре, не е нужно да ме увещаваш. Харесва ми да се срещам с Чарли, просто ми се струва странно, че ти нямаш нищо против.
— А защо да имам? Заради онази история ли? Вече съм я забравил. След нея ти стана по-добър човек.
— Благодаря ти — сухо казва Дженис.
Той гузно се опитва да си спомни преди колко време беше дарил Дженис с оргазъм. Тези юлски нощи, когато си жаден за още една бира, докато гледаш мача, и после в леглото чувстваш непреодолима умора, едно блаженство от безделието, което те кара да проумееш как някои хора умират с желание, с радост, отлитат към вечното избавление от ада, където непрекъснато трябва да действаш. Когато Дженис не е чукана отдавна, жестовете й стават припрени и мисълта за гостуването на Чарли засилва раздразнението й.
— Коя вечер? — пита.
— Няма значение. Какъв е графикът на Мелани?
— Какво общо има това?
— Тъкмо може да се запознае с нея, както трябва. Заведох го да обядваме в онова креп място и въпреки че тя се опитваше да бъде любезна, нищо не се получи, защото имаше много работа.
— Какво значи „нищо не се получи“?
— Престани да ме тормозиш, и без това е толкова горещо. Мислех да помоля мама да си поделим разноските за нов климатик. Четох, че някаква марка „Фридрих“ били най-добрите. Исках да кажа „нормално човешко общуване“. Непрекъснато ми задаваше разни неудобни въпроси за Нелсън.
— Какви например? Какво му е толкова неудобно на Нелсън?
— Като например дали ще се връща в колежа или не, и защо непрекъснато се влачи във фирмата.
— Защо пък да не идва във фирмата? Тя беше на дядо му, а и Нелсън обожава колите.
— Или поне обожава да ги кара. Мустангът съвсем се е разхлопал, забелязала ли си?
— Не съм — отговаря Дженис превзето, наливайки си още кампари. В опита си да намали алкохола, за да не надебелее, беше обявила кампарито и содата за лятното си питие, но непрекъснато забравяше да си налива сода. Добавя: — Свикнал е да кара по равните пътища на Охайо.
Докато беше в Кент, Нелсън беше купил старата кола „Тъндърбърд“ на някакъв завършващ студент и щом реши да ходи в Колорадо, я продаде на половин цена. Споменът за това увеличава задушаващото чувство на Заека, че се заяждат с него. Казва й:
— Освен това има ограничение на скоростта. Бедната ни държава се опитва да пести бензина, преди арабите да са превърнали доларите ни в цинкови пепита, а твоето мамино синче кара със сто километра в час на втора скорост.
Дженис разбира, че се опитва да й го върне, обръща се с гръб към него с онази електрическа скорост като на филм на бързи обороти и се отправя към телефона в трапезарията.
— Ще го поканя следващата седмица — казва, — ако това ще те направи по-малко заядлив.
Чарли винаги носи цветя, увити в хартия във формата на конус, които подарява на мама Спрингър. След толкова години лизане на задника на Спрингър знае как да се увърта около вдовицата му. Беси ги приема, без дори да се усмихне, моминското й име беше Кьорнер и тя така и не прие факта, че Фред нае за свой служител грък. Лошото й, чувство се затвърди, когато Чарли започна връзка с Дженис с катастрофални последствия точно когато първият човек кацна на Луната.
Неразопакованият букет е от рози с цвета на породист светлокафяв кон. Дженис ги слага във ваза, ахкайки. Специално за случая се е докарала в лятна рокля на маргаритки, която разкрива загорелите й рамене. Косата й е вдигната нагоре уж заради жегата, но всъщност за да напомни на всички за тънкото й вратле и за да разкрие златното колие с фигурки на рибки, което Хари й подари за двайсетата годишнина от сватбата им преди три години. Тогава беше платил за него деветстотин долара, а сега, когато цената на златото скачаше като луда, сигурно струваше хиляда и петстотин. Тя се навежда да целуне Чарли по устата, а не по бузата, напомняйки на всички присъстващи как телата им са се сливали.
— Чарли, изглеждаш ми прекалено слаб — казва Дженис, — не се ли храниш?
— Непрекъснато се тъпча, Джен, но вече не ми се лепи по кокалите. Ти обаче изглеждаш страхотно.
— Мелани ни е подложила всички на здравословна диета. Нали, мамо? Житни зародиши, кълнове от люцерна и какво ли още не. Кисело мляко.
— Чувствам се много по-добре, кълна се — заявява Беси.
— Не знам обаче дали е от диетата, или от оживлението в къщата.
Квадратните върхове на пръстите на Чарли все още стоят върху кафявата ръка на Дженис. Заека отбелязва това, както би забелязал някой природен феномен — колорадски бръмбар върху бобено листо или два клона, докосващи се от вятъра. След това си спомня какво е чувството на любовта, пълзяща по молекулите ти: огромно, кожа върху кожа, планетите се сблъскват.
— Ядем прекалено много захар и натрий — казва Мелани с щастливия си приповдигнат тон, който сякаш се носи без връзка с това под него, като благословия, за която никой не е молил. Ръката на Чарли се е отдръпнала от кожата на Дженис, заел е бойна готовност, профилът му блести в сумрака на стаята, през която всички посетители на този дом трябва да минат, с ниски вежди и издадени челюсти. Мускулчетата на челюстта му пулсират. Изглежда по-млад, отколкото във фирмата, вероятно заради слабата светлина.
— Мелани — казва Хари, — нали помниш Чарли, с когото обядвахме при теб оня ден?
— Разбира се. Той яде гъби с онази средиземноморска подправка.
— Лук — казва Чарли, подавайки ръка, за да стисне нейната.
— Чарли е дясната ми ръка във фирмата, или може би аз съм неговата. Продава коли във фирмата на Спрингър от… — не може да се сети за нищо забавно.
— Откакто им викат каруци без коне — казва Чарли и поема ръката й в своята. Хари гледа и се възхищава на слабата й млада ръка. Хората пълнеят навсякъде. Краката на старата Спрингър изглеждат като малки, обсипани с вени франзели. С изключение на космическия си взор, Мелани е стегната като току-що изплетен чорап. Чарли я напада:
— Как си, Мелани? Харесва ли ти областта?
— Да, тук е страхотно — усмихва му се тя. — Даже малко старомодно.
— Хари ми каза, че си от Западния бряг.
Поглежда нагоре и бялото на очите й под ирисите се показва, докато се взира назад към далечния си произход:
— О, да, родена съм в окръг Марин. В момента майка ми живее в едно градче на име Кармел, на юг.
— Чувал съм за него. Там живеят някакви рокзвезди.
— Всъщност не, поне не си спомням… Джоан Баез, но тя пее по-скоро традиционни песни. Живеем в предишната ни вила.
— Как стана това?
Тя се сепва и разказва:
— Баща ми работеше в Сан Франциско като корпоративен адвокат. Когато двамата с майка ми се разведоха, се наложи да продадем къщата на Пасифик авеню. Сега той живее в Орегон и учи за лесничей.
— Звучи ми доста тъжно — казва Хари.
— Баща ми не смята така — отговаря Мелани. — Живее с едно красиво момиче, което е полуиндианка.
— Обратно към природата — подмята Чарли.
— Това е единственият път — казва Заека. — Вземете си малко соеви кълнове.
Опитва се да се шегува, защото им поднася печено кашу в голяма купа, което спонтанно купи от магазина за хранителни стоки до магазина за алкохол преди петнайсет минути, пришпорвайки раздрънкания мустанг. Искаше да подсили огъня на вечерната компания. Почти се беше изплашил от цената върху бурканчето — 2.89, с 30 цента по-скъпо от последния път, и беше посегнал към печените фъстъци. Но дори те бяха над един долар — 1.09, а като дете си купуваха цял чувал небелени фъстъци за половин долар. Тогава си помисли: какъв, по дяволите, е смисълът да си богат? И в крайна сметка взе кашуто.
Обижда се, когато Чарли поглежда към ядките и злоядо отдръпва празната си ръка, без да си вземе.
— Безсолни са — настоява Хари. — Тъпкани с протеин.
— Не ям боклуци — казва Чарли. — Чичо Доктор ми забрани.
— Боклуци! — протестира Хари. Чарли обаче продължава да притиска Мелани.
— Всяка година ходя до Флорида за един месец, в Сарасота, откъм Залива.
— Какво общо има това с Калифорния? — намесва се Дженис.
— Същото райско местенце — отговаря Чарли, обръщайки рамо така, че да може да гледа право към Мелани. — Обожавам го. Пясък в обувките, страхотно е да носиш едни и същи разръфани дънки ден след ден. Говоря ви за онази част откъм Залива. Мразя Маями. Единственият начин да ме замъкнеш там е в търбуха на алигатор. А там е пълно с алигатори, излизат от каналите, появяват се на моравата ти и ти изяждат кучето. Често се случва.
— Никога не съм била във Флорида — казва Мелани с прекалено изцъклен поглед, дори за нея.
— Трябва да отидеш — казва Чарли, — там са истинските хора.
— Да не искаш да кажеш, че ние не сме истински хора? — пита Заека, предизвиквайки го, защитавайки Дженис. Това сигурно я наранява. Слага едно кашу между кътниците си и внимателно го схрусква, удължавайки удоволствието от онова първо парченце, между езика, зъбите и слюнката. Обожава ядките. Чисто ядене, не като месото. В Райската градина ядат ядки и плодове. Печеното кашу малко налютява, предпочита осолени ядки, накиснати в натрий, но купи тези специално заради Мелани: непрекъснато му промиваха мозъка на тема химия. Но все пак някакви химикали сигурно са проникнали и в тези печени ядки; тук, на земята, всичко, което ядеш, е вредно. Дженис сигурно мрази ситуацията.
— И не само възрастни хора — продължава Чарли към Мелани. — Можеш да срещнеш и много млади хора почти разсъблечени. Страхотно.
— Дженис — казва мама Спрингър, произнасяйки името като Чанис. — Хайде да излезем на верандата и предложи на хората нещо за пиене. — После се обръща към Чарли:
— Мелани направи страхотен плодов пунш.
— Колко джин може да поеме? — пита Чарли.
Хари обожава този тип, въпреки че се опитва да сваля Мелани пред очите на Дженис. На верандата, след като са се настанили на алуминиевите мебели с питие в ръка и Дженис е в кухнята да довърши нещо, той го пита, за да се изфука:
— Как ти се стори речта на Картър по енергийния въпрос?
Чарли накланя глава към розовобузестото момиче и казва:
— Мисля, че беше покъртителна. Човекът е прав. Страдам от липса на доверие. В него.
Никой не се засмива, освен Хари. Чарли му връща топката:
— А вие какво ще кажете, госпожо Спрингър?
Извикана на сцената, старата жена приглажда роклята си и поглежда надолу, като че ли търси трохи:
— Изглежда ми добронамерен християнин, въпреки че Фред казваше, че демократите са просто играчки за Съюзите. Но въпреки това. Някой бизнесмен от администрацията би трябвало да знае какво да се направи за инфлацията.
— Та той е бизнесмен, Беси — възразява Хари, — отглежда фъстъци. Складовете му там печелят повече от нас.
— Мисля, че е тъжно — ненадейно казва Мелани, навеждайки се напред, така че широката й циганска блуза разкрива цепката между гърдите й, един въздушен процеп между гърдите й без сутиен, — когато той каза, че за първи път хората смятат, че положението ще се влоши, вместо да се оправи.
— Тъжно е за мацка като теб — казва Чарли. — За старчоци като нас положението и без това ще се влоши.
— Наистина ли мислиш така? — пита Хари изненадан. Той смята, че животът му едва започва, поне на чисто, сега, когато има достатъчно ресурси и задушаващият ужас, който го правеше неспокоен, се е уталожил. Иска по-малко. Свободата, която винаги е смятал за външен механизъм, се оказва вътрешното му чезнене.
— Естествено, че го мисля — отговаря Чарли, — но какво мисли това хубаво младо момиче? Че шоуто е свършило? Как може?
— Мисля — започва Мелани. — О, не знам… Беси, помогни ми.
Хари не знаеше, че тя се обръща към старата на малко име.
На него му трябваха години, за да се обръща така към нея без притеснения и то стана случайно, когато един ден погрешка нахълта в банята й, докато се къпеше, понеже Дженис се беше залостила в тяхната.
— Кажи си мнението — съветва старата жена. — Всички го правят.
Мелани оглежда лицата им, после отправя взор нагоре, досущ като светците по иконите.
— Смятам, че можем да се научим да живеем и без нещата, които са на изчерпване. Не са ми нужни електрически ножове и други подобни глупости. Притеснявам се повече за охлювите и китовете, отколкото за желязната руда и петрола. — Произнася последната дума бавно и на срички и гледа Хари втренчено, като че ли той е луд на тема петрол. Решава, че това, което мрази в нея, е, че тя сякаш винаги се опитва да го хипнотизира.
— Искам да кажа — продължава тя, — че щом нещата продължават да никнат и растат, значи живеем в свят с безкрайни възможности.
Мелодията от думите й увисва в притъмнялото пространство на верандата. Извънземна. Лунатичка.
— Никнат плевели — казва Хари. — Къде, по дяволите, е Нелсън?
Решава, че се дразни, защото това момиче е извън този свят и това кара неговият да изглежда малък. Изпитва по-топли чувства дори към старата дебела Беси. Нейният глас поне носи в себе си част от региона, от неговия живот. Онзи път, когато беше връхлетял в банята, не видя кой знае какво; тя извика седнала на тоалетната с пола около коленете, той чу вика й, но не видя почти нищо, само едно петно, бяло като мраморния плот на касапина.
Беси му отговаря печално:
— Мисля, че излезе за нещо. Дженис сигурно знае.
Дженис се появява на вратата с енергичен вид в роклята на маргаритки и с оранжева престилка.
— Излезе около шест часа с Били Фознахт. Трябваше да са се върнали вече.
— Коя кола взеха?
— Наложи се да вземат королата. Ти беше в магазина за алкохол с мустанга.
— Страхотно. Какво прави тук Били Фознахт? Защо не е в армията? — ще му се да изглежда по-авторитетен пред Чарли и Мелани.
В начина, по който Дженис държи дървената лъжица, също прозира авторитет. Тя казва, без да се обръща към някого конкретно:
— Говори се, че се справя доста добре. Следва първи курс за зъболекар някъде в Нова Англия. Иска да стане, как се казваше?
— Офталмолог — предлага Заека.
— Ендодонт.
— Боже Господи! — е всичко, което Хари може да каже. Преди десет години, когато къщата му изгоря, Били беше нарекъл майка си кучка. Оттогава често го беше срещал през всичките години, през които Нелсън учеше в гимназията на Маунт Джъдж, но никога не забрави онзи случай. Спомняше си как Пеги го беше зашлевила, това малко тринайсетгодишно момче, а пръстите й оставиха розови отпечатъци върху нежната детска буза.
После той й каза, че е курва, а спермата на Хари тръпнеше топла в нея. По-късно през същата нощ Нелсън се беше заклел да убие баща си. „Шибан задник. Остави я да умре.
Ще те убия. Ще те убия.“ Хари беше вдишал ръце, за да се бие. Нещастието на живота му. То го отнася надалече от лицата на верандата. В тишината чува почукване на чука на съседката му.
— Как са Оли и Пеги? — пита с дрезгав глас, въпреки че се беше прокашлял.
Сега, когато бизнесът с „Тойота“ е повишил социалния му статут, вече не се срещаше с родителите на Били.
— Карат я все така — отговаря Дженис. — Оли още работи в музикалния магазин. Говори се, че Пеги се е присъединила в защита на някаква кауза. — И Дженис се връща към готвенето.
Чарли казва на Мелани:
— Трябва да си запазиш билет за Флорида, когато ти омръзне да висиш тук.
— Какво ти става с тази Флорида? — пита Хари високо. — Момичето ти каза, че е от Калифорния, а ти непрекъснато й навираш Флорида в лицето. Няма връзка.
Чарли всмуква от газирания си розов пунш и си придава вид на трогателен стар човечец, кожата около скалпа му е още по-опъната.
— Може да създадем връзка.
Мелани се провиква към кухнята:
— Дженис, да ти помогна ли с нещо?
— Не, скъпа, благодаря, почти съм готова. Умряхте ли от глад? Някой друг иска ли да му налея още по едно?
— Защо не? — пита Хари, готов на безразсъдство. Компанията няма изгледи да стане забавна, ще трябва да си създаде удоволствието отвътре.
— А ти, Чарли?
— Забрави, приятел. Имам си лимит. Лекарите ми казват, че в моето състояние трябва да минавам и без едно. — Обръщайки се към Мелани, той пита: — Как е твоята пиячка?
— Не използвай тази дума, много е невъзпитано — казва Хари, преструвайки се на възмутен. — Възхищавам се на всички от това поколение, които не замърсяват тялото си с хапчета и алкохол. Откакто Нелсън се върна, кутийките с бира влизат и излизат от хладилника като въглища в мина.
Има чувството, че е казвал това и преди, наскоро.
— Ще ви налея още по едно — изпява Мелани и взима чашата на Чарли, и после на Хари. Хари забелязва, че не се обръща към него по име. Бащата на Нелсън. Над хълма. Извън този свят.
— Моето да не е много силно — казва, — джин с тоник.
Мама Спрингър седи, потънала в собствените си мисли. Обръща се към Ставрос:
— Нелсън непрекъснато ми задава въпроси как върви работата във фирмата, колко продавачи има, на колко хора плащаме и така нататък.
Чарли се размърдва на стола си:
— Тази бензинова криза със сигурност ще повлияе на продажбите. Хората не си купуват крави, които не могат да изхранят. Въпреки че засега „Тойота“ се оправя доста добре.
Хари се намесва:
— Беси, няма как да освободим място на Нелсън в отдела по продажбите, без да обидим Джейк и Руди. Те са женени и се опитват да изхранят семействата си от комисионите. Ако искаш, мога да поговоря с Мани дали може да наеме още едно момче в автомивката…
— Той не иска да работи в автомивката — извиква Дженис от кухнята.
Мама Спрингър потвърждава:
— Да, каза ми, че иска да види как би се справил с продажбите. Знаеш как се възхищаваше на Фред, така го идеализираше, че човек би казал…
— О, я стига! — пресича я Хари. — Изобщо не му пукаше за дядовците му още от десети клас. Когато се запали по момичетата и рока, реши, че всички над двайсет години са старци. Всичко, което искаше, беше да се измъкне от Брюър и аз му казах: „Добре, ето ти билета, тръгвай“. А сега за какво е всичкото това тайно увъртане около майка му и баба му?
Мелани носи питиетата на двамата мъже. Изправена като в безтегловност, тя държи по една триъгълна хартиена салфетка около влажната основа на всяка чаша. Заека отпива и му се струва силно, а беше помолил за слабо. Какво е това? Любовно съобщение?
Мама Спрингър слага ръцете на бедрата си, с щръкнали лакти, целите в гънки като боксьор[12]:
— Виж, Хари…
— Знам какво ще кажеш — притежаваш половината компания. Радвам се за теб, Беси. Ако бях на мястото на Фред, щях да ти я завещая цялата.
Той бързо се обръща към Мелани:
— Това, което трябва да направят по повод бензиновата криза, е пак да пуснат трамваите. Прекалено си млада, за да си ги спомняш. Вървят по релси, но се захранват с електричество от жици над тях. Много чисти. Когато бях дете, вървяха навсякъде.
— О, знам. Още ги има в Сан Франциско.
— Хари, това, което исках да кажа, е…
— Но ти не я управляваш — продължава той към тъща си — и никога не си. И докато я управлявам аз, Нелсън, ако иска да работи там, ще трябва да започне да чисти при Мани. Не го искам в отдела по продажби. Няма правилното отношение. Дори не може да се изправи, както трябва, и да се усмихне.
— Мислех, че това са лифтове — казва Чарли на Мелани.
— О, лифтовете са по някои планини. Всички непрекъснато повтарят колко са опасни, защото кабелите се късат, но туристите ги харесват.
— Хари, вечерята — казва Дженис строго. — Няма да чакаме Нелсън повече, минава осем.
— Извинявай, ако съм бил груб — измърморва той. А докато стават да вечерят, добавя: — Но, виж, хлапето е прекалено невъзпитано, за да си дойде навреме за вечеря.
— Собственото ти хлапе — отбелязва жена му.
— Мелани, ти какво мислиш? Какви са плановете му? Няма ли да се връща да завърши колежа?
Усмивката на лицето й остава, но изглежда някак ронлива, като изрисувана:
— Нелсън може би чувства, че е прекарал достатъчно време в колежа.
— Къде тогава му е дипломата? — чува собствения си глас като писък. — Къде му е дипломата? — повтаря Хари, без да чува отговор.
Дженис е запалила свещи на масата, въпреки че юлският ден е толкова светъл, че те бледнеят. Искаше всичко да е хубаво за Чарли. Бедната Джен. Докато Хари върви към масата зад нея, очите му се спират върху нещо, което рядко вижда — бледия й гол врат. Докато сядат по местата си, той докосва ръката на Мелани, и хвърля поглед към зрелите хълмове, едва прикрити от циганската блузка. Твърди. Той промърморва:
— Извинявай, не исках да си изкарвам яда на теб. Просто не мога да разбера каква игра играе Нелсън.
— О, няма нищо — отговаря тя напевно, къдриците й падат и потрепват, страните й горят. Докато мама Спрингър се отпуска на мястото си начело на масата, момичето поглежда Хари с блеснал поглед, който му изглежда лукав, и добавя:
— Мисля, че едно от нещата е, че Нелсън е започнал да оценява повече сигурността.
Нещо не може да схване. Звучи му, като че ли хлапето ще влиза в тайните служби.
Столовете стържат. Изчакват, докато някакъв неясен племенен спомен за молитва преди ядене безшумно прелита над тях. След това Дженис потапя лъжицата си в супата, доматена, като цвета на королата на Хари. Къде е колата му сега? Навън в нощта с хлапето зад волана, което кара всеки болт да дрънчи. Рядко ползват тази стая — дори сега, когато са петима, се хранят на кухненската маса. Хари осезателно чувства присъствието на цветните снимки, подпрени на страничната секция, където държат семейното сребро: Дженис като ученичка, със сресана и навита като на паж дълга до раменете коса, Нелсън като бебе, подпрян с любимото си мече (което имаше само едно око) на един огрян от слънцето перваз на същата тази къща, и след това като ученик, с коса, дълга почти колкото на Дженис, но поразрошена и мазна, усмивката му към фотографа е предизвикателна. В златна рамка, доста по-дебела от тези на дъщеря му и внука му, профилът на Фред Спрингър втренчено гледа към онова, което мъртвите виждат, със замъглени очи и без нито една бръчка, благодарение на магиите в тъмната стаичка на фотографското ателие.
Чарли пита:
— Гледахте ли партито, което Никсън е организирал в Сан Клементе по случай годишнината от кацането на Луната? Трябва да го оставят на поста му завинаги, като пример за това какво може да направи един самоуверен човек.
— Направил е и някои добри неща — казва мама Спрингър с онзи неин глас, който показва колко е наранена, някак стегнат и сух. След всичките тези години Хари ясно го долавя.
Опитва се да й се притече на помощ, да й се извини за грубостта си по повод ръководенето на компанията.
— Отвори Китай — казва той.
— И това се оказа кутия с червеи — заявява Ставрос. — Поне всичките години, през които ни мразеха в червата, не ни струваха нищо. Онази негова партия също не е евтина. Всички бяха в нея — Ред Скелтън, Бъз Олдрин.
— Знаете ли, мисля, че това съкруши Фред — заявява мама Спрингър. — „Уотъргейт“. Той следеше всичко до края, въпреки че едва можеше да вдига глава от възглавницата, и ми казваше: „Беси, не е имало президент, който да не е правил и по-лоши неща. Просто са се хванали за него, защото не е чаровник. Ако беше Рузвелт или някой Кенеди, нямаше да чуем и дума за «Уотъргейт».“ Беше убеден в това.
Хари поглежда към снимката в златна рамка и му се струва, че образът му кима.
— И аз съм убеден — казва той. — Старият Спрингър никога не е грешал.
Беси поглежда към него, за да види дали го казва саркастично. Лицето му е неподвижно като снимка.
— Като говорим за Кенеди — казва Чарли, той наистина говори прекалено много, а е само на едно питие, — вестниците пак са подхванали темата за Чапакуидик[13]. Чудя се какво още могат да кажат за човек, който се хвърля от моста?
Беси май също е пийнала малко шери, защото всеки момент ще ревне.
— Фред — казва тя — никога нямаше да приеме, че нещата са толкова прости. „Виж резултатите, казваше ми той постоянно, разгледай последствията и тръгни от тук назад.“
Тъмните й като череши очи мистериозно ги предизвикват да го направят.
— Какви бяха последствията? — Това изглежда е собственият й глас. — Едно момиче от въглищния район беше убито.
— О, мамо — казва Дженис, — татко просто беше на страната на демократите. Много го обичах, но той беше запален по тях.
Чарли възразява:
— Не знам, Джен. Единственото лошо нещо, което съм чувал баща ти да казва за Рузвелт, беше, че той ни бил тласнал към война и че е умрял в ръцете на любовницата си, и се оказа, че и двете неща са верни. — Докато изрича това, той поглежда към свещите като картоиграч, който току-що е хвърлил асо. — И сега непрекъснато разправят какви ги е вършил Джак Кенеди в Белия Дом с гаджетата на гангстери и проститутки от улицата. Фред Спрингър не си го е представял и в най-смелите си мечти.
Още едно асо. „Заприличал съм — мисли си Хари — на стария Спрингър: внимателно сресан. Дори няколкото снопчета косми по веждите му, които стърчаха като артилерийските оръдия на детска играчка.“ Хари казва:
— Така и не разбрах какво толкова й беше на Чапакуидик. Той се опита да я изрита.
Вода, огън, езиците на Господ: човек е безпомощен.
— Лошото беше — казва Беси, — че я вкара вътре.
— Какво мислиш за всичко това, Мелани? — пита Хари спокойно, за да подразни Чарли. — Коя партия подкрепяш?
— О, партиите! — възкликва тя в транс. — Мисля, че и двете са лоши. — „Лоши“: думата увисва във въздуха. — Но по повод Чапакуидик една моя приятелка прекарва всяко лято на острова и казва, че се чуди как повече хора не се хвърлят от моста, нямало никакви предпазни мантинели. Супата е страхотна — хвали тя Дженис.
— Онази спаначена супа онзи ден беше невероятна — казва Чарли на Мелани. — Само може би подправките бяха малко повечко.
Дженис пуши цигара и се ослушва за шум от кола.
— Хари, ще ми помогнеш ли да раздигнем масата? Май ще трябва да нарежем месото в кухнята.
Кухнята е напоена със силната, отблъскваща миризма на печено агне. Хари не иска да се сеща, че това са живи същества, с очи и сърца: той обича осолени ядки, хамбургери, китайска храна, пай от мляно месо.
— Знаеш, че не мога да режа агнешко — казва той. — Никой не може. Ядеш го само защото смяташ, че гърците го харесват, и за да се изфукаш пред старото ти гадже.
Тя му подава ножовете за рязане с неравни дръжки от кост:
— Правил си го хиляди пъти. Просто нарежи успоредни парчета перпендикулярно на кокала.
— Звучи лесно. Нарежи си го сама, щом е толкова шибано лесно. — Мисли си, че да наръгаш човек вероятно е по-трудно, отколкото изглежда по филмите. Да режеш недопечено месо сигурно е доста трудно, то се съпротивлява, гумено и твърдо. По-скоро би я ударил по главата с камък, ако се наложеше, или с онова зелено порцеланово яйце, което майка й пази като украшение във всекидневната.
— Чуй — просъсква Дженис. Врата на кола се е затръшнала на улицата. Стъпки кънтят по веранда, тяхната веранда, и неподатливата предна врата се отваря с трясък. Хор от гласове около масата приветства Нелсън. Но той продължава да се приближава, търсейки родителите си, и ги намира в кухнята.
— Нелсън — казва Дженис, — вече се притеснявахме.
Момчето е задъхано, не от усилие, а от тежкото дишане, породено от страх. Изглежда малък, но мускулест в тениската си с цвят на грозде: като крадец, облечен, за да се катери по прозорците, но хванат тук, в светлата кухня. Той избягва да погледне Хари в очите.
— Татко, случи се лека злополука.
— Колата. Знаех си.
— Да, одрасках тойотата.
— Королата ми. Какво искаш да кажеш „одрасках я“?
— Никой не е пострадал, не се плаши.
— Имаше ли друга кола?
— Не, така че не се притеснявай, никой няма да ни съди — уверява го презрително.
— Не ми се прави на интересен.
— Добре, добре. Господи!
— Докара ли я дотук?
Момчето кима.
Хари подава ножа на Дженис и излиза от кухнята, за да се обърне към осветената от свещите групичка — мама начело на масата, Мелани с пламнал поглед до нея, Чарли от другата страна на Мелани, квадратните му копчета за ръкавели отразяват слабата светлина.
— Спокойно, всички. Нелсън казва, че е станала лека злополука. Чарли, иди да нарежеш месото вместо мен. Аз ще отида да погледна.
Иска да хване момчето, не знае дали за да го блъсне, или за да го успокои; докосването може би само ще си покаже, но Нелсън стои извън обсега на пръстите му, крачейки в лятната нощ. Уличното осветление е включено и доматеният цвят на королата изглежда зъл под отровния си блясък — една куха черна сянка с одраскан метален гланц. В бързината Нелсън я е паркирал неправилно, със страната на шофьора откъм бордюра. Хари казва:
— От тази страна ми изглежда добре.
— От другата страна е, татко — обяснява Нелсън. — Двамата с Били се връщахме от Аленвил, където живее приятелката му, и карахме по един път със завои, и понеже закъснявах за вечеря, май карах малко по-бързо, не знам, по тези черни пътища не може да се кара много бързо, защото има много завои. И тогава на пътя ми изскочи някакъв мармот или някакво друго животно, и за да не го сгазя, излязох малко от пътя и задницата се плъзна към един телеграфен стълб. Стана толкова бързо, че не можах да повярвам.
Заека е минал от другата страна и оглежда щетите на зловещата светлина. Драскотината започваше от средата на задната врата и ставаше по-дълбока около малката капачка на резервоара и стопа, които бяха изтръгнати, прозрачната пластмаса беше разкъсана като коледна опаковка на подарък и оттам се погазваха цветни жички. Задната броня, допреди толкова черна и матирана, която носеше на Хари малко чувствено удоволствие всеки път, когато леко чукнеше колата в бетонния разделител на местата за паркиране във фирмата с името Енгстръм, беше изтръгната от задницата. Драскотината продължаваше дори нагоре към капака на багажника, който никога вече нямаше да се затваря плътно.
Нелсън избъбри:
— Били познава едно момче, което работи в магазин за авточасти близо до моста за Западен Брюър, и казва, че трябва да отидеш в някой скъп сервиз да ти оценят щетите, и когато застрахователната компания ти изплати обезщетението, той ще ти поправи колата за по-малко. Така ще има печалба, която можете да си разделите.
— Печалба? — повтаря Хари вцепенено.
Пироните или винтовете от стълба са оставили дълги успоредни разрези по продължение на цялата страна. Лайстната от хром и гума се е разхлабила и виси под ъгъл. Зад задното колело от леко изпъкналото като вежда крило — един от многото уютни японски детайли, към които Хари се отнасяше с любов — част от страничната лайстна напълно липсва, оставяйки след себе си мънички дупчици. Дори тасът на гумата е нащърбен и почернял. Има чувството, че самият той е ранен от тази страна. Има чувството на тази дяволска светлина, че става свидетел на престъпление, за което сътрудничи.
— О, моля ти се, татко — казва Нелсън. — Не прави от мухата слон. Застрахователната компания ще плати за щетите, а не ти, а и без това можеш да си купиш нова почти без пари, нали ти правят огромна отстъпка?
— Огромна — повтаря Заека. — Ти ей така излезе и я смачка. Королата ми.
— Не съм го направил нарочно, беше злополука, по дяволите. Какво искаш да направя? Да пропикая кръв ли? Или да ти падна на колене и да ревна?
— Няма нужда.
— Татко, това е само една кола, държиш се, като че ли току-що си загубил най-добрия си приятел.
Лек ветрец, прекалено нависоко, за да ги докосне, разклаща короните на дърветата и кара уличните лампи да потреперват върху безформения метал. Хари въздъхва:
— Е, какво стана с мармота?