Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (85)

82

Куин рязко завъртя глава. Несъмнено не можеше да е чул правилно. Не може да е чул, че…

— Какво…?

— Скъсахме преди около две седмици.

Куин примига няколко пъти.

— Защо… чакай, не разбирам.

— Нещата не вървяха. Не вървяха от известно време. Когато той се прибра онази нощ, в която беше правил секс с някой друг, вече бяхме скъсали, така че не ми е изневерил.

По някаква безумна причина, единственото, за което Куин можеше да мисли в този миг, бе как в „Светът на Уейн“ Майк Майърс изрича провлачено: „Мооооля?“.

— Но аз си мислех, че… изглеждахте толкова щастливи. Всяка вечер направо ме убиваше да… е, така де.

Блей потръпна.

— Съжалявам, че те излъгах.

— Мамка му. А аз за малко да му светя маслото.

— Е, опитваше да защитиш честта ми. Той го знаеше.

Куин се намръщи и поклати глава.

— Нямах представа, че вие двамата не сте… е, това май вече го казах.

— Куин, трябва да те попитам нещо.

— Давай.

При положение че изобщо можеше да се съсредоточи.

— Когато с теб бяхме заедно… онази нощ… а после ти каза, че никога… е, нали се сещаш…

Куин го изчака да продължи, но Блей не го стори и той нямаше никаква представа за какво…

А! Това!

Направо не беше за вярване, но бузите му пламнаха.

— Да, онази нощ.

— Е, никога ли…?

Като се имаше предвид всичко, което беше наприказвал преди малко, тази малка подробност изглеждаше съвсем незначителна. Пък и истината си беше истина.

— Ти си първият и единствен мъж, с когото съм бил по този начин.

Мълчание от страна на Блей. А после:

— О, господи, толкова съжалявам…

Куин побърза да го прекъсне, слагайки край на ненужното извинение.

— Аз не съжалявам. Няма друг, който бих предпочел да отнеме девствеността ми. Никога не забравяш първия.

Поздравления, Сакстън, шибан късметлия такъв.

Отново се възцари мълчание. И тъкмо когато Куин се канеше да си погледне часовника и да предложи да си починат малко от цялата тази неловкост, Блей проговори:

— Няма ли да ме попиташ защо нещата между мен и Сакстън никога нямаше да се получат?

Куин извъртя очи.

— Знам, че не е заради проблеми в леглото. Ти си най-добрият любовник, с когото съм бил, и не мога да си представя, че братовчед ми е бил на друго мнение.

Мръсният му шибаняк Сакстън.

Когато си даде сметка, че Блей не казва нищо, Куин го погледна и видя, че в сините му очи се е появила странна светлина.

— Какво? — О, за бога! — Е, добре. Защо никога нямаше да се получи между вас?

— Защото бях и продължавам да съм изцяло и необратимо… влюбен в теб.

Куин зяпна. Ушите му запищяха и той се зачуди дали е чул правилно. Приведе се напред.

— Извинявай, какво…

— Здравей, скъпи — разнесе се женски глас.

От дясната страна на Куин една жена с бюст, който можеше да напълни две купи за салата, се притисна в него.

— Какво ще кажеш да се позабавляваме?

— Разкарай се — излая Блей. — Той е с мен.

Куин се изпъна рязко — от ледения син огън, лумнал в очите му, беше повече от ясно, че Блей е готов да изтръгне гръкляна на жената, ако тя не се изпареше възможно най-бързо.

И това беше…

Невероятно!

— Добре, добре! — Жената вдигна отбранително ръце. — Не знаех, че сте заедно.

— Да, заедно сме — изсъска Блей.

Жената с „блестящото“ предложение даде на заден ход, а Куин се обърна към Блей, като напълно си даваше сметка, че изумлението му е очевидно.

— Наистина ли? — прошепна той.

И макар клубната музика да гърмеше в ушите им и да бяха заобиколени от тълпа непознати, въпреки че барманката раздаваше питиета, момичетата работеха и стотици други животи си продължаваха както винаги досега… за тях времето спря.

Блей улови лицето на Куин в шепите си и погледът на сините му очи се стопли, докато обхождаше познатите черти.

— Да. Да, наистина…

Куин почти му се нахвърли — стопи разстоянието между устните им и целуна любовта на живота си веднъж, два… три пъти… макар да нямаше никаква представа какво става и дали това действително се случва, или будилникът всеки миг ще го изтръгне от съня.

След всичко, което беше изстрадал, цялото му същество копнееше за облекчение, дори да беше само временно.

Когато той най-сетне се отдръпна, Блей се намръщи.

— Трепериш.

Възможно ли бе това да не е само плод на въображението му?

— Така ли?

— Да.

— Не ме е грижа. Обичам те. Толкова много те обичам и съжалявам, че не бях достатъчно мъж, за да призная…

Блей го прекъсна с целувка.

— Е, сега си предостатъчно мъж… останалото е в миналото.

— Просто… Господи, наистина треперя, а?

— Да. Но всичко е наред… аз съм до теб.

Куин облегна буза в дланта на Блей, която все още обгръщаше лицето му.

— Винаги си бил до мен. И винаги си бил господар на сърцето ми. На душата ми. На всичко. Просто ми се иска да не ми беше отнело толкова време, докато събера смелост да си го призная. Семейството ми… едва не ме уби. И то не само с онези техни бранители на честта.

Блей отмести очи. А след това отпусна ръце.

— Какво? — избъбри Куин на един дъх. — Нещо лошо ли казах?

О, господи, знаеше си, че е прекалено хубаво, за да е истина.

В продължение на един дълъг миг Блей просто се взираше в него. А после протегна ръка.

— Дай ми дланта си.

Куин се подчини незабавно, сякаш думите на Блей имаха по-силна власт над тялото му, отколкото собствената му воля.

Когато нещо се плъзна по пръста му, той подскочи и погледна надолу.

Беше пръстен с печат.

Пръстенът на Блей. Онзи, който бе получил от баща си веднага след преобразяването си.

— Ти си съвършен такъв, какъвто си. — Гласът на Блей беше силен. — Няма нищо в теб, което трябва да бъде поправено, и никога не е имало. Гордея се с теб. И те обичам. Сега… и завинаги.

Пред очите на Куин всичко се размаза. Ама сериозно.

— Гордея се с теб. И те обичам — повтори Блей. — Завинаги. Забрави старото си семейство… сега имаш мен. Аз съм твоето семейство.

Единственото, което Куин бе в състояние да прави, бе да се взира в пръстена и в герба, изваян върху него, да усеща тежестта му върху пръста си, да съзерцава как светлината се отразява от благородния метал.

Май цял живот беше искал такъв.

И виж ти… както обикновено, както винаги, Блей бе онзи, на когото трябваше да благодари.

Ридание се надигна в гърлото му и той се остави да бъде притеглен към широки, силни гърди; две мощни ръце се обвиха около него и го задържаха в прегръдките си. А после, сякаш от нищото, се надигна тъмно ухание — мирисът на обвързване на Блей… най-прекрасното нещо, изпълвало някога ноздрите на Куин.

— Гордея се с теб и те обичам — каза Блей за трети път и този така познат глас сякаш разкъса годините на отхвърляне и осъждане и му подаде не само спасителното въже на приемането, за което да се улови, но и ръка от плът и кръв, която да го изтръгне от мрака на миналото му… И го поведе към едно бъдеще, в което нямаше да има нужда от лъжи и извинения, защото онова, което беше той… което бяха двамата… бе едновременно необикновено… и напълно обикновено.

В края на краищата любовта е универсална.

Докато свиваше ръката си в юмрук, Куин знаеше, че никога, никога нямаше да свали този пръстен.

— Завинаги — промълви Блей. — Защото семейството е завинаги.

Исусе Христе, Куин ридаеше като първия лигльо. Ала Блей като че ли нямаше нищо против… нито пък го съдеше.

И именно това беше смисълът, нали?

— Завинаги — дрезгаво повтори Куин. — Завинаги.