Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (79)

76

— Ехо?

Докато чакаше баба й да отговори от горния етаж, Сола сложи крак на най-долното стъпало и се облегна на перилата. — Будна ли си? Най-после се прибрах.

Тя си погледна часовника. Десет часът.

Ама че седмица. Беше започнала работа като частен детектив за един от най-големите бракоразводни адвокати в Манхатън, който подозираше, че собствената му жена му изневерява. Което се бе оказало самата истина — при това с двама различни мъже.

Работата й беше отнела цели денонощия и когато най-сетне бе приключила със задачата, беше отсъствала цели шест дни.

Времето, прекарано далеч от къщи, й се беше отразило много добре. А баба й, с която се чуваше всеки ден, не беше съобщила за нови посетители.

— Спиш ли? — повика, макар да знаеше, че е глупаво.

Ако беше будна, вече да й е отговорила.

Сола се върна в кухнята и погледът й инстинктивно се насочи към прозореца зад масата. Беше мислила за Асейл през цялото време… и си даваше сметка, че беше приела задачата в Ню Йорк не толкова, защото се нуждаеше от пари или искаше да развие кариерата си, а за да постави разстояние между тях двамата.

След толкова много години, в които се грижеше за себе си и баба си, усещането, че губи контрол, което я обземаше, когато беше край него, изобщо не й харесваше. На този свят тя нямаше нищо друго, освен себе си. Не беше посещавала колеж; нямаше родители и ако не работеше здраво, нямаше пари. И освен това беше отговорна за трудно подвижна осемдесетгодишна жена с медицински разноски.

Когато си млад и идваш от обикновено семейство, можеш да си позволиш да си изгубиш ума в някакъв глупав романс, защото имаш спасително въже.

Ала в нейния случай Сола беше спасителното въже. И затова се молеше, че след седмица без никакъв контакт…

Ударът дойде изотзад — стовари се върху главата й с такава сила, че коленете й се подкосиха. Докато се свличаше на пода, много добре видя обувките на онзи, който я беше цапардосал — мокасини, но не скъпи.

— Вдигни я — приглушено каза някакъв мъж.

— Първо трябва да я претърся.

Сола затвори очи и си заповяда да остане съвършено неподвижна, докато груби ръце я преобърнаха и заопипваха тялото й, при което якето й изшумоля тихо, а коланът на панталона й се вряза в кръста й. Взеха й пистолета, както и айфона, и ножа…

— Сола?

Мъжете замръзнаха и Сола с мъка потисна порива да се възползва от това, че вниманието им беше отвлечено, и да поеме контрол над ситуацията. Проблемът беше баба й. Най-добрият вариант беше да изкара мъжете от къщата, преди да са сторили нещо лошо на старата жена. Сола щеше да се справи с тях, където и да я отведяха. Ала ако баба й бъдеше замесена? Някой, когото обичаше, можеше да умре.

— Да я изнесем оттук — прошепна онзи отляво.

Те я вдигнаха и макар да остана да лежи все така безжизнено отпусната, Сола повдигна един клепач. И двамата носеха маски с дупки за очите и устата.

— Сола! Какво правиш?

Хайде де, задници такива, помисли си тя, докато се бореха с ръцете и краката й. Размърдайте се…

Удариха я в стената. За малко да съборят една лампа. Ругаеха на глас, докато влачеха отпуснатото й тяло през всекидневната.

Тъкмо когато Сола се канеше да се събуди за живот и да им помогне, те се добраха до входната врата.

— Сола? Слизам долу…

Молитви изплуваха в ума й и се заредиха една след друга — стари, познати думи, които знаеше, откакто се помнеше. Разликата бе, че този път тя не повтаряше механично научени наизуст думи… а като никога отчаяно желаеше баба й да е бавна. Да не слезе по стълбите, преди те да са излезли от къщата.

Моля те, Господи…

Хапещият студ, който я връхлетя, беше прекрасна новина. Както и неочакваната скорост, която мъжете развиха, докато я отнасяха до някаква кола. И разбира се, фактът, че докато я слагаха в багажника, пропуснаха да завържат ръцете и краката й. Просто я метнаха вътре и поеха с пълна газ.

Не виждаше нищо, но усещаше завоите, които правеха. Ляв. Десен. Докато се търкаляше напред-назад, опипваше около себе си, търсейки някакво оръжие.

Не намери нищо.

Освен това беше студено. Което щеше да навреди на физическите й рефлекси и на силата й, ако пътуването се проточеше. Слава богу, че не бе успяла да си свали якето.

Стисна зъби и си напомни, че беше изпадала и в по-лоши ситуации.

Наистина.

Мамка му.

* * *

— Обещавам, че няма да го съсипя. — Застанала в кухнята на имението, Лейла чакаше Фриц да възрази, докато тя си обличаше вълненото палто, което Куин й беше купил по-рано този месец. — И няма да се бавя.

— Аз ще ви откарам, госпожице. — Старият доген се ободри и рошавите му бели вежди се повдигнаха оптимистично. — Ще ви откарам, където поискате…

— Благодаря ти, Фриц, но просто искам да се поразходя. Нямам определена цел.

Всъщност беше на път да полудее от това, да стои затворена в къщата, и след поредната доза добри новини от последните кръвни изследвания беше решила, че е време да поизлезе. Не можеше да се дематериализира, но Куин я беше научил да шофира и идеята да си седи на топло в колата, без някаква определена цел, да бъде свободна и сама, й се струваше същински рай.

— Защо да не се обадя…

— Ключовете — прекъсна го тя. — Благодаря ти.

Протегна ръка и прикова очи в тези на иконома, настоявайки на своето толкова любезно, но и толкова категорично, колкото можеше. Интересно, имаше време, преди бременността, когато би се поддала и би отстъпила, виждайки неудобството на догена. Ала вече не. Все повече свикваше с това, да държи на своето, да брани интересите си, тези на детето си и неговия баща.

Да премине през ада на това, за малко да изгуби нещото, което искаше толкова отчаяно, я беше преобразило по начини, с които тя все още свикваше.

— Ключовете — повтори сега.

— Да, разбира се. Веднага. — Фриц забърза към вграденото бюро в задната част на кухнята. — Заповядайте.

Когато той се върна и й ги подаде с напрегната усмивка, Лейла сложи ръка на рамото му, макар че това несъмнено щеше да го смути още повече… както и стана.

— Не се тревожи. Няма да отида далеч.

— Носите ли си телефона?

— Да. — Тя извади апарата от джоба на пуловера си. — Виждаш ли?

Помаха му за довиждане и излезе в трапезарията, където кимна на прислужниците, които подреждаха масата за Последното хранене. Прекоси фоайето и усети, че ускорява крачка, докато се приближава към вестибюла.

И ето че вече беше напълно свободна.

Озовала се навън, тя поспря на стъпалата и дълбоката глътка леденостуден въздух, която пое, беше същинска благословия, а когато вдигна очи към звездното небе, усети прилив на енергия.

Колкото и да й се искаше да скочи от стъпалата, слезе предпазливо по тях и също толкова предпазливо пое през двора. Докато заобикаляше фонтана, натисна копчето върху ключа и фаровете на гигантската кола примигаха насреща й.

Прескъпа Скрайб Върджин, само да не я потроши.

Настани се зад волана и трябваше да бутне седалката назад, тъй като очевидно икономът последен беше карал автомобила. А после остави ключодържателя в поставката за чаши, натисна копчето на стартера… и се поколеба за миг.

Особено когато двигателят се събуди за живот и замърка равномерно.

Наистина ли щеше да го направи? Ами ако…

Заповядвайки си да спре този поток от мисли, превключи на скорост и погледна към монитора на контролното табло, за да се увери, че зад нея няма нищо.

— Всичко ще бъде наред — каза си тя.

След това отпусна плавно спирачката и колата бавно пое назад, което беше добре. За съжаление, беше и в обратната посока на тази, в която искаше да тръгне, така че трябваше да завърти рязко волана.

— По дяволите.

След като известно време ту тръгваше, ту отново спираше, най-сетне успя да обърне колата така, че кръглият знак на капака да е обърнат към пътя, спускащ се по склона на планината.

Един последен поглед към имението и тя потегли надолу по хълма, бавно като костенурка и придържайки се вдясно, както я бяха учили. Пейзажът наоколо беше размазан благодарение на защитния мис и тя нямаше търпение да го остави зад гърба си. Отчаяно копнееше за истинска видимост.

Когато стигна до главния път, зави наляво, като извърши маневрата доста плавно. А после, направо да не повярваш, всичко потръгна съвсем гладко. Мерцедесът, както май се казваше автомобилът, се движеше толкова меко и сигурно, че беше почти като да си седиш в стол, докато край теб прожектират филм на движещ се пейзаж.

Разбира се, тя караше едва с около осем километра в час. А циферблатът стигаше до двеста и петдесет.

Глупавите човеци с техните високи скорости. Но разбира се, когато това е единственият начин за придвижване, с който разполагаш, бързината имаше значение.

С всеки изминат километър увереността й нарастваше. Ориентирайки се по картата на дисплея, тя се държеше далеч от центъра на града и натоварените магистрали, не се доближаваше дори до предградията. Фермерските земи бяха напълно подходящи — достатъчно място за маневриране и почти никакви хора, макар че от време на време някоя кола се появяваше в нощта с ярко светещи фарове и я изпреварваше.

Мина известно време, преди Лейла да си даде сметка къде отива. И когато го стори, си нареди да се върне.

Ала въпреки това не го направи.

Всъщност учуди се, че изобщо знаеше накъде да тръгне — споменът трябваше да е избледнял от есента до сега, отминалите дни и най-вече събитията, с които бяха изпълнени, би трябвало да са изличили от паметта й мястото, което търсеше. Само че нямаше нищо такова. Дори необичайното усещане от това, да е в кола и принудена да стигне дотам по пътища, не бе в състояние да замъгли онова, което виждаше съвсем ясно в съзнанието си… и където я връщаха спомените.

Откри поляната, която търсеше, на много километри от имението. Спря в единия край на полето и се загледа в полегатия склон. Огромният клен си бе точно там, където и преди, клоните му — изгубили листата, които някога образуваха пъстроцветен балдахин над тях.

В миг образът на падналия воин изникна в ума й; съвсем ясно го виждаше проснат на земята в корените на дебелия дънер, спомняше си всяка подробност — силните му ръце и крака, тъмносините очи, начина, по който се бе опитал да я отблъсне.

Лейла се приведе напред и отпусна глава на волана. Удари го веднъж. И още един път. Беше не просто неразумно да съзира галантност в този отказ, а направо опасно.

Освен това да симпатизира на един предател беше в разрез с всичките й ценности.

И все пак… докато седеше самичка в колата, без нищо, освен най-съкровените си мисли, с които да се бори, усети, че сърцето й все още е при мъжа, когото според всички повели на морала би трябвало да ненавижда с цялото си същество.

Положението беше невъобразимо тъжно.