Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (77)

74

Тунелът, който свързваше имението с тренировъчния център, беше хладен, сумрачен и тих.

Докато крачеше през него, Куин бе доволен, че е сам. Нямаше нищо по-отвратително от това, да си заобиколен от щастливи хора, когато на самия теб не ти се живее.

Когато стигна до вратата на склада зад офиса, той въведе кода, изчака механизмът да се отключи и отвори. Мина покрай канцеларските пособия и през още една врата, заобиколи бюрото и ето че вече беше в коридора пред залата с тежести. Само че не беше дошъл, за да тренира. След онова, което братята бяха сторили с него, тялото му беше схванато и го болеше… особено ръцете, благодарение на мъртвата хватка, с която беше стискал онези дръжки.

Човече, дланите му все още бяха изтръпнали и когато раздвижи пръсти, за първи път в живота си разбра какво бе усещането от това, да имаш артрит.

Продължи напред и спря, когато се озова в болничната част. Понечи да оправи дрехите си… и си даде сметка, че все още е облечен в черната роба.

Е, нямаше да се върне, за да се преоблече, това поне беше сигурно.

— Лукас? — каза, докато почукваше на стаята за възстановяване. — Буден ли си?

— Влез — долетя дрезгавият отговор.

Куин се стегна, преди да прекрачи прага. И добре, че го стори.

Полуизправен в леглото, Лукас все още изглеждаше така, сякаш беше на крачка от смъртта. Лицето, което Куин си спомняше като интелигентно и младо, сега беше набраздено и страшно. Тялото беше болезнено слабо. А ръцете…

Исусе Христе, ръцете.

А си мислеше, че него го боли!

Той се прокашля.

— Здрасти.

— Здравей.

— Ами… Как си?

Ама че въпрос! Брат му го очакваха седмици на легло, последвани от месеци на физиотерапия… и щеше да извади късмет, ако някога отново можеше да държи дори химикалка.

Лукас разкриви лице в гримаса, докато се опитваше да свие рамене.

— Учудвам се, че дойде.

— Е, ти си ми… — Куин се спря. Всъщност Лукас не му беше никакъв. — Имам предвид… да.

Лукас затвори очи.

— Винаги съм бил и винаги ще бъда твой кръвен роднина. Едно парче хартия не може да промени това.

Очите на Куин се спряха върху осакатената ръка и пръстена с печат.

— Мисля, че баща ни определено не би се съгласил с теб.

— Той е мъртъв. Така че мнението му вече няма никакво значение.

Куин примига и когато не каза нищо, Лукас отвори очи.

— Изглеждаш изненадан.

— Не се засягай, но никога не съм очаквал да чуя нещо такова от теб.

Лукас махна с ръка към съсипаното си тяло.

— Промених се.

Куин си придърпа един стол и след като седна, потърка лице. Беше дошъл тук, защото да посетиш доскоро мъртвия си, отчужден брат, бе единствената що-годе приемлива причина да си тръгнеш от парти, давано в твоя чест.

А да прекара нощта, гледайки Блей и Сакстън заедно? Нямаше да я бъде.

Само дето сега, когато беше тук, не мислеше, че е в състояние да води какъвто и да било разговор.

— Какво стана с къщата? — попита Лукас.

— Ами… нищо. Искам да кажа, след като… след случилото се никой не предяви претенции, а пък аз нямах права над нея. Тя премина във владение на Рот и той ми я върна… но, слушай, тя е твоя. Не съм живял там от деня, в който бях изритан от къщи.

— Не я искам.

Я виж ти — още една изненада. Докато растяха, брат му непрекъснато говореше за всичко, което би искал да постигне като възрастен — за образованието и издигането си в обществото, за това, как щял да продължи започнатото от баща им.

Да изрече нещо такова, бе равносилно на това, да се откаже от трон — немислимо.

— Някога бил ли си подлаган на мъчения? — промълви Лукас.

Куин си помисли за детството си. За бранителите на честта. Не че щеше да вземе да му натяква за това сега.

— Е, случвало се е да ме понатупат.

— Бас държа. Какво стана след това?

— Какво имаш предвид?

— Как свикна с нормалния живот след това?

Куин сви пръстите на ръцете, които го боляха, и сведе поглед към тях — въпреки болката, те бяха невредими и напълно функционални. Брат му, от друга страна, никога вече нямаше да може да брои на пръсти — възстановяването беше едно, ала регенерацията — нещо съвсем различно.

— Нормалното престава да съществува — чу се да казва той. — Просто… продължаваш напред, защото само това можеш да направиш. Най-трудното е да бъдеш с други… те сякаш са на различна честота, но ти си единственият, който си дава сметка за това. Те говорят за живота и за проблемите си и ти просто ги оставяш да си приказват. Сякаш използват друг език и трябва да си напомняш, че можеш да им отвърнеш единствено на техния собствен. Страшно е трудно да почувстваш някаква връзка с тях.

— Точно така — бавно каза Лукас. — Точно така.

Куин отново потърка лице.

— Никога не съм очаквал с теб да имаме нещо общо.

Ала ето че беше точно така. Лукас го погледна, съвършено еднаквите му очи срещнаха прецаканите очи на Куин и между тях наистина имаше връзка. И двамата бяха преминали през ада и това ги свързваше по-сигурно и по-силно от общото им ДНК.

Колко странно само.

Тази вечер като че ли му беше писано да открива семейство, където и да се обърнеше.

Освен на единственото място, където искаше.

Възцари се тишина, нарушавана само от отмереното пиукане на апаратурата край леглото. Куин остана още известно време. Двамата с брат му не разговаряха много, но това беше хубаво. Точно каквото той искаше. Не беше готов да сподели с него за Лейла и детето, пък и фактът, че Лукас не го попита дали е обвързан, беше повече от красноречив. А определено нямаше намерение да повдигне темата за Блей.

И все пак приятно беше да седи до брат си. Имаше нещо в онези, с които си израснал, онези, които са били край теб през детството ти, онези, които не помниш и ден от живота си, в който да не си ги познавал. Дори ако общото ви минало да е една огромна бъркотия, колкото повече остаряваш, толкова по-благодарен си, че шибаните копелета все още са на света.

То ти дава илюзията, че животът не е толкова крехък, колкото е в действителност… а понякога това е единственото, което ти помага да избуташ още една нощ.

— По-добре да си вървя, та да можеш да си починеш — каза най-сетне Куин, разтърквайки схванатите си крака.

Лукас обърна глава върху болничната възглавница.

— Интересен избор на облекло.

Куин погледна черната роба.

— А, този стар парцал ли? Беше първото, което ми попадна.

— Изглежда ми церемониално.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Куин, докато се изправяше. — Храна?

— Не, нищо не ми трябва. Но ти благодаря.

— Ще ми кажеш, ако се нуждаеш от нещо, нали?

— Ти си наистина свестен мъж, Куин, знаеш ли?

Сърцето на Куин пропусна един удар, а после заби учестено. Това беше изразът, който баща им винаги използваше, когато искаше да изрази одобрение… най-висша похвала, равносилна на мечешка прегръдка и потупване по рамото от някой нормален мъж.

— Благодаря, мой човек — дрезгаво отвърна той. — Ти също.

— Как можеш да го кажеш? — Лукас се прокашля. — Как, в името на Скрайб Върджин, можеш да кажеш нещо такова?

Куин изпусна шумно дъха си.

— Истината ли искаш? Е, ще ти я дам. Ти беше любимецът, аз — проклятието. В онази къща с теб бяхме диаметрални противоположности. Ала никой от нас нямаше избор. Ти беше също толкова малко свободен, колкото и аз. Нямаше избор за бъдещето си — то беше предопределено с раждането ти, а моите очи… ами по един странен начин те бяха моят билет към свободата, защото означаваха, че него не го беше грижа за мен. Успя ли да ме прецака в главата? И още как, но поне можех да решавам какво искам да правя и къде искам да ходя. Ти… ти никога не си имал този шанс. Не беше нищо повече от шибано уравнение — решено още когато си бил заченат, всички отговори — отдавна намерени.

Лукас отново затвори очи и потрепери.

— Непрекъснато мисля за това. Всички онези години, докато растях, от първия ми спомен… до последното, което видях в нощта, когато… — Той се позакашля, сякаш гърдите го боляха или пък сърцето му правеше номера. — Ненавиждах го. Знаеше ли това?

— Не. Но не мога да кажа, че съм изненадан.

— Не искам да се връщам в онази къща.

— Тогава не е нужно да го правиш. Но ако го сториш… аз ще дойда с теб.

Лукас отново го погледна.

— Наистина?

Куин кимна. Въпреки че изобщо не изгаряше от желание отново да прекрачи прага на онова място и да танцува с призраците на миналото, щеше да отиде там, ако Лукас го направеше.

Двама оцелели, върнали се на сцената на престъпленията, които ги бяха превърнали в това, което бяха днес.

— Да. Наистина.

Устните на Лукас се извиха в усмивка — бледо подобие на онази, която се появяваше върху лицето му някога. И Куин нямаше нищо против. Тази му харесваше много повече. Тя беше честна. Уязвима, но честна.

— Ще се видим скоро — каза той.

— Ще ми е… приятно.

Куин се обърна, отвори вратата и…

… видя, че Блей го чака отвън, приседнал на пода с цигара в уста.

* * *

Когато Куин излезе от стаята на брат си, Блей се изправи на крака и угаси цигарата си в ръба на питието, което държеше в ръка. Не беше съвсем сигурен как бе очаквал да изглежда приятелят му, но определено не и така — напрегнат и нещастен, въпреки невероятната чест, която му беше оказана. Но разбира се, да прекараш известно време край болничното легло на брат си, едва ли беше повод за радост.

А и Блей не беше глупак. Сакстън се беше прибрал.

— Мислех си, че ще те намеря тук — рече той, когато Куин не каза дори едно „здравей“.

Всъщност синьо-зеленият поглед на Куин шареше из коридора, спирайки се навсякъде другаде, но не и върху него.

— Е, ами… как е брат ти? — попита Блей.

— Жив.

Това май беше най-доброто, на което можеха да се надяват в момента. Освен това като че ли беше и всичко, което Куин възнамеряваше да каже. Може би не трябваше да идва тук.

— Аз… ъъъ… исках да те поздравя.

— Благодаря.

Добре, Куин все така не го поглеждаше. Вместо това се бе съсредоточил върху офиса, сякаш в ума си вече беше отворил вратата, отвеждаща в тунела между тренировъчния център и имението…

Звукът, разнесъл се, когато Куин изпука кокалчетата си, отекна като изстрел. След това той сви и изпъна пръсти, сякаш го боляха.

— Това е историческо събитие. — Блей понечи да извади нова цигара, но спря. — Първо по рода си.

— Напоследък доста неща се случиха за първи път.

В гласа на Куин се промъкна странна нотка.

— Какво означава това?

— Нищо. Не е важно.

Исусе, помисли си Блей, не трябваше да идва.

— Не можеш ли да ме погледнеш? Искам да кажа, ще те убие ли, ако ме погледнеш поне за миг?

Разноцветните очи се насочиха към него.

— О, видях те, и още как. Разбирам, че мъжът ти си е вкъщи. Ще му кажеш ли, че си ме чукал, докато го нямаше? Или това ще е малката ти мръсна тайна? Нали се сещаш — шшш, не казвай на братовчед ми.

Блей стисна зъби.

— Ти, лицемерно копеле такова!

— Извинявай, но не аз съм този, който има гадже…

— Сериозно ли смяташ да стоиш тук и да се правиш на страшно откровен? Все едно, когато Вишъс излезе от онази стая… — при тези думи той посочи вратата на болничната стая, — ти не скочи, сякаш ти беше пламнал задникът! Или искаш да ми кажеш, че си страшно горд от това, че чукаш мъж?

За миг Куин изглеждаше напълно поразен.

— Мислиш, че затова го направих? А не защото, чакай да видя… се опитвах да уважа факта, че изневеряваш на любовта на живота си?

Сега вече и двамата се бяха привели напред, а гласовете им отекваха в коридора.

— Глупости! — Блей махна с ръка. — Пълни и невъобразими глупости! Точно това ти е проблемът открай време. Никога не си искал да си го признаеш…

— Да си призная какво? Че съм гей?!

— Ти чукаш мъже! Какво означава това според теб?

— Това си ти… ти чукаш мъж. Ти не харесваш жени…

— Никога не си бил в състояние да приемеш това, което си — изрева Блей, — защото се боиш какво ще си помислят другите! Великият бунтар, господин Пиърсинг, осакатен от шибаното си семейство! Истината е, че си страхливец и винаги си бил такъв!

По лицето на Куин се четеше такава неудържима ярост, че Блей очакваше всеки миг да получи някой юмрук… и дори се надяваше това да стане, защото тогава щеше да има удоволствието да му отвърне със същото.

— Нека изясним нещо — излая Куин. — Дръж си твоите гадости в твоята половина на игрището. Което включва братовчед ми и това, че му изневери.

Блей вдигна ръце и закрачи напред-назад, защото иначе буквално щеше да изскочи от кожата си.

— Просто не мога да понасям това и миг повече. Не мога отново да премина през него. Имам чувството, че съм прекарал цял живот, разправяйки се с твоите простотии…

— Ако съм гей, как така ти си единственият мъж, с когото някога съм бил!

Блей се закова на място и го зяпна, а в ума му нахлуха образите на всички онези мъже, във всички онези тоалетни. В името на всичко свято, та той си спомняше всеки един от тях, дори и ако Куин — очевидно — ги беше забравил. Помнеше лицата им. Телата им. Оргазмите им.

Всички те — получили онова, за което той копнееше. И което не можеше да има.

— Как смееш! Как смееш, по дяволите! Или си мислиш, че не познавам сексуалната ти история? Нали трябваше да я гледам много по-дълго, отколкото ми се щеше. Честно казано, не беше особено интересна… също като теб.

Куин пребледня и Блей поклати глава.

— Аз съм дотук. Вече изобщо не ме е грижа. Това, че не си в състояние да приемеш себе си, ще прецака остатъка от живота ти, но проблемът си е твой, не мой.

Куин изруга, тихо и продължително.

— Никога не съм вярвал, че ще го кажа, но… ти изобщо не ме познаваш.

— Аз ли не те познавам? Мисля, че нещо се бъркаш, задник такъв. Ти не познаваш себе си.

Очакваше думите му да бъдат последвани от изригване. От Куин да се излее някакво театрално, прекомерно, титанично чувство.

Но не се случи нищо такова.

Куин просто изпъна рамене, вирна брадичка и заяви с овладян глас:

— Прекарах последната година, опитвайки се да разбера кой съм, да изоставя всяка преструвка, да се откажа от…

— Тогава, значи, напразно си пропилял триста шейсет и пет нощи. Но като всичко останало в цялата тази история, вината е единствено твоя.

И като изруга свирепо, Блей се обърна и се отдалечи, без да поглежда назад. Нямаше причина да го прави. В коридора нямаше никого, когото би искал да види.

Човече, ако дефиницията на лудост бе да правиш едно и също нещо отново и отново, очаквайки различен резултат, значи, той си беше изгубил разсъдъка преди много години. Заради умственото и емоционалното си здраве, заради самия си живот трябваше да остави всичко това зад…

Куин го сграбчи за ръката и го завъртя, завирайки разяреното си лице в неговото.

— Да не си посмял да си тръгнеш по този начин!

Блей усети, че го връхлита вълна на изтощение.

— Защо? Защото имаш да ми кажеш още нещо? Някое прозрение за истинската ти същност, от което всичко ще си дойде на мястото? Някакво голямо признание, което ще оправи курса на кораба и всичко ще стане съвършено като в приказка? Липсват ти думите за нещо такова, а на мен — наивността.

— Искам да си спомниш нещо — изръмжа Куин. — Опитах се да направя така, че нещата между нас да се получат.

Блей зяпна.

— Опитал си? Ти майтапиш ли се с мен? Мислиш, че да правиш секс с мен, за да си отмъстиш на братовчед ти, е връзка? Въобразяваш си, че едно-две тайни чукания са някаква любовна афера?

— Това бе единственото, с което разполагах. — Разноцветните очи се впиха в лицето на Блей. — Не казвам, че беше някаква велика любовна история, но го направих, защото исках да бъда с теб, независимо по какъв начин.

— Е, поздравления. Сега, когато и двамата опитахме стоката, уверено мога да заявя, че с теб не сме един за друг.

Куин отново започна да ругае и Блей зарови пръсти в косата си, с желанието да я отскубне от главата си.

— Слушай, ако това ще ти помогне да спиш денем (а не мога да повярвам, че ще те безпокои повече от една нощ), повтаряй си, че си сторил всичко по силите си, но просто не се е получило. Аз? Аз предпочитам истината. Това, което се случи между теб и мен, по нищичко не се различава от онова, което си правил с всички онези еднодневки, с които си бил. Секс… просто секс. А сега вече приключихме.

Очите на Куин пламтяха.

— Неправилно си ме преценил.

— Значи, освен че нарочно си затваряш очите, се и самозаблуждаваш.

— Хората могат да се променят. Вече не съм такъв и определено не и с теб.

Господи… какво тъжно облекчение бе да не изпита нищичко при тези думи.

— Знаеш ли… имаше време, когато бих паднал в краката ти, за да чуя нещо такова — промълви Блей. — Ала сега… сега единственото, което виждам, е как скочи от пода в секундата, в която някой се показа от стаята и ни видя заедно. Твърдиш, че било заради връзката ми със Сакстън? Много добре. Само че аз силно подозирам… не, напълно съм сигурен, че ако се вгледаш малко по-дълбоко в себе си, ще установиш, че реакцията ти има много повече общо с теб, отколкото с твоя братовчед. От толкова отдавна ненавиждаш себе си, че според мен не си в състояние да обичаш никого, нито пък да опознаеш истинското си Аз. Надявам се един ден да го разбереш, само че аз няма да съм част от тази изследователска експедиция — това поне мога да ти обещая.

Куин поклати глава, смръщил лице в такава гримаса, че между веждите му се появи дълбока бръчка.

— Май съм ти напълно ясен, а?

— Не е особено трудно.

— Е, просто за да знаеш — бях влюбен в теб.

— За три дни, Куин. Три дни. През които имаше достатъчно драма, че да накара „Война и мир“ да изглежда като комикс. Това не е любов. Това е хубав секс, за отвличане на вниманието от гадостите на живота.

— Не съм гей.

— Добре. Значи, си би. Билюбопитен. Експериментиращ. Все тая. Не ме е грижа. Наистина. Аз знам кой съм и именно така живея живота си. Ти си избрал нещо друго. Пожелавам ти успех. Защото то очевидно функционира страхотно.

С тези думи Блей отново се отдалечи.

И този път… Куин го остави да си върви.