Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (7)

4

През целия си живот Избраницата Лейла не бе изпитвала каквато и да била физическа несгода. Родена в Светилището на Скрайб Върджин и отгледана в неземния покой, царящ там, тя никога не бе познала нито глад, нито треска, нито болка. Ни горещина, ни студ, никаква контузия, сътресение или спазъм. Тялото й, досущ като всичко друго в най-свещеното място на майката на расата им, винаги се намираше в едно и също безметежно състояние, съвършен екземпляр, функциониращ перфектно…

— О, господи! — преглътна тя мъчително, докато скачаше от леглото и се втурваше към банята.

Босите й крака се подхлъзнаха върху мрамора, когато се хвърли на колене, вдигна седалката и като се наведе, се озова очи в очи със зейналата паст на тоалетната чиния.

— Просто… го… направи — изохка тя, докато вълните на прилошаването връхлитаха тялото й така, че чак пръстите на краката й се сгърчиха под нея, сякаш се мъчеха да се заловят за пода. — Моля те… в името на Скрайб Върджин…

Ако просто можеше да изпразни съдържанието на стомаха си, мъчението без съмнение щеше да я отпусне…

Тя напъха показалеца и средния си пръст толкова навътре в гърлото си, че се задави… но това бе всичко, което успя да постигне. Диафрагмата й не се подчини, мазното развалено месо в стомаха й не се изля навън… не че тя беше яла нещо такова… или каквото и да било от… колко време беше минало? Дни.

Навярно именно тук се коренеше проблемът.

Лейла обви ръка около хълбоците си и облегна потното си чело на коравия хладен ръб на тоалетната чиния, опитвайки се да диша повърхностно… защото усещането от въздуха, движещ се нагоре-надолу в гърлото й, още повече влошаваше безрезултатните пориви за повръщане.

Само преди няколко дена, когато се намираше в периода си на нужда, тялото й беше поело контрола, потребността от секс бе достатъчно силна, за да изличи всяка мисъл и чувство. Това всевластие обаче бързо бе отминало, също както и болката от безмилостния секс, и кожата и костите й отново бяха отстъпили командването на ума й.

Ала ето че този баланс отново бе на път да бъде нарушен.

Тя се предаде и се настани внимателно, облягайки рамене на благословено хладната мраморна стена.

Като се имаше предвид колко зле се чувстваше, единственото заключение, което можеше да си извади, бе, че губи бебето. Никога не бе виждала някой в Светилището да преживява нещо подобно… нима тази болест беше нещо нормално на земята?

Затвори очи, като си мечтаеше да има с кого да поговори за тези неща. Но малцина знаеха за състоянието й… И за момента това трябваше да си остане така — повечето дори не подозираха, че е минала през периода си на нужда, нито пък че някой се е погрижил за нея. Фертилният период на Есен беше настъпил пръв, в резултат на което Братството се беше разпръснало възможно най-далеч, тъй като никой не искаше да рискува да бъде изложен на тези хормони… И с основание, както Лейла се беше убедила от първа ръка. Когато останалите се бяха върнали по стаите, в които живееха, собственият й период на нужда беше отминал и всякакви хормонални следи, които все още се долавяха във въздуха, бяха отдадени на затихващия период на Есен.

Ала усамотението, което тези две стаи й предлагаха, нямаше да трае дълго, ако бременността й продължеше. Първо, положението щеше да бъде усетено от другите, особено от мъжете, които бяха особено чувствителни към подобни неща.

А и след известно време щеше да започне да й личи.

Само че възможно ли беше бебето да оцелее, при положение че тя се чувстваше толкова зле?

Смътно усещане за някакво стягане се загнезди в долната част на корема й, сякаш тазът й беше притиснат в невидимо менгеме и тя опита да се съсредоточи върху нещо друго, каквото и да било, само не и върху физическото си състояние.

В съзнанието й изникнаха очи с цвета на нощното небе. Пронизващи очи, които гледаха от окървавено и разкривено лице… красиво дори в грозотата си.

Е, добре. Това не помагаше.

Кор, лидерът на шайката копелета. Изменил на краля, преследван вампир, враг на Братството и на всички почтени вампири. Свиреп воин, син на жена от аристокрацията, която не го искала заради лицето му, и неизвестен баща, който никога не предявил бащинските си претенции. Нежелан товар, прехвърлян между домове и сиропиталища, докато не се озовал в тренировъчния лагер на Блъдлетър в Древната страна. Безмилостен боец, който получил най-добрата тренировка, изострила до съвършенство уменията му. Когато съзрял напълно, започнал да сее смърт, докато обикалял страната заедно с група елитни бойци, които първо се подчинявали на самия Блъдлетър, а след това на Кор… и на никой друг.

Тук потокът от информация за него в библиотеката на Светилището секваше, тъй като никоя от Избраниците вече не обновяваше каквото и да било. Ала за остатъка Лейла можеше да се досети и сама — Братството вярваше, че опитът за покушението на Рот през есента е дело на Кор, а освен това бе чула, че в редиците на глимерата имало изменници, които заговорничели с него.

Кор. Брутален предател без съвест, лоялност и принципи, освен този да служи на собствения си интерес.

И все пак, когато бе погледнала в очите му, докато го хранеше, без да знае, че е враг… за първи път се беше почувствала като жена, напълно и изцяло.

Защото той я гледаше не с агресия, а с…

— Престани! — каза тя на глас. — Веднага престани!

Сякаш беше дете, опитващо се да влезе в долапа или нещо такова.

Заповядвайки си да се изправи, тя уви робата около себе и реши да излезе от стаята и да отиде в кухнята. Нуждаеше се от промяна в обстановката… както и от храна — ако не за друго, то за да даде на стомаха си нещо, което да изхвърли навън.

Преди да излезе, не погледна в огледалото, за да се увери, че всичко с косата и лицето й е наред. Не се засуети за това, как й стои робата. Не изгуби нито миг в колебание кои от всичките си еднакви сандали да обуе.

Толкова много време беше пропиляла в миналото заради дребните подробности на облеклото си.

Колко по-полезно би й било, ако вместо това беше учила или беше овладяла някаква професия. Ала това не беше сред заниманията, позволени на една Избраница.

Когато излезе в коридора, пое дълбоко дъх, стегна се и се отправи по посока към кабинета на краля…

Напред по коридора, Блейлок, син на Рок, изникна от стаята си. Веждите му бяха свъсени, тялото му — облечено в кожа от шията до подметките на огромните му ботуши. Докато крачеше по коридора, той проверяваше оръжията си едно по едно — изваждаше ги от ножниците и отново ги прибираше, закопчавайки ги здраво.

Лейла се закова на място.

Когато най-сетне я съзря, той стори същото, а очите му станаха хладни и резервирани.

С наситеночервена коса и прекрасни сапфиреносини очи, чистокръвният аристократ може и да беше воин на Братството, но не беше недодялан грубиян. Независимо как прекарваше нощите си на бойното поле, в имението неизменно си оставаше възпитан, интелигентен джентълмен с изискано държание и съвършена школовка.

Ето защо изобщо не беше изненадващо, че колкото и да бързаше, той се наведе лекичко в кръста, поздравявайки я формално, преди да продължи енергично към голямото стълбище.

Докато той слизаше към фоайето, Лейла сякаш чу Куин да казва: „Влюбен съм в другиго…“.

Тя отново прибягна до най-новото си хоби да ругае под носа си. Нещата между тези двама воини бяха толкова тъжни, а и нейната бременност с нищо нямаше да помогне.

Ала жребият беше хвърлен.

И те всички трябваше да живеят с последствията.

* * *

Докато слизаше по стълбите, Блей имаше чувството, че го преследват… което беше нелепо. Никой, който представляваше заплаха, не вървеше зад него. Нямаше сериен убиец с маска на Джейсън, нито извратено копеле с отвратителен коледен пуловер и ножове вместо пръсти, нито пък клоун убиец^[1]…

Само една вероятно бременна Избраница, която случайно беше прекарала поне дванайсет часа, чукайки бившия му най-добър приятел.

Никакъв проблем.

Или поне не би трябвало да има такъв. Само че всеки път щом я видеше, имаше чувството, че са го фраснали в корема. Което си беше истинска лудост. Тя не беше сторила нищо лошо. Нито пък Куин.

Само че, господи, ако наистина беше бременна…

Докато прекосяваше фоайето на бегом, Блей избута всички тези щастливи мисли на заден план. Нямаше време за психотерапевтични сеанси, дори и да ги водеше със самия себе си — когато Вишъс те повикаше през свободната ти нощ и ти кажеше след пет минути да си в бойно облекло пред вратата, то не беше, защото нещата вървяха добре.

Никакви подробности не бяха съобщени по време на телефонния разговор; никакви подробности не бяха и поискани. На Блей му беше отнело само секунда да прати съобщение на Сакстън, след което беше навлякъл кожените дрехи и оръжията, готов за всичко.

Всъщност това си имаше и положителните страни. Да прекара нощта, четейки в стаята си, се бе оказало същинско мъчение и макар да не искаше никой да се намира в затруднено положение, това поне му даваше нещо за правене. Изскочи от вестибюла и…

… се натъкна на камиона за пътна помощ на Братството.

Той нарочно беше изтипосан така, че да изглежда съвсем като пътната помощ на човеците, с трите А^[2], изписани с червена боя, както и измисленото име „Пътна помощ Мърфи“. Измислен телефон. Измисленото мото: „Винаги сме до вас“.

Пълни глупости. Освен, разбира се, ако „вас“ не беше някой от Братството.

Блей скочи на мястото до шофьора и установи, че зад волана седи не Ви, а Тор.

— Вишъс ще дойде ли?

— Само аз и ти сме, хлапе — той още работи върху балистиката на онзи куршум.

Братът натисна газта, дизеловият двигател изрева, фаровете описаха голям кръг около фонтана в средата на двора и покрай редицата коли, паркирани една до друга.

Блей тъкмо проверяваше колите и пресмяташе наум коя липсва, когато Тор каза:

— Куин и Джон са.

Блей затвори очи за миг.

— Какво е станало?

— Не знам много. Джон се обадил на Ви за спешна помощ. — Братът го погледна. — Двамата с теб сме единствените на разположение.

Блей посегна към дръжката на вратата, готов да я отвори и да се дематериализира оттам.

— Къде са…

— Успокой се, синко. Знаеш правилата. Никой от нас не може да е навън сам, така че задникът ти трябва да си остане върху седалката, иначе ще наруша собствения си шибан протокол.

Блей стовари юмрук във вратата, достатъчно силно, та болката да проясни главата му поне мъничко. Шибаната шайка копелета, която спъваше всяко тяхно движение… а това, че правилото беше разумно, само още повече го вбесяваше. Кор и момчетата му бяха доказали, че са потайни, агресивни и не притежават капчица морал — точно типът враг, на когото не би искал да се натъкнеш сам-самичък.

Обаче — я, стига!

Взе телефона си с намерението да изпрати съобщение на Джон… но спря, защото не искаше да отвлича вниманието им с молбата си за повече информация.

— Няма ли някой, който може да им се притече на помощ бързо?

— Ви се обади на другите. В града се води тежка битка и никой не може да я напусне.

— По дяволите.

— Ще карам възможно най-бързо, синко.

Блей кимна само защото не искаше да изглежда груб.

— Къде са и колко ще ни отнеме да стигнем?

— Петнайсет до двайсет минути. Отвъд предградията.

Мамка му.

Докато се взираше през прозореца, загледан в снега, прелитащ навън, той си каза, че щом Джон е могъл да изпрати съобщение по телефона си, значи, бяха живи, пък и нали, за бога, беше поискал камион за теглене, а не линейка. Като нищо проблемът можеше да е просто спукана гума или строшено предно стъкло, а истерясването му определено нямаше да скъси дистанцията, да уталожи драмата, ако имаше такава, или да промени изхода.

— Извинявай, ако се държа като задник — измърмори той, докато Тор излизаше на магистралата с голяма скорост.

— Няма защо да се извиняваш, задето се тревожиш за момчетата.

Човече, Тор беше железен.

В този наистина късен час по магистралата „Нортуей“ нямаше никакви коли, само един-два камиона, които хвърчаха с бясна скорост. Самите те не се задържаха много дълго върху четирилентовия път. След около осем мили свиха в една отбивка, далеч на север от центъра на Колдуел, към предградия, пълни с имения, а не обикновени ферми, и скъпи мерцедеси вместо мазди.

— Какво, по дяволите, правят тук? — попита Блей.

— Проучват онези обаждания.

— За лесъри?

— Аха.

Блей поклати глава, докато минаваха покрай каменни зидове с височината и масивността на американски футболисти и порти с изящни решетки от ковано желязо, затворени за всякакви външни лица.

Изведнъж си пое дълбоко дъх и се отпусна. Аристократите, които се завръщаха в града, бяха наплашени и навсякъде им се привиждаха лесъри… което съвсем не означаваше, че убийците изскачат иззад статуите в градините им или пък се спотайват в мазетата им.

Не се беше случил инцидент на живот и смърт. Просто технически проблем.

Блей потърка лице и здравата наруга вътрешния си паникбутон.

Поне докато не излязоха от предградието и не откриха катастрофата.

Свърнаха зад един завой и пред очите им изникнаха два стопа, греещи с червена светлина край пътя… далеч встрани и надолу с главата.

Технически проблем друг път!

Блей изскочи от камиона, още преди Тор да беше вдигнал крак, за да натисне спирачката, и се дематериализира точно до хамъра.

— О, Исусе, не! — простена той при вида на пукнатините с формата на слънчеви лъчи, каквито можеха да бъдат оставени единствено от удара на две глави в стъклото.

Препъвайки се през снега, той отиде до вратата на шофьора; сладникавата миризма на бензин пареше в носа му, пушекът, излизащ от двигателя, го караше да примигва.

Пронизително изсвирване, долетяло някъде отляво, проряза нощта. Блей се обърна, обходи с поглед заснежения пейзаж… и видя две масивни фигури на около двайсетина метра от него, притиснати до дънера на едно дърво, почти толкова голямо, колкото и това, на което се беше нанизал хамърът.

Пробивайки си път през преспите, Блей се втурна натам и коленичи. Куин се беше проснал на земята, дългите му силни крака бяха изпънати, горната част на тялото му почиваше в скута на Джон.

Просто си лежеше там и се взираше в Блей с разноцветните си очи, без да говори или да помръдва.

— Парализиран ли е? — попита Блей, поглеждайки към Джон.

— Не, доколкото ми е известно — сухо отвърна Куин.

— Мисля, че има сътресение на мозъка — каза Джон на езика на знаците.

— Нямам…

— Изхвърча от капака на колата и се блъсна в това дърво…

— Почти се разминах с дървото…

— И оттогава се налага да го държа да не става.

— Което адски ме вбесява.

— Как я караме, момчета? — попита Тор, приближавайки се до тях, а заледеният сняг хрущеше под тежките му ботуши. — Някой ранен ли е?

Куин се освободи от хватката на Джон и скочи на крака.

— Не, всички са съвсем…

В този момент изгуби равновесие и тялото му се олюля толкова силно, че Тор трябваше да го улови.

— Иди да чакаш в камиона — мрачно каза Тор.

— Я си го н…

Тор го придърпа напред, така че лицата им се озоваха на сантиметри едно от друго.

— Извинявай, синко, какво каза? Защото съм сигурен, че не се опита да ме напсуваш, нали така?

Окей. Блей знаеше от първа ръка, че не бяха много нещата на този свят, пред които Куин отстъпваше; ала брат, когото той уважаваше и който бе повече от готов да довърши онова, което дървото беше започнало, определено беше едно от тях.

Куин погледна към съсипания си джип.

— Съжалявам. Кофти нощ. Беше моментно замайване. Сега съм добре.

И в типичен за него стил, той се освободи от Тор и се отправи към димящата купчина метал, която доскоро представляваше автомобил, сякаш беше прогонил нараняванията си единствено със силата на волята си.

Оставяйки всички други да му дишат прахта.

Блей се изправи и си заповяда да насочи вниманието си към Джон.

— Какво стана?

Слава на бога за езика на знаците — така поне имаше нещо, което да гледа, а пък и Джон не пришпорваше разказа си. Когато той най-сетне свърши, Блей не бе в състояние да стори нищо друго, освен да се взира безмълвно в приятеля си. Обаче я стига — едва ли някой би си измислил нещо такова.

Не и за някого, когото харесва.

Тормент се разсмя.

— С други думи — хислоп.

— Не съм сигурен, че знам какво е това — подхвърли Блей.

Тор сви рамене и последва Куин в снега, махвайки с ръка към потрошената кола.

— Това там е определение за хислоп… започнал, когато момчето ти оставило ключовете в колата.

Той не е моето момче, помисли си Блей. — Никога не е бил. И никога няма да бъде.

И фактът, че това болеше повече от каквото и да било сътресение, бе нещо (както толкова много други неща), което той премълчаваше.

Държейки се встрани и извън светлината на фаровете, Блей наблюдаваше как Куин коленичи до вратата на шофьора и изруга тихо.

— Ама че бъркотия.

Тор стори същото откъм мястото до шофьора.

— О, я виж каква двойка си имаме тук.

— Мисля, че се мъртви.

— Сериозно? И как стигна до това заключение? Фактът, че не се движат или че на този тип тук не му е останало никакво лице?

Куин се изправи и плъзна поглед по шасито.

— Трябва да го обърнем и да го изтеглим на буксир.

— А аз си мислех, че сме дошли да си направим барбекю — рече Тор. — Джон! Блей! Елате тук.

Четиримата застанаха рамо до рамо между гумите и забиха пети в снега; четири чифта ръце уловиха металните панели; четири тела се приведоха в готовност; четири чифта рамене се напрегнаха.

Един-единствен глас, този на Тор, преброи:

— На три. Едно. Две. Три…

Хамърът бездруго не беше изкарал най-леката вечер и този опит да го вдигнат на крака го накара да изстене толкова силно, че една сова от другата страна на пътя излетя подплашена, а две сърни побягнаха между дърветата.

Разбира се, джипът не беше единственият, който ругаеше. Всички псуваха като хамали под огромния товар, докато се мъчеха да разкъсат хватката, с която земното притегляне стискаше купчината стомана. Само че законите на физиката се налагаха и докато тялото на Блей се напрягаше, а мускулите му се обтягаха до краен предел, той обърна глава и промени хватката си…

Намираше се до Куин. Точно до него.

Очите на Куин бяха вперени право напред, кучешките му зъби — оголени от дръпнатите назад устни, лицето му — придобило свирепо изражение от физическото усилие…

Почти по същия начин изглеждаше по време на оргазъм.

На това му се викаше шибана неуместност. А най-лошото бе, че този факт изобщо не попречи на мислите му да продължат в същата посока.

Проблемът бе, че Блей знаеше от първа ръка какъв ефект имаха оргазмите върху Куин… макар и не защото беше един от хилядите им получатели. О, не. Не по този начин. Не дай си боже типът, който би го сложил на всичко, което диша, да прави секс с Блей.

Да, защото този изтънчен сексуален вкус, довел до това, Куин да оправи всичко в Колдуел между двайсет и двайсет и осем години, беше изключил Блей от потенциалните кандидати за чукане.

— Започва… да помръдва — процеди Тор. — Минете под джипа!

Блей и Куин реагираха незабавно — разтвориха пръсти, приклекнаха, подпъхнаха рамене под ръба на покрива. Обърнати с лице един към друг, погледите им се срещнаха, докато дъхът накъсано излизаше от устните им, а бедрата им се напрягаха, телата им — вкопчени в битка със студения корав метал… който беше и хлъзгав благодарение на снега.

Обединената им сила преобърна положението… буквално. Центърът на тежестта се премести върху насрещните гуми и четиритонният хамър започна да се помества, да става все по-лек и по-лек.

Защо, по дяволите, Куин го гледаше по този начин? Очите му, едното синьо, а другото зелено, бяха приковани в тези на Блей… и не помръдваха.

Може би беше просто съсредоточеност… сякаш цялото му внимание беше приковано в няколкото сантиметра пред лицето му и по някаква случайност Блей просто се намираше насреща му.

Трябва да беше това…

— По-полека, момчета! — извика Тор. — Или ще прекатурим шибаното нещо на другата страна!

Блей поохлаби натиска и за миг се възцари безтегловност, в която за частица от секундата се случи невъзможното — един четиритонен джип се закрепи на две гуми. В същото време онова, което му се беше сторило мъчително, изведнъж стана… вълнуващо.

А Куин продължаваше да се взира в него.

Хамърът се приземи на четирите си гуми, пружинирайки лекичко, а Блей се намръщи и се извърна. Когато отново погледна назад… очите на Куин бяха приковани на същото място, както и преди малко.

Блей се приведе към него и изсъска:

— Какво?

Преди да последва какъвто и да било отговор, Тор се приближи и отвори страничната врата на джипа. Мирис на прясна кръв изпълни въздуха.

— Човече, дори и да не е напълно съсипан, не съм сигурен, че ще си го искаш обратно. Да го изчистиш както трябва, ще е направо убийствено.

Куин не отговори, сякаш напълно забравил, че джипът му се беше превърнал в звездата на своя собствена реклама за автомобилни застраховки. Просто си стоеше там и се взираше в Блей.

Може би копелето просто беше получило мозъчен удар, ей така, както си стоеше?

— Какъв ти е проблемът? — не издържа Блей.

— Ще докарам камиона — каза Тор и се отправи натам. — Да оставим телата където са си. Ще се отървем от тях на път към къщи.

Междувременно Блей усети, че Джон ги гледа учудено… нещо, за което Куин, естествено, изобщо не го беше грижа.

Блей изруга и разреши проблема, като изтича до камиона и закрачи редом с него, докато Тор го доближаваше на заден ход до сплескания преден капак на хамъра. След това посегна към лебедката, освободи куката и започна да развива въжето.

Имаше чувството, че знае какво се върти в главата на Куин, и ако беше прав, Куин щеше да стори най-добре да си затваря устата и да стои надалече.

Той не искаше да го чуе.