Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (69)

66

— Да, разбира се, че можеш да влезеш да го видиш. Замаян е, но е в съзнание.

Докато доктор Джейн му се усмихваше, Куин придърпа кожения си панталон нагоре и втъкна тениската си в него. Все пак спря, преди да е пригладил косата си, заповядвайки на ръцете си да останат отпуснати покрай тялото му, въпреки че пръстите го сърбяха да се направят на гребен.

— И ще се оправи?

Лекарката кимна и се зае да развърже хирургичната маска, която висеше около предната част на шията й.

— Извадихме вампирския еквивалент на далак и това сложи край на вътрешния кръвоизлив. Освен това го прегледахме сантиметър по сантиметър. Доколкото можем да преценим, в онзи варел е бил сякаш консервиран и по някакъв начин кръвта на Омега го е съхранила, въпреки нараняванията. Ако го бяха оставили навън, сигурна съм, че е щял да умре.

Проклятието бе довело до чудо, помисли си Куин.

— И не е бил заразен с нещо?

Джейн сви рамене.

— Кръвта му е червена и никой не долавя и следа от Омега у него… само по и около него.

— Аха. — Куин погледна към вратата. — Добре.

Време беше да влезе, каза си той. Хайде…

Очите му потърсиха тези на Блей. По време на четиричасовата операция той неведнъж бе излизал да изпуши цигара. Но винаги се връщаше.

Господи, изглеждаше толкова мрачен.

Всъщност от мига, в който Ви излезе и ги завари… е, да.

Исусе, на това му се казваше да знаеш как да избереш момента.

— Е, аз ще вляза — каза той.

Ала го стори едва след като Блей кимна.

Първото, което го посрещна, когато прекрачи прага, беше миризмата на антисептик, която свързваше с нараняванията, получени в битка. След това долови тихото пиукане, разнасящо се край болничното легло в средата на стаята, както и звука от компютърната клавиатура, на която Елена пишеше нещо.

— Ще ви оставя сами — любезно каза тя и стана.

— Благодаря — тихо отвърна Куин.

Когато вратата се затвори, той отново втъкна тениската си в панталона, въпреки че не беше необходимо.

— Лукас?

Докато чакаше брат му да отговори, се огледа наоколо. Следите от операцията — кървавите марли, използваните инструменти, пластмасовите тръбички — от тях нямаше и помен. Не бе останало нищо, освен неподвижното тяло под белите чаршафи и препълнената червена торба с надпис „Биологична опасност“, което да издава случилото се през изминалите часове.

— Лукас?

Приближи се и погледна надолу. Човече, обикновено нямаше проблеми с кръвното, но при вида на изпитото лице на брат си получи мощен пристъп на световъртеж, който го накара съвсем ясно да си даде сметка точно колко беше висок… и колко далеч беше подът.

Клепачите на Лукас трепнаха и се повдигнаха.

Сиви. Някога и двете му очи бяха сиви и все още беше така.

Куин се пресегна и притегли едно столче на колелца. Приседна… и установи, че няма никаква представа какво да прави с ръцете си, с тялото си… с гласа си.

Никога не бе очаквал отново да види някого от семейството си. И това беше още преди лесърските нападения, когато беше изритан от дома си.

— Как си?

Ама че тъп въпрос!

— Той ме… опази…

Куин се приведе по-близо, но немощният хриплив глас беше дяволски тих.

— Какво?

— Той ме опази… жив…

— Кой?

— … заради теб.

— За кого говориш?

Трудно му бе да си представи, че Омега храни омраза лично към…

— Леш…

При звука на това име горната устна на Куин се повдигна и оголи кучешките му зъби. Шибаният им братовчед… който, както се бе оказало всъщност, дори не им беше кръвен роднина, а син на Омега. Като дете кучият син беше отвратителен самохвалко. Като претранс в тренировъчната програма беше направил живота на Джон Матю същински ад. А след преобразяването си?

Истинският му баща го беше приветствал в лоното си и резултатът беше пълно унищожение. Именно Леш беше предвождал нападенията. В продължение на векове Обществото на лесърите беше принудено да търси почти слепешката къде живеят вампири, но копелето знаеше точно къде да ги изпрати… и тъй като беше осиновен от аристократично семейство, убийците бяха посели неимоверна гибел именно сред висшата класа.

Ала очевидно татенцето и любимото синче се бяха скарали.

Мамка му, само при мисълта, че Леш е измъчвал брат му, го обземаше желание отново да го убие.

Лукас простена и си пое дълбоко дъх. Куин вдигна ръка, за да… го потупа по рамото или нещо такова. Но не го стори.

— Виж, не е нужно да говориш.

Кървясалите сиви очи се впиха в неговите.

— Опази ме жив… заради онова… което ти причиних…

Сълзи изпълниха сивите очи и потекоха по бузите, докато разкаяние се примесваше с онова, което несъмнено беше физическа болка, както и лекарствата, използвани, за да я потушат.

Защото на Куин му беше трудно да повярва, че брат му би демонстрирал нещо такова при нормални обстоятелства. Не бяха възпитани по този начин. Добрите маниери бяха по-важни от чувствата.

Винаги.

— Бранителите на честта… — Сега Лукас наистина се разплака. — Куин… толкова съжалявам… съжалявам…

Спрете! Не трябва да го убиваме!

Куин примига и мислите му отново се върнаха на онзи побой край пътя; видя как мъжете в черни одежди го обграждат и се нахвърлят отгоре му, докато той се мъчи да предпази главата и топките си. А след това се озова пред дверите на Небитието, за да се срещне с дъщеря си.

Странно бе как нещата бяха описали пълен кръг. И как някои трагедии всъщност можеха да доведат до нещо хубаво.

Сега вече Куин докосна брат си — сложи десница върху слабото му рамо.

— Шшт… всичко е наред. Няма нищо, всичко между нас е наред.

Не беше сигурен дали това е вярно, но какво друго можеше да каже, докато брат му рухваше пред очите му?

— Той искаше… да ме превърне… — Лукас си пое дълбоко дъх. — Върна ме… Събудих се в гората… хората му ме пребиха… правиха разни неща с мен… пъхнаха ме в… онази кръв. Чаках ги да се върнат… ала те не дойдоха.

— Тук си в безопасност. — Това бе единственото, което му дойде на ума. — Не се тревожи за нищо… Тук никой не може да припари до теб.

— Къде… съм…

— В тренировъчния център на Братството.

Сивите очи се разшириха.

— Наистина ли?

— Да.

— Виж ти… — Изведнъж изражението на Лукас се промени; някога красивите черти се напрегнаха още повече. — Ами мама? Татко? Соланж?

Куин поклати глава.

В отговор, в немощния глас на брат му се прокрадна неочаквана сила.

— Сигурен ли си, че са мъртви? Напълно сигурен?

Сякаш не искаше онова, което той бе изстрадал, да е сполетяло и тях.

— Да, сигурни сме.

Лукас въздъхна и затвори очи.

Мамка му. На Куин му беше гадничко да лъже, но макар апаратите край леглото да говореха, че състоянието на брат му е стабилно, ако все пак не оцелееше, Куин не искаше той да отиде в гроба, мислейки си, че след случилото се с него никой не бе сигурен колко други бяха отвлечени… нито пък кога.

Във възцарилото се мълчание Куин погледна към ръката на брат си. Бяха оставили пръстена на ръката му… навярно защото кокалчето беше толкова подуто, че би трябвало да го срежат, за да го свалят.

Гербът, гравиран върху златото, носеше свещените символи, с които единствено Първите семейства имаха право да бележат своето родословие. И да, определено беше направо откачено (както и крайно неуместно) да ламти за проклетото нещо. След всичко случило се беше логично да се смята, че би бил отвратен.

Разбира се, възможно бе да е просто първосигнална реакция, отзвук от всички онези години, през които безнадеждно се бе надявал, че той също ще получи такъв.

— Куин?

— Да?

— Съжалявам…

Куин поклати глава, въпреки че Лукас беше затворил очи.

— Не се тревожи за нищо. Вече си в безопасност. Върна се. Всичко ще бъде наред.

Гърдите на брат му се повдигнаха и спуснаха, сякаш от облекчение и Куин потърка лице. Това не му харесваше — нито състоянието на брат му… нито завръщането му.

Не че искаше той да е мъртъв. Изтезаван. Замръзнал завинаги.

Само че вече беше теглил чертата на историята със семейството си. Отпратил я бе на заден план, заключил я бе в ума си. Прибрал я бе завинаги, за да не я извади никога вече.

Но какво би могъл да направи?

Животът определено знаеше как да ти сервира изненада, когато най-малко я очакваш.

Лошото бе, че в неговия случай изненадата неизменно беше ритник в топките.

* * *

Тихо изсвирване, разнесло се до него, накара Блей да подскочи.

— О, здрасти, Джон.

Джон махна с ръка за поздрав.

— Какво е положението?

Блей сви рамене и си помисли, че може би няма да е лошо да стане от пода. Задникът му беше изтръпнал, което означаваше, че е време отново да направи една от малките си разходки.

Изправи се, като изсумтя и протегна гръб.

— Предполагам, че е окей. Лукас беше достатъчно буден след операцията, така че Куин е при него.

— О! Леле!

Докато Блей обикаляше в кръг, за да раздвижи схванатото си тяло, Джон се облегна на стената. Беше по анцуг, косата му бе влажна… а на врата му имаше следа от ухапване.

Блей извърна очи. Отвори уста, за да каже нещо. Но бе останал без гориво за разговори.

С крайчеца на окото си видя как Джон изписва на езика на знаците:

— Е, как е Сакстън?

— Ами добре. Добре е… отиде на кратка почивка.

— Страшно много работеше напоследък.

— Да, така е. — Странно му се струваше да пази нещо в тайна от Джон и се надяваше разговорът да приключи дотук. Освен Куин, Джон беше най-близкият приятел, който бе имал в живота си… макар че през последната година и те бяха започнали да се отдалечават един от друг. — Но скоро ще се върне.

— Сигурно ти липсва. — Джон погледна настрани, сякаш си даваше сметка, че е на път да прекали.

Което беше разбираемо. Блей открай време бе прекратявал всякакви разговори за връзката си, сменяйки незабавно темата.

— Аха.

— Как е Куин? Не исках да се натрапвам, но…

Блей отново сви рамене.

— От доста време е вътре. Приемам го за добър признак.

— И Лукас ще се оправи?

— Само времето ще покаже, но поне го закърпиха. — Блей извади цигара, запали и бавно изпусна струйка дим. Възцари се неловко мълчание и най-сетне Блей каза: — Виж, извинявай, ако се държа странно.

Работата беше там, че следата от ухапване му напомняше за онова, което му предстоеше съвсем скоро, а той определено не се нуждаеше от това подсещане.

Гласът на Куин нахлу в главата му: Можем да отидем заедно.

На какво се беше съгласил, по дяволите?

— Стресиран си — каза Джон, вперил поглед във вратата. — Всички сме стресирани. Всичко е… стресиращо.

Блей се намръщи, дал си изведнъж сметка за настроението на приятеля си.

— Хей, всичко наред ли е при теб?

След миг Джон отвърна на езика на знаците:

— Онази нощ се случи нещо адски странно. Рот ме повика в кабинета си и ми каза, че Куин вече не е мой аструкс нотрум. Имам предвид, нямам нищо против, това е окей… дори доста улеснява нещата. Но Куин изобщо не го спомена и не знам дали трябва да му кажа нещо. Освен това не знаех, че е възможно. Искам да кажа, когато започна, изглеждаше като да е до живот, нали ме разбираш? Напуснал ли е? Заради Лейла ли е? Мислех, че няма да се обвързват.

Блей изруга и струйка дим се изви около главата му.

— Нямам представа.

По дяволите, това с обвързването вероятно трябваше да му хрумне… и може би именно затова Куин се беше отдръпнал по този начин при появата на Ви.

Възможно ли бе Куин и Лейла да бяха решили да се съберат сега, когато детето беше добре…

Вратата се отвори широко и Куин се показа с вид, сякаш току-що го бяха изритали в главата.

— О, здрасти, Джон, какво става?

Докато двамата се потупваха по раменете, Куин погледна към Блей, но продължи да поздравява Джон.

Миг по-късно Джон си тръгна и двамата с Блей останаха сами.

— Добре ли си? — попита Куин.

Това очевидно беше въпросът на деня.

— Всъщност аз трябва да ти задам този въпрос. Как е Лукас? — Блей се направи на Ви и угаси цигарата в подметката на ботуша си.

Преди Куин да успее да отговори, Селена излезе от офиса, сякаш я бяха повикали от главната част на къщата. Вървеше към тях изящно, ала решително, а традиционната за Избраниците бяла одежда падаше свободно около краката й.

— Здравейте, господа — каза тя, когато се приближи. — Доктор Джейн каза, че някой има нужда от мен?

Блей изпусна дъха си и му се прииска да се удари. Това бе последното, което…

— Да, и двамата — отвърна Куин.

Блей затвори очи, връхлетян от внезапен трепет. Мисълта да гледа как Куин се храни, бе като наркотик, който се разля във вените му, пропъди напрежението от тялото му и едва не го накара да се втвърди. Но наистина, нямаше…

— Една от стаите надолу по коридора ще свърши чудесна работа — каза Куин.

Е, по-добре, отколкото в някоя спалня. Нали? По-професионално би било.

А и той наистина имаше нужда да се нахрани… също както и Куин, след цялото това вълнение.

Блей изхвърли угарката си в едно кошче за боклук и пое след Куин и Избраницата. Ала докато вървяха, изобщо не следеше нейните движения. Ни най-малко. Очите му бяха приковани в Куин, в раменете му, бедрата… задника…

Окей, това трябваше да спре. Веднага.

Просто трябваше да се стегне, да се нахрани и да си намери извинение, за да се изпари.

Може би поне този план щеше да сработи?

Прекрачиха прага. Последва някакъв разговор. Учтиви усмивки, макар той да нямаше представа какво го бяха попитали, нито пък какво бе отговорил.

А, една от болничните стаи, даде си сметка след миг. Това беше наистина добре — клинична обстановка. Вземи колкото кръв ти трябва и си върви… нямаше нужда единият биологичен процес да доведе до друг…

— Моля? — попита Избраницата, гледайки го с открито лице.

Страхотно. Явно се беше раздрънкал, само че нямаше никаква представа точно какво беше изтърсил.

— Съжалявам — рече той. — Просто съм страшно гладен.

— В такъв случай би ли искал да си пръв? — попита Селена.

— Да, би искал — отвърна Куин и се облегна на вратата.

Е, това беше, помисли си Блей. Проблемът беше решен. Когато дойдеше ред на Куин, той просто щеше да си тръгне.

Пристъпи напред, чудейки се как ли щяха да го направят, но Селена се погрижи за всичко, като си придърпа един стол и се настани до болничното легло. Ясно. Блей се покачи на леглото и от тежестта му възглавниците в леко повдигнатата част се разместиха, а пружините изскърцаха. А после мозъкът му изключи, което беше истинско облекчение. Когато Селена протегна ръка и дръпна белия си ръкав назад, гладът му пое контрола, кучешките му зъби се издължиха, дишането му стана по-дълбоко.

— Моля, вземете колкото ви трябва — спокойно каза тя.

— Благодаря ти за дара, Избранице — отвърна той с тих глас.

След това се наведе и впи зъби — дълбоко, но възможно най-нежно… и при първата глътка осъзна, че го е отлагал твърде дълго. С мощен рев нуждата се надигна в стомаха му и инстинктът пропъди всяка следа от любезни маниери — той засмука мощно, пиейки все по-бързо и по-бързо, силата се изливаше в стомаха му и оттам поемаше по цялото му тяло…

Очите му потърсиха Куин.

Смътно си даде сметка, че за кой ли път един от плановете му щеше да стане на пух и прах, изоставен и забравен. Всъщност това беше ужасно лоша идея… при положение че повече не искаше да се чука с Куин. Логиката беше достатъчно трудна, когато ставаше дума за противоречиви чувства. Неудържим сексуален порив, подтикван от пиенето?

Той беше задник, истински, първокласен задник.

Което бе особено вярно, докато гледаше как ерекцията на Куин се надига зад ципа на кожените му панталони.

Мамка му.

Мамка му.

Човече, в някой от следващите дни щеше да бъде достатъчно силен, за да си тръгне. Наистина.

О, МАМКА МУ.