Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (68)

65

Ай Ем кръстосваше апартамента с пистолет у себе си… въпреки че беше крайно невероятно да последва втори рунд с някоя гола мадама, нахлула в домашната им обител с Трез.

По дяволите, колко добре би му дошъл малко червен дим. Просто за да го поотпусне. Защото в този момент беше на ръба да извърши физическо насилие.

Хубавото бе, че нямаше подходящ обект за агресията му и това го възпираше. Мигрената беше стиснала брат му в лапите си, а онази нещастна, използвана жена, която почти бяха изхвърлили оттук, вече бе достатъчно наказана. Виж, охраната беше отличен кандидат… само че смяната на копелето беше свършила преди час, а Ай Ем нямаше да изостави Трез в подобно уязвимо състояние само за да се разправи с един идиот…

До слуха му достигна тих шум, разнесъл се откъм водопроводните тръби.

Пускаше се водата в тоалетната на Трез. Отново.

А после се разнесоха приглушени ругатни и изскърцване на легло, докато Трез отново се отпускаше в него.

Горкото. Копеле.

Ай Ем се приближи до големите прозорци и поспря, за да погледне към другата страна на Колдуел, която се издигаше на отсрещния бряг. Сложи ръце на хълбоците си и запрехвърля наум местата, където биха могли да се пренесат. Списъкът не беше особено дълъг. Мамка му, един от най-големите плюсове на „Комодор“ беше охраната му — те дори не си правеха труда да включват алармата.

Което беше грешка.

Нуждаеха се от някое наистина безопасно място. Сигурно. Непревземаемо.

Особено ако брат му възнамеряваше да продължи със забивките за една нощ, а Анслай — с „дипломатическите“ си посещения.

Ай Ем отново закрачи напред-назад. Нямаше как да пренебрегне факта, че брат му се влошава. Това със секса продължаваше от години… и прекалено дълго Ай Ем го беше отдавал на нормалния за един мъж импулс за чифтосване.

Нещо, което на него като че ли му липсваше, както неведнъж си бе помислял. Но разбира се, брат му чукаше достатъчно жени и за двама им.

През последните месеци обаче бе станало ясно, че в случая става въпрос за пристрастяване… и това беше преди първосвещеникът да започне да им идва на гости. Сега, когато нещата с Анслай вероятно отиваха към развръзка? Машинациите на с’Хийб щяха само да увеличат напрежението върху плещите на брат му и сексуалната му зависимост само щеше да ескалира.

Мамка му. Ай Ем имаше чувството, че стои пред железопътен прелез и изчислява скоростта на локомотива и тази на приближаващата кола… в опит да прецени каква касапница ще последва след миг. Метафората беше удачна и с оглед на безпомощността, която изпитваше, защото не можеше да удари спирачките на никоя от двете сили. Не стоеше нито зад волана на автомобила, нито в локомотива. Единственото, което можеше да стори, бе да гледа отстрани.

Или по-скоро — да пищи край пътя.

Къде, по дяволите, биха могли да отидат…

Смръщил вежди, той отмести очи от прозореца и ги плъзна покрай корниза и нагоре по тавана.

Миг по-късно извади телефона си и набра един номер. Когато затвори, отиде до стаята на брат си, открехна вратата едва-едва.

— Ще изляза за мъничко — каза в наситената, непрогледна тишина. — Няма да се бавя.

Стонът на Трез би могъл да означава абсолютно всичко — „добре“, „господи, говори по-тихо!“ или дори „върви се забавлявай, аз ще си стоя тук и ще подрайфам още малко“.

Ай Ем излезе забързано от апартамента. Качи се в асансьора и натисна копчето с буквата „П“ за пентхаус.

Когато вратите се отвориха, пред него имаше две възможности. Едната отвеждаше в апартамента на Вишъс. Другата — в този на стария му приятел.

Ай Ем се приближи до вратата на Ривендж и натисна звънеца.

Симпатът отвори вратата, съвсем същият както винаги — с прическа ирокез, лилави очи и палто от норка. Опасен. Мъничко зъл.

Двамата се прегърнаха и се потупаха по раменете.

— Здрасти, мой човек, как си? — каза Рив. — Влизай.

Ай Ем прекрачи прага на апартамента, в който не бе стъпвал от около година, и установи, че нищо не се бе променило. Което, незнайно защо, го изпълни с облекчение.

Ривендж отиде до кожения диван и се настани, като кръстоса крака и подпря бастуна си до себе си.

— С какво мога да ти помогна?

Докато Ай Ем се опитваше да открие подходящите думи, Рив изруга тихичко.

— Човече, ясно ми беше, че това не е светска визита… но не очаквах в чувствата ти да цари такъв хаос.

А, да, симпатската му природа означаваше, че от него не можеше да се скрие нищо. И все пак на Ай Ем му беше трудно да говори за това.

— Не съм сигурен дали знаеш какво се случва с Трез?

Тъмните вежди на Рив се сключиха и той присви пронизващите си виолетови очи.

— Мислех, че бизнесът на „Желязната маска“ върви добре. Закъсали ли сте, момчета? Имам доста кеш, ако ви трябва…

— С бизнеса всичко е наред. Имаме повече пари, отколкото можем да похарчим. Проблемът е с извънкласните занимания на брат ми.

— Не е започнал да взема наркотици, нали? — мрачно попита Рив.

— Жени.

Рив се разсмя и махна с ръка.

— О, ако това е всичко…

— Нещата са извън всякакъв контрол… а една от тях магически цъфна в леглото му тази нощ. Прибрахме се вкъщи и ето ти я нея.

Рив отново се навъси.

— В апартамента ви? Как, по дяволите, е успяла да влезе?

— Свалила е охраната. — Ай Ем закрачи напред-назад из модерната стая, забелязвайки разсеяно, че от тази височина изгледът беше още по-хубав. — Трез от години чука всичко, което шава, но напоследък е станал напълно безразсъден. Не им изтрива спомените, спи с тях по повече от един път, без изобщо да го е грижа за последиците.

— Какво, по дяволите, му става?

Ай Ем се обърна и погледна симпата, който бе най-близкото подобие на семейство, което имаше, ако не се броеше собствената му плът и кръв. Всъщност имаше му по-голямо доверие, отколкото на деветдесет и пет процента от кръвните си роднини.

— Трез е обвързан.

Последва дълго мълчание.

— Моля?

Ай Ем кимна.

— Обвързан е.

Рив се надигна от дивана.

— Откога?

— От раждането си.

— О! — Рив подсвирна тихичко. — Значи, е свързано със с’Хийб.

— Обещан е на първородната дъщеря на кралицата.

Рив помълча за миг. А после поклати глава.

— Това го прави бъдещия крал, нали така?

— Да. И въпреки че нашето общество е матриархално, това не е без значение.

— Виж ни само! — промърмори Рив. — Той и аз, и Рот. Ама че тройка.

— Е, при нас е различно, разбира се. Кралицата е тази, която диктува всичко.

— Защо тогава той все още живее навън? Сред всички Непознаваеми?

— Не иска да има нищо общо със с’Хийб.

— Има ли избор?

— Не. — Ай Ем хвърли поглед към бара в ъгъла. — Нещо против да си сипя едно?

— Майтапиш ли се? Ако бях на твое място, вече да съм се отрязал.

Ай Ем отиде до бара, огледа възможностите и си избра гарафа, около гърлото на която имаше мъничка огърлица с надпис „Бърбън“. Сипа си солидна доза и отпи от кристалната чаша, наслаждавайки се на начина, по който течността опари езика му.

— Прекрасно.

— „Паркър’с Херитидж“. Най-доброто.

— Мислех, че не си падаш по пиенето.

— Това не е оправдание да не знаеш какво поднасяш на гостите си.

— А!

— Е, какъв е планът?

Ай Ем отметна глава назад, изля съдържанието на чашата в гърлото си и преглътна.

— Нуждаем се от сигурно място, където да се настаним. И не само заради жените. Тази седмица имахме посещение от Първосвещеника… а като се има предвид, че живеем навън, очевидно нещата са сериозни. Търсят го и ако го намерят, се боя, че ще убие представителя на с’Хийб. И тогава наистина ще загазим.

— Смяташ ли, че ще стигне толкова далеч?

— Да. — Ай Ем отново напълни чашата си. — Трез няма да се върне там, а на мен ми трябва време, за да измисля как да реша проблема, преди да се е случило нещо катастрофално.

— Искате ли да се преместите в къщата ми в планината?

Ай Ем пресуши втората си доза бърбън на един дъх и погледна Рив право в очите.

— Не. Искам да се преместим в имението на Братството.

Докато Рив ругаеше, дълго и дрезгаво, Ай Ем си сипа трето питие.

— Това е най-безопасното място за нас.

* * *

Когато се върна в новото си свърталище, Кор беше облян в пот и лесърска кръв. Бойците му все още бяха в града и се биеха с врага, но той беше принуден да ги остави и да потърси подслон.

Проклето порязване на ръката.

Къщата, която Троу им беше подсигурил, се намираше в скромен квартал, в който имаше скромни къщи с гаражи за две коли и люлки в задния двор. Един от плюсовете й бе, че се намираше в края на задънена улица; от едната й страна имаше празен парцел, а от другата — пречиствателна станция за отходни води.

Бяха я наели за три месеца, с опция да я купят.

Когато се дематериализира пред прозорците с тежки пердета, Кор не можа да сдържи пренебрежителното си изсумтяване при вида на мекия диван с Г-образна форма, цвят на говежда яхния и мека тапицерия, която приличаше на гънки сланина.

Въпреки че оценяваше работещото отопление, фактът, че сградата се даваше под наем „обзаведена“, го дразнеше. Боеше се обаче, че останалите не споделят мнението му. През последните няколко дни неведнъж бе хващал един или друг от войниците си излегнат върху проклетото чудовище, облегнал глава назад и изпружил крака.

Какво щеше да последва? Одеяла?

Докато се изкачваше по тясното стълбище, усети, че му липсва мрачният замък в Древната страна. Че копнее за камъните, които ги заобикаляха там, за непревземаемостта на мястото, с крепостния му ров и високите стени. Скърбеше и за това, как се бяха забавлявали, плашейки селяните, като превръщаха страшните легенди във факт.

Ах, доброто старо време.

Когато се качи на втория етаж, нарочно не погледна в спалните. Розовото в тази насреща изгаряше очите му, а тюркоазенозеленото в другата не беше по-приятно. Нямаше облекчение за сетивата и в голямата спалня. Десен на цветя навсякъде. По стените и пердетата, по леглото и дори върху креслото в ъгъла.

Поне тежките му войнишки ботуши мачкаха дебелия килим, оставяйки следи като рани, докато отиваше към банята.

За бога, дори не знаеше как да нарече цветовата гама тук.

Малина?

Кор потръпна и му се прииска да не пали лампичките над умивалника, но розовите завеси напълно спираха уличното осветление, а трябваше да вижда какво прави…

О, прескъпи Съдби…

Съвсем беше забравил за дантелените абажури на аплиците.

Във всяка друга обстановка червената светлина би събудила еротични мисли. Но не и в това сладникаво място. Тук двете лампи бяха като два желирани червени бонбона.

Кор едва не се задави от толкова много естроген.

В опит за самозащита, той свали абажурите и ги прибра под мивката. Ярката светлина на крушките дразнеше очите му, но то беше като разликата между това, да ругае и да кърши ръце — винаги би избрал първото.

Свали косата и я сложи върху плота между двата умивалника. След това я извади от ножницата й, съблече палтото си и свали кинжалите и пистолетите си. Долната риза, която носеше, беше на петна от дългите нощи, изпълнени с битки, ала тя се почистваше редовно и щеше да бъде използвана отново. В края на краищата дрехите не бяха нищо друго, освен кожа, макар и не такава, с каквато се раждаш.

Те не служеха за украса… или поне не според него.

Обърна се към огледалото и изруга тихичко, когато се видя.

Лесърът, с когото се бе вкопчил в ръкопашен бой, страшно го биваше с ножа (вероятно благодарение на предишния му живот на улицата) и колко стимулиращо само бе да се изправи срещу умел противник. Разбира се, беше победил, но битката му беше подействала адски ободряващо.

За съжаление обаче беше си отнесъл вкъщи прекрасен сувенир от нея — порязването, което опасваше бицепса му и стигаше чак до рамото. Доста гадно. Но той беше раняван и по-лошо.

Поради което знаеше как да се погрижи за себе си. Върху плота бяха наредени различни неща, от които той и бойците му се нуждаеха от време на време — бутилка със спирт за разтривки, евтина запалка, няколко игли, черна рибарска корда.

Кор направи гримаса, докато сваляше ризата си и срязаният ръкав закачи раната и я отвори. Той стисна зъби и се вкамени, докато болката се изостряше толкова, че стомахът му се сви като юмрук.

Дишайки дълбоко, Кор зачака ужасното усещане да отмине, след което посегна към спирта. Развинти бялата капачка, наведе се над мивката, стегна се и…

Звукът, изтръгнал се между стиснатите му зъби, бе наполовина ръмжене, наполовина стон. Пред очите му затанцуваха петна и той затвори клепачи и се облегна на умивалника.

Пое си дълбоко дъх и острата миризма опари синусите му, но все още не можеше да затвори шишето — несъмнено рефлексите и движенията му бяха извън строя.

Върна се в стаята с надеждата, че от движението главата му ще се проясни. Даде малко време на тялото си, за да се съвземе, ала когато болката не го напусна, сякаш бе куче, впило зъби в ръката му, мъчещо се да го изяде жив, той изруга.

И в крайна сметка се озова на долния етаж. Където беше алкохолът.

Тъй като не беше от онези, които пият, сега той заразглежда брезентовата торба с бутилки, която Зайфър беше донесъл от склада. Войникът обичаше да си пийва от време на време и макар че Кор не одобряваше, отдавна бе научил, че трябва да се правят някои отстъпки, когато става дума за агресивни бойци, които не ги свърта на едно място.

А в нощ като тази установи, че е благодарен за това.

Уиски? Джин? Водка?

Какво значение имаше!

Избра си нещо напосоки, свали капачката и отметна глава назад. Отвори широко уста и изля в гърлото си каквото и да имаше в бутилката, въпреки че хранопроводът му направо пламна.

Продължи да пие и докато се качваше по стълбите. Както и докато обикаляше стаята, очаквайки алкохолът да подейства.

И още пиене.

Не беше сигурен колко дълго отне, но в крайна сметка се върна в ярко осветената баня и се зае да вдява половинметрово парче черна корда в една тънка игла. Застанал пред широкото правоъгълно огледало над умивалника, той беше благодарен, че острието на лесъра беше уцелило лявата му ръка. Защото това означаваше, че като десняк ще може и сам да се погрижи за себе си. Виж, ако беше от другата страна, щеше да има нужда от помощ.

Пиячката определено помогна, и още как. Почти не трепна, докато пробиваше кожата си и правеше възел със зъби.

Да, алкохолът наистина беше чудодейна течност, помисли си, докато правеше шев след шев. Безчувствието, разляло се в тялото му, бе като да се потопи в топла вода — отпусна го и макар че болката все още беше там, силата на агонията беше намалена почти докрай.

Бавно. Точно. Равномерно.

Когато стигна до върха на рамото си, направи още един възел, след което извади конеца от иглата, прибра всичко, откъдето го беше взел, и пусна душа.

Събу кожените си панталони, свали войнишките ботуши и пристъпи под струята.

Този път стонът му беше от удоволствие — когато топлата вода обля схванатите му рамене, вдървения гръб и напрегнатите мускули на бедрата, усещането за облекчение беше почти толкова съкрушително, колкото и агонията по-рано.

И като никога, той си позволи да му се отдаде. Може би защото беше пиян.

Облегна се на стената, така че водата да пада върху лицето му, ала нежно, като дъжд, преди да продължи надолу по тялото му — по гърдите и коравия му корем, покрай таза и пениса му…

Сякаш от нищото пред очите му изникна образът на Избраницата му: тя се привеждаше над него, очите й грееха в зелено на лунната светлина, а дървото над тях сякаш ги приютяваше.

Хранеше го — тънката й бяла китка беше допряна до устните му и гърлото му преглъщаше ритмично.

Насред алкохолното замайване го връхлетя сексуално желание, разтвори се в таза му като разперена ръка. Той се втвърди.

Отвори очи (не че си бе дал сметка, че ги е затворил) и сведе поглед надолу. Ярката светлина над умивалниците беше смекчена от матовата завеса, която пречеше на водата да се разплиска из банята, ала все пак беше достатъчна.

На Кор му се искаше наоколо да цареше пълен мрак… защото не му донесе никаква радост да види възбудата си, изпънала се така глупаво и гордо пред тялото му.

Не проумяваше какво изобщо си мислеше — щом на курвите трябваше да плаща допълнително, за да задоволят потребностите му, въобще не можеше да си представи как прекрасната Избраница би сторила нещо друго, освен да побегне с писъци в обратната посока…

Внезапно ситуацията му се стори направо отчайваща, особено когато туптенето между краката му се усили. Действително тялото му беше толкова нещастен инструмент, така жалко в своето желание… неспособно да проумее, че никой не го иска.

Особено онази, за която то копнееше.

Обърна се, отметна глава назад и прокара ръце през косата си. Време бе да престане да мисли и да се изкъпе. Сапунът в поставката свърши задачата си бързо и безотказно, погрижвайки се за кожата и косата му…

Когато стана време да излезе изпод душа, беше все така възбуден.

Студеният въздух щеше да се погрижи за това.

Стъпи на постелката на пода (издържана в същия отвратителен наситен розово-червен цвят) и се зае да се избърше.

Все така възбуден.

Погледна към бойните си дрехи и почувства, че мисълта за допира им върху кожата му е отвратителна. Груби. Драскащи. Мръсни.

Може би тази женска обстановка го беше заразила.

В крайна сметка се озова по гръб върху голямото легло, чисто гол.

И все така възбуден.

Бърз поглед към часовника на нощното шкафче му показа, че не остава много време, преди къщата да се напълни с бойци.

Трябваше да го направи бързо.

Плъзна ръка под чаршафите и надолу по тялото си и се улови…

Очите му се затвориха от само себе си и от гърдите му се изтръгна стон; тялото му се изви от жарта и от желанието, което се надигна от долната му част. Обърна глава на една страна и притисна лице във възглавницата, докато ръката му се движеше мощно нагоре-надолу.

Прекрасно. Особено на върха, където главичката копнееше за внимание и го получаваше с всяко движение. По-бързо. По-здраво.

И през цялото време виждаше Избраницата си.

Всъщност образът й му въздействаше много повече, отколкото онова, което вършеше. И докато усещанията ставаха все по-силни, Кор за първи път разбра защо войниците му го правеха толкова често. Беше толкова хубаво. Толкова невероятно хубаво…

О, неговата жена беше красива. Дотам, че дори могъществото на удоволствието, което си доставяше, не можеше да го отвлече от лицето й. Вместо това образът й стана мъчително ясен — светлата й коса, алените устни, тънката шия… надолу по високото стройно тяло, едновременно забулено и разкрито от снежнобялата роба, която носеше.

Какво ли би било да те пожелае подобно създание? Да бъдеш приет в тялото й като достоен мъж…

В този миг фактът на бременността й го блъсна като физическа тежест. Ала поне вече беше твърде късно. Макар сърцето му да се вледени, а гърдите му да се свиха от болка при мисълта, че тя бе приела друг, тялото му продължи онова, което бе започнало, завършекът му — така неудържим, както…

Връхлетелият го оргазъм изтръгна вик от гърдите му… и слава на Съдбите за възглавницата, която погълна кулминацията му: в същия миг чу как бойците му прекрачват прага на долния етаж, гръмотевичният тропот на войнишките им ботуши — звук, който би разпознал навсякъде.

Последиците от освобождаването му бяха ужасни във всяко възможно отношение. Беше се обърнал на раненото си рамо; беше свършил върху ръката и корема си, както и върху чаршафите, а прекрасното видение в главата му си бе отишло, оставяйки на свое място единствено суровата действителност.

Агонията в него бе раздираща, като прясно отворена рана. Но поне никой нямаше да узнае за нея.

Защото преди всичко друго той беше воин.