Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (64)

61

Докато Куин се взираше в пода на колибата, в мозъка му припламваха куп несвързани мисли; увереността му, че цялото му семейство е убито, бе напълно несъвместима с тази напълно нова действителност.

Непрекъснато се връщаше към онази нощ преди толкова много време, когато бе прекрачил прага на трапезарията и бе заварил семейството си около масата… тъкмо когато брат му бе получил пръстена, който сега проблясваше на осакатената му ръка.

А се предполагаше, че гледката на брат му, изтезаван, но жив, би трябвало да е единственото, върху което да се съсредоточи в този миг.

— Какво става, Ви? Как е той?

— Жив е. — Ви взе кинжала си и изтри острието в кожения си панталон. — Синко? Синко, можеш ли да ме погледнеш?

Ала Лукас продължаваше да се взира в Куин със съвършено красивите си, съвършено еднакви сиви очи — кървясали и облещени. Устата му се движеше, но от нея не излизаше никакъв звук.

— Синко, ще трябва да те порежа. Синко?

Куин знаеше точно какво възнамерява да направи Ви.

— Давай.

Сърцето му се блъскаше като чук в гърдите, когато Ви вдигна кинжала и го прокара по ръката на брат му. Лукас дори не трепна, но разбира се, в сравнение с всичко друго, което се бе случило с него, това беше като капка в морето.

Моля те, нека да е червена, моля те, нека да е червена…

Червена кръв бликна от раната, в ярък контраст с мазната черна течност, която го покриваше.

Всички като един изпуснаха дъха, който бяха сдържали до този миг.

— Добре, синко, това е добре, това е добре…

Не го бяха превърнали в лесър.

Ви се изправи и им даде знак с глава, че трябва да говорят насаме. Докато отиваше натам, Куин улови ръката на Блей и го поведе със себе си. Нямаше нищо по-естествено от това. В случая ставаше въпрос за нещо адски сериозно, а Куин си даваше сметка, че не е на себе си… нямаше никой друг, когото би искал за подкрепа.

— Нямам апарат за кръвно, нито стетоскоп, но и така мога да ти кажа, че пулсът му е слаб и неравномерен, и съм сигурен, че е в шок. Не знам от колко време е там вътре, нито какво са му сторили, но той е жив, в традиционния смисъл на думата. Проблемът е, че Пейн е извън играта. — Очите на Ви горяха. — И вие прекрасно знаете защо.

А, значи, беше говорил със сестра си.

— Няма да може да направи това, което само тя умее — продължи Ви. — А се намираме насред нищото.

— С други думи? — мрачно отвърна Куин.

Ви го погледна право в очите.

— Ще умре в следващите няколко…

— Ви! — излая Рейдж. — Ела тук!

На пода съсипаното тяло на Лукас се извиваше; натрошените пръсти се сгърчваха към дланите, коленете му се огъваха, гръбнакът му се изви към тавана.

Куин се хвърли напред и коленичи до главата на брат си.

— Остани с мен, Лукас. Хайде, бори се…

Сивите очи отново се приковаха в тези на Куин и агонията в тях беше толкова разтърсваща, че Куин почти не забеляза как Ви се втурва към тях, сваляйки ръкавицата от сияещата си ръка.

— Куин! — изкрещя братът, сякаш вече го беше повикал няколко пъти.

Куин не отмести поглед от брат си.

— Какво?

— Това може да го убие, но може и да възвърне ритъма на сърцето му. Не е кой знае какъв шанс… но е единственият, с който разполагаме.

В частицата от секунда преди да отговори, Куин почувства съкрушителна нужда брат му да оцелее, да се оправи. Въпреки че едва го познаваше и че в продължение на години го бе ненавиждал, а след това беше и пребит от него, когато Лукас се присъедини към бранителите на честта… ала едва когато те си бяха отишли, той осъзна колко изгубен се чувства, когато на света вече нямаше никой, в чиито вени да тече неговата кръв.

Но разбира се, именно тази празнота го бе подтиквала през периода на нужда на Лейла. И го бе накарала инстинктивно да потърси Блей.

Независимо дали го обичаш, или мразиш, семейството, било по кръв или по сърце, е като кислород.

Без него не можеш да оцелееш.

— Направи го — заяви той.

— Чакайте малко. — Блей свали колана си и го подаде на Куин. — За устата му.

Още една причина да го обича. Не че се нуждаеше от такава.

Куин напъха колана в отворената уста на брат си и като го стисна здраво, кимна на Ви.

— Остани с мен, Лукас. Хайде, остани с…

С крайчеца на окото си проследи ярката бяла светлина, която се приближаваше към гърдите на брат му…

Те се повдигнаха рязко и тялото на пода се загърчи, когато през него премина ослепително сияние, плъзна по ръцете и краката му и стигна до главата. Звукът, изтръгнал се от Лукас, беше нечовешки гърлен стон, който разтърси Куин до мозъка на костите.

Когато Ви отдръпна ръка и я вдигна високо, Лукас се отпусна тежко на пода, тялото му потръпваше, ръцете и краката му се мятаха.

Мигаше учестено, сякаш в лицето му духаше силен вятър.

— Опитай отново — каза Куин на Ви и когато той не отговори, го изгледа свирепо. — Още веднъж.

— Това е пълна лудост — промърмори Рейдж.

Ви изгледа Лукас преценяващо в продължение на един дълъг миг, а после отново сниши смъртоносната си ръка.

— Само още веднъж. Последен опит — каза му той.

— И още как! — намеси се Рейдж. — Още малко и ще изпържиш копелето.

Втората доза беше също толкова ужасна — съсипаното тяло се загърчи конвулсивно и Лукас отново издаде онзи потресаващ звук, преди да се строполи сред тракане на кости.

Но си пое дълбоко дъх. Голяма, мощна глътка въздух, от която гърдите му се издуха.

Куин изпита желание да се помоли и всъщност май стори точно това, когато започна да повтаря:

— Хайде, хайде…

Обезобразената ръка, онази с пръстена, се протегна и го сграбчи за ризата. Хватката й беше немощна, ала Куин се приведе.

— Какво? Говори бавно…

Ръката се плъзна по якето му.

— Говори. Говори ми.

Пръстите на брат му се сключиха около един от кинжалите на Куин.

— Убий… ме…

Очите на Куин се разшириха.

Гласът на Лукас бе съвсем различен от онзи, който той помнеше… нищо повече от хриплив шепот.

— Убий… ме… братко… мой…