Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (59)

56

Блей кръстосваше неспокойно стаята си. Въпреки че носеше пълно бойно облекло, не отиваше никъде. Също като останалите.

След заседанието на Съвета Тор беше наредил Братството да остане в имението, просто за всеки случай. Рив щеше да се свърже с членовете на Съвета, за да види какви са настроенията в глимерата. И разбира се, не можеше да се появи с шестима братя зад себе си… не и ако искаше поне привидно да запази маската на вежливост. Ала в настоящия политически климат беше важно това подкрепление да е на линия, в случай че Преподобния имаше нужда от него.

Не че вече използваше това име…

Вратата на стаята му се отвори без почукване, без поздрав, без „хей, може ли да вляза, нали не си гол?“.

Куин стоеше на прага и дишаше тежко, сякаш беше прекосил коридора със статуите на бегом.

Проклятие, дали Лейла все пак не беше изгубила детето?

Разноцветните очи се огледаха наоколо.

— Сам ли си?

Защо, по дяволите, да не… А, Сакстън. Точно така.

— Аха.

Куин направи три крачки напред, вдигна ръка… и целуна Блей така, сякаш животът му зависеше от това.

Беше от онези целувки, които си спомняш цял живот, сливането между двамата беше така абсолютно, че всичко — усещането на другото тяло до твоето, топлото плъзване на устните по твоите, властта, ала едновременно с това и пълният контрол… всичко това завинаги се запечатваше в съзнанието ти.

Блей не зададе никакви въпроси.

Просто се вкопчи в Куин, обви ръце около тялото му, приветствайки езика, който проникна в него, отвръщайки на целувката, макар да не знаеше какво я беше предизвикало.

Навярно би трябвало да го е грижа. Вероятно би трябвало да се отдръпне.

По дяволите това, какво би трябвало!

Смътно си даваше сметка, че вратата към коридора е отворена, но това не го интересуваше… въпреки че много скоро нещата щяха да станат далеч по-необуздани.

Само че в този миг Куин изведнъж натисна спирачките, сложи край на целувката и се отдръпна.

— Извинявай. Не за това дойдох.

Все още дишаше тежко и това, както и изгарящият поглед на тези невероятни очи за малко да накарат Блей да каже нещо от рода на: Няма проблем, но може ли първо да довършим започнатото?

Куин отиде да затвори вратата. След това напъха ръце дълбоко в джобовете на кожените си панталони… сякаш се боеше, че ако не го направи, двамата може отново да се вкопчат един в друг.

Майната им на джобовете, помисли си Блей, докато незабележимо се опитваше да намести ерекцията си.

— Какво има? — попита той.

— Знам, че си отишъл да говориш с Пейн.

Думите бяха изречени бавно и отчетливо… и бяха единственото, с което Блей не можеше да се справи. Извърна очи и започна да кръстосва из стаята.

— Ти спаси бебето — заяви Куин, а в гласа му се долавяше нещо, което толкова приличаше на страхопочитание, че Блей се почувства неловко.

— Лейла все още ли е добре?

— Ти спаси…

— Пейн го направи.

— Пейн каза, че и през ум не би й минало, изобщо не би й хрумнало да опита… докато ти не си отишъл да говориш с нея.

— Тя има невероятна дарба…

Изведнъж Куин се изпречи пред него, солидна стена от мускули, през която нямаше как да мине. Особено когато вдигна ръка и го докосна по бузата.

— Ти спаси дъщеря ми.

В последвалото мълчание Блей знаеше, че има нещо, което би трябвало да каже. Да… то беше на върха на езика му. Беше…

По дяволите. Докато Куин го гледаше по този начин, не можеше да си спомни дори собственото си име. Блейсокс? Блеклок? Блебърфокс? Кой ли знаеше…

— Ти спаси дъщеря ми — прошепна Куин.

По-късно Блей щеше да съжалява за думите, излезли от устата му… защото заради секса, който се случваше между тях от време на време, беше особено важно да се държи на разстояние.

Ала докато бяха свързани по този начин, приковали поглед един в друг, Блей беше безсилен да възпре истината.

— Как можех да не опитам… Тази трагедия те убиваше. Не можех да не опитам нещо. Каквото и да било.

Куин притвори очи за миг. А после сграбчи Блей в прегръдка, която ги свърза от глава до пети.

— Ти винаги си тук, за да ми се притечеш на помощ, нали?

На това му се казваше горчиво-сладък момент. Мисълта, че Куин щеше да създаде семейство с някой друг, с жена, с Лейла, се заби в гърдите му като острие.

Това бе неговото проклятие, в толкова много отношения.

Свали ръце от гърба на Куин и направи крачка назад.

— Е, надявам се, че…

Преди да е успял да довърши, Куин отново се озова пред него с пламнали разноцветни очи.

— Какво? — попита Блей.

— Дължа ти… всичко.

Незнайно защо, от това го заболя. Може би защото след всички години, в които се мъчеше да даде всичко на Куин, най-сетне бе заслужил благодарността му, като му помогна да има дете.

— Какво толкова… ти би сторил същото за мен — дрезгаво каза той.

И все пак, още докато го изричаше, усети, че не е сигурен. Ако някой го нападнеше? Разбира се, че Куин щеше да се хвърли да му помогне. Но естествено, коравият кучи син обичаше битките и беше родѐн герой… то нямаше да има нищо общо със самия Блей.

Може би именно заради това усещаше тази празнота. Винаги Куин бе този, който определяше правилата. В приятелството им. В дистанцията между тях. Дори в секса.

— Защо ме гледаш така? — попита Куин.

— Как?

— Сякаш съм някой непознат.

Блей потърка лице.

— Извинявай. Просто нощта беше дълга.

Последва продължителен, напрегнат момент, в който единственото, което Блей усещаше, беше погледът на Куин.

— Ще си вървя — каза Куин след проточилата се пауза. — Предполагам, че просто исках… е, да. Все тая.

Звукът на тежки ботуши, приближаващи се към вратата, накара Блей да изругае. Разнеслото се почукване беше еднократно и много силно. Брат.

Гласът на Рейдж с лекота проникна през дървото.

— Блей? Тор свика среща, за да обсъдим разпределението на дежурствата за утрешната нощ. Знаеш ли къде е Куин?

Блей погледна през стаята към Куин.

— Не, не знам.

* * *

О, за бога, помисли си Куин при това прекъсване. Въпреки че разговорът всъщност беше приключил, нали така?

Поне Рейдж не влезе. Несъмнено Блей би предпочел да не ги заварят заедно в стаята му.

Холивуд приключи разговора:

— Ако го видиш, кажи му, че се събираме в пет, в случай че иска да присъства. Напълно ще го разберем, ако предпочита да остане с Лейла.

— Ясно — отвърна Блей с глух глас.

Докато Рейдж продължаваше по коридора, за да почука на вратата на Зи, Куин потърка лице. Нямаше представа какво се върти в главата на Блей в този миг, но от начина, по който го бяха погледнали сините му очи, изпита чувството, че призрак беше преминал над гроба му.

Но разбира се, какво всъщност очакваше? Нахълта в стаята, която Блей делеше със Сакстън, целуна го, сякаш никога вече нямаше да го види, след което се размекна като последен лигльо заради случилото се с Пейн… Това беше личното пространство на Сакстън. Не негово.

Само че той имаше навика да си присвоява разни неща, не беше ли така?

— Повече няма да идвам тук — каза, в опит да поправи стореното. — Просто исках да знаеш, че… ти дължа толкова много.

След това отиде до вратата и се заслуша в гласа на Рейдж, затворил очи в очакване коридорът да се опразни. Исусе, ама понякога наистина се държеше като истински себичен задник; наистина можеше да…

— Куин.

Обърна се така мигновено, сякаш гласът на Блей беше шнур, който трябваше само да бъде дръпнат, за да го задейства.

— Да?

Блей пристъпи напред и когато застанаха очи в очи, заяви:

— Все още искам да те чукам.

Веждите на Куин подскочиха толкова високо, че докоснаха началото на косата му. И начаса получи ерекция.

Единственият проблем беше, че Блей не изглеждаше никак щастлив от думите си. А и защо да бъде? Той не беше от онези, които изневеряват без проблем… макар че забежките на Сакстън очевидно го бяха излекували от моногамията му.

От което на Куин отново му се прииска да удуши братовчед си. Единственото, което го спираше да не излезе и да намери онзи развратник още в този миг, бе, че настоящата ситуация всъщност работеше в негова полза.

— Аз също искам да бъда с теб — каза той.

— Ще дойда в стаята ти след зазоряване.

Куин не искаше да пита. И едновременно с това не можеше да не го стори.

— Ами Сакстън?

— Отиде на почивка.

Така, значи.

— За колко време?

— Два-три дни.

Колко жалко. Някакви изгледи да я удължи… например с година-две? Или пък завинаги?

— Добре, значи, се уговорихме…

Куин се спря, преди да е изрекъл думата „среща“.

Нямаше защо да се самозалъгва. Сакстън го нямаше. Блей искаше секс. И Куин на драго сърце щеше да му го даде. Ала това не беше среща. Обаче — майната му.

— Ела при мен — дрезгаво каза той. — Ще те чакам.

Блей кимна, сякаш се бяха разбрали, а после си тръгна пръв, движейки се с агресия, докато минаваше покрай него, за да излезе.

Куин го проследи с поглед. И остана на мястото си. За малко да затвори вратата след него, за да се вземе в ръце.

Изведнъж се почувства отвратително, въпреки обещанието, че двамата ще правят секс само след няколко часа. Изражението на Блей не му даваше покой, дотам, че гърдите му се свиха от болка. По дяволите, ами ако сексът, който правеха напоследък, беше друг начин да задълбочи проблемите между тях, ново изражение на общото им нещастие?

Никога и през ум не му беше минавало, че двамата не бяха добри един за друг. Че някога, в бъдещето, нямаше да настъпи момент, в който умовете и сърцата им щяха да се срещнат, сега, когато той най-сетне се бе разкрил пред него, след всичките тези години.

Куин заби юмрук в касата на вратата с такава сила, че декоративният корниз остави дълбок отпечатък в кожата му.

Насред лумналата туптяща болка, той, незнайно защо, си спомни как бе ударил таблото на камиона с крясък, че трябва да се махне. Оттогава сякаш беше минала цяла вечност.

И въпреки това нямаше да се откаже. Ако единственото, което можеше да има, бе секс, щеше да го приеме. Пък и след онова, което Блей беше сторил за Лейла?

Несъмнено това означаваше нещо. Блей го беше грижа достатъчно, за да промени изцяло хода на живота му.

Не че не го бе направил много отдавна.