Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (58)

55

Куин излезе от стаята на Лейла малко след това и с бърза стъпка прекоси тесния килим, който застилаше коридора, отвеждащ към стълбището. Докато минаваше покрай кабинета на Рот, смътно си даде сметка, че някой го вика, ала не обърна внимание.

В другия край на коридора със статуите, след апартамента на Зи и Бела, вратата на Пейн и Мани беше затворена, ала отвътре се чуваше тихото боботене на телевизор.

Куин си даде един миг, за да въведе някакъв ред в хаоса, който цареше в главата му, и почука.

— Влез — долетя отговорът.

Куин пристъпи в стаята, която се оказа обляна в синкавото сияние, хвърляно от телевизора. Пейн беше в леглото, толкова бледа, че кожата й отразяваше сменящите се образи на екрана.

— Здравей — поздрави го тя задавено.

— Исусе… Христе.

— Не, боя се, че не съм. — Тя се усмихна. Или поне едната половина на устните й го стори. — Извини ме, че не мога да се изправя да те посрещна.

Куин затвори внимателно вратата.

— Какво е станало?

Макар че всъщност се досещаше.

— Тя добре ли е? — попита Пейн. — Твоята жена все още ли е бременна?

— Така показват тестовете.

— Добре. Това ме радва.

— Умираш ли? — избъбри той на един дъх. А после му се прииска да се срита в топките.

Пейн се засмя хрипливо.

— Не, не мисля. Ала съм много слаба.

Краката на Куин го отнесоха до леглото й.

— Е… какво стана?

Пейн се помъчи да се надигне във възглавниците, но после се отказа.

— Мисля, че губя дарбата си. — Тя простена, докато наместваше крака под завивката. — Когато за първи път дойдох тук, можех да лекувам с ръцете си без почти никакви последствия за мен. Ала всеки път, когато го правя, усилието като че ли ме натоварва все повече. А онова, което сторих с жена ти и детето ти…

— Едва не те е убило — довърши той вместо нея.

Пейн сви рамене.

— Събудих се на пода до леглото й и допълзях дотук. По-рано днес Мани ми помогна да стана и наистина имах малко енергия, но сега тя като че ли отново ме напуска.

— Има ли нещо, което бих могъл да сторя?

— Мисля, че се налага да отида в светилището на майка ми. — Това бе изречено с огромен присмех. — За да презаредя, така да се каже. Изглежда логично, тъй като нищо чудно именно това да е изворът, от който черпя умението ми. Просто трябва да събера достатъчно сили, за да предприема пътуването, така да се каже… е, сили и воля да го направя. Многократно бих предпочела да си остана тук, долу. Ала решението като че ли се взема само̀. Има момент, след който няма как да спориш с физическото си състояние.

О, да, Куин отлично го знаеше.

— Не мога… — Той прокара ръка през косата си. — Не знам как да ти се отблагодаря.

— Когато тя роди, тогава можеш да ми благодариш. Пред вас все още има много неизвестности, които ви предстои да преодолеете.

Вече не, помисли си Куин. Видението, което беше получил пред дверите на Небитието, отново беше на път да се сбъдне.

И сега нямаше да се отклони от него.

Куин извади един от кинжалите си и прокара острието от вътрешната страна на дланта си. Когато от резката бликна кръв, той протегна ръка към Пейн.

— Давам ти обета на своята… — Той спря. Всъщност нямаше кръвна линия, не и след като семейството му се бе отказало от него. — Давам ти обета на своята чест и я вричам на теб и твоето семейство от сега до последния удар на сърцето ми и последната глътка въздух в дробовете ми. Всичко, което поискаш от мен, ще ти бъде дадено, без въпроси и без колебание.

Част от него не можеше да се отърси от мисълта, че е нелепо да се предложи по този начин на дъщерята на едно шибано божество. Сякаш Пейн се нуждаеше от каквато и да било помощ!

Десницата на Пейн пое неговата и я стисна здраво.

— Хилядократно предпочитам твоята чест, пред която и да е кръвна линия на земята.

Очите им се срещнаха и Куин си помисли, че независимо от пола им, случващото се между тях не беше между мъж и жена, а между двама бойци.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно.

— Нека само тя да го преживее. И двамата всъщност.

— Имам чувството, че това ще се случи. Благодарение на теб.

Струваше му се странно, че иска да й се поклони, ала някои пориви просто трябва да бъдат последвани и той стори точно това. След това се извърна, за да си върви и да я остави да си почива.

Тъкмо когато сложи ръка върху бравата, Пейн промълви:

— Ако трябва да благодариш някому, това е Блейлок.

Куин замръзна. Обърна се рязко.

— Какво… каза?

* * *

Асейл стоеше съвършено неподвижен, докато аудито изхвърчаше от паркинга и се понасяше по пътя така, сякаш малката му крадла беше заложила бомба в ресторанта и току-що бе натиснала детонатора.

Тялото му настояваше да тръгне след нея, да спре колата и да я издърпа на задната седалка.

Но умът му беше на друго мнение.

Напрежението в тялото му беше красноречиво доказателство, че степента, до която губеше контрол в нейно присъствие, е опасна. Той бе вампир, за когото нямаше нищо по-важно от самообладанието. Ала с тази жена? Особено когато беше възбудена?

Беше напълно обладан от желанието да я притежава.

Така че трябваше да си възвърне контрола върху юздите на собственото си същество.

Всъщност изобщо не му влизаше в работата да преследва някаква си човешка жена и да си губи времето, като се спотайва в ъгъла на евтин ресторант и я гледа как е с друг мъж. Обладан от желание да убие сътрапезника й.

Какво, в името на Скрайб Върджин, се бе случило с него?

Отговорът, когато най-сетне изплува в съзнанието му, бе нещо, което той категорично отхвърли.

В опит да насочи енергията си към нещо друго, Асейл извади телефона си, за да види кой се бе обадил, разваляйки момента, който определено се нуждаеше да бъде развален.

Ривендж.

Изобщо не му се говореше точно с него. Последното, от което се интересуваше, бе да слуша как му изреждат всички причини, поради които трябва да участва в онзи социален и политически застой, наричан Съвета.

Но беше за предпочитане пред това, да тръгне след малката си крадла…

На която дори не знаеше името, даде си сметка Асейл. И би било най-добре никога да не го научава.

След като набра номера на Ривендж, допря айфона до ухото си и напъха свободната си ръка в джоба на вълненото си палто.

— Ривендж — каза, когато другият вампир вдигна. — Говоря с теб по-често, отколкото с майка ми.

— Мислех, че майка ти е мъртва.

— Така е.

— Имаш страшно ниски стандарти за общуване.

— Какво мога да направя за теб.

Не беше въпрос. Нямаше смисъл да насърчава отговор.

— Всъщност въпросът е какво аз мога да направя за теб?

— При цялото ми уважение, предпочитам никой да не ми се бърка в работата и да се оправям сам.

— Достойна за уважение политика. И макар да знам колко държиш на „работата“ си, не за това се обаждам. Сметнах, че ще искаш да знаеш, че тази вечер Съветът се срещна с Рот.

— Ако не се заблуждавам, по време на предишния ни разговор си подадох оставката. Така че не виждам какво общо има това с мен.

— Името ти беше споменато в края на срещата. След като всички си тръгнаха.

Едната вежда на Асейл подскочи.

— В какъв контекст?

— Едно малко птиченце ни подшушна, че ти си уредил миналата есен Рот да бъде нападнат в къщата ти от шайката копелета.

Асейл стисна телефона с всичка сила. И в кратката пауза, която последва, подбра думите си изключително внимателно:

— Рот знае, че това не е вярно. Именно аз му дадох автомобила, с който избяга. Както ти казах и преди, не съм и никога не съм бил свързан с какъвто и да било бунт. Всъщност оттеглих се от Съвета именно защото не искам да бъда замесен в никакви драми.

— Успокой се. Той ти направи услуга.

— Каква точно?

— Каза го пред мен.

— Пак повтарям — как точно това…

— Разбрах, че лъже.

Асейл замълча. Разбира се, хубаво бе, дето Ривендж е наясно, че обвинението не е вярно. Но откъде?

— Преди да си ме попитал — мрачно промърмори другият вампир, — няма да ти обясня откъде съм толкова сигурен. Ще ти кажа обаче, че съм готов да те възнаградя за лоялността с дар от краля.

— Дар?

— Рот носи име, което напълно му подхожда. Прекрасно разбира например как би се почувствал някой, ако бъде несправедливо обвинен в измяна. Знае също така, че някой, който се мъчи да набеди другиго, използвайки информация, която не е широко известна, най-вероятно се опитва да прехвърли отговорността за собствените си действия… особено ако този, който го прави, има… е, да го наречем, държание… което издава не само притворство, но и известна доза интригантство.

— Кой беше? — попита Асейл, макар че знаеше.

— Рот не иска от теб да свършиш никаква мръсна работа. Всъщност, ако решиш да не предприемеш каквито и да било действия, до двайсет и четири часа лицето ще бъде мъртво. Кралят просто има чувството, също като мен, че интересите ти не само съвпадат с нашите, но в този случай ги и превъзхождат.

Асейл затвори очи, чувствайки как жаждата за мъст кипи във вените му, досущ както сексуалното желание преди малко. Само че крайният резултат щеше да бъде толкова различен.

— Изречи името на глас.

— Елан, син на Ларекс.

Асейл затвори очи и оголи зъби.

— Предай на краля си, че незабавно ще се погрижа за това.

Мрачен смях се откъсна от гърдите на Ривендж.

— Ще го сторя. Имаш думата ми.