Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (53)

50

В стаята за прегледи Куин имаше чувството, че лети, че се рее високо във въздуха. И то не в скапан самолет, който всеки миг щеше да се разбие, заедно с един ранен брат отзад.

— Извинявай, може ли да повториш какво каза?

Доктор Джейн се усмихна, докато се приближаваше до една маса на колелца до леглото. Куин смътно различи какво имаше върху нея, ала вниманието му беше насочено към това, което щеше или нямаше да излезе от устата на лекарката.

— Все още е бременна. Нивата на хормоните й се повишават, точно както би трябвало, кръвното налягане и пулсът й са съвсем в норма. И все така никакво кървене, нали?

При тези думи Джейн погледна към Лейла, която кимна със същото слисано изражение, което вероятно бе изписано и по неговото лице.

— Никакво.

Куин крачеше напред-назад, заровил пръсти в косата си, а мозъкът му даваше накъсо.

— Не разбирам… искам да кажа… това е, което искам… което искаме… но не разбирам как изобщо…

След като беше слязъл в ада, да се върне толкова неочаквано обратно на земята, беше направо главозамайващо.

— Това едва ли ще внесе повече яснота — поклати глава доктор Джейн, — но и Елена никога досега не е виждала нещо такова. Така че разбирам объркването ти, а най-вече ми е ясно колко измамна може да бъде надеждата. Трудно е да бъдете оптимисти след всичко, което преживяхте.

Човече, жената на Ви определено не беше глупава.

Куин насочи вниманието си към Лейла. Тя беше облечена в свободно падаща бяла роба, но не като онези, които носеше като една от жените от свещената секта на Скрайб Върджин. Беше най-обикновен всекидневен халат за баня, а под него имаше бяла болнична нощничка на розови и червени сърца. А върху масичката на колелца? Ами там имаше солени бисквити и шест малки бутилки джинджифилова лимонада.

На това му се казваше лекарства без рецепта.

Доктор Джейн отвори пакета бисквити.

— Знам, че последното, за което мислиш в момента, е храна. — Тя подаде тъничкото солено квадратче на Лейла. — Но искаш ли да хапнеш това и да пийнеш малко от джинджифиловата лимонада? Може да помогне нещата там долу да се поуспокоят.

И я виж ти — точно така и стана. В крайна сметка Лейла изяде цяла шепа бисквити и изпи две от малките зелени бутилчици.

— Наистина помага, а? — каза Куин, когато тя се облегна назад с въздишка на облекчение.

— Нямаш представа. — Лейла сложи ръка върху корема си. — Ще направя всичко, което трябва, ще ям, ще пия.

— Толкова ли ти се повдига?

— Не става дума за мен. Не ме е грижа дори ако прекарам следващите осемнайсет месеца в повръщане, стига детето да е добре. Просто се боя, че от напъните ще изгубя… е, нали се сещаш.

Е, всеки, който смяташе, че жените са по-слабият пол, беше сляп като къртица.

Куин погледна към доктор Джейн.

— А сега какво?

Лекарката сви рамене.

— Моят съвет е да се доверите на симптомите и на резултатите от изследванията, в противен случай ще полудеете. И преди, и сега тялото на Лейла ръководи случващото се. Ако в момента няма никакви признаци за спонтанен аборт, а тъкмо обратното — всичко говори, че бременността се е върнала в релсите. Поемете си дълбоко дъх и карайте нощ за нощ. Ако гледате твърде напред в бъдещето или пък непрекъснато преживявате наново случилото се през последните два дни, няма да издържите.

Бе абсолютно права, помисли си Куин.

В този миг телефонът на лекарката иззвъня.

— Изчакайте за миг… по дяволите. Трябва да нагледам догена, който си поряза ръката снощи. Лейла, що се отнася до мен, няма никаква медицинска причина да останеш тук, долу. Но искам през следващите две-три нощи да не напускаш имението. Нека мине малко време, става ли?

— Но разбира се.

Доктор Джейн си тръгна миг по-късно и Куин усети, че не знае как да постъпи. Искаше да помогне на Лейла да се върне в къщата, но тя не беше инвалид, за бога. И все пак изпитваше желание да я носи на ръце до… ами до края на шибаната бременност.

Той се облегна на шкафа от неръждаема стомана.

— Улавям се, че искам да те питам как си на всеки две секунди.

Лейла се засмя мъничко.

— Също като мен.

— Искаш ли да се върнем в къщата?

— Знаеш ли… май не. Чувствам се… — Тя се огледа наоколо. — По-сигурна тук, ако трябва да съм откровена.

— Струва ми се логично. Нуждаеш ли се от нещо?

Тя кимна към малкия поднос с „лекарствата“ против повръщане.

— Докато имам това тук, ще съм добре. Чувствай се свободен да излезеш и да се биеш.

Куин се намръщи.

— Мислех да си остана вкъщи…

— И какво ще правиш? Не те карам да си вървиш, ни най-малко. Но ми се струва, че единственото, което ще правя, е да чакам и да се тревожа. Ако се случи нещо, мога да ти се обадя и ти веднага ще се прибереш.

Куин се замисли къде щяха да отидат братята и останалите бойци от къщата в полунощ — заседанието на Съвета. Ако беше обикновена вечер, с обичайните дежурства, вероятно щеше да си остане вкъщи. Ала при положение че Рот щеше да излезе и да се срещне с онези задници от глимерата?

— Добре — бавно каза той. — Ще си нося телефона и ще обясня на останалите, че позвъниш ли — аз изчезвам.

Лейла отпи от джинджифиловата лимонада, а после се загледа в чашата, сякаш съзерцаваше как мехурчетата се надигат около леда.

Куин си спомни в какво състояние се намираха предишната нощ у Хавърс — извън контрол, ужасени, в траур.

По дяволите, все още можеха да се върнат там, напомни си той. Твърде рано бе отново да се привързват.

И все пак то беше по-силно от него. Докато стоеше в облицованата с плочки стая, вдъхващ миризмата на дезинфектант, докато ръбът на шкафа, на който се бе облегнал, се впиваше в задника му… Куин си даде сметка, че това бе мигът, в който заобича детето си.

Тук и сега.

Не по-малко силна от връзката между един вампир и неговата шелан бе тази между един баща и неговото дете и ето че сърцето на Куин се отвори широко, за да приеме всичко в себе си: отговорността, която идваше с решението да имаш дете; ужаса да не го изгубиш, който, Куин бе готов да се обзаложи, никога не си отиваше; радостта, че на света ще остане частица от теб, когато ти си отидеш; нетърпението да се запознаеш с него; отчаяното желание да го вземеш в обятията си, да надникнеш в очите му и да му дадеш цялата обич, която имаш.

— Може ли… да докосна корема ти? — тихичко попита той.

— Разбира се! Не е нужно да питаш. — Лейла се облегна назад с усмивка. — Това вътре е наполовина твое, нали знаеш.

Куин потърка нервно ръце, докато се приближаваше към масата за прегледи. Определено беше докосвал Лейла през периода й на нужда, както и по-късно — успокоително, когато ситуацията го изискваше.

Но никога не му бе хрумвало да докосне бебето си.

Сякаш от много далеч, видя как десницата му се протяга напред. Исусе, пръстите му трепереха като обезумели.

Ала застинаха в мига, в който я докосна.

— Тук съм — каза той. — Татко е тук. Никъде няма да ходя. Само ще изчакаме, докато си готово да се появиш на бял свят, и тогава майка ти и аз ще се грижим за теб. Ти само се дръж дотогава, става ли? Свърши си твоята работа, а пък ние ще чакаме колкото се налага.

Със свободната си ръка улови дланта на Лейла и я положи върху своята.

— Семейството ти е тук. Чакаме те… и те обичаме.

Адски глупаво беше да говори така на нещо, което несъмнено беше просто групичка клетки. Но то беше по-силно от него. Думите, постъпките… те бяха негови и едновременно с това сякаш идваха отнякъде извън него.

Но му се струваха така правилни.

Струваха му се… точно това, което би трябвало да направи един баща.

* * *

Пистолет в левия кобур? Тук.

Пистолет в десния кобур? Тук.

Резервни амуниции в колана? Тук.

Първи и втори кинжал в ножниците на гърдите? Тук.

Кожено яке…

Почукване на вратата накара Блей да се покаже от дрешника.

— Влез.

Докато Сакстън прекрачваше прага, Блей нахлузи якето и се обърна.

— Здрасти. Как си?

Нещо не беше наред. Очите на Сакстън се плъзнаха по „работната униформа“ на Блей, както я наричаха някога. Неудобство накара светлите вежди на Сакс да подскочат, но разбира се, той никога не се бе чувствал напълно спокоен в близост до оръжията.

— Излизаш на битка, така ли? — промълви той.

— Всъщност на заседание на Съвета.

— Не знаех, че за него се изискват толкова оръжия.

— Нова ера.

— Така е.

Последва дълго мълчание.

— Как си?

Очите на Сакстън обходиха стаята.

— Исках да го чуеш от мен.

Мамка му. Сега пък какво!

Блей преглътна мъчително.

— Кое?

— Ще напусна къщата за известно време… на почивка, така да се каже. — Той вдигна ръка, за да възпре всякакви възражения. — Не, не е завинаги. Сложих ред в нещата на Рот и през следващите няколко дни той няма да се нуждае от мен. Естествено, ако му потрябвам, веднага ще се върна. Ще отида при един стар приятел. Наистина се нуждая от отдих и покой… и преди да си започнал да се тревожиш — кълна се, че ще се върна, и те уверявам, че това не е заради нас. От месеци насам работя без прекъсване и ми се иска да избягам от всякакви разписания, ако в това има някаква логика.

Блей си пое дълбоко дъх.

— Да, има. Къде… — Той не довърши, напомняйки си, че това вече не му влизаше в работата. — Ще ми кажеш, ако се нуждаеш от нещо, нали?

— Обещавам.

Импулсивно, Блей се приближи и обви ръце около бившия си приятел, платоническата връзка — също толкова непринудена и естествена, колкото беше и предишната, любовната. Без да го пуска, той обърна лицето на Сакстън към себе си.

— Благодаря ти. Задето дойде и ми каза…

В този миг някой мина по коридора и забави крачка.

Куин, разбра Блей по миризмата, още преди да бе видял високата мощна фигура. И в този кратък миг на колебание, преди Куин да продължи напред, погледите на двамата се срещнаха над рамото на Сакстън.

Начаса лицето на Куин се превърна в маска, чертите му се сковаха, абсолютно непроницаеми. А после той отмина, дългите му крака го отведоха отвъд отворената врата.

Блей се отдръпна и си заповяда да продължи със сбогуването.

— Кога ще се върнеш?

— Ще ме няма поне няколко дена, но не повече от седмица.

— Добре.

Сакстън отново огледа стаята и докато го правеше, беше ясно, че се опитва да я запомни.

— Пази се, там навън. Не се опитвай да бъдеш герой.

Първата мисъл на Блей бе… е, при положение че обикновено Куин беше пръв сред кандидатите за тази роля, малко вероятно бе той да надене костюма на Супермен.

— Обещавам.

Сакстън си тръгна, а Блей остана на мястото си, зареял празен поглед пред себе си. Не виждаше нищо, нито си спомняше какво двамата със Сакстън бяха споделили в стаята. Не, умът му беше в съседната стая, при Куин и вещите на Куин… и спомените от онази нощ с Куин.

По дяволите.

Погледна часовника и като напъха телефона в джоба си, излезе от стаята. Докато тичаше към стълбището, от фоайето на долния етаж долитаха гласове — знак, че братята вече се бяха събрали и очакваха сигнала за тръгване.

И наистина — те всички бяха там. Зи и Фюри. Ви и Бъч. Рейдж, Тор и Джон Матю.

Блей пое по стълбите и усети, че му се иска и Куин да дойдеше с тях… но несъмнено той щеше да си остане вкъщи, като се имаше предвид ситуацията с Лейла.

Къде ли беше Пейн, почуди се, докато отиваше да застане до Джон Матю.

Тор му кимна за поздрав.

— Добре, чакаме само още един и след това тръгваме. Първата група ще отиде на мястото. Когато получа потвърждение, че е чисто, ще се дематериализирам в къщата с Рот с помощта на…

Ласитър изхвърча от билярдната зала, греещ от черно-русата си коса и белите очи чак до войнишките ботуши. Разбира се, сиянието може и да не се дължеше на това, че е паднал ангел, а на златото, което държеше да носи.

Приличаше на живо дърво от бижута.

— Ето ме! Къде ми е шофьорската шапка?

— Вземи моята. — Бъч свали шапката си на „Ред Сокс“ и му я подхвърли. — Ще помогне да укротиш тази твоя коса.

Ангелът я улови и се взря в червеното „С“.

— Съжалявам, не мога.

— Не ми казвай, че си фен на янките — провлачи Ви. — Ще се наложи да те убия, а честно казано, тази нощ се нуждаем от всички помощници, с които разполагаме.

Ласитър подхвърли шапката обратно. Засвирука. Придаде си небрежен вид.

— Ти сериозно ли? — каза Бъч.

Сякаш онзи се беше писал доброволец за лоботомия. Или ампутация на крайник. Или педикюр.

— Не може да бъде — присъедини се към него Ви. — Кога и къде стана приятел на врага…

Ангелът вдигна отбранително ръце.

— Не съм аз виновен, че вие не струвате…

Тор буквално пристъпи пред Ласитър, сякаш се боеше, че може да се стигне до нещо повече от размяна на реплики. А най-тъжното бе, че с основание се безпокоеше. Ако не се брояха шеланите им, Ви и Бъч обичаха „Ред Сокс“ повече от всичко друго… дори и от здравия разум.

— Добре, добре — заяви Тор. — Имаме да се тревожим за по-важни неща…

— Той все някога трябва да си легне да спи — промърмори Бъч на съквартиранта си.

— Аха, пази си гърба, ангеле — изхили се Ви подигравателно. — Изобщо не харесваме такива като теб.

Ласитър сви рамене, сякаш братята бяха просто палета, джафкащи около глезените му.

— Някой каза ли нещо? Или това е просто звукът на загуб…

Тук последваха цял куп викове.

— Само две думи, копелета — подигравателно се изсмя Ласитър. — Джони Деймън. А, не, почакайте. Кевин Юкилис. Или пък Уейд Богс. Роджър Клемънс. Храната ли не струва в Бостън? Или само бейзболът?

Тук Бъч се хвърли напред, очевидно с намерението да го направи на пюре…

— Какво, по дяволите, става тук?

Тътнещият глас, отекнал от горния етаж, прекъсна меренето на сили между „Ред Сокс“ и „Янкис“.

Тор издърпа ченгето назад, докато всички се обърнаха към краля, който слизаше по стълбите с помощта на своята кралица. Присъствието на Рот накара всички да се стегнат и да започнат да се държат страшно професионално. Дори Ласитър.

Е, всички, с изключение на Бъч. Но разбира се, през последните двайсет и четири часа той „здравата беше подпалил фитила“, както би се изразил сам… и то с основание. Неговата шелан щеше да присъства на заседанието на Съвета. Което в очите му бе равносилно на това, да имат двама Ротовци там. Проблемът бе, че Мариса бе най-възрастната от своя род, което означаваше, че ако Рив искаше пълно мнозинство, тя трябваше да е там.

Горкото копеле.

В последвалото затишие десницата на Блей го засърбя и той изпита почти неустоимо желание да вземе оръжие в ръка. Не можеше да се отърве от мисълта, че ситуацията е почти идентична с прелюдията към покушението над Рот през есента. В онази нощ те всички се бяха събрали тук, Рот бе слязъл по стълбите заедно с Бет… и един куршум го бе пронизал в гърлото.

Очевидно Блей не беше единственият, в чиято глава се въртяха подобни мисли. Още доста ръце се спуснаха към кобурите и останаха там.

— А, добре, и ти си тук — каза Тор.

Блей се обърна намръщено и трябваше да потисне реакцията си. Не Пейн се беше присъединила към тях. А Куин. И при това изглеждаше повече от готов да срита нечий задник: очите му бяха мрачни, тялото му — напрегнато като опъната тетива в черните кожени дрехи.

За миг през тялото на Блей пробяга тръпка на чисто, неподправено сексуално напрежение. Дотам, че в съзнанието му изникна напълно неуместна фантазия — как двамата с Куин се вмъкват в килера за едно бързо, без сваляне на дрехите, чукане.

Той въздъхна и насочи поглед към Рот. Както и трябваше. В случая значение имаше Рот, не шибаният му любовен живот…

Тревога замени похотта му. Дали двамата с Куин някога отново щяха да бъдат заедно?

Господи, ама че странна мисъл. Не можеше да се каже, че от емоционална гледна точка сексът между тях беше особено добра идея. Всъщност беше изключително лоша идея. Ала той искаше още. Господ да му е на помощ.

— Е, добре. Да действаме — заяви Тор. — Всички знаят какво трябва да сторят, нали?

Облекчаващо бе, че сериозността на задачата, която им предстоеше, прочисти съзнанието му от всичко друго, освен решимостта да опази живота на Рот… дори с цената на своя собствен.

Предпочиташе да се тревожи за това вместо за шибаната история с Куин.

Определено.