Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (52)

49

Когато ставаше дума за лагеруване в планината, мястото на Рив имаше абсолютно всичко: огромна къща в рустикален стил с веранди и кедрови подпорни греди. Цял куп по-малки постройки, включително къщурки за гости. Изглед към езерото. Колкото си поискаш спални.

Трез и Ай Ем се материализираха в страничния двор и поеха през снега към задния вход. Дори и през зимата мястото излъчваше уют с меката светлина, която струеше през прозорците със стъкла на ромбчета. Ала не всичко беше като извадено от приказка — заможните викторианци, построили това място, за да избягат от индустриализацията и горещината на градовете през лятото, определено не го бяха снабдили с лазерни детектори за движение, магнитни алармени контакти по всички прозорци и врати, както и не едно, а няколко контролни табла, управляващи напълно интегрирана, мултиинтерфейсна алармена система.

Отпечатъкът от палеца на Трез върху дискретно монтирания панел вляво от вратата ги допусна в сърцето на огромната къща, обзаведена с уреди от неръждаема стомана, от калибъра на тези в „Сал“.

Нещо се печеше в голямата фурна. Хляб, ако се съдеше по миризмата.

— Гладен съм — отбеляза Трез, докато затваряше вратата. Заключващият механизъм изщрака, но той все пак провери, по навик.

Някъде в далечината някой чистеше с прахосмукачка — вероятно една от Избраниците. Откакто Фюри бе станал Примейлът на расата и на практика беше освободил тази уединена група жени, Рив ги бе пуснал да живеят в имението му. В което имаше логика. Мястото беше усамотено, особено извън сезона, пък и отдалечеността от града даваше възможност за плавен преход от (ако Трез бе разбрал правилно) спокойното еднообразие на Небитието към френетичната, понякога травмираща природа на живота на Земята.

Отдавна не беше идвал в къщата… всъщност откакто Избраниците се бяха нанесли тук. Но разбира се, когато Рив взриви „Зироу Сам“ и сложи край на ролята си на наркобарон, дългът на Трез към него беше поизгубил част от наложителността си.

Освен това сега, когато Рив вече не трябваше да осигурява рубини и секс на Принцесата, Трез нямаше кой знае какви причини да идва на север.

Ала това очевидно се беше променило.

— Ехо, Рив, къде си? — провикна се Трез и гласът му отекна в къщата.

Колкото и да негодуваше стомахът му, двамата с брат му пристъпиха в главния салон с потискащ викториански декор — гранатови персийски килими на пода, покрити с гоблени пейки, препарирани глави на бизон, елен, лос и американски рис, окачени над огнището от недялани камъни.

— Рив! — отново повика Трез.

Човече, от лампата от миеща мечка открай време го побиваха тръпки. Както и от препарираната сова със слънчеви очила.

— Ей сега ще слезе.

При звука на женския глас Трез се обърна.

И в този миг животът му се промени завинаги.

Стълбището към втория етаж беше съвсем семпло — спускаше се право надолу, с ниски стъпала и най-обикновени перила, без никакви архитектурни ексцентричности.

Но облечената в бели одежди жена, която стоеше на най-ниското стъпало, го превръщаше в стълба към рая. Беше висока и стройна, и все пак — закръглена точно където трябваше. Свободно падащата й роба не можеше да скрие високите пълни гърди, нито изящната извивка на ханша. Кожата й беше гладка, с цвят на мляко с кафе, тъмната й коса беше вдигната високо на главата. Очите й бяха светли и подчертани от гъсти мигли.

Устните й бяха розови и пълни. И на Трез му се искаше да ги целуне.

Особено когато се раздвижиха, оформяйки каквото и да изричаше тя с опияняваща точност…

Острият лакът на Ай Ем, смушкал го в ребрата, го накара да подскочи.

— Ау! Какво, по дяво… искам да кажа, мамка… тоест… ау!

На това му се казваше да запазиш хладнокръвие и присъствие на духа, задник такъв!

— Попита ни дали искаме нещо за хапване — тихо обясни Ай Ем. — Аз казах, че не искам нищо. Сега е твой ред.

О, Трез искаше да сложи нещо в уста, и още как. Искаше да коленичи в краката й, да проникне под…

Той затвори очи, чувствайки се като истински кучи син.

— Не, няма нужда.

— Нали каза, че си гладен.

Трез сниши клепачи и хвърли свиреп поглед на брат си. Какво се опитваше — да го накара да изглежда като идиот ли?

Многозначителното пламъче в черните очи сякаш казваше, че именно това се опитва да направи.

— Не, добре съм — процеди Трез.

Разбирай: „Не ме предизвиквай, задник такъв!“.

— Тъкмо щях да нагледам хляба.

Трез отново затвори очи, когато гласът на Избраницата пропя в ушите му и едновременно ускори пулса му и го успокои.

— Знаеш ли — чу се да казва, — май няма да откажа нещичко за хапване.

Тя му се усмихна.

— Последвай ме. Сигурна съм, че ще намерим нещо по твой вкус.

Докато тя се отправяше към кухнята, от която бяха излезли току-що, Трез примига като тъпия задник, който си беше.

Толкова отдавна никоя жена не му беше казвала нещо, в което да няма скрит намек… ала доколкото можеше да прецени, тези думи (които действително можеха да бъдат приети и като флиртуване… поне от неговия похотлив мозък) не съдържаха никакво обещание за свирка или секс. Нито дори за каквото и да било привличане.

Което, естествено, го накара да я пожелае още по-силно.

Краката му поеха в нейната посока, тялото му — следвайки я така, както куче следва господаря си, без и през ум да му мине да се отклони от пътя, който тя беше избрала за него…

Ай Ем го сграбчи за ръката и го дръпна назад.

— Дори не си го и помисляй!

Първият порив на Трез беше да се отскубне, та дори ако трябваше да остави ръката си в тази на брат си.

— Не знам за какво говориш…

— Не ме карай да те сграбча за ерекцията, за да ти покажа за какво говоря — изсъска Ай Ем.

Като вцепенен, Трез сведе поглед надолу. Хм. Я виж ти.

— Няма да… — „я изчукам“ беше първата му мисъл, но, господи, не можеше да използва тази дума в близост до тази жена, дори да ставаше въпрос само за нещо хипотетично. — Така де, няма да направя нищо.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам?

Очите на Трез се стрелнаха към вратата, през която беше изчезнала тя. По дяволите. На това му се казваше да не заслужаваш никакво доверие, когато става въпрос за въздържание.

— Тя е недостъпна за теб, ясен ли съм? — процеди Ай Ем. — Няма да е честно спрямо някой като нея… и най-вече, ако я докоснеш, Фюри ще ти види сметката. Това е негово, не твое.

За частица от секундата думите на брат му накараха Трез да настръхне… и не беше, защото феминистът в него се бунтуваше, че към една жена се отнасяха като към вещ, макар, разбира се, това да не беше редно. Не, беше, защото…

Моя.

Тази дума се надигна някъде дълбоко в него, сякаш всяка клетка в тялото му изведнъж се бе сдобила с глас и изричаше единствената истина, която имаше значение.

— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате.

Гласът на Рив накара Трез да върне съзнанието си от ръба на пропастта, от който то внезапно беше политнало.

Кралят на симпатите слизаше по стълбите, по които беше дошла и Избраницата, като се подпираше на бастуна си, а черното му палто от визон топлеше поддържаното му от лекарства тяло.

Докато Ай Ем казваше нещо, на което Рив отговори, Трез отново насочи вниманието си към вратата на кухнята. Какво ли правеше тя там… о, господи. Сигурно се навеждаше, за да провери хляба…

В гърлото му се надигна тихо ръмжене.

— Моля? — Лилавите очи на Рив се присвиха.

Ново смушване в ребрата върна Трез на земята.

— Съжалявам. Лошо храносмилане. Как си?

Рив повдигна вежди, но после сви рамене.

— Нуждая се от помощта ви.

— Каквото поискаш — отвърна Трез и наистина го мислеше.

— Утре вечер има заседание на Съвета. Рот също ще дойде. Братството ще осигури защита, но искам и вие да присъствате, тайно от всички.

Трез се сепна. Преди нападенията отпреди две години, Съветът заседаваше най-редовно и Рив никога не бе имал нужда от подкрепление.

— Какво става?

— Рот беше прострелян през есента.

Какво!?

Трез изскърца със зъби.

— Кой?

В края на краищата той харесваше краля.

— Шайка копелета. Не ги познавате, но утре може и да се срещнете с тях… ако се съгласите да дойдете.

— Разбира се, че ще дойдем. — Ай Ем кимна и Трез скръсти ръце на гърдите си. — Къде?

— Ще се проведе в едно имение в Колдуел в полунощ. Едно от малкото, в които Обществото на лесърите не успя да проникне… въпреки това семейството беше изличено почти напълно, защото били на гости на роднини в града, когато били нападнати. — Рив отиде да седне на една от тапицираните пейки, след което започна да си играе с бастуна, въртейки го пред краката си. — Нека ви кажа как ще го направим. Сега Рот е напълно сляп, но глимерата не го знае. Когато аристократите започнат да пристигат, искам той вече да е седнал в салона, защото не искам да го видят как разчита на някой друг, за да стигне до мястото си. След това…

Докато Рив продължаваше да излага плана си, Трез застана пред огъня, кимайки, където трябва. В мислите си обаче беше в кухнята, заедно с онази жена…

Как ли се казваше, зачуди се.

И също толкова важно — кога щеше да я види отново?