Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (50)

47

Куин беше изминал единайсет от двайсетте мили, които възнамеряваше да пробяга на пътеката, когато вратата на тренировъчния център се отвори. В мига, в който видя кой е, той стъпи на неподвижната лента отстрани и натисна бутона за спиране. На прага стоеше Блей, очите му се стрелкаха трескаво наоколо, а лицето му изобщо не приличаше на себе си… и то не защото някой го беше пребил или нещо такова.

— Какво се е случило? — попита Куин.

Блей зарови ръка в червената си коса.

— Ъъъ… Лейла е в клиниката…

— По дяволите! — Куин скочи от пътеката и се насочи към вратата. — Какво не е наред…

— Не, не, нищо такова. Просто я преглеждат. Това е всичко. — Блей се отмести встрани, освобождавайки пътя към изхода. — Реших, че ще искаш да знаеш.

Куин се намръщи и се закова на място. Докато се взираше в лицето на Блей с изпитателен поглед, стигна до заключение, което го изпълни с тревога — той криеше нещо. Трудно му бе да определи как го бе разбрал, но когато си приятел с някого от детинство, несъмнено се научаваш да разчиташ и най-незабележимите му сигнали.

— Добре ли си? — попита Куин.

— Аха. Абсолютно. Тя е в стаята за прегледи.

Добре, очевидно с тази тема беше приключено. Каквато и да бе тя.

Куин отново се раздвижи — втурна се по коридора и за малко да връхлети през затворената врата на кабинета. В последния миг обаче чувството за благоприличие го възпря. Някои от прегледите на бременни жени бяха много интимни и въпреки че двамата с Лейла бяха правили секс, отношенията им определено не бяха толкова близки.

Той почука.

— Лейла? Вътре ли си?

След кратка пауза доктор Джейн отвори вратата.

— Здравей, влизай. Радвам се, че Блей те е открил.

Лицето на лекарката не издаваше нищо… от което Куин едва не откачи. Обикновено когато лекарите наденеха тази маска на професионална учтивост, това не вещаеше нищо добро.

Той погледна зад доктор Джейн към Лейла… ала Блей бе този, когото улови, сграбчвайки ръката му.

— Ще останеш ли, ако можеш? — помоли с крайчеца на устните си.

Блей изглеждаше учуден, но не отказа и затвори вратата зад тях.

— Какво става? — настоя да узнае Куин.

Обикновен преглед, друг път! Очите на Лейла бяха широко отворени и леко обезумели, ръцете й трепереха, докато си играеше с пуснатата си разрошена коса.

— Настъпи промяна — каза доктор Джейн колебливо.

Пауза.

— Добре, слушайте — само дето не изкрещя Куин. — Ако някой не ми каже какво, по дяволите, става, ще си изгубя шибания ум тук и сега…

— Бременна съм — избъбри Лейла.

И как точно това се явяваше като промяна, зачуди се Куин, а сърцето започна да думка в гърдите му.

— В смисъл че спонтанният аборт, изглежда, е спрял — обясни Джейн. — И тя все още е бременна.

Куин примига. А после поклати глава… не напред-назад, а така, както някой би разтърсил стъклено снежно кълбо.

— Не разбирам.

Доктор Джейн седна на едно кръгло столче на колелца и отвори медицинския картон в скута си.

— Лично й направих изследване на кръвта. При бременност има хормонални…

— Ще повърна — прекъсна я Лейла. — Сега…

Всички се втурнаха към горката жена, но Блей се оказа най-умният и взе кошчето за боклук и именно него използва Избраницата.

Докато тя повръщаше, Куин придържаше косата й назад и се чувстваше леко замаян.

— Тя не е добре — каза той на доктор Джейн.

Лекарката срещна очите му над главата на Лейла.

— Това е нормална част от бременността. Очевидно и при вампирите…

— Но тя кърви…

— Вече не. Освен това й направих ултразвук и видях околоплодния сак. Все още е бременна.

— О, господи! — изкрещя Блей.

За частица от секундата Куин не можа да разбере защо вика. А после му стана ясно… хм, таванът беше сменил мястото си с пода.

Не, почакай.

Той припадаше.

Последната му съзнателна мисъл бе колко готино е от страна на Блей да го улови, докато той рухваше като отсечено дърво.

* * *

В един език има много по-важни думи от „в“. Има изискани думи, исторически думи, думи, които означават живот или смърт. Има многосрични думи, от които езикът се оплита и в които първо трябва да въведеш ред, преди да ги изречеш, както и критични, повратни думи, заради които са избухвали или свършвали войни… има дори поетични безсмислици, които се откъсват от устните като симфония.

Общо взето, „в“ изобщо не беше от категорията на големите играчи. Всъщност тя едва имаше дефиниция и обикновено не беше нищо повече от мост, път, по който да мине тежката артилерия в изречението.

Има обаче един контекст, в който тази скромна, еднобуквена думичка може да се мери с играчите от най-тежката категория.

Любов.

Разликата между това, да обичаш някого и да си влюбен в него, бе като между бордюра на тротоар и Големия каньон. Връхчето на топлийка и половината американски щати. Издишване и ураган.

Разбирам защо…

Докато седеше на пода в клиниката, с отпуснатото като парцал тяло на Куин в скута си, Блей за нищо на света не можеше да си спомни какво бе казала Лейла след това. Дали беше „… те обича“? В който случай, да, той прекрасно знаеше, че Куин го обича като приятел, от десетилетия насам. Което не променяше нищо.

Или беше използвала мъничкото „в“?

В който случай той като нищо можеше да последва примера на Куин и да се просне безчувствен на керамичния под.

— Как е другият ми пациент? — попита доктор Джейн, докато Лейла се отпускаше безсилно на масата за прегледи.

— Диша — отвърна Блей.

— Ще се свести.

Е, можеха само да се надяват, помисли си Блей, приковал поглед в лицето на Куин… сякаш, макар да беше припаднал, познатите черти по някакъв начин биха могли да отговорят на въпроса на Блей.

Лейла не може да беше казала „влюбен“, нали?

Не беше възможно. И той отказваше да допусне заради двата пъти невероятен секс да преиначи нечии чужди думи.

— Сигурна ли си, че това е нормално? — чу той как Лейла попита лекарката.

— Повръщането? Според това, което Елена ми каза по-рано, определено може да е част от признаците на успешна бременност. Всъщност може да е знак, че всичко напредва добре. От хормоните е.

— И не трябва да се връщам при Хавърс?

— Ами тази вечер Елена се прибира от посещението при баща си. Ще трябва да видим дали смята, че може да поеме грижите за теб… и тогава ще установим какво е положението ти. Няма да те лъжа… мисля, че това е чудо.

— Съгласна съм с теб.

Докато жените разговаряха, Блей не откъсваше очи от спуснатите клепачи на Куин. Наистина беше чудо. Абсолютно…

Като по даден сигнал Куин дойде на себе си, гъстите му черни мигли потрепваха, сякаш се опитваха да преценят дали наистина е решил да остане в съзнание.

— Лейла! — извика той и скочи рязко.

Блей се дръпна назад, оставяйки го да се изправи. И чувствайки се мъничко глупав.

Особено когато Куин се втурна към Лейла.

Блей остана на мястото си и се облегна на затворения шкаф зад гърба си, вдигнал колене към гърдите и сложил ръце на бедрата си. Въпреки че това го разкъсваше на парчета, не можеше да не ги гледа заедно, докато десницата на Куин отмяташе с безкрайна нежност русата коса от лицето на Лейла.

Говореше й нещо, нещо нежно и успокоително.

Преди да разбере какво прави, Блей вече бе излязъл в коридора и отиваше нанякъде. Където и да било. Колкото и да му беше трудно да приеме състраданието на Куин… беше му направо невъзможно да гледа как той го дарява другиму… дори ако то бе повече от заслужено.

При мисълта, че по време на периода си на нужда Лейла бе получила точно това, което и той през последните два дни, гърдите му се свиваха от болка… но най-лошото бе, че при нея тези креватни акробатики бяха изпълнили биологичната си цел. Тя беше бременна… и благодарение на Пейн, Блей имаше чувството, че щеше да остане такава.

В общи линии беше постъпил правилно, отивайки при сестрата на Ви предишния ден. Ако приемеше, че именно тя беше причината за този невероятен обрат. Въпреки че в това нямаше логика, той се чувстваше някак си…

— Добре ли си?

Напълно слисан от гласа на Куин, Блей се закова на място. Човек би предположил, че той ще остане с Избраницата.

Блей се стегна, напъха ръце в джобовете си и пое дълбоко дъх, преди да се обърне.

— Аха, добре съм. Просто си помислих, че двамата ще искате да останете насаме.

— Благодаря, че ме хвана. — Куин вдигна ръце. — Не знам какво се случи там вътре.

— Облекчение.

— Предполагам.

Последва неловка пауза. Но разбира се, това беше техният специалитет.

— Слушай, аз ще се връщам обратно в къщата. — Блей си лепна една усмивка, надявайки се Куин да се хване. — Хубаво е да имаш почивна нощ.

— А, да. Сакстън сигурно те чака.

Блей отвори уста, но след това възпря думичката „защо“, която се канеше да излезе от нея.

— Да, така е. Погрижи се за момичето си. Може би ще се видим на Последното хранене.

Докато се отдалечаваше и се скриваше в офиса, той си даваше сметка, че е страхливец, задето се крие зад една несъществуваща връзка. Ала когато си се порязал лошо, имаш нужда от лепенка.

Господи, нищо чудно, че Сакстън беше скъсал с него.

Ама че шибан романтик.