Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (47)

44

Куин се събуди с ерекция.

Лежеше по гръб, а бедрата му се движеха несъзнателно и от това възбудата му се отъркваше в чаршафите и завивката. За миг, докато все още се намираше в това полубудно състояние, преди умът му да се проясни напълно, той си представи, че Блей е този, който го докосва, че именно неговите длани се плъзгат нагоре-надолу… кратка прелюдия, преди да отстъпят място на устните му.

Едва когато протегна ръце, за да ги зарови в червената му коса, си даде сметка, че е сам — пръстите намериха единствено чаршафи.

Ала тъй като надеждата умира последна, той опипа мястото до себе си, готов да открие топло мъжко тяло. Но и този път откри само чаршафи.

— По дяволите!

Отвори очи и реалността на това, къде се намира, го удари като с чук и накара възбудата му да спадне. Въпреки случилото се, въпреки двата невероятни, умопомрачителни пъти, в които бяха правили спиращ дъха секс, в този миг Блей се будеше до Сакстън.

Като нищо правеше секс с него.

О, господи, щеше да повърне!

Мисълта, че Блей докосва и допуска в себе си някой друг, че милва и поема другиго в устата си (собственият му шибан братовчед!), бе почти толкова непоносима, колкото и случващото се с Лейла. Всъщност благодарение на онова, което бяха направили, привличането, което изпитваше към Блей, бе станало още по-силно, вместо да отслабне.

Страхотно. Нова порция добри новини.

Без капчица желание, Куин се измъкна от леглото и се завлече в банята. Не искаше да пали лампата, тъй като нямаше никакво желание да види, че изглежда като жив труп, но да се бръсне пипнешком, не бе най-добрата идея.

Щракна осветлението и примига, а зад очите му затуптя главоболие. Определено се нуждаеше от храна, но за бога, непрестанните искания на тялото му започваха да го скапват.

Пусна чешмата, взе гела за бръснене и напълни шепата си с едно пръсване. Докато потъркваше ръце, за да разпени гела, мислите му се насочиха към братовчед му. Предполагаше, макар да не го знаеше със сигурност, че Сакстън използва старовремска четка, за да насапуниса лицето си. И никакви самобръсначки. О, не, той вероятно имаше старовремски бръснач със седефена дръжка.

Баща му беше използвал такъв. А след преобразяването си брат му бе получил същия, с инициалите си, гравирани върху него. Заедно с пръстена със семейния герб.

Е, браво на тях. Освен това, като се имаше предвид, че те и двамата бяха мъртви, определено бяха приключили с бръсненето веднъж завинаги.

Когато цялото му лице побеля, досущ като пейзажа отвън, Куин взе най-обикновената си самобръсначка Mach 3 със сменяеми ножчета. Без някаква особена причина му хрумна, че може би трябва да сложи нови. Да, точно така — новички, страшно остри, чисти.

Той изви презрително очи. Да се мъчиш да си повдигнеш самочувствието с три мънички ножчета и лентичка с овлажнител? Страшно логично, няма що.

Въпреки скастрянето, което сам си отправи, той се зае да рови из шкафовете — дърпаше чекмеджета и оглеждаше най-различните продукти за баня, които никога не използваше, нито дори поглеждаше.

Издърпа и последното чекмедже, онова, което бе най-близо до пода, и спря насред движението. Намръщи се. Наведе се.

Вътре имаше черна кадифена кутийка от онези, в които се държат бижута. Само че той не притежаваше такива, още по-малко пък от „Райнхард“, онзи тузарски магазин в Колдуел. Тъй като никой друг не живееше в стаята му, Куин се зачуди дали кутийката не е била тук още когато се бе нанесъл и просто не я беше видял досега.

Извади я, отвори капака и…

— По дяволите.

Прибрани вътре, сякаш имаха някаква стойност, бяха събрани всичките му обици, както и халката, която преди не сваляше от долната си устна.

Фриц трябва да ги беше събрал, докато бе почиствал стаята му някоя вечер, и ги бе сложил в кутията. Единственото възможно обяснение… защото Куин определено не се бе занимавал повече с тях, след като ги свали, една по една. Просто ги беше метнал на дъното на едно от чекмеджетата в банята.

Куин докосна стоманените халки и мисълта му се върна към времето, когато ги бе купил и си ги бе сложил. Баща му беше дълбоко огорчен, също както и майка му… дотам, че се бе извинила, станала бе от масата по време на Последното хранене и се бе оттеглила в частните си покои, оставайки там в продължение на двайсет и четири часа, след като той бе цъфнал в трапезарията, издокаран с тях.

В пиърсинг студиото му бяха казали да не си слага халките, докато медицинските обици, които бяха използвали след пробиването на дупките, не дадат възможност на раната да заздравее както трябва. Само че този съвет важеше за хора. При него всичко беше тип-топ само след два часа и той беше направил размяната.

В тоалетната на Блей всъщност.

Куин се намръщи, спомнил си мига, в който бе прекрачил в спалнята на Блей. Той беше на леглото и гледаше телевизия с бира в ръка. Беше се обърнал с открито, спокойно изражение… поне докато не зърна Куин.

Лицето му се бе напрегнало едва забележимо. По онзи начин, който, ако не познаваш някого наистина добре, няма да уловиш. Само че на Куин не му бе убягнало.

Тогава бе сметнал, че е, защото цялото това готик излъчване бе дошло малко в повечко на господин Консервативен, но сега, като се върна назад във времето, си спомни още нещо. Докато отново се обръщаше към телевизора, Блей нехайно бе взел една възглавница… и я бе сложил в скута си. Трябва да бе получил ерекция.

Докато прехвърляше сцената наум, Куин усети как самият той отново се втвърдява. Само че това беше загуба на време, нали така?

Загледан в проклетите обици, той мислеше за своите бунтове и гнева си, и за тъпата си представа за онова, от което си въобразяваше, че се нуждае, за да бъде щастлив.

Жена. Стига да намереше такава, която да го иска.

Каква лъжа би било това.

Интересно, страхливостта можеше да приеме най-различни форми. Не е нужно да се свиваш в някой ъгъл, да трепериш като вейка и да подсмърчаш. Ни най-малко. Може да си огромен здравеняк с кофти нрав, лице, окичено с пиърсинги и постоянна гримаса, вечно озъбен на света… и пак да не си нищо друго, освен шибан страхопъзльо. Сакстън може да носеше официални костюми, скъпи вратовръзки и мокасини, ала знаеше кой е и не се боеше да има това, което иска.

И ето — Блей се будеше в неговото легло.

Куин затвори кутията и я върна там, откъдето я бе взел. След това вдигна очи към огледалото. Какво всъщност правеше, запита се, докато се взираше в лицето си.

А, да. Бръснеше се.

Точно така.

* * *

Двайсетина минути по-късно Куин излезе от стаята си и тръгна по коридора със статуите. Мина покрай затворения кабинет на Рот и продължи напред.

Когато наближи дневната, му беше трудно да погледне вътре и още по-трудно — да запази хладнокръвие при вида на дивана.

Вече никога нямаше да може да го погледне по същия начин. По дяволите, може би вече нямаше да е в състояние да погледне който и да било диван.

Когато стигна до стаята на Лейла, долепи ухо до вратата и се заслуша. Не чу нищо и сам се запита какво всъщност бе очаквал да открие по този начин.

Почука тихичко и когато не последва отговор, усети как ирационален страх го сграбчва за гърлото. Без да мисли, отвори вратата.

Светлина нахлу в мрака, царящ вътре, и първата му мисъл бе, че тя е умряла. Че Хавърс, кучият му син, беше излъгал. Че спонтанният аборт беше излязъл от контрол и я беше убил. Лейла лежеше неподвижно върху възглавниците, устата й — полуотворена, ръцете — сключени на гърдите й, сякаш беше нагласена в тази поза от някой почтителен погребален агент.

Само че… нещо беше различно и на Куин му отне цяла минута, докато осъзнае какво.

Нямаше го силния мирис на кръв. Всъщност единственото, което се долавяше във въздуха, бе деликатното й канелено ухание, което освежаваше цялата стая.

Нима най-сетне бе пометнала?

— Лейла? — повика я той, макар да бе казал, че няма да я буди, ако я завари заспала.

Истинско облекчение бе да види как клепачите й помръдват, когато звукът на името й достигна до съзнанието й дори през мъглата на съня. Имаше чувството, че ако го каже още веднъж, тя ще се събуди.

Стори му се жестоко да я принуди да се върне в действителността. Какво я очакваше, когато се събудеше? Болка? Усещане за загуба?

Майната му на това.

Излезе тихичко от стаята, затвори вратата и остана да стои там. Не знаеше какво да прави със себе си. Рот му бе казал да си остане вкъщи, въпреки че Джон Матю беше излязъл — вероятно бе нещо като отпуск по семейни причини от задълженията му като аструкс нотрум. И той наистина го оценяваше. Толкова малко можеше да стори за Лейла… поне можеше да бъде наблизо, в случай че тя се нуждае от нещо. Напитка. Аспирин. Рамо, на което да си поплаче.

Ти й го причини това.

Откъм проклетата дневна се разнесоха отмерените удари на часовник и Куин разбра, че е пропуснал Първото хранене. Девет часът. Да, беше го проспал и толкова по-добре. Ако трябваше да прекара четирийсет и пет минути седнал на една маса заедно с двайсетина души, които се мъчат да не го зяпат, съвсем щеше да откачи.

Звукът от нечии стъпки във фоайето на долния етаж го накара да вдигне глава. Без да се замисли, той се приближи до парапета и погледна надолу.

Пейн, коравата сестра на Ви, излизаше от трапезарията. Куин не я познаваше много добре, но страшно я уважаваше. Невъзможно бе да е другояче, като се имаше предвид как се биеше тя… корава, страшно корава. Само че точно сега изглеждаше така, сякаш здравата я бяха ступали в някой пиянски побой — вървеше бавно, тътрузейки крака по мозаечния под, с превити рамене, вкопчена в ръката на доктор Манело, сякаш единствено той я поддържаше изправена.

Да не би да беше пострадала в битка? Не се долавяше мирис на кръв.

Доктор Манело й каза нещо, което Куин не чу, но след това той кимна по посока на билярдната, сякаш я бе попитал дали иска да отиде в нея. Запътиха се натам със скоростта на костенурка.

Тъй като сам не си падаше по зяпачите, Куин се дръпна от перилата и изчака, докато хоризонтът стана чист. След това се спусна тичешком по стълбите.

Храна. Тренировка. Наглеждане на Лейла. Това щеше да бъде неговата нощ.

Докато отиваше към кухнята, установи, че се чуди къде ли е Блей. Какво прави. Дали е излязъл на дежурство, или тази вечер почива и…

Тъй като нямаше никаква представа къде е Сакстън, Куин си заповяда да спре този поток на мисли. Ако самият той не беше на работа и бе свободен да прекара известно време насаме с Блей, прекрасно знаеше какво би правил. А Сакстън, шибаният му братовчед, изобщо не беше глупак.