Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (45)

42

Лейла не спеше, разбира се.

Когато каза на Куин да си върви, защото не искаше да се преструва на силна, действително го мислеше. Ала интересно, дори сега, когато в стаята нямаше никого, тя не изпадна в истерия. Никакви сълзи. Никакви проклятия.

Просто лежеше на една страна, свита на кълбо, а умът й — насочен дълбоко навътре, следеше всяка болка и всеки спазъм с неотклонност, която я подлудяваше. Само че не можеше да го промени. Сякаш част от нея беше убедена, че ако знае точно в кой стадий се намира във всеки един момент, би имала някакъв контрол над процеса.

Което, разбира се, беше пълна глупост. Както би казал Куин.

Образът на Куин в клиниката, опрял кинжал в гърлото на лечителя, бе като изваден от някоя книга в библиотеката на Светилището — драматичен епизод, който бе част от нечий чужд живот.

Само че положението й в леглото й напомни, че не е така…

Откъм вратата долетя тихичко почукване, което говореше, че от другата страна трябва да стоеше жена. Лейла затвори очи. Колкото и да оценяваше добрината, очакваща отговор отвън, наистина би предпочела който и да бе в коридора, да си останеше там. Краткото посещение на кралицата я бе изморило, макар да оценяваше жеста.

— Да. — Гласът й едва достигна собствените й уши и тя се прокашля. — Да?

Вратата се отвори и за миг Лейла не можа да различи фигурата, застанала в сянката на прага. Висока. Силна. Но не беше мъж…

— Пейн?

— Може ли да вляза?

— Да, разбира се.

Лейла понечи да се изправи в леглото, но Пейн й даде знак да остане легнала и затвори вратата зад гърба си.

— Не, не, моля те… лежи си спокойно.

Върху писалището имаше запалена лампа и на меката й светлина кръвната сестра на воина от Братството на черния кинжал, Вишъс, изглеждаше страховито, а диамантените й очи сякаш хвърляха искри от острите черти на лицето й.

— Как си? — меко попита жената воин.

— Много добре, благодаря. А ти?

Пейн пристъп напред.

— Дълбоко съжалявам за… твоето състояние.

О, как й се искаше на Лейла Фюри и останалите да не бяха казали на никой друг за това. Но разбира се, излизането й от къщата беше доста драматично и несъмнено бе дало повод за разтревожени въпроси. И все пак сдържаната й, дискретна природа би предпочела да избегне тази нежелана, макар и състрадателна намеса в личния й живот.

— Благодаря ти за милите думи — прошепна тя.

— Може ли да седна?

— Но разбира се.

Очакваше Пейн да се настани на един от столовете, подредени с чувство за благоприличие, ала тя не го стори. Вместо това се приближи до леглото и приседна до нея.

Тласкана от желанието да се прояви като поне що-годе добра домакиня, Лейла се опита да седне, но застина насред движението, скована от нов пристъп на спазми.

Пейн изруга тихичко, а Лейла бе принудена отново да легне.

— Извинявай — хрипкаво каза тя, — но точно сега не съм в състояние да приемам гости… независимо колко добронамерено е посещението ти. Благодаря ти за съчувствието…

— Знаеш ли коя е майка ми? — прекъсна я Пейн.

Лейла поклати глава върху възглавницата.

— Моля те, просто си върви.

— Знаеш ли? — дрезгаво настоя другата жена.

Изведнъж на Лейла й се доплака. В този момент нямаше сили за какъвто и да било разговор… а най-малко от всичко — за майки. Не и когато губеше детето си.

— Моля те.

— Родена съм от Скрайб Върджин.

Лейла се намръщи, доловила думите дори през болката, както умствена, така и физическа.

— Моля?

Пейн си пое дълбоко дъх, сякаш това разкритие не бе повод за радост, а по-скоро проклятие.

— Аз съм плът от плътта на Скрайб Върджин, родена от нея много, много отдавна и скрита от аналите на Избраниците и от чужди очи.

Лейла примига потресена. Появата на тази жена там горе наистина беше загадка, ала тя не бе задавала никакви въпроси, тъй като не й влизаше в работата. Но със сигурност знаеше, че никога не бе чувала да се споменава, че пресветата майка на расата им е родила дете.

Всъщност цялата им вяра се основаваше именно на това, че такова нещо не се е случвало.

— Как е възможно? — ахна тя.

Диамантените очи на Пейн бяха мрачни.

— Не е това, което сама бих си избрала. И е нещо, за което не говоря.

В напрегнатия момент, който последва, на Лейла й беше невъзможно да не почувства искреността в гласа на Пейн. Както и силния гняв, за чиято причина можеше да се досети.

— Ти си свята — каза Лейла със страхопочитание.

— Ни най-малко, уверявам те. Ала потеклото ми ме е надарило с едно… как да го нарека? Умение.

Лейла застина.

— И какво е то?

Диамантените очи на Пейн не трепваха.

— Искам да ти помогна.

Ръката на Лейла се спусна към долната част на корема й.

— Ако имаш предвид по-скоро да сложиш край на това… не.

Толкова малко време бе носила детето в себе си. Колкото и дълго да продължеше болката, тя нямаше да пожертва дори една минута от онова, което без съмнение щеше да бъде единствената бременност в живота й. Защото никога нямаше да си причини това за втори път. В бъдеще, когато периодът й на нужда отново настъпеше, тя щеше да поиска да бъде упоена и толкова.

Дори изпитана веднъж в живота, загубата, която изстрадваше сега, беше прекалена.

— А ако вярваш, че можеш да го спреш — добави Лейла, — това е невъзможно. Няма нищо, което който и да било да може да стори.

— Аз не бих била толкова сигурна. — Очите на Пейн бяха съсредоточени. — Бих искала да видя дали не мога да спася бременността ти. Ако ми позволиш да опитам.

* * *

В двора на изоставеното девическо училище „Браунсуик“, господин Си се бе настанил в това, което някога трябва да е било кабинетът на директорката.

Така поне твърдеше напуканата табелка в коридора.

Тъй като нямаше отопление, температурата вътре бе съвсем същата като тази отвън, ала благодарение на кръвта на Омега студът не беше проблем. И слава богу — отвъд буренясалата, затрупана със сняг поляна, в главното общежитие на билото петдесетина лесъри спяха мъртвешки сън. Ако тези копелета се нуждаеха от топлина или храна, той щеше да е прецакан.

Но не — единственото, което трябваше да им осигури, бе подслон. Въвеждането им в Обществото се бе погрижило за всичко останало… А фактът, че на всеки двайсет и четири часа те трябваше да изключват съзнанието си, бе истинско облекчение. Защото той се нуждаеше от време, за да помисли.

Исусе Христе, ама че бъркотия.

Обзет от неудържимо желание да се разтъпче, той понечи да бутне стола си назад… и тогава си спомни, че седи върху обърната пластмасова кофа.

— По дяволите!

Погледът му обходи порутената стая, преценявайки мазилката, която висеше от гредите на тавана, закованите прозорци и дупката на пода в единия ъгъл. Мястото беше досущ като банковите сметки, които бе открил. Липса на каквито и да било пари. Никакви амуниции. Само оръжия за ръкопашен бой и… това бе всичко.

След като го повишиха, кипеше от енергия, преливаше от идеи и планове. А сега пред него имаше едно голямо нищо — никакъв кеш, никакви ресурси, нищо.

Омега, от друга страна, очакваше цял куп резултати. Както съвсем ясно бе дал да се разбере по време на малкото си „посещение“ миналата нощ. Което беше още един проблем. Той ненавиждаше тази гадост.

Но поне можеше да направи нещо по другите въпроси.

Протегна ръце над главата си, изпъвайки рамене, така че те изпукаха, и благодари на Бог за две неща: първо, че мобилните им телефони не бяха прекъснати, така че можеше да поддържа връзка с хората си, когато бяха по задачи, и имаше достъп до интернет. И второ — всички години, прекарани в наркобизнеса, го бяха научили как да управлява с железен юмрук тъпи млади задници.

Трябваше да намери пари отнякъде. Незабавно.

И дори беше измислил план как да го постигне — миналата нощ беше изпратил три от момчетата заедно с последните девет хиляди и триста долара на Обществото. Единственото, което тези копелета трябваше да сторят, бе да сключат сделката, да получат стоката и да я донесат тук, където той щеше да я разпредели и да изпрати новите попълнения да я продадат на улицата.

Проблемът бе, че все още очакваше проклетата доставка. И започваше доволно да се изнервя от очакването да разбере къде се бяха дянали парите му или наркотиците.

Възможно бе шибаните копелета да са избягали с едното или другото и ако беше така, щеше да ги намери и да покаже на останалите какво се случва, когато…

Телефонът му иззвъня, той го грабна и натисна копчето със слушалката, когато видя името на екрана.

— Крайно време беше. Къде сте, по дяволите, и къде ми е стоката?

Последва мълчание, а когато то най-сетне беше нарушено, гласът, разнесъл се от другата страна, изобщо не беше на онзи пъпчив хлапак, на когото бе връчил телефона, парите и последния работещ пистолет на Обществото.

— Имам нещо, което искаш.

Господин Си се намръщи. Страшно нисък глас. В който се долавяха опасните нотки, които той познаваше от улицата, и акцент, който чуваше за първи път.

— Едва ли е скапаният телефон, от който ми звъниш — провлачи господин Си. — Имам цял куп като него.

В края на краищата, когато нямаш нищо в джобовете, портфейла и кобура си, не ти остава друго, освен да блъфираш.

— Радвам се за теб. Имаш ли и цял куп от това, което ми изпрати? Пари? Хора?

— Кой е, по дяволите?

— Твоят враг.

— Ако си взел парите ми, можеш да си заложиш шибания задник, че наистина е така.

— Всъщност това е твърде прост отговор на един доста сложен проблем.

Господин Си скочи на крака, събаряйки кофата.

— Къде са ми шибаните пари и какво си направил с хората ми?

— Боя се, че те вече не могат да дойдат на телефона. Ето защо се обаждам аз.

— Нямаш представа с кого си имаш работа — изплю господин Си.

— Напротив, ти си този, който се намира в това крайно неизгодно положение… както и мнозина други. — Господин Си беше готов да избухне, но другият го прекъсна. — Ето какво ще направим. Със спускането на нощта ще те уведомя на кое място ще се срещнем. Ще пристигнеш сам. Ако с теб дойде още някой, ще разбера и никога повече няма да чуеш за мен.

Господин Си бе свикнал да изпитва презрение към другите — естествена последица, когато си имаш работа с дребни престъпници и закъсали наркомани. Ала мъжът от другата страна на линията бе овладян. Спокоен.

Професионалист.

Господин Си озапти гнева си.

— Не е нужно да играя някакви си игрички…

— Напротив. Защото, ако искаш да продаваш дрога, ще ти се наложи да дойдеш при мен.

Господин Си замълча. Този или беше някой побъркан с мания за величие, или… някой, който разполагаше с истинска власт. Като например онзи, който избиваше дилърите на дребно в Колдуел.

— Къде и кога? — попита той рязко.

В отговор се разнесе мрачен смях.

— Вдигни телефона си тази вечер и ще разбереш.