Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (42)

39

Асейл се прибра вкъщи около половин час преди изгрев-слънце. Паркира роувъра в гаража и изчака вратата да се затвори, преди да слезе от колата.

Винаги се бе смятал за интелектуалец… и то не в смисъла, който глимерата влагаше в тази дума — самомнителни сноби, които се произнасяха надуто за литература, философия или духовни въпроси. По-скоро ставаше въпрос за това, че малко бяха нещата в живота, които не можеше да подложи на рационален анализ и да проумее напълно.

Какво, по дяволите, бе направила онази жена в дома на Бенлоиз?

Очевидно бе професионалистка, която притежаваше и необходимите пособия, и нужните познания, и практичен подход към проникването в чужда къща. Асейл подозираше, че или се бе сдобила с план на сградата, или бе идвала там преди. Толкова способна. Толкова решителна. А той наистина беше в състояние да го прецени — беше я следвал през цялото време, докато беше вътре, материализирайки се през прозореца, който тя бе отворила, а след това придържайки се в сенките, докато се промъкваше след нея.

Ала едно не разбираше. Кой крадец би проникнал в строго охранявана къща, би открил сейфа и след като прогореше дупка в него и откриеше цял куп скъпи и лесни за носене неща… би си тръгнал без нищо? Защото Асейл прекрасно бе видял до какво бе имала достъп — след като тя излезе от кабинета, той освободи механизма в библиотеката, също като нея, и използва собственото си фенерче, за да надникне в сейфа.

Просто за да провери какво бе оставила след себе си, ако изобщо бе оставила нещо.

Когато той напусна кабинета, придържайки се в сенките, я бе видял как поспира за миг в преддверието с ръце на хълбоците и бавно завърта глава, сякаш преценява възможностите. А след това тя се приближи до една статуя, която трябва да беше на Дега… и я завъртя с няколко сантиметра наляво.

В това нямаше никакъв смисъл.

Възможно бе да е разбила сейфа, търсейки нещо конкретно, а то да не се бе оказало вътре. Пръстен, огърлица, дрънкулка. Компютърен чип, микрокарта, някакъв документ, като завещание или застрахователна полица. Само че забавянето в преддверието беше в разрез с предишната й бързина… а след това беше преместила статуята?

Единственото обяснение бе, че това бе целенасочено оскверняване на имуществото на Бенлоиз.

Но ако ставаше дума за отмъщение, извършено върху неодушевени предмети, в действията й трудно можеше да бъде открита логика. Просто трябваше да събори статуята. Да я вземе със себе си. Да я надраска с вулгарности. Или да я съсипе с някой тежък лост. Ала едно почти незабележимо завъртане?

Единственото заключение, което му идваше на ума бе, че това трябва да беше някакво послание. Което изобщо не му харесваше. Защото означаваше, че вероятно познава Бенлоиз лично.

Асейл отвори вратата на джипа…

И се дръпна рязко, изсъсквайки и бърчейки нос.

— О, господи!

— Чудехме се колко дълго ще останеш вътре.

При звука на този сух глас, Асейл слезе от колата и огледа просторния гараж с отвращение. Вонята беше нещо средно между труп, разлагащ се от няколко дни, развалена майонеза и изветрял евтин парфюм.

— Това, което си мисля, ли е? — попита той братовчедите, които стояха на прага.

Слава на Скрайб Върджин, те пристъпиха напред и затвориха вратата към къщата… иначе отвратителната смрад щеше да нахлуе и там.

— Наркодилърите ти. Е, поне някои части от тях.

Какво. По. Дяволите?

С широки крачки Асейл се насочи към мястото, което Ерик му сочеше — далечния ъгъл, където бяха метнати небрежно три зелени найлонови торби. Приклекна, охлаби жълтата връзка на една от тях, отвори я и…

Срещна безжизнените очи на човек, когото познаваше.

Главата бе отрязана, докато е бил жив, отделена чисто от гръбнака на около осем сантиметра под линията на челюстта и завъртяна така, че да гледа през импровизирания си ковчег. Тъмната коса и червендалестата кожа бяха изцапани с лъскава черна кръв и ако миризмата беше гадна при колата, толкова отблизо очите на Асейл се насълзиха, а гърлото му се сви.

Не че го беше грижа.

Отвори и другите две торби и използвайки найлона, за да не ги докосва директно, завъртя двете глави в същата позиция. След това приседна на пети и се загледа в тях, устите им — зяпнали безсилно за въздух.

— Кажете ми какво стана — мрачно рече той.

— Отидохме на предварително уговореното място.

— Скейт рампата, паркът на брега или под моста?

— Мостът. Пристигнахме… — Тук Ерик махна към близнака си, който стоеше до него, безмълвен и бдителен. — … със стоката навреме. След около пет минути се появиха тези тримата.

— Като лесъри.

— Носеха парите. Бяха готови да сключим сделката.

Асейл рязко завъртя глава.

— Не са дошли, за да ви нападнат?

— Не, обаче го разбрахме твърде късно. — Ерик сви рамене. — Бяха лесъри, появили се изневиделица. Не знаехме колко от тях се навъртат наоколо и нямахме намерение да рискуваме. Чак когато претърсихме телата им и открихме точната сума, си дадохме сметка, че са дошли просто да сключат сделката.

Лесъри в търговията с наркотици? Е, това беше нещо ново.

— Пронизахте ли телата?

— Взехме главите и скрихме останалото. Парите бяха в раницата на онзи вляво и естествено, прибрахме и парите.

— Телефони?

— У нас са.

Асейл понечи да извади една пура, но се отказа — не искаше да хаби хубавия вкус. Затвори торбите и се изправи от касапницата.

— Сигурни сте, че не са били враждебно настроени?

— Бяха зле подготвени, за да могат да се защитят.

— Това, че са били лошо въоръжени, не означава, че не са дошли, за да ви убият.

— Защо да носят парите тогава?

— Може да са възнамерявали да търгуват с някой друг.

— Както казах, носеха точната сума.

Асейл рязко им даде знак да се върнат в къщата и, о, какво облекчение бе да вдишат чист въздух. Докато щорите бавно се спускаха пред стъклата, отрязвайки лъчите на приближаващата зора, той отиде до барчето с вино, извади голяма бутилка „Монтраше“, на „Бушар Пер е Фис“, реколта 2006, и я отвори.

— Ще се присъедините ли към мен?

— Разбира се.

Асейл се настани на кръглата маса в кухнята с бутилката и три чаши. Напълни ги и раздели шардонето с двамата си помощници.

Не им предложи от пурите си. Те бяха твърде скъпи.

За щастие, те извадиха цигари и ето че седяха заедно, пушеха и се редуваха да смъркат блис^[1] от острието на ножа му.

— Никаква агресия от страна на тези убийци — промърмори той, докато отмяташе глава назад, за да издуха струя син дим, която се издигна над него.

— И точната сума.

След един дълъг миг Асейл отново изправи глава.

— Възможно ли е Обществото на лесърите да се опитва да пробие в моя бизнес?

* * *

Кор седеше сам на светлината на свещта.

В склада цареше тишина — войниците му все още не се бяха прибрали, над главата му не се разхождаха нито хора, нито разни сенки. Въздухът беше студен, студен беше и циментът под него. Обгръщаше го мрак, с изключение на облака златна светлина, в чийто край седеше.

Една мисъл някъде в дълбините на съзнанието му нашепваше, че става опасно близо до зазоряване. А имаше и още нещо, нещо, което трябваше да си спомни.

Само че нищо не можеше да си пробие път през мъглата в главата му. Приковал поглед в пламъчето пред себе си, той отново и отново преживяваше изминалата нощ.

Да каже, че е открил местонахождението на Братството, навярно би било малко пресилено, но определено не и пълна лъжа. Беше следвал онзи мерцедес, миля след миля, без истински план за това, какво би могъл или би трябвало да стори, когато колата спре… когато изведнъж сигналът на Избраницата му не просто изчезна, а беше рязко пренасочен… като топка, отскочила от стена и променила траекторията си.

Той се бе залутал объркан, материализирайки се ту тук, ту там… а през цялото време по кожата му пълзеше някакво усещане за ужас, сякаш тя беше антена за опасности и настойчиво го предупреждаваше за надвиснала заплаха. Отстъпвайки, той се бе озовал в подножието на планина, чиито очертания бяха неясни и размазани дори на ярката лунна светлина.

Там трябва да се намираше къщата им.

Може би на върха. Може би от другата страна.

Това бе единственото обяснение — в края на краищата Братството живееше с краля, за да го защитава, така че несъмнено бяха взели предпазни мерки, каквито никой друг не би взел; навярно дори имаха на свое разположение технологии и мистични способи, които не бяха достъпни за никой друг.

Отчаян, Кор бе започнал да обикаля наоколо, на няколко пъти бе обходил подножието на планината, но така и не бе доловил нищо друго, освен пречупения сигнал на Избраницата си и все същия странен ужас. В крайна сметка заключи, че тя трябваше да се намира някъде по тези земи — щеше да усети, ако беше напуснала пределите им в която и да било посока, а му се струваше логично да предположи, че ако се бе върнала в свещения си храм извън този свят или пък (опазили Съдбите!) беше умряла, ехото на кръвта й в него щеше да изчезне.

Неговата Избраница беше някъде там.

Връщайки се към настоящето, към склада, в който се намираше сега, Кор бавно потърка ръце и драскането на мазолите му един в друг отекна в тишината. Вляво, в края на обръча светлина, хвърляна от свещта, лежаха оръжията му — камите, пистолетите и любимата му коса, грижливо подредени до разхвърляните му горни дрехи, които бе свалил на секундата, в която бе избрал точно това място на пода.

Съсредоточи се върху косата и зачака тя да му заговори. Тя често го правеше, кръвожадната й природа — в съвършен синхрон с агресията, която течеше във вените му — оформяше мислите и подтикваше действията му.

Зачака тя да му каже да удари Братството право в сърцето. Там, където бяха жените им. Децата им.

Кънтящата тишина беше обезпокояваща.

Пристигането му в Новия свят беше продиктувано от желанието му да се сдобие с власт и най-дръзкият израз на това желание бе да свали краля от престола… така че, естествено, бе избрал именно този начин на действие. И постигаше напредък. Покушението през есента, което без съмнение беше докарало смъртни присъди за него и войниците му, беше тактически ход, който едва не бе сложил край на войната, още преди да е започнала. А и отношенията му с Елан и глимерата подпомагаха плана му и увеличаваха подкрепата му сред аристокрацията.

Ала това, което бе научил тази нощ…

О, съдби, близо година, изпълнена с работа и саможертви, и планиране, и битки, бледнееше в сравнение с това, което бе открил тази нощ. Ако интуицията му не го лъжеше (а как бе възможно да го лъже!), всичко, което трябваше да стори, бе да строи войниците си и да започне обсада с падането на нощта. Битката щеше да бъде епична и какъвто и да бъдеше изходът, местонахождението на Братството и на Първото семейство веднъж завинаги щеше да изгуби защитата на неизвестността си.

Щеше да бъде стълкновение, достойно да остане в аналите — та нали последното нападение над кралски дом бе онова, в което бяха убити родителите на Рот, когато той все още беше претранс.

Историята щеше да се повтори.

А той и войниците му имаха сериозно преимущество, с което убийците от онова нападение не бяха разполагали — сега Братството имаше няколко обвързани членове. Всъщност, доколкото Кор знаеше, те всички бяха обвързани… и това щеше да раздвои вниманието и лоялността на воините както нищо друго. Въпреки че първата им отговорност като лична охрана на краля бе да бранят Рот, самата им същност щеше да бъде разкъсана, а дори най-могъщият боец, стиснал най-великолепното оръжие в ръка, щеше да бъде отслабен, ако мислите му бяха на две места едновременно.

А ако Кор или някой от войниците му успееше да се добере дори до една от шеланите, Братството щеше да клекне… защото другата неизменна истина за тях бе, че болката на един бе агония за всички.

Само една от жените бе всичко, от което се нуждаеха, непобедимото оръдие. Кор бе сигурен в това с цялото си същество.

Седнал в светлината на свещта, той потриваше ръце, напред-назад, напред-назад.

Една жена.

Това бе всичко, което му трябваше.

И тогава щеше да заяви правата си не само върху своята жена… но и върху трона.