Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (41)

38

Когато мерцедесът най-сетне спря пред главния вход на имението, Куин слезе пръв и отиде да отвори вратата откъм Лейла. Докато го правеше, очите й се вдигнаха, за да срещнат неговите, и той разбра, че никога няма да забрави как изглежда лицето й в този миг. Кожата й беше бяла като лист хартия и сякаш също толкова тънка, докато красивите й кости като че ли се мъчеха да пробият плътта, която ги покриваше. Очите й бяха хлътнали в черепа. Устните й бяха тънки и безкръвни.

В този момент Куин знаеше как ще изглежда тя, когато умре, колкото и десетилетия или векове да оставаха дотогава.

— Аз ще те пренеса — каза и се наведе да я вдигне.

Това, че тя дори не се опита да възрази, говореше колко малко от нея бе останало.

Докато Фриц отваряше вратата на вестибюла, сякаш ги беше очаквал, Куин почувства, че съжалява за всичко: за мечтата, на която си бе позволил да се отдаде за мъничко по време на периода й на нужда. Пропиляната надежда. Физическата болка, която тя изпитваше. Емоционалното страдание, което и двамата преживяваха.

Ти й го причини.

Докато й бе помагал в периода й на нужда, единственото, за което мислеше, бе положителният резултат, в който беше толкова сигурен. Ала сега, когато бе на земята, здраво стъпил върху коравата, зловонна пръст на действителността? Не си струваше. Дори шансът за здраво дете не си струваше всичко това.

Най-лошото бе да я гледа как страда.

Докато я внасяше в къщата, се молеше там да не ги чака многолюдна публика. Искаше да й спести поне едно нещо, та дори и само това, да бъде пренесена като на парад пред цял куп печални, разтревожени лица.

Наоколо нямаше никого.

Куин изкачи стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, а когато стигна втория етаж, изруга при вида на отворения кабинет на Рот.

От друга страна, кралят беше сляп.

Джордж джафна за поздрав, но Куин продължи напред, право към стаята на Лейла. Отвори вратата с крак и установи, че догенът беше подредил стаята и оправил леглото; чаршафите несъмнено бяха сменени, а на бюрото имаше свеж букет цветя.

Изглежда, не само той искаше да помогне по някакъв начин.

— Искаш ли да се преоблечеш? — попита Куин, докато затваряше вратата с ритник.

— Искам да се изкъпя…

— Ей сега ще пусна душа.

— … само че твърде много се боя. Не… искам да го видя, ако разбираш какво имам предвид.

Куин я положи върху леглото и приседна до нея. Сложи ръка на крака й и погали коляното й с палец.

— Толкова съжалявам — дрезгаво каза тя.

— По дяволите… не, не го прави. Никога не го казвай, не си го помисляй дори, ясно? Вината не е твоя.

— На кого тогава?

— Не става въпрос за това.

Мамка му, не можеше да повярва, че спонтанният аборт може да продължи цяла седмица. Как беше възможно…

По гримасата, която разкриви лицето на Лейла, разбра, че я е връхлетял нов спазъм. Погледна назад, очаквайки да види доктор Джейн… и установи, че са сами.

Това по-красноречиво от всичко друго му показа, че нищо не можеше да се направи.

Куин отпусна глава и улови ръката й в своята. Всичко беше започнало с тях двамата. И щеше да свърши с тях двамата.

— Мисля, че ми се иска да поспя — каза Лейла, като стисна ръката му. — А и ти изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от същото.

Куин погледна към креслото.

— Не е нужно да оставаш при мен — промълви Лейла.

— Къде другаде мислиш, че мога да бъда?

За миг през ума му пробяга образът на Блей, разтворил широко ръце. Ама че фантазия!

Не ме докосвай по този начин.

Куин пропъди тези мисли от главата си.

— Ще поспя ей там.

— Не можеш да останеш тук в продължение на седем нощи.

— Пак ще го повторя: къде другаде да отида…

— Куин! — Гласът й стана строг. — Ти имаш работа. Пък и нали чу какво каза Хавърс. Това ще отнеме известно време и никой не знае точно колко. Не ме грози опасност да умра от кръвоизлив и честно казано, имам чувството, че трябва да бъда силна за пред теб, а нямам енергия за това. Моля те, идвай да ме наглеждаш, разбира се. Но ще полудея, ако се настаниш тук за постоянно, докато приключи всичко това.

Тихо отчаяние. Ето какво бе останало на Куин, докато седеше на ръба на леглото и държеше ръката на Лейла.

Не след дълго се изправи, за да си върви. Тя имаше право, разбира се. Трябваше да си почине възможно най-добре, а освен да се взира в нея и да я кара да се чувства като някакъв експонат, той не можеше да стори абсолютно нищо друго.

— През цялото време ще съм наблизо.

— Знам. — Тя поднесе юмрука му към устните си и Куин с потрес почувства колко бяха студени. — Ти… си всичко, което бих могла да искам.

— Ами. Нищо не съм…

— Винаги правиш онова, което е правилно и почтено. Винаги.

Е, това беше въпрос на мнение.

— Слушай, телефонът ми е у мен. Ще намина след час-два, за да видя как си. Ако спиш, няма да те безпокоя.

— Благодаря ти.

Куин кимна и излезе заднешком от стаята. Веднъж бе чул, че не бива да се обръщаш с гръб към една Избраница, и си каза, че държане според етикета няма да навреди.

Затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Единственият, когото искаше да види в този момент, бе единственият в къщата, който не проявяваше никакъв интерес…

— Какво става?

Гласът на Блей беше такъв шок, че Куин реши, че си го е въобразил. Само дето миг по-късно самият Блей се показа от дневната на втория етаж. Сякаш беше чакал там през цялото време.

Куин потърка очи и тръгна натам, тялото му — устремено към онова, за което се бе молил.

— Губи го — чу се да казва глухо.

Блей измърмори нещо в отговор, ала умът на Куин не възприе нищо. Интересно, до този миг спонтанният аборт не му се струваше реален. Не и докато не каза на Блей.

— Моля? — попита, давайки си сметка, че Блей като че очаква отговор.

— Мога ли да направя нещо?

Странно. Куин винаги бе имал чувството, че е излязъл от утробата на майка си напълно пораснал. Но разбира се, него никога не го бяха глезили и наричали с умилителни имена; не го бяха прегръщали, когато се удареше, не го бяха гушкали, когато беше уплашен. В резултат, дали защото му беше в природата, или защото бе възпитан по този начин, той никога не се бе държал като дете. Защото нямаше детство, към което да се върне.

И все пак, когато проговори сега, го стори съвсем по детски:

— Направи така, че да престане.

Сякаш Блей единствен притежаваше силата да стори чудо.

И тогава… той го направи.

Разпери широко ръце, предлагайки му единственото убежище, което Куин бе познал някога.

* * *

— Направи така, че да престане.

Тялото на Блей затрепери, когато Куин изрече тези думи. През всичките години, в които го познаваше, го бе виждал в най-различни настроения и при най-различни обстоятелства. Но никога такъв. Никога толкова абсолютно и напълно съсипан.

Никога като дете, беззащитно и изгубено.

Въпреки необходимостта да стои възможно най-далеч от всичко, свързано с чувства, ръцете му се разтвориха от само себе си. Когато Куин пристъпи в обятията му, тялото му изглеждаше по-малко и по-крехко, отколкото беше всъщност. А ръцете, които се обвиха около кръста на Блей, просто се отпуснаха там, сякаш не им бе останала и капчица сила.

Блей придържаше и двама им.

Очакваше Куин да се отдръпне бързо — обикновено той не можеше да се справи с какъвто и да било интензивен физически контакт в продължение на повече от секунда и половина, освен ако не ставаше въпрос за секс.

Само че Куин не го стори. Всъщност изглеждаше готов да остане на прага на дневната завинаги.

— Ела — каза Блей и като го придърпа в стаята, затвори вратата. — Да идем на дивана.

Куин го последва, влачейки крака вместо обичайната си бойна стъпка. Когато стигнаха до дивана, те седнаха с лице един към друг, а коленете им се докосваха. Разтърсващата тъга, която Блей видя насреща си, го трогна толкова дълбоко, че той не можа да попречи на ръката си да се протегне и да помилва тази черна коса…

Изведнъж Куин се сви до него, просто рухна, тялото му сякаш се пречупи надве и едва не се изсипа в скута на Блей.

Част от Блей си даваше сметка, че навлиза в опасни води. Сексът беше едно… и дори с него му беше адски трудно да се справи. Но този емоционален момент? Той можеше да го унищожи.

И именно заради това се бе махнал от спалнята предишния ден.

Само че тази вечер, за разлика от тогава, той контролираше нещата. Куин бе този, който търсеше утеха, и Блей можеше да му откаже или да му я даде, в зависимост от това, как се чувстваше. Да разчитат на теб, бе съвсем различно от това, да получаваш… или да се нуждаеш.

Блей го биваше в това, да разчитат на него. В това имаше една безопасност… сигурност, контрол. Не беше същото, като да пропаднеш в бездната. И ако някой го знаеше, това бе той. Господ му бе свидетел, че е прекарал години наред там долу.

— Бих сторил всичко, за да променя това — каза той, докато милваше Куин по гърба. — Боли ме, че трябва да преживееш…

О, думите бяха толкова безполезни.

Останаха така безкрайно дълго, обгърнати от тишината на стаята като в пашкул. На равни интервали старовремският часовник на полицата се обаждаше, а след известно време капаците на прозорците започнаха да се спускат.

— Ще ми се да можех да направя нещо — каза Блей, докато металните панели се застопоряваха на място с рязък звук.

— Вероятно трябва да вървиш.

Блей се направи, че не го е чул. Истината не бе нещо, което искаше да сподели: и насила да го караха, и пистолет да му опираха до челото… дори кралят да му наредеше — нищо не би могло да го откъсне оттук.

И това изпълни част от него с гняв. Не към Куин, а към собственото му сърце. Проблемът бе, че не можеш да спориш с природата си… и той постепенно го научаваше. Когато скъса със Сакстън. Когато призна пред майка си, че е гей. В този миг.

Куин се надигна, простенвайки, и разтърка лице. Когато свали ръце, бузите му бяха червени, също като очите му, ала не защото плачеше. Несъмнено беше изплакал от облекчение запаса си от сълзи за цяло десетилетие напред предишната нощ, когато беше спасил живота на един баща.

Дали тогава бе знаел, че Лейла не е добре?

— Знаеш ли кое е най-тежкото? — попита Куин, който отново бе започнал да звучи като себе си.

— Кое? — Господ им беше свидетел, че имаше цял куп неща, от които да избира.

— Видях детето.

Косъмчетата по тила на Блей настръхнаха.

— За какво говориш?

— Нощта, когато бранителите на честта ми се нахвърлиха и едва не умрях… помниш ли?

Блей се закашля; споменът за онази нощ бе така ярък и мъчителен, сякаш всичко се бе случило едва преди час. И все пак гласът на Куин беше равнодушен и спокоен, сякаш говореше за вечер, прекарана в нощен клуб или нещо подобно.

— А, да. Спомням си.

Правих ти изкуствено дишане на проклетия път — помисли си Блей.

— Възнесох се до Небитието… — Куин се намръщи. — Добре ли си?

О, да, направо страхотно.

— Извинявай. Продължавай.

— Озовах се там. Беше… ами както си чувал да разправят. Белота. — Куин отново потърка лице. — Толкова бяло. Навсякъде. Имаше врата и аз тръгнах към нея… знаех, че ако натисна дръжката, ще вляза и никога вече няма да изляза. Посегнах към нея… и тогава я видях. На вратата.

— Лейла — вметна Блей с чувството, че са го пронизали в гърдите.

— Дъщеря ми.

Дъхът на Блей секна.

— Твоята…

Куин го погледна.

— Беше… руса. Като Лейла. Ала очите й… — Той вдигна ръка към своите. — … бяха моите. Когато я видях, отдръпнах ръка от дръжката на вратата… и изведнъж се озовах на земята край пътя. Нямах представа какво беше всичко това. Но по-късно, много по-късно Лейла навлезе в периода си на нужда и ме потърси, и всичко си дойде на мястото. Изведнъж разбрах, че… е писано да стане така. Имах чувството, че е предначертано. Иначе за нищо на света не бих легнал с Лейла. Направих го единствено защото знаех, че ще си имаме дъщеричка.

— Исусе.

— Само че грешах. — Куин потърка лице за трети път. — Грешах напълно и невъобразимо… и наистина ми се иска да не бях поемал по този път. За нищо друго в живота си не съжалявам така… е, освен за едно.

Блей не можеше да не се зачуди какво ли би могло да е по-лошо от това.

Какво мога да сторя? — питаше се той наум.

Очите на Куин обходиха лицето му.

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

Очевидно го беше изрекъл на глас.

— Да, искам.

Куин вдигна ръка и я сложи на бузата му.

— Сигурен ли си?

Начаса атмосферата се промени. Трагедията все още беше там, но само за миг осезаемото сексуално напрежение се завърна между тях.

Погледът на Куин пламна, клепачите му натежаха.

— Трябва ми… нещо, на което да се опра. Не знам как да го обясня другояче.

Тялото на Блей реагира мигновено. Кръвта му закипя.

— Нека те целуна — простена Куин, привеждайки се към него. — Знам, че не го заслужавам, но моля те… това е, което можеш да направиш за мен. Нека те почувствам…

Устните на Куин докоснаха неговите. Върнаха се за още. Задържаха се.

— Ще те умолявам, ако трябва. — Още от милувката на тези опустошителни устни. — Не ме е грижа. Ще се моля…

Само че нямаше да е необходимо.

Блей позволи главата му да се извие назад, докато повече нямаше накъде; ръката на Куин върху лицето му бе едновременно нежна и властна. А после устните им отново се сляха, бавно, опиващо, неумолимо.

— Пусни ме отново в себе си, Блей…