Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (38)

35

Докато я водеха към входа на клиниката, сърцето на Лейла се блъскаше в гърдите й, а краката й трепереха. За щастие, за Фюри и Куин не беше никакъв проблем да я подкрепят.

Само че този път всичко бе съвсем различно… благодарение на присъствието на Примейла. Когато входният панел се плъзна настрани, ги посрещна една сестра и те начаса бяха отведени в друга част на клиниката, различна от онази, където я бяха приели предишната нощ.

Докато влизаха в стаята за прегледи, Лейла се огледа наоколо и се поколеба. Какво… беше това? Стените бяха покрити с бледа коприна, а на равни интервали висяха картини в златни рамки. Никакви маси за прегледи като онази от предишната нощ — тук имаше легло, покрито с елегантна завивка и цял куп дебели възглавници. А вместо умивалник от неръждаема стомана и прости бели шкафове, единият ъгъл бе изцяло закрит от изящно изрисуван параван, зад който, предположи тя, стояха медицинските пособия на Хавърс.

Освен ако не ги бяха изпратили в личните покои на лечителя?

— Лекарят ще дойде незабавно. — Сестрата се усмихна на Фюри и се поклони. — Желаете ли нещо? Кафе или чай?

— Само доктора — отвърна Примейлът.

— Веднага, ваше превъзходителство.

Тя отново се поклони и излезе забързано.

— Нека те сложим да легнеш, става ли? — каза Фюри, застанал до леглото.

Лейла поклати глава.

— Сигурен ли си, че сме на правилното място?

— Аха. — Примейлът се приближи и й помогна да прекоси стаята. — Това е един от ВИП апартаментите им.

Лейла хвърли поглед през рамо. Куин бе отишъл в ъгъла срещу паравана и облеченото му в черно тяло приличаше на заплашителна сянка. Стоеше съвършено неподвижен, сложил ръце зад гърба си. И все пак не беше отпуснат. О, не, изглеждаше готов и напълно способен да убива и за момент Лейла усети как я жегва страх. Никога досега не се бе страхувала от него, но пък и никога досега не го бе виждала в подобно потенциално агресивно състояние.

Ала поне тази агресия не изглеждаше насочена към нея, нито дори към Примейла. Още по-малко пък към доктор Джейн, която бе седнала в едно тапицирано с коприна кресло.

— Хайде — нежно каза Фюри. — Качи се на леглото.

Лейла опита да се повдигне, но дюшекът беше твърде високо, а горната част на тялото й бе също толкова немощна, колкото и краката й.

— Нека ти помогна. — Фюри внимателно сложи едната си ръка на гърба й, а другата — в сгъвката на коленете й и я повдигна предпазливо. — Готово.

Лейла се намести върху леглото и простена, когато ниско долу я прониза остър спазъм. Всички очи в стаята се насочиха към нея и тя се опита да прикрие гримасата си с усмивка… ала без особен успех. Въпреки че кървенето си оставаше все същото, вълните на болката се усилваха; стискаха я в лапите си за по-дълго, а интервалите между тях ставаха все по-кратки.

Ако продължаваше така, много скоро агонията й щеше да бъде непрекъсната.

— Добре съм…

Почукването на вратата я прекъсна.

— Може ли да вляза?

Само от гласа на Хавърс й се прииска да побегне.

— О, прескъпа Скрайб Върджин — промълви тя, повиквайки на помощ цялата си сила.

— Да — мрачно отвърна Фюри. — Влез…

Онова, което последва, беше толкова мълниеносно и стихийно, че единственият начин, по който би могла да го опише, бе един разговорен израз, който бе научила от Куин.

Всичко отиде на майната си.

Хавърс отвори вратата, пристъпи вътре… и Куин се нахвърли отгоре му с кинжал в ръката.

Лейла извика ужасена… ала Куин не уби лекаря. Вместо това затвори вратата с тялото на Хавърс… или пък беше с лицето му? Трудно можеше да се определи и дали отекналият трясък беше от захлопването на вратата, или от сблъсъка на лекаря с дървото. Вероятно комбинация от двете.

Ужасяващото острие се опря в бледото гърло.

— Познай какво ще направиш първо, задник такъв! — изръмжа Куин. — Ще се извиниш, задето си се отнесъл с нея като с някакъв шибан инкубатор.

Куин го разтърси и очилата на Хавърс с рамки, изработени от коруба на костенурка, се строшиха — пукнатини покриха едното стъкло като паяжина, а дръжката от другата страна щръкна под странен ъгъл.

Лейла погледна към Фюри, но той не изглеждаше особено разтревожен. Просто скръсти ръце върху масивните си гърди и се облегна на стената зад себе си — очевидно нямаше нищо против да остави нещата да се развият по този начин. От креслото си встрани от тях, доктор Джейн наблюдаваше разиграващата се драма с безметежно спокоен поглед.

— Погледни я в очите — изплю Куин — и се извини.

Той разтърси лекаря, сякаш беше парцалена кукла, и от устата на Хавърс се посипаха някакви неясни думи.

По дяволите. Лейла си каза, че вероятно би трябвало да се държи като дама и да не позволи това да й достави удоволствие, ала разплатата й донесе удовлетворение. Но едновременно с това я натъжи, защото изобщо не трябваше да се стига дотук.

— Приемаш ли извинението му? — В гласа на Куин ясно отекваха зли нотки. — Или искаш да пълзи пред теб? Нямам нищо против да го просна като черга в краката ти.

— Това е достатъчно. Благодаря ти.

— А сега ще й кажеш… — Тук Куин отново го разтърси, така че ръцете на Хавърс се размахаха неконтролируемо, а бялата му престилка се развя като знаме. — … на нея и само на нея, какво, по дяволите, става с тялото й.

— Трябва ми… медицинския картон.

Куин оголи зъби и ги доближи до ухото на Хавърс… сякаш възнамеряваше да го отхапе.

— Глупости. А ако все пак казваш истината, това бяло петно в паметта ще ти струва живота. Тук и сега.

Хавърс и така беше пребледнял, ала тези думи го накараха да посивее.

— Започвай да говориш, докторе. И ако Примейлът, от когото си толкова впечатлен, бъде така добър да ми каже, ако само за миг отклониш очи от нея, това би било страхотно.

— С удоволствие — увери го Фюри.

— Нищо не чувам, докторе. А търпението определено не е силната ми страна.

— Вие сте… — Иззад счупените очила погледът на лекаря срещна този на Лейла. — Детето ви е…

Почти й се прииска Куин да не настоява за този контакт. Онова, което трябваше да чуе, бе достатъчно тежко и без да й се налага да се изправи очи в очи с лекаря, отнесъл се толкова лошо с нея.

Но разбира се, Хавърс бе този, който трябваше да я гледа, не тя него.

Очите на Куин — ето в какво се взираше Лейла, докато Хавърс казваше:

— Губите детето.

В този момент погледът й се размаза, което трябва да означаваше, че очите й се бяха напълнили със сълзи. Само че не усещаше нищо. Сякаш душата й бе излетяла от тялото, сякаш всичко, което някога й бе вдъхвало живот и я бе свързвало със света, си бе отишло, като че никога не бе съществувало.

Куин изобщо не реагира. Не мигна. Не промени положението на тялото си, нито на кинжала в ръката си.

— Има ли нещо, което медицината може да стори? — попита доктор Джейн.

Хавърс понечи да поклати глава, но замръзна, когато острият връх на ножа поряза кожата на врата му. Алена струйка се стече в колосаната яка на официалната му риза, съчетавайки се съвършено с червената папийонка.

— Нищо, за което да знам — дрезгаво каза лекарят. — Поне не на този свят.

— Кажи й, че вината не е нейна — заповяда Куин. — Кажи й, че никъде не е сгрешила.

Лейла затвори очи.

— Ако приемем, че е вярно…

— При хората обикновено е така — намеси се Джейн. — В случай че няма някаква травма.

— Кажи й — сопна се Куин; ръката му бе започнала да трепери лекичко, сякаш съвсем малко го делеше от това, да изригне в пристъп на агресия.

— Вярно е — изграчи Хавърс.

Лейла погледна лекаря, опитвайки се да надникне дълбоко в очите зад съсипаните очила.

— Нищо?

— Спонтанен аборт — заговори бързо Хавърс — се наблюдава приблизително при една от три бременности. Смятам, че както при хората, причината е саморегулираща се система, която се грижи най-различни дефекти да не бъдат износени докрай.

— Но със сигурност съм бременна? — глухо попита Лейла.

— Да. Кръвните изследвания го потвърдиха.

— Съществува ли риск за нейното здраве, докато това продължава? — поиска да узнае Куин.

— Да не би да си нейният попечител? — избъбри Хавърс.

— Той е бащата на детето — намеси се Фюри. — Така че ще се отнасяш към него със същото уважение, с което се отнасяш към мен.

При тези думи очите на лечителя само дето не изскочиха, а веждите му се повдигнаха чак над рамките на строшените очила. И интересно — именно това извика реакция от страна на Куин, едва забележимо трепване на лицето, преди суровите му черти отново да възвърнат агресивното си изражение.

— Отговори ми — сопна се Куин. — Заплашва ли я опасност?

— Аз, ъъъ… — Хавърс преглътна мъчително. — В медицината няма гаранции. В общи линии бих казал, че не — във всички други отношения тя е здрава, а абортът сякаш следва обичайния си ход. По-нататък…

Докато лекарят говореше с образования си изискан тон — далеч по-неравен от предишната нощ — Лейла престана да го чува. Всичко сякаш се отдръпна далеч назад; слухът й изчезна, заедно с температурата в стаята, леглото под тялото й, останалите около нея. Единственото, което виждаше, бяха разноцветните очи на Куин.

Единствената й мисъл, докато той опираше ножа в гърлото на лекаря, бе, че въпреки че не бяха влюбени, той бе точно такъв, какъвто тя би искала да бъде бащата на детето й. Откакто за първи път бе решила да живее в истинския свят, тя бе открила колко суров бе животът, как другите могат да заговорничат срещу теб… и как понякога единственото, на което можеш да се опреш, за да продължиш напред, е сила, подкрепена с принципи.

А последното Куин притежаваше в огромни количества.

Той беше невероятен, страховит защитник, а именно от това се нуждаеше една жена, когато беше бременна или отглеждаше детето си.

Това и вродената му доброта го правеха неизразимо благороден в очите й.

Независимо от цвета на неговите.

* * *

На почти петдесет мили южно от мястото, в което Хавърс само дето не си гълташе езика от страх, Асейл седеше зад волана на своя рейндж роувър и клатеше глава.

Нещата с тази жена ставаха все по-интересни.

Благодарение на джипиеса беше проследил аудито й отдалеч, докато тя решително бе излязла от квартала си и бе поела по „Нортуей“. На всяка отбивка, водеща към едно или друго предградие, Асейл очакваше да я види да свива, но докато оставяха Колдуел зад себе си, започна да подозира, че са тръгнали към Манхатън.

Ала грешеше.

Уест Пойнт, седалището на уважаваната военна академия на човеците, се намираше по средата между Ню Йорк и Колдуел и когато тя слезе от магистралата именно там, Асейл изпита облекчение. Твърде много неща се случваха в град като Ню Йорк, а той не искаше да се отдалечава прекалено от базата си по две причини. Първо, все още не беше чул от близнаците дали онези дилъри се бяха появили и второ, рано или късно, щеше да съмне, а той изобщо не беше възхитен от мисълта да изостави своя сериозно тунингован и подсилен рейндж роувър край пътя, защото самият той трябваше да се дематериализира на безопасно място.

След като слезе от магистралата, жената продължи, карайки с около седемдесет километра в час през плетеницата от бензиностанции, мотели и закусвални за бързо хранене. Когато оставиха това царство на бързото, евтиното и лесното зад гърба си, нещата започнаха да стават по-скъпи. Заизникваха внушителни къщи, издигащи се в дъното на морави, които приличаха на килими, и обградени от симпатични ниски зидове, които се ронеха тихичко край пътя. Тя обаче подмина всички имения и най-сетне спря на паркинга пред един малък парк с изглед към реката.

Докато тя слизаше от колата, Асейл мина покрай нея с джипа си, извръщайки глава, за да я измери с преценяващ поглед.

На около стотина метра оттам, където тя не можеше да го види, Асейл спря на банкета и излезе на хапещия вятър, закопчавайки двуредното си палто догоре. Мокасините му не бяха идеалните обувки за газене в снега, ала не го беше грижа. Краката му щяха да се примирят със студа и влагата, а в дрешника си вкъщи имаше още дузина чифтове като този.

Тъй като проследяващото устройство беше върху колата й, а не върху нея, той не я изпускаше от поглед, докато тя обуваше ските си. Когато си надяна бяла ски маска и бяло камуфлажно облекло, почти се сля със зимния пейзаж.

Асейл я следваше неотлъчно.

Материализирайки се на отсечки от по петнайсетина-двайсет метра, той не я изпускаше от очи, използвайки боровете за прикритие, докато тя се връщаше обратно към именията, а ските й направо поглъщаха заснежената земя под краката й.

Отиваше към една от големите къщи, помисли си Асейл, предвиждайки посоката й, в повечето случаи — безпогрешно.

Всеки път, когато тя минеше покрай него, без да подозира за присъствието му, тялото му искаше да скочи върху нея. Да я повали. Да я ухапе. По някаква причина от тази жена огладняваше.

А играта на котка и мишка беше страшно еротична, особено когато само котката знаеше за нея.

Имотът, в който тя най-сетне проникна, се намираше почти на миля от тях, ала въпреки разстоянието, шеметната бързина на ските й не намаля нито за миг. Влезе през предния десен край на моравата, като прекрачи ниския зид, и продължи напред.

В това нямаше никакъв смисъл. Така беше на още по-голямо разстояние от колата си, в случай че я забележеха. Несъмнено би било по-логично да избере по-близкия ъгъл. Така или иначе, вече се бе разкрила — нямаше дървета, които да я скрият, никаква възможна защита, в случай че я заловяха на чужда територия.

Освен ако не познаваше собственика. Но в такъв случай защо й беше да се крие и да се промъква посред нощ?

Поляната, която се простираше на поне седем-осем акра, постепенно се изкачваше към каменна, близо две хиляди квадратни метра къща. По пътя към нея като незрящи, лъскави стражи се издигаха модернистични статуи, а зад нея се разстилаха градини. През цялото време жената се придържаше близо до стената и докато я наблюдаваше от около седемдесетина метра напред, Асейл усети, че е впечатлен. Тя се движеше по снега като вятър — невидима и бърза, сянката й падаше върху сивата каменна стена така, че изобщо не се забелязваше…

А!

Ето защо беше избрала точно този маршрут.

Да — ъгълът на лунните лъчи бе такъв, че сянката й падаше върху камъните, правейки я още по-неуловима за очите.

Умно.

Асейл се придвижи напред, намирайки си скривалище между растенията край къщата. Отблизо установи, че внушителното имение не беше ново, макар и да не беше древно… Но разбира се, в Новия свят бе трудно да се натъкнеш на нещо построено преди осемнайсети век. Цял куп витражни стъкла. Веранди. Тераси.

С две думи? Богатство и изтънченост.

Които без съмнение се охраняваха от цял куп аларми.

Изглеждаше малко вероятно, че тя просто ще шпионира мястото, както бе сторила с неговата къща. Първо, до другия край на стената, през която се беше прехвърлила, имаше няколкометрова растителност — тя спокойно би могла да свали ските и да се изкатери по дърветата, откъдето щеше да има прекрасен изглед към къщата. Освен това, ако просто възнамеряваше да шпионира, нямаше да има нужда от раницата, която бе метнала на гърба си.

Достатъчно голяма, за да побере човешко тяло, тя очевидно беше пълна.

Като по даден знак, жената спря, извади бинокъл и огледа мястото. Тялото й беше съвършено неподвижно, само главата й помръдваше едва-едва. След това пое през самата морава, придвижвайки се дори още по-бързо отпреди, толкова, че почти тичаше към къщата.

Към него.

Наистина, беше се насочила право към Асейл и мястото, където се срещаха храстите, растящи пред имението, и високият жив плет, който водеше към градината отзад.

Тя очевидно познаваше имота.

И също толкова очевидно той бе избрал съвършеното място.

Когато тя се приближи, Асейл се отдръпна съвсем леко… защото не би имал нищо против да го заловят, че шпионира.

Жената мина едва на няколко крачки от него, така близо, че той усети миризмата й не само в носа, но и в гърлото си.

Трябваше да си наложи да не измърка.

След като беше прекосила този участък от ливадата толкова бързо, тя се беше позапъхтяла, ала дишането й бързо се успокои — признак за сила и добро здраве. А скоростта, с която се движеше сега, също бе еротична. Свали ските. Свали раницата. Отвори я. Извади…

Щеше да се изкатери на покрива, помисли си Асейл, докато тя сглобяваше нещо, което приличаше на харпун, прицели се високо и дръпна спусъка, освобождавайки абордажна кука. Миг по-късно някъде високо над тях се разнесе металическо издрънчаване.

Асейл погледна нагоре и установи, че бе избрала една от малкото каменни отсечки, в които нямаше прозорци… и която бе скрита от същата висока стена от храсталаци, която криеше и него самия.

Канеше се да проникне вътре.

Изведнъж Асейл се намръщи… и се изпари от мястото, от което я беше наблюдавал.

Материализира се зад къщата и надникна през прозорците на приземния етаж, опрял свити на фуния ръце в студеното стъкло. Вътре цареше мрак, но той не беше непрогледен. Тук-там светеше по някоя лампа и огряваше обзавеждане, което беше смесица от антики и модерно изкуство. Страшно луксозно. Потънала в спокоен сън, къщата приличаше на мавзолей или нещо, фотографирано за списание; всичко бе подредено толкова прецизно, че направо да се зачудиш дали за целта не бяха използвани линийки.

Никъде нямаше и помен от бъркотия, никакви небрежно захвърлени вестници, сметки, писма, касови бележки. На никой от столовете не беше метнато палто, край дивана нямаше събути набързо обувки.

Пепелниците до един бяха съвършено чисти.

Асейл се сещаше само за един човек, който можеше да е собственик на къщата.

— Бенлоиз — прошепна той.