Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (37)

34

От мисълта, че членовете на с’Хийб бяха в Колдуел, на Трез му се прииска да натовари всичко, което притежава, в една каравана, да вземе брат си и да се изнесе от града.

Докато караше от склада към „Желязната маска“, в главата му цареше такава бъркотия, че бе принуден съзнателно да си напомня къде трябва да завие и къде — да натисне спирачки, както и къде да паркира, когато пристигна в клуба. А после, след като угаси двигателя на БМВ-то, остана да седи зад волана, взирайки се в тухлената стена на клуба си… бог знае колко дълго.

И това ако не беше метафора за задънена улица.

Не че не знаеше колко разочарова своите хора. Работата беше там, че изобщо не го беше грижа. Нямаше да се върне към стария живот. Този, който водеше сега, си беше негов и той отказваше да допусне обетът, наложен му с раждането, да го улови в плен като възрастен.

Просто нямаше да се случи.

Откакто Ривендж бе сторил доброто си дело за този век и бе спасил задниците на него и на брат му, нещата за Трез се бяха променили към добро. Двамата с Ай Ем бяха получили инструкции да се съюзят със симпата извън Територията, за да си отработят дълга, и това „принудително“ изплащане беше неговият билет към свободата, изходът, който бе търсил. И макар да съжаляваше, че бе въвлякъл Ай Ем в тази драма, крайният резултат бе, че брат му беше принуден да дойде с него и това бе просто още една брънка от съвършеното решение на проблема му. Да напусне с’Хийб и да излезе в широкия свят, беше същинско откровение, първият му истински, прекрасен досег до свободата — никакъв протокол. Никакви правила. Никой, който да му диша във врата.

Иронията бе, че това би трябвало да бъде наказанието му, задето се бе осмелил да напусне Територията и да се забърка с Непознаваемите. Наказание, което би трябвало да го върне в правия път.

Ха!

Оттогава дълбоко в себе си се бе надявал, че степента на забъркването му с Непознаваемите през последното десетилетие ще го опетни в очите на с’Хийб и ще го направи недостоен за „честта“, която му беше оказана при раждането му. Омърсен дотам, че завинаги да бъде свободен.

Проблемът бе, че щом бяха изпратили Анслай, значи, очевидно не беше постигнал целта си. Освен ако посещението не бе, за да го освободят от обета?

Само че Ай Ем щеше да му го каже, нали?

Трез провери телефона си. Никакви съобщения на гласовата поща. Никакви есемеси. Отново беше изпаднал в немилост пред брат си… освен ако Ай Ем не беше решил да плюе на всичките тези глупости и се бе прибрал при племето.

По дяволите…

Острото почукване по прозореца извади не само него от мислите му, но и пистолета от джоба му.

Трез се намръщи. До колата стоеше човек с размерите на къща. Имаше бирено шкембе, ала яките му рамене говореха, че редовно полага физически труд, а грубата линия на челюстта издаваше не само кроманьонското му потекло, но и арогантността, типична за големи тъпи животни.

Докато се навеждаше, за да блъсне отново по прозореца (естествено — с юмрук с размерите на футболна топка), от разширените му ноздри излизаха големи облаци пара, като от носа на разярен бик.

Очевидно искаше да му обърнат внимание. И като за късмет, Трез бе повече от готов да го стори. Без предупреждение, той отвори вратата, улучвайки мъжа право в топките. Докато човекът политаше назад, стиснал слабините си с ръка, Трез се изправи в цял ръст и втъкна пистолета в колана на гърба си, скрит, ала лесен за изваждане.

Когато господин Агресивен се съвзе достатъчно, за да вдигне очи… високо, високо нагоре, ентусиазмът му като че ли за миг се изпари. Разбира се, Трез го надвишаваше с поне четирийсет и пет сантиметра и трийсетина-четирийсет килограма. Въпреки ниските спортни обувки, които носеше.

— Мен ли търсиш? — попита Трез. Разбирай: „Сигурен ли си, че наистина искаш да го направиш, здравеняко?“

— Ъхъ. Тебе търсим.

Добре, значи, и преценката на риска, и граматиката не му се удаваха особено. Вероятно имаше същите затруднения и със събирането и изваждането на едноцифрени числа.

— Търся — каза Трез.

— К’во?

— Смятам, че е правилно да се каже: „Да, теб търся“. Не „тебе търсим“.

— Целуни ме отзад. К’во ще речеш за т’ва? — Мъжът пристъпи по-близо. — И стой далече от нея.

— Нея? — Това стесняваше възможностите до колко — стотина хиляди души?

— Мойта мадама. Тя не те ще, не си й притрябвал и вече няма да те търпи.

— За кого точно говорим? Ще ми трябва име.

Макар че може би и това нямаше да помогне.

Вместо отговор, типът замахна. Вероятно възнамеряваше да го хване неподготвен, ала движението му беше толкова бавно и тромаво, че само дето не беше придружено от субтитри.

Трез улови юмрука му с ръка, обхващайки го, сякаш беше бейзболна топка. Едно бързо извиване и едрата буца насреща му се завъртя и се закова на място, неспособна да помръдне — доказателство, че натискът върху някои точки от тялото наистина действа и че китката беше една от тях.

— Направи го само още веднъж — каза Трез в ухото му, така че правилата му да бъдат приети съвсем ясно, — и ще строша всички кости в дланта ти. Едновременно. — Подчерта думите си с едно рязко дръпване, което накара мъжа да изскимти. — А след това ще се заема с останалата част от ръката ти. И ще довърша с врата ти… и това ще бъде краят. И така, за какво, по дяволите, говориш?

— Тя беше тук снощи.

— Много жени бяха тук снощи. Би ли могъл да бъдеш малко по-конкретен…

— Има предвид мен.

Трез се обърна. О… направо върхът!

Беше мадамата, която му беше направила сцена, малката му преследвачка.

— Нали ти каза̀х, че ще се оправим! — кресна гаджето й.

О, да, той определено държеше положението под контрол. Значи, и двамата си падаха по самозаблудите… което вероятно обясняваше връзката им: той смяташе, че тя е супермодел, а тя си въобразяваше, че той има мозък.

— Това твое ли е? — попита Трез жената. — Защото, ако е, би ли си го взела у дома с теб, преди да ти е потрябвал багер, за да изчистиш бъркотията?

— Каза̀х ти да не идваш — рече жената. — Какво правиш тук?

И ето ти още едно доказателство, че двамата си бяха лика-прилика.

— Защо не вземете да си се разберете помежду си? — предложи Трез.

— Влюбена съм в него!

За частица от секундата не последва отговор. А после, като оставим неграмотния акцент настрани, на Трез му просветна — пачаврата говореше за него.

Докато й хвърляше убийствен поглед, той си даде сметка, че точно това случайно чукане беше взело изключително гаден обрат.

— Не си!

Е, поне този път гаджето използва правилния глагол.

— Съм!

И точно тогава всичко отиде тотално на майната си. Бикът се нахвърли върху жената, строшавайки собствената си китка, за да се освободи. Миг по-късно двамата бяха на сантиметри един от друг и си крещяха вулгарности с пълно гърло.

Очевидно имаха опит в това.

Трез се огледа наоколо. На паркинга нямаше никой, никой не минаваше и по тротоара, но той определено не искаше зад клуба му да се развихри семеен скандал. Рано или късно, някой щеше да позвъни на 911… или още по-лошо — четирийсет и пет килограмовата мадама щеше да отиде прекалено далеч и огромното й тъпо гадже щеше да я смачка.

Защо не му се намираше кофа с вода или пък маркуч, та да ги разтърве.

— Слушайте, защо не си отидете…

— Обичам те! — Жената се обърна към Трез и сложи ръце върху бюстието си. — Не разбираш ли? Обичам те!

Като се имаше предвид, че кожата й лъщеше от пот, въпреки че температурата беше под нулата, тя определено беше взела нещо. Кокаин или метамфетамини, ако трябваше да направи предположение. Такава агресия беше нещо рядко за екстази.

Страхотно. Още един плюс.

Трез поклати глава.

— Сладурче, ти изобщо не ме познаваш.

— Напротив!

— Не, не ме познаваш…

— Да не си посмял да й говориш!

Типът понечи да му се нахвърли, ала жената се изпречи на пътя му, все едно заставаше пред набиращ скорост влак.

Мамка му, време беше Трез да се намеси — никакво насилие над жени в негово присъствие. Никога… дори ако едва я познаваше.

Беше толкова бърз, че сякаш бе върнал времето назад. Отмести своята „защитничка“ от огневата линия и нанесе удар, който уцели връхлитащото животно право в челюстта.

И изобщо не го впечатли. Като да цапнеш крава с навита на руло хартия.

Самият Трез получи пестник в окото и пред погледа му изригна светлинно шоу, ала това си беше чиста проба късмет, а не резултат на координирано нападение. За разлика от неговия отговор — кокалчетата му посипаха същинска канонада от удари в стомаха на мъжа, превръщайки цирозния му черен дроб в боксова круша от плът и кръв… докато здравенякът не се преви одве и не се килна на една страна.

Трез довърши започнатото, като изрита стенещата торба кокали на земята.

След което извади пистолета си и го опря в сънната му артерия.

— Имаш един-единствен шанс да си тръгнеш оттук жив — спокойно каза той. — И ето как ще стане. Ще се изправиш, без да я поглеждаш, нито да й говориш. Ще отидеш пред клуба, ще намериш шибано такси и ще си занесеш шибания задник у вас.

За разлика от Трез, мъжът нямаше добре развити и поддържани бели дробове и сега пъхтеше като товарен влак. И все пак, като се имаше предвид, че кървясалите му сълзящи очи се вдигнаха нагоре уплашено, явно въпреки недостига на кислород бе успял да се съсредоточи и да схване какво му говорят.

— Ако й направиш каквото и да било, ако дори само косъм падне от главата й заради теб или пък имуществото й пострада… — Трез се приведе към него. — Ще те намеря, където и да си. Няма да знаеш, че съм там и няма да преживееш онова, което ще ти причиня. Обещавам ти го.

Да, сенките си имаха своите специални методи да се справят с враговете си и макар самият той да предпочиташе по-крехко месо, като пиле или риба, беше готов да направи изключение.

Работата бе, че както в личния, така и в професионалния си живот бе виждал как насилието в семейството ескалира. В много случаи трябваше да се намеси някой по-голям, за да сложи край на спиралата от агресия, и кой би предположил? В този случай това беше той.

— Кимни, ако си ме разбрал. — Когато последва кимване, той още по-силно натисна пистолета в дебелия врат. — А сега ме погледни в очите, за да видиш, че говоря истината.

Докато се взираше надолу, Трез вкара една мисъл право в мозъка на другия мъж, така сигурно, сякаш беше микрочип, който бе имплантирал в сивото му вещество. Тя щеше да се задейства от каквато и да било блестяща идея, засягаща жената, и резултатът щеше да бъде абсолютната увереност, че ако й стори нещо, неизбежно ще последва собствената му смърт.

Най-добрата когнитивна поведенческа терапия, която съществуваше. Със стопроцентова успеваемост.

Трез се дръпна назад, за да даде възможност на дебелака да постъпи като послушно малко момченце. И наистина, кучият син се надигна с усилие и се отърси като куче, широко разкрачен и с риза, плющяща на вятъра.

Когато си тръгна, накуцваше.

И именно тогава Трез чу подсмърчането.

Обърна се и видя, че жената трепери от студ. Дрехите й, чиято цел бе да привличат мъжките погледи, не вършеха никаква работа в декемврийската нощ — кожата й беше белезникава, ефектът на наркотиците, които беше взела, очевидно отслабваше… сякаш да види как някой опира пистолет в гърлото на гаджето й беше отрезвяващо преживяване.

С разтекла се по лицето й спирала, тя гледаше как буцестият й приятел се отдалечава.

Трез вдигна очи към небето и поведе спор сам със себе си. В края на краищата не можеше да я остави сама на паркинга… особено в това състояние.

— Къде живееш, сладурче? — Дори той долови изтощението в гласа си. — Сладурче?

Жената го погледна и начаса изражението й се промени.

— Досега никой не ме е защитавал по този начин.

Добре, сега вече на Трез му се прииска да си заблъска главата в тухлена стена. И я виж ти — до него имаше точно такава.

— Нека те откарам у вас. Къде живееш?

Докато тя се приближаваше, Трез си заповяда да не мърда… и точно както очакваше — тя се притисна в него.

— Обичам те.

Трез затвори очи.

— Хайде — каза, като я откъсна от себе си и я поведе към колата си. — Всичко ще бъде наред.