Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (30)

27

Надвесен над Куин, Блей със свръхестествена яснота си даваше сметка за всичко около себе си: усещането от допира на Куин до задната част на бедрото му, начинът, по който ръбът на халата докосваше прасеца му, миризмата на секс, наслоена във въздуха…

Толкова много бе копнял за това през целия си живот… или поне откакто бе преминал през преобразяването си и бе започнал да изпитва сексуални желания. Този момент беше кулминацията на безброй сънища и фантазии, най-съкровеното му желание — станало реалност.

Освен това беше честно — в разноцветните очи на Куин нямаше притворство, нито съмнение. Той не само казваше самата истина такава, каквато я чувстваше в сърцето си, но и бе готов да бъде толкова уязвим пред него.

Блей затвори очи за миг. Това покорство бе в разрез с всичко, което Куин представляваше. Той никога не отстъпваше — нито от принципите си, нито от оръжията си и никога, никога от себе си. И все пак в тази промяна имаше някаква логика. Да се изправиш лице в лице със смъртта, нерядко беше последвано от почти религиозно просветление…

Проблемът беше, че Блей не очакваше то да продължи много дълго. Това неочаквано „проглеждане“ несъмнено беше свързано с летенето със самолета, но също както претърпелите сърдечен удар скоро след това отново се връщаха към нездравословното си хранене, „откровението“ на Куин едва ли щеше да трае дълго. Да, в този опияняващ момент той наистина мислеше всяка дума, която изричаше… в това нямаше никакво съмнение. Трудно бе обаче да се повярва, че е за постоянно.

Куин бе това, което е. И много скоро, след като шокът отминеше — може би с падането на нощта, може би другата седмица, може би следващия месец — той отново щеше да стане типичният затворен Куин, който не допускаше никого до себе си.

Взел решение, Блей отвори очи и се наведе. Когато лицата им се доближиха, Куин разтвори устни и по-пълната, долната, се издаде напред, сякаш вече можеше да вкуси онова, което искаше… и то му харесваше.

Мамка му. Беше толкова великолепен. Мощните му голи гърди грееха на светлината на лампата, кожата му — покрита с блясъка на възбудата, продупчените зърна на гърдите му се повдигаха и спускаха в ритъма на сгорещената му кръв.

Блей прокара ръка по железните мускули на ръката, която ги свързваше — от коравата издутина на рамото през изпъкналия бицепс и извивката на трицепса.

След това свали дланта от бедрото си.

И се отдръпна.

Лицето на Куин пребледня.

В последвалата тишина Блей не каза нито дума. Не беше в състояние — гласа му го нямаше.

С омекнали, разтреперани крака, той се запъти към вратата, забори се с бравата, докато успее да възвърне контрола над пръстите си достатъчно, за да отвори. Когато излезе и сам не би могъл да каже дали тресна вратата зад себе си, или я затвори безшумно.

Не успя да стигне далеч. Не беше направил и три крачки по коридора, когато рухна до гладката хладна стена.

Запъхтян. Беше запъхтян.

И всичките му усилия бяха безрезултатни. Задушаващото чувство в гърдите му се засилваше и изведнъж всичко пред очите му стана на черно-бели квадрати, като шахматна дъска.

Досещайки се, че е на път да припадне, той клекна и сложи глава между коленете си. Някъде в дълбините на ума си се молеше коридорът да си остане празен. Това определено не беше нещо, което искаше да обяснява на когото и да било: пред стаята на Куин, очевидно възбуден, с тяло, тресящо се така, сякаш преживяваше свое собствено земетресение.

— Исусе Христе…

„Тази нощ едва не умрях… а това те кара да видиш някои неща много ясно. Там горе, в самолета, докато се взирах в тъмната нощ, мислех, че няма да се прибера жив. И тогава всичко си дойде на мястото.“

— Не — каза Блей на глас. — Не…

Улови главата си в ръце и се опита да диша спокойно, да мисли трезво, да действа разумно. Не можеше да си позволи да затъне още по-дълбоко…

Тези пламтящи, замъглени, разноцветни очи бяха като излезли от някоя легенда.

— Не — изсъска той.

Докато гласът му отекваше в главата му, той се зарече да се вслуша в собствените си думи. Дотук. Всичко щеше да спре дотук.

Много отдавна му беше отдал сърцето си.

Нямаше причина да изгуби и душата си.

* * *

Час по-късно, а може би два или пък шест, Куин лежеше гол между хладните чаршафи и се взираше в мрака в тавана, който не виждаше.

Тази ужасна, разкъсваща болка… същото ли бе изпитал и Блей? След случилото се в мазето на родителите му… когато Куин беше готов да се махне от Колдуел и ясно бе дал да се разбере, че оттук нататък между тях няма да има никаква връзка? Или след онзи път, когато се бяха целунали в клиниката и Куин бе отказал да стигнат по-далеч? Ами след онзи последен сблъсък, когато едва не бяха стигнали до края, точно преди Блей за първи път да излезе със Сакстън?

Такава невероятна пустота.

Всъщност досущ като тази стая — без осветление и празна, просто четири стени и таван.

Той вдигна ръка и я сложи върху сърцето си, за да се увери, че все още има такова.

Човече, съдбата определено умееше да те научи на онова, което трябва да знаеш, дори и сам да не си осъзнавал, че се нуждаеш от такъв урок, докато не го получиш. Беше изгубил толкова много време, погълнат от себе си, своя дефект и това, как бе разочаровал семейството си и обществото. Толкова дълго бе истинска емоционална развалина, а Блей, понеже го беше грижа, бе въвлечен в този водовъртеж.

Ала кога самият Куин бе подкрепил най-добрия си приятел? Какво бе направил за него, когато и да било?

Блей с основание беше напуснал стаята. Това, което Куин предлагаше, бе твърде малко и бе дошло твърде късно. А и под повърхността си той не беше по-стабилен отпреди, ни най-малко. Нито пък в мир със себе си.

Не, напълно заслужаваше…

Ивицата светлина беше жълта като лимон и проряза черното поле на зрението му, сякаш слепотата беше парче плат, а лъчът — остър нож. Един силует влезе безшумно в стаята и затвори вратата.

По миризмата Куин разбра кой е.

И сърцето му заби лудешки, докато се изправяше рязко от възглавниците.

— Блей…?

Разнесе се едва чуто прошумоляване — халат, смъкващ се от раменете на висок мъж. Миг по-късно матракът хлътна под тежестта на силно тяло.

Куин се пресегна в мрака с непогрешима точност и пръстите му откриха шията на Блей така сигурно, сякаш бяха водени от очите му. Никакво говорене. Боеше се, че думите ще му отнемат това чудо.

Повдигайки глава, той привлече Блей към себе си и когато кадифените му устни се доближиха до неговите, ги целуна със същото отчаяние, с което му отвърнаха и те. В миг цялото потискано минало бе освободено в яростен порив и когато вкуси кръв, Куин нямаше никаква представа чии зъби кого бяха ухапали.

Кой го беше грижа, по дяволите.

С едно рязко движение той притисна Блей по гръб; миг по-късно вече беше отгоре му, разтвори бедрата му и се намести между тях, докато коравата му възбуда не опря в тази на Блей…

И двамата простенаха.

Замаян от всичката тази гола кожа, Куин започна да движи хълбоците си с мощни тласъци; от търкането на пенисите им и горещата им плът влажната жар на устата им още повече се разпали. Безумие, навсякъде, бързо, бързо, бързо… мили боже, гладът му беше прекалено голям, за да си дава сметка къде се намират ръцете му, нито в какво се отърква, нито… о, за бога, имаше толкова много кожа, която да докосне, толкова много коса, в която да се вкопчи…

Куин свърши мощно, топките му се стегнаха, спермата му се изля.

Което не забави лудостта му ни най-малко.

С едно рязко движение, той се откъсна от устата, вкопчен в която можеше да прекара следващите сто години, и се плъзна надолу по гърдите на Блей. Мускулите, които докосваше, изобщо не бяха като тези на човешките мъже, които беше чукал — това беше вампир, боец, воин, който тренираше сериозно и бе закалил плътта си до състояние, което бе не само полезно, ами направо смъртоносно. Мили боже, това беше толкова възбуждащо… ала най-възбуждащ беше фактът, че ставаше дума за Блей, че най-сетне, след всичките тези години…

Блей.

Куин прокара кучешките си зъби по корем, който бе корав като скала, и собствената му миризма върху кожата на Блей беше маркиране, което, прекрасно си даваше сметка, беше направил нарочно.

Тъмният мирис щеше да се озове и по други места.

Простена, когато ръцете му откриха възбудата на Блей, и обви пръсти около коравия стълб, при което гърбът на Блей се изви в дъга, а в стаята отекна проклятие, прорязвайки въздуха така, както преди малко го бе сторила ивицата светлина.

Куин прокара език по устните си, изправи плътния корав пенис на Блей и остави главичката да разтвори устните му. Пое го дълбоко, чак до основата, отваряйки гърлото си широко, поглъщайки всичко. В отговор хълбоците на Блей подскочиха и две груби ръце се заровиха в косата на Куин, натискайки главата му още по-надолу, докато вече никакъв въздух не достигаше дробовете му… но кой, по дяволите, се нуждаеше от кислород!

Куин пъхна ръце под задните части на Блей и като повдигна таза му, започна да се движи нагоре-надолу; вратът му се напрегна от убийствения ритъм, раменете му ту се стягаха, ту се отпускаха, докато правеше точно това, което беше обещал на Блей, преди той да си тръгне.

Ала нямаше никакво намерение да спре.

О, не.

Това беше само началото.