Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (3)

Пролог

Куин, син на Лохстронг, влезе в къщата на семейството си през величествения главен вход. В мига, в който прекрачи прага, миризмата на мястото изпълни ноздрите му. Почистващ препарат с дъх на лимон. Восъчни свещи. Свежи цветя от градината, които догенът сменяше всеки ден. Парфюм — на майка му. Одеколон — на баща му и брат му. Канелена дъвка — на сестра му.

Ако компанията „Глейд“ някога създадеше такъв ароматизатор за въздух, той би се наричал нещо от рода на „Моравата на старото богатство“ или „Изгрев над тлъста банкова сметка“.

Или пък вечният шлагер — „Ние чисто и просто ви превъзхождаме“.

Откъм трапезарията долетяха далечни гласове, гласните — овални като шлифовани брилянти, провлачените съгласни — гладки и дълги като сатенени панделки.

— О, Лили, изглежда много вкусно, благодаря ти — каза майка му на прислужницата. — Но е твърде много за мен. И не сипвай толкова на Соланж. Започнала е да напълнява.

А, да — вечните диети на майка му, натрапени на следващото поколение — от жените от глимерата се очакваше едва ли не да станат невидими, щом застанат в профил — всяка щръкнала ключица, изпита буза и кокалеста ръка се възприемаха като извратен почетен медал.

Сякаш да приличаш на ръжен, бе в състояние да те направи по-добър човек.

И да не дава Скрайб Върджин дъщеря ти да има здрав вид.

— А, да, благодаря ти, Лилит — рече баща му с равен глас. — Допълнително за мен, ако обичаш.

Куин затвори очи и се опита да склони тялото си да пристъпи напред. Първо единия крак, после другия. Не беше чак толкова трудно.

Чисто новите му кецове на „Ед Харди“^[1] показаха среден пръст на това предложение. Разбира се, в много отношения да влезе в тази трапезария беше, като да се появи в центъра на вражески лагер.

Остави спортния си сак да тупне на земята. Няколкото дни в дома на Блей, най-добрият му приятел, му се бяха отразили добре, почивка от задушаващата атмосфера на тази къща. За съжаление, да се прибере, бе толкова гадно, че почти обезсмисляше, че изобщо се бе махнал за известно време.

О, това беше направо нелепо! Не можеше просто да стои тук като някакъв неодушевен предмет.

Обърна се към стената и се приведе към античното огледало с човешки ръст, което висеше точно до вратата. Толкова удобно. И напълно отговарящо на нуждата на аристокрацията да изглежда добре. По този начин посетителите можеха да си оправят прическата и тоалета, докато икономът поемаше палтата и шапките им.

Лицето на младия претранс, което се взря в него от огледалото, беше изтъкано от приятни черти, волева брадичка и устни, които (принуден бе да признае) още отсега изглеждаха така, сякаш когато той пораснеше още малко, щяха да са в състояние да нанесат сериозни поражения при допир с гола кожа. А може и само да си мечтаеше да е така. Прическата му беше в стил Влад Цепеш с щръкналите право нагоре кичури. Вратът му беше опасан с верига за колело… и то не купена от някой моден магазин, а доскоро задвижвала колелото му с дванайсет скорости.

С две думи — приличаше на крадец, който бе проникнал в къщата с взлом и се канеше да я претършува за сребро, бижута и преносими електронни уреди.

Иронията идваше от това, че всичките тези готик простотии не бяха истинският трън в очите на семейството му, когато ставаше въпрос за външния му вид. Всъщност той можеше да се съблече чисто гол, да увеси лампа от задника си и да обиколи първия етаж тичешком, трошейки с бейзболна бухалка всеки предмет на изкуството и антика, покрай които минеше, и пак не би могъл да вбеси родителите си толкова, колкото ги подлудяваше истинският проблем.

Ставаше въпрос за очите му.

Едното синьо. Другото зелено.

Опа! Ама че излагация от негова страна.

Глимерата не харесваше дефектите. Нито по порцелановите си съдове, нито в розовите си градини. Нито върху тапетите, килимите и кухненските си плотове. Нито по коприната на бельото си, вълната на пуловерите или шифона на роклите си.

И за нищо на света — у децата си.

Сестра му беше приемлива… е, с изключение на „дребния проблем с теглото“, който всъщност не съществуваше, и лекото фъфлене, което преобразяването й не беше излекувало… а, да — и факта, че беше наследила характера на майка им. А това нищо не можеше да оправи. Брат му, от друга страна, беше същинска шибана звезда — физически съвършеният първороден син, готов да продължи рода, като се възпроизведе в един изключително изискан акт, без помен от стенания и пот, и с участието на жена, избрана за него от семейството му.

По дяволите, приемателката на спермата на брат му вече беше подбрана и той щеше да се обвърже с нея веднага щом преминеше през преобразяването си.

— Как се чувстваш, синко? — попита баща му колебливо.

— Уморен, сър — отвърна плътен глас. — Ала това ще помогне.

Ледени тръпки замаршируваха по гърба на Куин. Това изобщо не звучеше като брат му. Гласът беше твърде басов. Твърде мъжествен. Твърде…

Майчице, беше преминал през преобразяването си!

Сега вече кецовете на Куин решиха да го послушат и го понесоха напред, докато вече можеше да надзърне в трапезарията. Баща му бе на мястото си начело на масата — съвсем в реда на нещата. Майка му бе на мястото си в другия край на масата, срещу летящата врата на кухнята — също както си му беше редът. Сестра му седеше с гръб към вратата и само дето не ближеше златния бордюр на чинията си от глад. Отново — както винаги.

Обаче мъжът, обърнат с гръб към Куин, не беше част от обичайния ред.

Лукас беше два пъти по-едър, отколкото бе, когато един доген дойде при Куин и му каза да си събере нещата и да отиде у Блей.

Е, това обясняваше ваканцийката. Куин беше предположил, че баща му най-сетне е омекнал и е отстъпил на молбата, отправена му от Куин преди седмици. Нищо такова — просто бе искал да разкара Куин от къщата, защото беше ударил часът за трансформацията на златното момче на семейството.

Дали брат му беше оправил мадамата? И коя бяха използвали за кръв…

Баща му, който никога не си беше падал по демонстрациите на чувства, се пресегна и неловко потупа Лукас по ръката.

— Толкова се гордеем с теб. Изглеждаш… съвършено.

— Така е — обади се майката на Куин. — Просто съвършено. Брат ти не изглежда ли съвършено, Соланж?

— Да, наистина. Съвършено.

— Имам нещо за теб — каза Лохстронг и като бръкна във вътрешния джоб на спортното си сако, извади черна кадифена кутия с размерите на бейзболна топка.

Майката на Куин се просълзи и докосна лекичко с кърпичка очите си.

— Това е за теб, скъпи синко.

Кутията се плъзна по покривката от бяла дамаска; масивните ръце на брат му трепереха, когато я пое и повдигна капака.

Дори от фоайето Куин зърна блясъка на злато.

Всички около масата притихнаха; очевидно занемял, брат му се взираше в пръстена с печат, докато майка му непрекъснато попиваше очите си и дори баща му като че се просълзи. Сестра му пък тайничко задигна една питка от кошничката с хляб.

— Благодаря, сър — каза Лукас и сложи пръстена на показалеца си.

— Става ти, нали? — попита Лохстронг.

— Да, сър. Съвсем по мярка.

— Значи, носим един и същи размер.

Естествено, че беше така.

В този миг баща им извърна поглед, сякаш се надяваше, че движението на очите му ще прогони мъглата, спуснала се над тях заради сълзите.

И залови Куин да се спотайва пред трапезарията.

По лицето му пробяга емоция. Не от типа „здрасти, как си“ или „а, чудесно — другият ми син се прибра“. А по-скоро както когато вървиш през тревата и забележиш купчинка кучешки лайна прекалено късно, за да предотвратиш стъпването в тях.

След това баща му продължи да гледа към останалата част от семейството, без да обръща никакво внимание на Куин.

Очевидно последното, което Лохстронг искаше, бе този исторически момент да бъде провален… и вероятно именно затова не направи жеста, който предпазваше от уроки. Обикновено всички в къщата го правеха, щом видеха Куин. Не и тази вечер. Татенцето не искаше другите да знаят.

Куин се върна при спортния си сак, метна го на рамо и пое към стаята си по главното стълбище. По принцип майка му предпочиташе той да използва стълбището за прислугата, но това би означавало да се натрапи на задушевната атмосфера на семейна обич, която се бе възцарила в трапезарията.

Стаята му беше възможно най-далеч от тези на другите, в най-дясната част на коридора. Куин често се чудеше защо просто не направеха решителната стъпка и не го настаняха при догените… но в такъв случай прислугата сигурно щеше да напусне.

След като затвори вратата след себе си, Куин пусна багажа си на голия под и приседна на леглото. Докато се взираше в единствения сак, който имаше, си помисли, че няма да е зле да изпере нещата си скоро, тъй като вътре имаше мокър бански костюм.

Прислужничките отказваха да докосват дрехите му… сякаш злото в него беше полепнало по тъканта на дънките и тениските му. Хубавото бе, че понеже никога не го канеха на официални събития, всичките му дрехи бяха такива, че не се нуждаеха от гладене…

Даде си сметка, че плаче, едва когато сведе поглед към кецовете си и видя, че върху връзките се мъдрят няколко капки вода.

Куин никога нямаше да получи пръстен.

О, по дяволите… това болеше.

Тъкмо разтъркваше лице с длани, когато телефонът му иззвъня. Извади го от джоба на рокерското си яке и примига няколко пъти, докато очите му се фокусират върху екрана.

Натисна бутона за разговор, но не каза нищо.

— Току-що научих — рече Блей от другата страна на линията. — Как си?

Куин отвори уста, за да изрече един от отговорите, които умът му редеше: „На шибаното седмо небе съм.“ „Поне не съм «дебел» като сестра ми.“ „Не, не знам дали брат ми се е чукал.“

Вместо това обаче каза:

— Разкараха ме от къщата. Не са искали да урочасам преобразяването. И очевидно е подействало, защото той като че ли е преминал през него без проблем.

Блей изруга тихичко.

— А и освен това вече носи неговия пръстен. Баща ми му даде… пръстена си.

Пръстенът с печат, върху който беше изобразен семейният герб, символът, който всички мъжки вампири от добър произход носеха като свидетелство за достойнството на потеклото си.

— Видях как Лукас си го слага — продължи Куин с чувството, че взема остър нож и го прокарва от вътрешната страна на ръката си. — Пасна му съвършено. Изглеждаше страхотно. Е, да де… знаеш… как би могло да не е така…

И тогава се разрева.

С глас.

Ужасната истина бе, че под цялата тази фасада, с която уж показваше среден пръст на всички, той искаше семейството му да го обича. Колкото и превзета да беше сестра му, какъвто и зубър да беше брат му, колкото и резервирани да бяха родителите му, той виждаше обичта между тях четиримата. Усещаше я. Тя ги свързваше, невидима нишка, която се проточваше от едно сърце до друго, естественият начин, по който се грижеха един за друг, независимо дали ставаше дума за ежедневни дреболии, или за истински драми на живот и смърт. И единственото по-силно от тази връзка… бе чувството да бъдеш изолиран от нея.

Всеки шибан ден от живота си.

Гласът на Блей си проправи път през хлипането му.

— Аз винаги съм насреща. И толкова съжалявам… Винаги можеш да разчиташ на мен… Само недей да правиш нещо глупаво, окей? Нека дойда…

Типично за Блей — да знае, че в главата му се въртят мисли за неща, които включваха примка, направена от въже и провесена от някоя по-здравичка греда.

Всъщност свободната му ръка вече се бе спуснала към импровизирания колан, който си бе направил от парче здрав, усукан найлон… тъй като родителите му не му даваха кой знае колко пари за дрехи, а истинският колан, който притежаваше, се бе скъсал преди години.

Свали го от кръста си и погледна към затворената врата на банята. Единственото, което трябваше да стори, бе да го завърже за душа, висящ от тавана — тръбите бяха прокарани в доброто старо време, когато нещата ги правеха достатъчно здрави, та да издържат солидни тежести. Дори имаше стол, върху който да се покачи и да изрита изпод себе си.

— Трябва да затварям…

— Куин? Само да си ми затворил… само да си посмял да ми затвориш…

— Слушай, човече, трябва да вървя…

— Идвам веднага. — Разнесе се шумолене, сякаш Блей се обличаше. — Куин! Не затваряй телефона… Куин…!