Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (27)

24

Зайфър лежеше направо на коравия цимент. Дългите години, прекарани с шайката копелета, означаваха, че отдавна е свикнал с неудобствата, на които се радваше в момента: задникът му беше изтръпнал от студа и от липсата на дюшек под тежкото му тяло. Главата му почиваше единствено върху раницата, с която беше пренесъл малкото си вещи в новата им щабквартира — мазето на складова постройка. На всичкото отгоре тънкото грубо одеяло, с което беше завит, не беше достатъчно дълго, така че обутите му в чорапи крака бяха изложени на студения, влажен въздух.

Ала той беше на седмото небе. Буквално на седмото небе.

Кръвта на онази жена течеше във вените му и о, колко бе питателна! След като беше прекарал близо година без истински източник на храна, той бе свикнал с умората, напрегнатите мускули и болежките. Но с това беше свършено.

И наистина, той сякаш се раздуваше от сила; кожата му отново се изпъна, височината му отново достигна предишните си метри и сантиметри, умът му — едновременно замаян и изострящ се с всяка изминала секунда.

Е, разбира се, би му харесало, ако разполагаше с легло. Меки възглавници, приятно ухаещи чаршафи, чисти дрехи… топъл въздух през зимата и прохлада през лятото… храна за празен стомах, вода за пресъхнало гърло… това бяха все хубави неща, стига да ги имаш.

Ала не бяха необходими.

Добре почистен пистолет, остър нож, бойци с умения, равни на неговите, от двете му страни. Това бе всичко, от което имаше нужда.

И разбира се, през времето, когато нямаше нищо за правене, бе хубаво да има жена — навита и легнала по гръб. Или по корем. Или на една страна, с коляно вдигнато към гърдите, сърцевината й — открита и готова за него.

Да, той изобщо не беше придирчив.

Пресвета Скрайб Върджин, това беше… истинско блаженство.

Не беше дума, която използваше често… и не искаше да проспи това пробуждане. Докато другите спяха мъртвешки сън, всички до един потънали в онова замайващо съвземане, което обгръщаше и него самия, той съвсем ясно усещаше великолепното сияние в себе си.

Едно-единствено нещо му лазеше по нервите. Краченето напред-назад.

Той повдигна единия си клепач.

На ръба на обръча светлина, хвърлян от свещта, Кор крачеше напред-назад, пътят му — ограничаван от двете масивни колони, които поддържаха тавана над тях.

Предводителят им по принцип не беше спокойна натура, но тази трескавост беше различна. Ако се съдеше по начина, по който стискаше телефона си, очакваше обаждане… което обясняваше защо е застанал там. Единственото място, където тук, долу, имаше обхват, беше под двата капака в тавана над тях — те бяха от дърво, а металната мрежа, закачена отдолу, бе единствената промяна, която бяха направили, когато прогониха скитниците, навъртащи се на това място, затвориха горните етажи и се нанесоха.

По този начин никой вампир не можеше да се материализира тук, долу.

А човеците изобщо не бяха достатъчно силни, за да повдигнат тези дебели петнайсет сантиметра капаци…

Звъненето, разнесло се откъм телефона на техния водач, беше прекалено цивилизовано за това място, като камбанки, разлюлени от милувката на пролетен вятър.

Кор спря и погледна към телефона, оставяйки го да иззвъни още веднъж. Очевидно не искаше да изглежда така, сякаш бе чакал да му позвънят.

Когато най-сетне отговори, вирна брадичка, а тялото му се успокои. Беше се овладял.

— Елан — напевно каза той. Последва пауза. А после вечно смръщените му вежди се спуснаха още по-ниско. — На коя дата и в колко часа?

Зайфър седна.

— Кралят го е свикал? — Тишина. — Не, ни най-малко. Така или иначе, единствено Съветът ще бъде допуснат. Ще се държим настрани… по твое настояване.

Последните думи бяха изречени с немалка доза ирония, макар да бе доста съмнително дали аристократът от другата страна на линията я усети. Малкото, което Зайфър беше видял от Елан, син на Ларекс, изобщо не го беше впечатлило. Разбира се, слабаците бяха лесни за манипулиране и Кор беше наясно с това.

— Има нещо, което трябва да знаеш, Елан. През есента беше извършено покушение над живота на Рот… не се учудвай, ако аз и войниците ми бъдем набедени за него на предстоящото заседание… Какво? Всъщност се случи у Асейл… ала всякакви други подробности са без значение. Но е логично да предположим, че Рот свиква това събрание, с цел да разобличи мен и воините ми… Не си забравил, че те предупредих за това, нали? Просто не забравяй, че си в пълна безопасност. Братята и кралят не знаят за връзката между нас… Освен ако някой от помощниците ти не им е съобщил по някакъв начин. Никой от нас не си е отворил устата. Знай също така, че не се боя да бъда обявен за предател и набелязан като цел на Братството. Давам си сметка обаче, че ти си далеч по-фин и изискан и не само уважавам тези ти качества, но възнамерявам да сторя всичко по силите си, за да те предпазя от всякакви бруталности.

Да бе, да, помисли си Зайфър и извъртя очи.

— Не забравяй, Елан, че си в безопасност.

Кор се усмихна широко, разкривайки кучешките си зъби, сякаш се канеше да ги впие в шията на другия мъж и да му изтръгне гръкляна.

Скоро след това двамата си казаха довиждане и Кор затвори.

— Всичко наред ли е? — обади се Зайфър.

Предводителят му обърна глава и когато очите им се срещнаха, на Зайфър му дожаля за идиота на телефона… както и за Рот и Братството.

Очите на Кор грееха с неподправена злина.

— О, да. Всичко е съвсем наред.