Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (24)

21

Блей се дематериализира в имението в мига, в който и последният лесър на онова сечище беше изпратен обратно при Омега. При положение че Куин и Зи бяха отлетели, нямаше нужда да си губи времето, чакайки да се появи следващият ескадрон убийци.

Макар че всъщност на двамата му другари никой не бе в състояние да им помогне.

Той прие форма в двора и…

Точно над него, съвършено безшумен, проклетият самолет закриваше луната.

Мили боже, бяха успели… и дяволите да го вземат, бяха толкова близо, че почти можеше да се пресегне и да докосне долната част на самолета.

Ала пълната тишина не беше добър признак…

Първият сблъсък беше с живия плет, който опасваше градината. Самолетът отскочи от върха му, поиздигна се и се скри от поглед.

Блей се дематериализира от другата страна на задната тераса тъкмо навреме, за да види как самолетът се тръсва върху снега като някой дебелак, пльоснал се по корем в басейна. Навсякъде се разхвърчаха високи снежни вълни, а после самолетът се превърна в най-голямата косачка за трева, виждана някога: комбинацията от стоманеното му тяло и твърде високата скорост пометоха овошките, лехите с цветя, покрити за зимата, и по дяволите, дори редицата поилки за птици.

Но мамка му на това. Цялото място можеше да стане на пух и прах, стига само самолетът да спреше… преди високия зид.

За частица от секундата Блей си помисли дали да не се материализира пред тях и да разпери ръце, ала това беше лудост. Щом самолетът дори не забелязваше мраморните статуи, които помиташе в момента, едва ли щеше да се впечатли от един жив вампир…

Без никаква видима причина излязлата извън контрол машина се завъртя — крилото, сочещо към Блей, се полюшна, сякаш Куин се опитваше да управлява самолета. Да накара машината да поднесе, беше съвършеният ход — ясно бе, че няма спирачки, а стига да не излезеше от контрол, спираловидното движение щеше да им даде повече пространство, в което да убият инерцията.

По дяволите, вече бяха съвсем близо до стената…

Разхвърчаха се искри и скърцане на метал, блъснал се в камък, огласи нощта, оповестявайки, че това „съвсем близо до стената“ беше отстъпило място на „удариха се в стената“… ала благодарение на резкия завой на Куин в последния момент, самолетът беше срещнал стената странично, а не челно.

Блей се втурна към светлинното шоу и докато тичаше, към него се присъединиха и други, цяла група се понесе натам. Нямаше как да спрат случващото се, но поне можеха да са подръка, когато…

Прас!

… то свършеше.

Самолетът най-сетне срещна неодушевен предмет, с които не можа да се справи: бараката в задната част на градината, където държаха инструменти и други такива неща.

Пълно спиране.

И беше прекалено тихо. Единственото, което Блей чуваше, беше шумът от ботушите си в снега, дъхът си, излизащ в студения въздух, и стъпките на онези, които тичаха зад него.

Той пръв достигна самолета и посегна към вратата, която по някакво чудо гледаше към него, а не към бетонната стена. Отвори я и извади фенерчето си, без да има никаква представа какво го очаква вътре… Дим? Задушливи изпарения? Кръв и парчета месо?

Зейдист седеше сковано в една седалка, едрото му тяло беше вързано с колан, ръцете му почиваха върху облегалките. Гледаше право напред и не мигаше.

— Спряхме ли да се движим? — дрезгаво попита той.

Е, добре, очевидно дори един брат можеше да изпадне в шок.

— Да, спряхте.

Блей не искаше да бъде груб, но сега, когато знаеше, че един от тях се е спасил, трябваше да види дали Куин…

Препъвайки се, Куин се показа от кабината. На светлината от фенера на Блей изглеждаше така, сякаш слизаше от особено екстремно увеселително влакче — косата му беше издухана назад от обруленото от вятъра чело, разноцветните му очи бяха широко отворени насред окървавеното му лице, крайниците му трепереха.

— Добре ли си? — изкрещя той, сякаш беше оглушал след целия този шум. — Зи… кажи нещо…

— Тук съм. — С разкривено в гримаса лице, братът отлепи една от вкопчените си в облегалките ръце и я вдигна. — Добре съм, синко… добре съм.

Куин сграбчи протегнатата ръка и точно тогава коленете му поддадоха. Той се свлече над стиснатите им длани; гласът му беше толкова накъсан, че едва успяваше да говори:

— Аз просто… исках да си добре… просто… исках да си добре… о, господи… заради дъщеря ти… просто исках да си добре…

Зейдист, братът, който никога не докосваше никого, се пресегна и сложи свободната си ръка върху сведената глава на Куин. След това погледна към Блей и каза тихо:

— Не пускай никого тук. Дай му една минутка, става ли?

Блей кимна и се извърна, запречвайки вратата с тялото си.

— Те са добре… добре са…

Докато говореше несвързано на тълпата, видя, че лицата, които се взират в него, вече бяха поне дузина, ала това на Бела не беше сред тях. Къде беше тя…

— Зейдист! Зеееееейдист!

Писъкът долетя от терасата в другия край на греещата със синкава светлина поляна; една самотна фигура изскочи навън и се втурна през снега с всичка сила.

Мнозина от събралите се извикаха нещо на Бела, ала Куин се съмняваше, че тя чу и дума.

— Зееееееейдист!

Когато стигна до тях, Блей побърза да протегне ръка, уплашен, че тя ще се блъсне в самолета. И, о, господи, никога нямаше да забрави изражението върху лицето й — то бе по-страшно от всеки ужас на войната, който бе виждал някога, сякаш я деряха жива, сякаш я бяха завързали и бавно късаха парчета от плътта й.

Куин изскочи от самолета.

— Той е добре, той е добре, уверявам те… съвсем добре е.

Бела замръзна, сякаш това бе последното, което очакваше да чуе.

— Влез, нала — каза Зи със същия тих глас, с който бе говорил и на Куин. — Ела при мен.

Бела погледна към Блей, сякаш искаше да провери, че наистина е чула правилно. В отговор, той я улови за лакътя и й помогна да влезе през тясната врата на самолета.

След това се обърна и отново препречи входа. Когато от вътрешността на самолета се разнесе плачът на жена, ридаеща с неприкрито облекчение, Блей видя Куин да прокарва ръка през очите си, сякаш за да избърше собствените си сълзи.

— Мамка му, синко, нямах представа, че можеш да управляваш самолет — каза някой.

Куин вдигна глава и обходи мястото с поглед; Блей стори същото. На това му се казваше постапокалиптична картина — там, откъдето беше минал самолетът, зееше дълбока бразда, сякаш пръстът на Бог беше начертал малка линия през градината.

— Всъщност не мога — измърмори Куин.

Ви пъхна ръчно свитата цигара между устните си и протегна ръка.

— Успя да докараш брат ми у дома невредим. Майната му на всичко останало.

— Абсолютно…

— Да, слава на бога…

— И още как…

— Точно така…

Един по един братята пристъпиха напред, протегнали десници. Процесията отне известно време, ала никой като че ли не се тревожеше за студа.

Блей със сигурност не го усещаше. Дотам, че взе да става подозрителен…

Пъхайки ръка в топлината на коженото си яке, той напипа кожата си и я ощипа с всичка сила.

Ау!

Затвори очи и отправи безмълвна молитва в благодарност, че това бе реалността… а не катастрофата, с която можеше да завърши всичко.

* * *

Цялото това внимание го правеше неспокоен.

А не можеше да каже, че малката му въздушна разходка бе някакво дзен преживяване. Лицето му беше обрулено от вятъра, раменете и гърбът го боляха, краката едва го държаха… все още имаше чувството, че е там горе, молейки се на нещо, в чието съществуване не вярваше, сякаш все още стоеше на ръба…

На смъртта.

Освен това беше адски засрамен — да рухне по този начин пред Зи? Ама че шибан лигльо.

— Може ли да погледна? — рече доктор Джейн, докато се приближаваше към събралите се вампири.

Да, това беше добра идея. Нали всичко се случи именно защото Зи беше толкова тежко ранен, че не беше в състояние да се дематериализира.

— Куин? — каза тя.

— Моля? — О, пречеше й да мине. — Веднага се махам от…

— Не, не Зейдист. Теб.

— Ъ?

— Тече ти кръв.

— Така ли?

Доктор Джейн обърна ръцете му.

— Виждаш ли? — И наистина, дланите му бяха поаленели. — Току-що си избърса лицето. Имаш дълбоко порязване на главата.

— О, добре. — Може би затова беше толкова замаян? — Ами Зи…

— Мани вече е при него.

Хм. Това трябва да го беше пропуснал.

— Тук ли искаш да ме погледнеш?

Тя се позасмя.

— Какво ще кажеш да се приберем в къщата… стига да можеш да ходиш.

— Аз ще се погрижа за него…

— Нека аз му помогна…

— Аз ще го отведа…

— Заемам се…

Хорът от доброволци го изненада, както и всичките ръце, протегнали се изведнъж, за да му помогнат — буквално беше обгърнат от силни войнишки ръце и само дето не беше отнесен като някой, понесен от тълпата на рок концерт.

Погледна назад, надявайки се да види Блей, молейки се да срещне очите му, да осъществи някаква връзка с него, макар това да беше лудост…

Ала Блей беше там.

Прекрасните сини очи бяха там, така сигурни и верни, когато срещнаха неговите, че той едва не рухна на земята за втори път. Почерпи сили от тях точно както правеше някога, когато прекарваха толкова време заедно. Истината бе, че му се искаше Блей да бе онзи, който да го отведе в къщата, ала никой не можеше да спре братята, когато си наумяха нещо, както сега. Пък и несъмнено Блей би го сметнал за проява на прекомерна близост.

Куин отново насочи внимание към пътя пред себе си. Мамка… му…

Градината беше направо пометена: половината от триметровия плет до къщата беше покосена, цял куп дървета лежаха повалени на земята, храсти бяха помлени, а останките от принудителното кацане бяха пръснати навсякъде, като че беше паднала бомба.

Човече, имаше толкова много парчета, които приличаха на самолетни части.

О, я виж — къс стомана.

— Почакайте. — Той се отскубна и се наведе да вдигне острото парче от снега, който се беше разтопил около него. Беше готов да се закълне, че все още е топло.

— Наистина съжалявам — каза, без да се обръща към никого конкретно.

Гласът на краля избумтя пред него:

— За това, че опази живота на моя брат?

Куин вдигна очи. Рот беше излязъл от библиотеката, с Джордж от едната си страна и кралицата от другата. Изглеждаше огромен като имението зад гърба му… и също толкова солиден — дори и сляп, приличаше на супергерой с тъмните си очила.

— Съсипах ти двора — промърмори Куин, приближавайки се до краля. — Искам да кажа… оформих градината по доста нескопосан начин.

— Тъкмо Фриц ще има какво да прави през пролетта. Знаеш колко обича да скубе бурени.

— Май само това няма да е достатъчно. Почти съм сигурен, че тук ще има нужда от багери.

Рот пристъпи напред и го срещна по средата на терасата.

— За втори път го правиш, синко.

— През последните двайсет и четири часа да превърна возило в купчина метални отпадъци? Да, наистина… като нищо след малко ще взривя и някой боен кораб.

Мастиленочерните вежди се спуснаха надолу.

— Не говоря за това.

Е, добре, това трябваше да престане още сега. Наистина ненавиждаше вниманието на всички да е съсредоточено върху него.

Подминавайки нарочно думите на краля, той каза:

— Е, добрата новина е, че не възнамерявам да направя хеттрик^[1]. Та смятам, че от сега нататък сме в безопасност.

Разнесе се одобрително мърморене.

— Мога ли вече да го отведа в клиниката? — намеси се доктор Джейн.

Рот се усмихна и кучешките му зъби проблеснаха на лунната светлина.

— Определено.

Слава богу… защото тази нощ просто не можеше да свърши достатъчно бързо.

— Къде е Лейла? — попита лекарката, докато прекрачваха прага на топлата библиотека. — Мисля, че трябва да се нахраниш.

По дяволите.

Докато майките квачки, облечени в кожени дрехи, закудкудякаха одобрително при това предложение, Куин извъртя очи. Една криза му беше предостатъчна за тази нощ. Последното, което искаше, бе да обяснява защо Избраницата не може да бъде използвана като източник на кръв.

— Свят ли ти се вие? — попита някой.

— Май ще припадне…

И това беше последното, което чу…