Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (23)

20

Мили боже, напълно беше изгубил контрол.

Нямаше почти никаква видимост. Самолетът се клатушкаше нагоре-надолу, сякаш беше изпаднал в алкохолен делириум. Двигателят се давеше.

А дори не можеше да провери как е Зи. Вятърът беше прекалено силен, за да го надвика, а Куин нямаше намерение да откъсва очи от мястото, накъдето се носеха… или по-вероятно — мястото, където щяха да се разбият… макар че не виждаше абсолютно нищичко…

Какво, в името на всичко свято, го беше накарало да реши, че това е добра идея!

Единственото, което сякаш работеше, беше компасът, та поне можеше да се ориентира. Имението на Братството се намираше право на север и мъничко на изток, на върха на една планина, обкръжена от невидима, защитна пелена от мис. Така че поне що се отнасяше до посоката, той беше на прав път… в случай че компасът наистина беше в по-добро състояние от… ами от всичко останало в тази тенекиена кутия.

Куин погледна надясно и неотслабващият вятър, нахлуващ през наполовина строшеното предно стъкло, го блъсна в ухото. През страничния прозорец виждаше… непрогледен мрак. Което трябваше да означава, че са оставили предградията зад себе си и сега летяха над селскостопанските земи.

Може би дори вече бяха достигнали възвишенията, които постепенно се превръщаха в планина…

Звук като гърмеж на ауспух привлече вниманието му, и то не по хубав начин. Но имаше и нещо по-лошо.

Тишината, която го последва.

Никакво тракане откъм двигателя. Само вятърът, нахлуващ със свистене в кабината. Е, добре. Сега вече наистина бяха загазили.

За частица от секундата си помисли дали да не се дематериализира. Беше достатъчно силен и овладян… само че нямаше да изостави Зи.

Една силна ръка го стисна за рамото и му изкара акъла. Зи се изтегли напред и ако се съдеше по изражението му, едва се държеше на крака… и то не само заради лашкането на самолета.

Той проговори и плътният му глас проряза оглушителния шум.

— Време е да вървиш.

— Забрави — изкрещя Куин в отговор. Приведе се напред и се опита да запали двигателя. Не можеше да навреди, нали така?

— Не ме карай да те изхвърля навън.

— Само опитай.

— Куин…

Двигателят запали и грохотът стана още по-силен. Все добри новини. Проблемът бе, че след като беше угаснало веднъж, копелето щеше да го направи отново.

Куин пъхна ръка в якето си. Извади телефона си, мислейки за всички, които двамата оставяха след себе си, и го подаде на Зи. Ако имаше йерархия в „размяната на последни думи за сбогом“, Зи беше на първо място. Той имаше шелан и дъщеря и ако някой щеше да се обажда по телефона, това беше той.

— За какво ми е? — мрачно попита Зейдист.

— И сам можеш да се сетиш.

— А ти пък можеш да си тръгнеш…

— Няма да си тръгна… ще карам този тенекиен капан, докато не се блъснем в нещо.

Последваха още възражения, ала той отказваше да помръдне от пилотското място, а колкото и да беше силен при нормални обстоятелства, в момента Зи не бе в състояние да повдигне дори парче хляб. Така че разговорът не продължи много дълго. След като приключиха спора, Зи изчезна, без съмнение обратно в задната част на самолета, за да се чуе за последен път с онези, които обичаше.

Умен ход.

Останал да се оправя сам, Куин затвори очи и отправи молитва към всеки, който би могъл да го чуе. След това си представи лицето на Блей…

— Ето!

Гласът го накара да отвори очи. На телефона, който Зи му завираше в лицето, беше отворена джипиес карта и малката трепкаща стрелкичка му показваше къде точно се намират.

— Още три мили — изкрещя братът, надвивайки оглушителния грохот. — Само толкова ни остава…

Отекна гърмеж и съскащ звук… а после нова доза от онази ужасяваща тишина. Ругаейки, Куин се съсредоточи върху малкото екранче, като през цялото време се надяваше, че двигателят отново ще заработи от само себе си. Още на север, разбира се… но и по̀ на изток. Много по̀ на изток. Предположението му накъде да лети се бе оказало добро, макар и в никакъв случай — съвършено.

Без телефона? Щяха да бъдат прецакани.

Е, разбира се, оставаше и това с угасналия двигател.

Проверявайки точното им местоположение, той направи няколко изчисления наум и насочи самолета надясно, в опит да накара мъничката стрелка на картата да посочи право към тяхната планина. След това беше време да се опита отново да запали двигателя.

Бяха започнали да губят височина. Не като по филмите, описвайки спирала, докато камерите снимат от близък план алтиметъра^[1], а самолетът се върти така бързо, както би трябвало да се въртят перките. Ала бавно и неумолимо те се носеха надолу… и ако изгубеха достатъчно от инерцията, която тази нестабилна шевна машина под капака би трябвало да им осигурява, щяха да се сгромолясат от небето като камък.

— Давай, давай, давай! — мърмореше Куин, докато отново и отново се бореше със стартера.

Трудно му беше да държи носа на самолета нагоре само с една ръка… и тъкмо когато си каза, че ще трябва да насочи цялото си внимание към лоста за управление, ръката на Зи се стрелна напред, избута неговата и се зае с опитите да запали двигателя.

За частица от секундата Куин зърна невъобразимо ясния образ на татуирани окови, надничащ изпод ръкава на коженото яке на Зи… а после имаше очи единствено за това, което правеше самият той.

Господи, раменете го боляха от цялото това дърпане на лоста за управление.

И като си помислеше, че би дал всичко, за да чуе грохота от…

Изведнъж двигателят се закашля и се върна към живот. Промяната във височината им беше незабавна — в мига, в който свещите и буталата отново зареваха, показателите на уредите също тръгнаха нагоре.

Натискайки газта до краен предел, той провери показателя за горивото. Показваше „П“ — празен. Може би изобщо не ставаше въпрос за механичен проблем, а бяха останали без гориво.

Сякаш имаше някакво значение.

— Само още малко, бейби… само още съвсем мъничко, момичето ми, можеш да го направиш…

Безкраен низ от окуражения се лееше от устните му — безсилни думи, заглушавани от единствения звук, който имаше значение… не че самолетът го разбираше…

Човече, имаше чувството, че молитвите му и отчаяната надежда продължават цяла вечност, докато в същото време умът му се мяташе между най-добрия възможен изход и най-лошия.

— Кажи ми, че се обади на жените си! — извика Куин.

— Кажи ми, че можеш да ни задържиш във въздуха.

— Само ако искаш да те излъжа.

— Дръж курс по̀ на изток.

— Какво?

— Изток! Отиди на изток!

Зи увеличи картата и плъзна върха на пръста си от изток на запад.

— Хубаво е да се приземиш по този начин… зад имението.

Навярно беше добър знак, помисли си Куин, че Зи правеше планове за приземяване, които не включваха избухване в пламъци. А предложението му беше добро. Ако успееха да обърнат самолета успоредно на дългата страна на грамадната къща, отвъд басейна, може би щяха да покосят редица овошки… но поне щяха да разполагат с поляна с горе-долу същите размери като тази, от която бяха излетели. По-добре, отколкото да се блъснат във високата стена, която опасваше земите на…

Този път двигателят не изтрещя. Просто угасна, сякаш му беше омръзнало да се прави на недостъпен и възнамеряваше да ги изостави веднъж завинаги.

Поне се намираха достатъчно близо, за да се приземят.

Един-единствен опит. Само с това разполагаха.

Един-единствен шанс да се приземят, който (при положение че Куин успееше да използва инерцията на самолета, за да стигне до имението; проникнеше през защитния мис и съумееше да не се блъсне в къщата, Дупката, колите, портите или какъвто и да било друг солиден предмет) щеше да върне гордия баща, любящ хелрен и превъзходен боец в обятията на семейството му.

Ала Зи не беше единственият, за когото мислеше в този момент.

Примейлът щеше да се погрижи за здравето и безопасността на Лейла. Блей имаше своите любящи родители и Сакс. Джон имаше Хекс.

Те всички щяха да бъдат добре.

Куин се завъртя.

— Седни някъде! Там отзад! Седни и си сложи колана…

Братът отвори уста и Куин направи немислимото. Запуши я със свободната си ръка.

— Сядай си на шибания задник и си сложи колан! Стигнахме дотук… нека да не прецакваме нещата точно в края!

И като издърпа телефона си от ръката му, добави:

— Върви! Аз ще се оправя!

Черните очи на Зи се приковаха в неговите и за частица от секундата Куин се зачуди дали няма да бъде изхвърлен от кабината. Ала после се случи чудото — между двамата се породи мигновена връзка, верига с халки, дебели колкото бедра, проточила се от единия до другия.

Зи вдигна показалец, насочи го право в лицето на Куин и като кимна веднъж, изчезна в задната част на самолета.

Куин отново се съсредоточи върху задачата си. Благодарение на инерцията все още се носеха във въздуха, а указанието на Зи наистина беше помогнало и онова допълнително завъртане надясно ги беше насочило в правилната посока. Според джипиеса наближаваха мястото, където пътищата се разделяха, за да поемат около планината… сантиметър по сантиметър. Сантиметър по сантиметър…

Беше почти сигурен, че вече се намират над земите на имението.

Самолетът пропадна още по-ниско и Куин се напрегна, дърпайки лоста за управление толкова яростно, че раменете му потънаха в седалката зад него. Нямаше нужда да освобождава колесника — изобщо не го беше прибрал, когато излетяха…

Внезапен свирещ звук нахлу в кабината и това, заедно с рязката смяна на ъгъла на движение, му показа, че земното притегляне най-сетне бе започнало да взема надмощие, обявявайки машината от стъклопласт и метал заедно с двамата пътници в нея за свои.

Нямаше да успеят… твърде скоро беше…

Последва мощен трус и за миг Куин се зачуди дали не се бяха блъснали в земята, или може би във върховете на дърветата? Не. Нещо…

Мисът?

Неочакваният буфер сякаш се издигаше нагоре и я виж ти — самолетът реагира различно: носът се изправи без никакво усилие от страна на Куин и без помощ от безполезния двигател. Дори поклащането нагоре-надолу спря.

Очевидно невидимата защита на Ви не само отблъскваше хора и лесъри, но и бе в състояние да задържи цял самолет във въздуха.

Само че сега изникна нов проблем. Тази животоспасяваща хватка май нямаше никакво намерение да ги пусне.

Така, както се развиваха нещата, щяха да останат във въздуха прекалено дълго, пропускайки единственото подобие на писта, с което разполагаха.

Внезапно тракането се възобнови и той провери алтиметъра. Бяха се снижили с около седем-осем метра и той се зачуди дали не бяха пробили защитата.

Светлини. Всемогъщи Боже, светлини.

През страничния прозорец, далеч под тях, виждаше светлините на имението и двора. Беше твърде високо, за да различи каквито и да било подробности, но онова… да, онова малко нещо трябва да беше Дупката.

Начаса умът му защрака и преизчисли положението им, според това, което виждаха очите му.

Мамка му. Ъгълът му беше погрешен. Ако продължеше така, щеше да се приземи напряко, вместо успоредно на дългата страна на къщата. А най-гадното беше, че нямаше достатъчно височина, за да опише един хубав завой и да насочи самолета в правилната посока.

Когато нямаш никакъв избор, не ти остава друго, освен да направиш така, че нещата да сработят.

Най-големият им проблем беше, ако подминеха задната морава. На планината нямаше друго такова място, всичко беше обрасло с дървета, които щяха да ги сдъвчат.

Трябваше да се спусне надолу. Незабавно.

— Приготви се!

Въпреки че противоречеше на всякаква логика, Куин натисна лоста за управление напред и насочи носа на самолета към земята. Скоростта начаса се ускори рязко и той можеше само да се надява, че ще успее да компенсира това, когато наближи достатъчно. На всичкото отгоре, самолетът започна да се тресе още по-силно, дотам, че му се зави свят, а ръцете го заболяха от усилието да държи лоста за управление.

По-бързо. По-близо. По-бързо. По-шумно. По-близо.

А после настъпи моментът. Къщата и градините бяха пред тях и се приближаваха в шибан галоп.

Куин дръпна рязко лоста назад и новата скорост ги повдигна за малко.

Над къщата…

— Приготви се! — изкрещя с цяло гърло.

Всичко сякаш тръгна на забавен кадър и едновременно с това се увеличи многократно: звуците, секундите, паренето в очите му, докато се взираше право напред, усещането за това, как тялото му се друса в седалката…

Мамка му! Не си беше сложил колана.

Изобщо не си беше направил труда. Твърде много други неща, за които да мисли.

Тъп задник…

В този момент се удариха в нещо. С всичка сила. Самолетът отскочи, удари се в нещо друго, рикошира настрани, отново отскочи. И през цялото време главата му се удряше в тавана, задникът му — в седалката, а…

А после дойде ред на бетонобъркачката.

Следващата фаза от адското приземяване се състоеше от такова друсане и размятане, че той едва не изхвърча от кабината. Това вече беше земята… трябваше да е тя… и те се носеха дяволски бързо по нея. Покрай прозорците прелитаха светлини, досущ като в някой нощен клуб, и го заслепяваха. А като се имаше предвид от коя страна идва диско осветлението, трябва да бяха в градината… само че много скоро поляната щеше да свърши.

Куин дръпна рязко лоста за управление, принуждавайки самолета да се завърти в опашен свредел, с надеждата, че същите физични закони, които важаха за излезлите от контрол коли, ще се намесят и тук: при липса на спирачки и ограничено пространство, нямаше друг начин да се убие инерцията, освен въздушното съпротивление.

Центробежната сила го запрати в стената на кабината, сняг го блъсна в лицето… а после нещо остро.

По дяволите, изобщо не забавяха скоростта.

А високата шест метра и дебела петдесет сантиметра стена се приближаваше бързо.

На това му се казваше окончателен завършек…