Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (17)

14

На това му се казваше късен старт.

Докато се материализираше от имението, Куин не можеше да повярва, че е десет часът вечерта и че едва сега започват. Но разбира се, братята стояха затворени в кабинета на Рот цяла вечност, а после, когато двамата с Джон най-сетне бяха пуснати да влязат, съобщението на Ви, че имат желязно доказателство срещу шайката копелета, беше последвано от поне половин час ругаене по адрес на Кор и приятелчетата му.

Цял куп цветисти ругатни, както и някои страхотни предложения за това, къде може да бъдат наврени различни неодушевени предмети.

На него и през ум не му беше минавало да го направи с градинско гребло например. Наистина забавно.

А Блей беше пропуснал абсолютно всичко.

Докато приемаше форма в една гориста местност на югозапад от имението, Куин си заповяда да не прави никакви догадки за това, какво беше попречило на Блей да се присъедини към тях… макар неоспоримият факт да гласеше, че той се бе качил в стаята си и не се бе върнал. И макар да беше истина, че повечето злополуки се случват у дома, той бе готов да се обзаложи, че Блей не се беше спънал в килима.

Освен ако Сакстън не беше влязъл в ролята на килимче върху мраморния под на банята им.

С чувството, че му се иска да си зашлеви шамар, той огледа заснежения пейзаж, докато Джон, Рейдж и Зи се появяваха до него. Координатите на това място бяха открити в телефоните на двамата крадци на коли от предишната нощ. Изоставеният на вид имот се намираше на около десет-петнайсет мили от мястото, където беше настигнал откраднатия си хамър.

— Какво е това, по дяволите? — обади се някой и това накара Куин да погледне през рамо.

„По дяволите“ беше добре казано — зад тях се извисяваше квадратна сграда, висока като църковна кула и лишена от каквато и да е украса — като контейнер за боклук.

— Самолетен хангар — обяви Зейдист, докато поемаше натам. — Трябва да е това.

Куин ги последва, завършвайки колоната, в случай че някой решеше да ги изненада отзад…

Блей се появи от нищото, облечен в кожени дрехи и въоръжен като останалите. В отговор Куин забави крачка, а накрая спря, защото не искаше да загуби равновесие в снега и да изглежда като смешник.

Господи, на това му се казваше мрачно копеле, помисли си той, докато Блей продължаваше напред. Нима в безоблачните райски селения се бе промъкнала сянка?

Въпреки че не се погледнаха в очите, Куин се почувства длъжен да каже нещо.

— Как…

Така и не изрече втората дума от въпроса си. Защо да се хаби, когато Блей мина покрай него, сякаш той изобщо не беше там.

— Аз съм добре — промърмори Куин, докато отново поемаше през вледенения сняг. Страхотно я карам, благодаря, че попита… о, със Сакстън имате проблеми? Наистина ли? Какво ще кажеш да излезем да пийнем по едно и да ми разкажеш? Съгласен? Чудесно. Гледай на мен като на ментов бонбон за оправяне на горчивия вкус в устата…

Той прекъсна въображаемия си монолог, когато вятърът смени посоката си и довя до носа му гаден сладникав мирис.

Всички извадиха оръжия и ги насочиха към хангара.

— Ние сме с гръб към вятъра — тихо каза Рейдж. — Вероятно вътре адски смърди.

Петимата се приближиха предпазливо и се разпръснаха ветрилообразно, оглеждайки се на синкавото сияние на отразената лунна светлина за признаци на движение.

Хангарът имаше два входа; единият беше разделен на две и бе достатъчно широк, за да може през него да мине самолет, а другият очевидно беше за хора и в сравнение с първия изглеждаше с кукленски размер. Рейдж беше прав — въпреки че ледените пориви на вятъра ги блъскаха в гърба, миризмата беше достатъчно силна, за да погъделичка носовете им, и то не по най-приятния начин.

А студът обикновено потискаше вонята.

Комуникирайки чрез жестове, те се разделиха на две групи. Куин и Джон се заеха с едната половина на великанската врата, докато Рейдж, Блей и Зи се насочиха към по-малкия вход. Рейдж посегна към бравата и всички се приготвиха да реагират мълниеносно. Ако вътре имаше цял отбор лесъри, беше логично Рейдж да влезе пръв, защото той притежаваше подкрепление, каквото никой друг нямаше — неговият звяр обичаше убийците, и то не в романтичния смисъл на думата.

Холивуд вдигна ръка над главата си. Три… две… едно…

Братът проникна в хангара напълно безшумно — отвори вратата и се шмугна вътре. Зи беше втори… а след него — Блей.

За миг Куин почувства неподправен ужас, когато го видя да се хвърля в неизвестното, без нищо друго, с което да се защити, освен два пистолета. Господи, при мисълта, че Блей би могъл да умре тази нощ, пред очите му, в изпълнение на една най-обикновена задача, му се прииска да сложи край на цялата тази глупост със защитата на расата и да направи от воина библиотекар. Маникюрист. Фризьор…

Пронизителното изсвирване, долетяло едва шейсет секунди по-късно, бе направо дар божи. Сигналът на Зи, че хоризонтът е чист, бе знак за него и Джон да се размърдат и да се доближат до вече отворената врата. Те влязоха в…

Леле!

На това му се казваше нефтен разлив. И как вонеше само!

Тримата, които бяха влезли първи, вече бяха извадили фенерчетата си и лъчите им прорязваха мрака в подобното на пещера помещение, осветявайки нещо, което на пръв поглед приличаше на тънък пласт черен лед. Само дето не беше черно… и не беше замръзнало. Беше съсирена човешка кръв… поне хиляда литра. Примесена с цял куп Омега.

Тук се беше състояло масово въвеждане в Обществото на лесърите, пред което онова във фермата преди известно време приличаше на детска игра.

— Изглежда, че момчетата, които ти отмъкнаха возилото, са отивали на страхотно парти — каза Рейдж.

— И още как — измърмори Зи.

Когато лъчите на фенерчетата осветиха един стар разнебитен самолет в дъното и нищо друго, Зи поклати глава.

— Да претърсим отвън. Тук няма нищо.

* * *

Като се имаше предвид, че отвън хижата не представляваше нищо особено, просто най-обикновена ловджийско-рибарска барака насред гората, господин Си изпита изкушението да подмине проклетото нещо. Само че старателността си имаше своите положителни страни, а местоположението на постройката (само на около миля-две от пътя) подсказваше, че някога може и да е била използвана като щабквартира.

Всъщност май щеше да е по-разумно да беше проверил имота, преди да използва хангара за най-голямата въвеждаща церемония в историята на Обществото на лесърите. Само че приоритетите си бяха приоритети. Първо трябваше да вземе властта, след това да докаже, че повишението му не е било грешка, и накрая — да се оправи с всички тези нови лесъри.

Което означаваше, че се нуждае от средства. И то бързо.

След впечатляващата, оставила след себе си огромна бъркотия, церемония на Омега, както и последвалия мъчителен период, продължил поне няколко часа, господин Си беше наредил на новобранците да се качат в училищния автобус, който преди седмица беше откраднал от един търговец на употребявани камиони. Заради изтощението и физическото си неразположение те се бяха държали като послушни момченца — бяха се качили в автобуса и бяха насядали по двама, сякаш се намираха в някаква извратена версия на Ноевия ковчег.

Оттам лично той (защото не може да повериш подобна ценност никому другиго) ги беше откарал в девическото училище „Браунсуик“. Изоставеното начално училище се намираше в предградията и се издигаше насред трийсет и петакров имот, забравен, обрасъл с бурени и порутен, а мълвата, че там имало призраци, държеше обикновените хора настрани.

Засега Обществото на лесърите се помещаваше незаконно в необитаваната сграда, ала табелата „За продан“, която стоеше край пътя, означаваше, че той можеше да сложи край на това. Веднага щом събереше достатъчно пари.

Докато момчетата му се съвземаха в изоставеното училище, а настоящите убийци обикаляха из града в търсене на членове на Братството, той си имаше своя работа — описваше малкото налични авоари на Обществото, в които влизаше и този горски участък на север от града.

Макар че започваше да му се струва, че само си губи времето.

Качи се на тясната веранда на хижата и светна с фенерчето си през най-близкия прозорец. Печка на дърва. Грубо издялана дървена маса с два стола. Три тесни легла без матраци и чаршафи. Кухненско помещение.

Когато заобиколи къщата, откри електрически генератор без гориво, както и ръждясал резервоар за нафта, което предполагаше, че в един момент мястото е било отоплявано.

Той се върна отпред и натисна бравата, ала откри, че е заключено.

Все тая. Вътре едва ли имаше кой знае какво.

Извади картата от джоба на авиаторското си яке, разгъна я и откри къде се намира. Отбеляза с кръстче малкото квадратче, след което извади компаса си, провери посоката и пое на северозапад.

Според картата (която бе открил в наркоманското свърталище на предишния главен лесър) този участък от имота възлизаше на около петстотин акра, върху които, разпръснати на различно разстояние една от друга, се издигаха още подобни колиби. Предполагаше, че някога мястото се е използвало за излети с палатки и е било притежание на различни хора, един вид съвременен ловен резерват, станал жертва на тежките щатски данъци и купен от Обществото през осемдесетте години.

Или поне така беше според написаните на ръка бележки в ъгъла, макар че един господ знаеше дали по документи Обществото все още беше собственик. Като се имаше предвид финансовото състояние на организацията, можеше да се окаже, че над имота тегнат неплатени данъци с гигантски размери, ако все пак той отдавна вече не беше преминал във владението на добрия стар щат Ню Йорк.

Господин Си спря и отново провери компаса. Човече, беше си градско момче и изобщо не му харесваше да тършува из гората посред нощ, да гази из снега и да проверява шубраците като някакъв лесничей. Само че трябваше с очите си да види с какво разполага и това можеше да стане само по един начин.

Поне си беше осигурил източник на доходи.

След двайсет и четири часа, когато момчетата му най-сетне си стъпеха на краката, щеше да се заеме отново да напълни хазната. Това бе първата стъпка.

Втората?

Световно господство.