Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (16)

13

Горе-долу по същото време, когато Куин се къпеше в стаята си, Блей се събуди в стола в онзи малък подземен офис. Главоболието, което изигра ролята на будилник, не се дължеше на портото, а на факта, че беше пропуснал Последното хранене. Обаче така му се искаше пулсирането в черепа му да се дължеше на пиячката. Тогава би могъл да се оправдае с факта, че когато е дошъл тук, е бил почти безпаметно пиян.

Ругаейки, той свали крака от бюрото и се изправи в стола. Тялото му беше схванато и навсякъде го наболяваше, докато палеше осветлението с помощта на волята си.

Мамка му. Все още беше гол.

Ама какво очакваше? Духчетата на благоприличието да се промъкнат в стаята, докато той спи, и да го облекат? Само и само нищо да не му напомня какво бе сторил?

Обу си шортите и посегна към ризата… а после си спомни за какво я бе употребил. Докато се взираше в смачкания памук, докосвайки вкоравените места по мекия плат, си даде сметка, че никакви оправдания няма да променят факта, че беше изневерил на Сакстън. Физическият контакт с някой друг бе само един от начините за измерване на изневярата. Това, което беше сторил предишната нощ, бе опетняване на връзката им, въпреки че оргазмът беше дело на мозъка, а не на ръката му.

Изправи се и с чувството, че е полумъртъв, отиде до вратата и я открехна. Ако наблизо имаше някой, щеше да се шмугне обратно в стаята и да изчака коридора да се изпразни. Определено не искаше да го хванат да се измъква от празния кабинет полугол и изглеждащ ужасно. Хубавото на живота в имението бе, че си заобиколен от хора, които ги е грижа за теб; лошото — че всички имаха очи и уши и работата на никого не си беше само негова.

Когато не чу нито гласове, нито стъпки, Блей изскочи през вратата и забърза по коридора, сякаш се връщаше от място, където го бе отвела сериозна причина, и отиваше в стаята си по друга, също толкова сериозна причина. Имаше чувството, че му се е разминало, когато стигна до тунела. Е, вярно, обикновено не се разкарваше без риза, но много от братята, пък и други мъже, го правеха, когато се връщаха от фитнеса, така че — нищо необичайно.

Почувства се, сякаш е спечелил от тотото, когато излезе изпод голямото стълбище на имението и отново не зърна жива душа. Единственият проблем беше, че ако се съдеше по потракването на раздиган от масите порцелан, трябва да бе по-късно, отколкото предполагаше. Очевидно беше пропуснал и Първото хранене — кофти новина за главата му, но поне в стаята си имаше няколко протеинови блокчета.

Късметът го изостави, когато пое по стълбите към втория етаж. Пред затворения кабинет на Рот, облечени в кожени бойни дрехи и препасали оръжия, стояха Куин и Джон.

За нищо на света нямаше да погледне към Куин. Достатъчно гадно беше да го вижда с периферното си зрение.

— Какво става? — попита Блей.

— Имаме събрание — отвърна Джон на езика на жестовете. — Или поне така се предполага. Не получи ли съобщението?

Мамка му, и представа си нямаше къде е телефонът му. В стаята му? Дано да беше така.

— Ще си взема душ и се връщам.

— Може и да не се наложи да бързаш. Братята са се затворили вътре от половин час. Нямам идея какво става.

До него Куин се поклащаше напред-назад и тялото му се местеше, сякаш беше на разходка, макар да не помръдваше.

— Пет минути — промърмори Блей. — Само толкова ми трябват.

Надяваше се, че дотогава братята ще отворят вратата — последното, което искаше, бе да трябва да прекара каквото и да било време близо до Куин.

Ругаейки, той изтича в стаята си. Обикновено се приготвяше бавно, особено ако Сакс беше в настроение, но този път щеше да му се наложи да е истинска фурия…

Отвори вратата и се вцепени.

Какво… по дяволите?

Пътни чанти. Върху леглото. Толкова много, че от покривката на двойното легло едва ли се виждаха повече от сантиметър-два… и Блей знаеше чии са. Комплект на „Гучи“, бели с тъмносиньо лого и тъмносини и червени ивици… защото според Сакстън традиционното кафяво с червено и зелено било „твърде крещящо“.

Блей тихичко затвори вратата. Първата му мисъл беше: „Мили боже, Сакстън знае“. Неизвестно как беше научил какво се бе случило в тренировъчния център.

В този миг въпросният мъж се показа от банята, понесъл шампоан, балсам и цял куп продукти за баня. И се закова на място.

— Здрасти — каза Блей. — На почивка ли отиваш?

След един напрегнат миг Сакстън се приближи спокойно, сложи нещата, които носеше, в една от чантите и отново се обърна. Както винаги красивата му руса коса беше сресана назад и падаше на гъсти вълни. Освен това беше облечен безукорно в друг костюм от туид с подходяща жилетка, а червената вратовръзка и червената кърпичка в джобчето добавяха точно толкова цвят, отколкото тоалетът се нуждаеше.

— Мисля, че знаеш, какво ще ти отговоря. — Сакстън се усмихна тъжно. — Защото далеч не си глупак… нито пък аз.

Блей понечи да седне на леглото, но трябваше да промени посоката си, защото на леглото нямаше място. В крайна сметка се озова в едно от креслата и като се приведе едва забележимо на една страна, пъхна направената на топка риза под възглавницата. Далеч от очите. Най-малкото, което можеше да стори.

Господи, наистина ли това се случваше?

— Не искам да си тръгваш — чу се да казва дрезгаво.

— Вярвам ти.

Блей погледна към купчината куфари.

— Защо сега?

Спомни си как едва предишния ден бяха под чаршафите и правеха умопомрачителен секс. Бяха толкова близки… макар че, ако трябваше да бъде брутално честен, близостта май беше само физическа.

Всъщност без „май“.

— Заблуждавах се. — Сакстън поклати глава. — Мислех, че мога да продължа по този начин с теб… ала не мога. То ме убива.

Блей затвори очи.

— Знам, че напоследък прекарвам доста време в работа…

— Нямам това предвид.

Куин сякаш зае цялото пространство между тях и на Блей му се прииска да изкрещи. Но какво щеше да постигне с това? По всичко личеше, че двамата със Сакстън се бяха озовали в същата задънена улица в един и същ печален момент.

Любовникът му погледна към багажа си.

— Току-що приключих задачата си за Рот. Съвсем подходящо време да сложа край, да се изнеса оттук и да си намеря друга работа…

— Чакай малко, и краля ли ще напуснеш? — Блей се намръщи. — Както и да стоят нещата между нас, трябва да продължиш да работиш за него. Това е по-важно от нашата връзка.

Сакстън сведе очи.

— Предполагам, че за теб е далеч по-лесно да го кажеш.

— Не е вярно — мрачно възрази Блей. — Господи, толкова… съжалявам.

— Никъде не си сбъркал… искам да знаеш, че не съм ти ядосан, нито озлобен. Винаги си бил откровен, а аз от самото начало знаех, че нещата ще свършат по този начин. Просто не бях сигурен кога… не знаех кога ще настъпи краят. Който е сега.

Мамка му.

Макар да знаеше, че Сакстън има право, Блей усети настойчива нужда да се бори за тях двамата.

— Чуй, през последната седмица вниманието ми наистина беше другаде, за което съжалявам. Но нещата винаги се наместват и с теб отново ще се върнем към нормалното си…

— Обичам те.

Блей рязко затвори уста.

— Така че нали виждаш — дрезгаво продължи Сакстън, — работата е в това, че не ти си се променил, а аз… и се боя, че глупавите ми чувства издълбаха пропаст помежду ни.

Блей се изправи на крака и прекоси мекия килим, за да отиде при другия мъж.

Облекчението, което изпита, когато Сакстън не отблъсна прегръдката му, беше толкова силно, че едва не се просълзи. И докато притискаше до себе си първия си истински любовник, докато усещаше познатата разлика в ръста им и вдъхваше прекрасния му одеколон, част от него искаше да спори за тази раздяла, докато и двамата не отстъпеха и не продължаха да опитват.

Ала не би било честно.

Също като Сакстън, и той бе имал смътната идея, че рано или късно, нещата между тях ще свършат. И също като своя любовник беше изненадан, че се случваше точно сега.

Това обаче не променяше изхода.

Сакстън направи крачка назад.

— Никога не съм имал намерение да допусна да се намесят чувства.

— Толкова съжалявам… толкова съжалявам… — По дяволите, това беше всичко, което излизаше от устата му. — Бих дал всичко, за да бъда различен. Ще ми се да можех… да бъда друг.

— Знам. — Сакстън вдигна ръка и я плъзна по бузата му. — Прощавам ти… и ти също трябва да си простиш.

Да, ала Блей не беше сигурен дали може да го направи… особено когато в този миг (както толкова пъти преди) едни силни чувства, които не искаше и срещу които беше безсилен, за пореден път му отнемаха нещо, което му бе скъпо.

Куин беше същинско шибано проклятие в живота му. Ама наистина.

* * *

На около петнайсет мили южно от имението на Братството, Асейл се събуди в кръглото си легло в голямата спалня в къщата си на река Хъдсън. В облицованите с огледала панели на тавана над него тялото му проблясваше на мекото сияние на лампите, вградени около основата на матрака. Останалата част от осмоъгълната стая тънеше в мрак, капаците от вътрешната страна на прозорците бяха спуснати и скриваха нощта, паднала отвън.

Докато мислеше за всичкото стъкло в къщата, той знаеше, че много вампири биха сметнали подобно жилище за неприемливо. Повечето напълно биха избягвали къщата.

Твърде голям риск през деня.

Само че Асейл никога не бе робувал на установените практики и опасностите, които криеше животът в една къща с толкова много светлина, бяха нещо, с което той се справяше, а не нещо, което го ограничаваше.

Той стана, отиде до бюрото, включи компютъра и влезе в охранителната система, която държеше под наблюдение не само къщата, но и земите около нея. През ранните часове на деня на няколко пъти беше прозвучал сигнал за тревога — съобщение не за надвиснало нападение, а за активност, засечена от охранителната програма като съмнителна.

Истината бе, че му липсваше енергия да се разтревожи сериозно… нежелан признак, че трябва да се храни…

Асейл се намръщи, докато преглеждаше доклада. Е, и това ако не беше показателно. Пък и нали именно заради него беше инсталирал цялата тази система.

На образите, уловени от камерите зад къщата, се виждаше как една фигура, облечена в бяло камуфлажно облекло, прекосява гората на ски и се приближава до къщата му от север. Който и да беше това, през по-голямата част от времето си остана скрит между боровете, оглеждайки имението от различни позиции в продължение на приблизително деветнайсет минути… преди да прекоси западната гранична ивица от дървета, да навлезе в съседния имот и да поеме по леда. След около двестатина стъпки неканеният гост спря, отново извади бинокъла си и се загледа в къщата на Асейл. След това заобиколи полуострова, който се вдаваше в реката, навлезе в гората и изчезна.

Асейл се приведе към монитора и отново пусна записа, като приближи образа, за да различи лицето на натрапника… но това се оказа невъзможно. Главата беше покрита с плетена маска, с изрязани дупки за очите, носа и устата. А с дебелото яке и грейката тялото му беше напълно скрито.

Асейл се облегна назад и се усмихна, а кучешките му зъби изтръпнаха от обзелите го инстинкти.

Имаше само две страни, които биха могли да се интересуват от него, и ако съдеше по дневната светлина, царяща над това разузнаване, беше ясно, че любопитството не идва от страна на Братството. Рот никога не би използвал някой човек за друго, освен като източник на храна в наистина краен случай, а никой вампир не би издържал подобно количество слънчева светлина, без да се превърне във факла.

Значи, оставаше да е някой от света на хората… а съществуваше един-единствен мъж, който имаше интереса и средствата да се опита да го проследи и проучи.

— Влез — каза той миг преди на вратата да се почука.

Двама вампири прекрачиха прага, но той не си направи труда да откъсне поглед от монитора.

— Как спахте?

— Като трупове — отвърна познат дълбок глас.

— Щастливци. Промяната в часовата разлика може да бъде много неприятна, или поне така съм чувал. Между другото, тази сутрин имахме посетител.

И той се мръдна встрани, та двамата му сътрудници да могат да видят записа.

Странно бе да има съквартиранти, но щеше да му се наложи да свикне с присъствието им. Пристигнал бе сам в Новия свят и бе възнамерявал това да си остане така по много причини. Успехът в бизнес начинанията му обаче, изискваше подкрепление… а единствените, на които можеш да имаш поне отчасти доверие, са членовете на семейството ти.

А тези двамата имаха уникално предимство.

Двамата му братовчеди бяха рядкост сред вампирите — еднояйчни близнаци. Когато бяха облечени, единственият начин да бъдат различени, беше бенка зад ухото. Във всичко друго — гласовете, тъмните им подозрителни очи и мускулестите тела — те си приличаха като две капки вода.

— Излизам — съобщи им Асейл. — Ако неканеният ни гост се върне, ще бъдете гостоприемни, нали?

Ерик, по-големият с няколко минути, го погледна, а лицето му бе осветено от сиянието около основата на леглото. Каква злина в тези толкова красиви черти… дотам, че почти да ти дожалее за натрапника.

— За нас ще бъде истинско удоволствие, уверявам те.

— Искам го жив.

— Но разбира се.

— Това е граница, която двамата неведнъж сте прекрачвали.

— Имай ми доверие.

— Не за теб се безпокоя. — Асейл погледна към другия. — Ясен ли съм?

Близнакът на Ерик продължи да мълчи, макар че кимна веднъж.

Именно тази неохотна реакция беше причината Асейл да предпочиташе новият му живот да си остане простичък. Само че беше невъзможно да се намира на повече от едно място едновременно… а това нахлуване в личната му територия бе доказателство, че не може да върши всичко сам.

— Знаете как да ме намерите — каза, преди да ги отпрати от стаята си.

Двайсет минути по-късно, изкъпан и облечен, напусна имението зад волана на своя брониран рейндж роувър.

Нощен Колдуел беше красив отдалече, особено докато се приближаваше по моста. Едва когато навлезе в мрежата от улици, утайката на града изплува пред очите му: уличките с мръсните си преспи, преливащите боклукчийски кофи и захвърлените полузамръзнали бездомници разкриваха истинското лице на града.

Неговото работно място, така да се каже.

Когато стигна до галерия „Бенлоиз“, паркира на едно от двете места, успоредни на постройката зад галерията. Слезе от джипа и студеният вятър, който го посрещна, нахлу под палтото му от камилска вълна, така че той трябваше да придържа двете му половини с ръка, докато пресичаше тротоара и отиваше към една огромна врата.

Не се наложи да чука. Рикардо Бенлоиз имаше цял куп служители и нито един от тях не беше от типа, който човек би свързал с изкуство — човешки мъж с размерите на увеселителен парк му отвори вратата и се дръпна встрани.

— Очаква ли те?

— Не, не ме очаква.

Дисниленд кимна.

— Искаш ли да почакаш в галерията?

— Би било чудесно.

— Искаш ли питие?

— Не, благодаря.

Респектът, с който сега се отнасяха към Асейл, докато прекосяваха офис помещенията и отиваха към изложбените зали, беше нещо ново — извоюван както с огромните поръчки, които правеше, така и с проляната кръв на безброй хора. Благодарение на него самоубийствата сред мъжете на възраст между осемнайсет и трийсет и две години, с криминални досиета за търговия с наркотици бяха достигнали рекордно висок брой, дотам, че го бяха споменали дори в националните новини.

Само си представете.

Докато новинари и репортери се мъчеха да си обяснят трагедиите, той най-спокойно продължаваше да развива бизнеса си с всички необходими средства. Човешките умове бяха ужасно податливи на внушение — не му костваше почти никакви усилия да накара наркодилърите да насочат собствените си пистолети към челата си и да дръпнат спусъка. И точно както ставаше и в природата, търсенето на дрога също не търпеше вакуум.

Асейл разполагаше с наркотици. Наркоманите — с кеш.

Пазарът без никакъв проблем се справи с натрапената му реорганизация.

— Аз ще се кача горе — каза мъжът, когато стигнаха до тайната врата. — Да му кажа, че си тук.

— Не е нужно да бързаш.

Останал сам, Асейл закрачи из откритото помещение с висок таван, преплел ръце зад гърба си. От време на време поспираше, за да поразгледа „изкуството“, което висеше по стените и параваните… и за пореден път му ставаше ясно защо човешката раса трябва да бъде заличена, за предпочитане — бавно и мъчително.

Използвани хартиени чинии, закачени за евтин талашит и покрити с написани на ръка цитати от телевизионни реклами? Автопортрет, нарисуван с паста за зъби? Не по-малко отвратителни бяха и превъзнасящите табелки, поставени до мацаниците и оповестяващи, че тези глупости били новата вълна в американския експресионизъм.

Толкова красноречив коментар за културата в повече от едно отношение.

— Готов е.

Асейл се усмихна на себе си и се обърна.

— Колко услужливо от негова страна.

Докато минаваше през тайната врата и се качваше на третия етаж, Асейл не можеше да вини доставчика си, задето бе толкова подозрителен и искаше повече информация за най-големия си клиент. В края на краищата за адски кратко време наркотърговията в града беше пренасочена, преобразена и преминала в ръцете на напълно непознат.

Позицията на човека беше разбираема.

Ала ровичкането щеше да спре дотук.

На върха на голямото стълбище, пред друга врата стояха още двама здравеняци, масивни и непоклатими като зидове. Също като охраната на първия етаж те побързаха да му отворят, кимайки почтително.

От другата страна Бенлоиз седеше в дъното на дълга, тясна стая с прозорци от едната страна и оскъдна мебелировка, състояща се само от три части: повдигнатото му бюро, което представляваше просто солидно парче тиково дърво с модернистична лампа и пепелник отгоре, столът му — някакво модерно изделие, и още едно място за сядане насреща му, предвидено за един-единствен посетител.

Самият Бенлоиз приличаше на това място — спретнат, ненатрапчив и с ясна мисъл. Всъщност той беше живо доказателство, че колкото и незаконна да беше търговията с наркотици, мениджърските принципи и междуличностните умения на главен изпълнителен директор определено бяха от огромна полза, ако искаш да направиш милиони… и да ги задържиш.

— Асейл, как си? — Дребничкият господин се изправи и протегна ръка. — Какво неочаквано удоволствие.

Асейл се приближи, стисна подадената му ръка и не изчака покана да седне.

— Какво мога да направя за теб? — попита Бенлоиз, докато също се настаняваше на стола си.

Асейл извади кубинска пура от вътрешния си джоб. Отряза крайчето, приведе се напред и го сложи върху бюрото.

Бенлоиз се намръщи така, сякаш някой се бе изходил в леглото му, и Асейл се усмихна, като внимаваше да не покаже кучешките си зъби.

— Въпросът е какво аз мога да направя за теб.

— О?

— Открай време съм човек, който държи на уединението си и нарочно води такъв живот. — Прибра ножичката за пури и извади златната си запалка. Щракна я, приведе се напред и изпафка, за да запали пурата както трябва. — Ала преди всичко съм бизнесмен, който се занимава с опасна търговия. Поради това гледам на всяко проникване в личната ми собственост и нарушаване на анонимността ми като на неприкрит акт на агресия.

Бенлоиз се усмихна любезно и се отпусна в подобния си на трон стол.

— Напълно разбирам чувствата ти, ала недоумявам защо смяташ за необходимо да ми изтъкнеш всичко това.

— С теб създадохме една изгодна и за двама ни връзка и искрено желая да продължим и занапред в същия дух. — Асейл дръпна от пурата и изпусна облак син дим. — Ето защо искам да ти засвидетелствам уважението, което ти дължа, и недвусмислено да заявя, преди да предприема каквито и да било действия, че открия ли някой, промъкнал се на личната ми територия без мое знание, не само ще го унищожа, но и ще открия онзи, който го е изпратил… — Той изпусна ново облаче дим. — … И ще сторя всичко необходимо, за да защитя личното си пространство. Достатъчно ясен ли съм?

Веждите на Бенлоиз се спуснаха надолу, а в тъмните му очи се появи проницателен поглед.

— Ясен ли съм? — повтори Асейл.

Имаше, разбира се, само един отговор. При положение че човекът искаше да доживее до следващия уикенд.

— Знаеш ли, напомняш ми за своя предшественик. — Бенлоиз говореше с обичайния си акцент. — Познаваше ли Преподобния?

— Движехме се в едни и същи среди, да.

— Той беше убит брутално. Преди около година. Клубът му беше взривен.

— Случват се злополуки.

— Обикновено вкъщи, както съм чувал.

— Нещо, което е добре да не забравяш.

Погледите на двамата се срещнаха и Бенлоиз пръв сведе очи. Прокашляйки се, най-големият вносител и разпространител на едро на наркотици в Източното крайбрежие прокара длан по лъскавото си бюро, сякаш за да проследи влакната на тиковото дърво.

— Бизнесът ни — каза той — вирее в една деликатна екосистема, която при цялата си финансова устойчивост трябва да бъде внимателно поддържана. Стабилността е нещо рядко срещано и силно желано за хора като теб и мен.

— Съгласен. И именно заради това възнамерявам да се върна в края на вечерта с предплатата, която беше предварително уговорена. Както винаги, идвам при теб без задни мисли и не ти давам никакво основание да се съмняваш в мен или в мотивите ми.

Бенлоиз отново се усмихна любезно.

— Говориш така, сякаш аз стоя зад… — той вдигна ръка, махвайки пренебрежително във въздуха — … онова, което те е обезпокоило.

Асейл се приведе и като вирна брадичка, го изгледа свирепо.

— Не съм обезпокоен. Все още.

Една от ръцете на Бенлоиз скришом се скри от погледа му и частица от секундата по-късно Асейл чу как вратата в другия край на стаята се отвори.

Говорейки тихо, той заяви:

— Това беше жест на респект към теб. Следващия път, когато открия някого на територията на имота си, независимо дали е изпратен от теб, или не, няма да бъда и наполовина толкова учтив. — Асейл се изправи и угаси цигарата си върху бюрото. — Пожелавам ти прекрасна вечер.

И с тези думи той си тръгна.