Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (14)

11

Блей отпусна глава и изруга, когато вратата на залата с тежестите се затвори. И разбира се, от това положение, единственото, което виждаше, беше ерекцията му.

Което изобщо не помогна.

Вдигна очи и се загледа в лоста за набиране. Знаеше, че трябва да направи нещо. Да седи тук полупиян, докато в шортите му кипи празненство, определено не беше положение, в което би искал да го заварят. Ами ако в залата влезеше например Рейдж? Щеше да е принуден да слуша за това до края на дните си. Пък и беше облечен в спортни дрехи, заобиколен бе от уреди, така че като нищо можеше да се залови за работа, да повдига малко тежести и да се надява веселякът в гащите му да изпадне в депресия от липсата на внимание.

Добър план.

Наистина.

Аха.

Когато след известно време погледна към часовника, осъзна, че са минали петнайсет минути, а той изобщо не беше помръднал — е, ако не се броеше дишането му.

Ерекцията му имаше свое собствено решение на проблема. Решение, с което ръката му начаса се съгласи — спусна се между краката му, откри коравата…

Блей скочи от мястото си и се отправи към вратата. Стига с тези глупости. Щеше да мине през тоалетната в съблекалните, с надеждата да се отърве от поне част от алкохола в организма си. След това щеше да се метне на пътеката за бягане и да изкара останалата част с потене. А после — в леглото, където, ако все още се нуждаеше от отдушник на еротичните си желания, щеше да намери такъв.

Първият признак, че от новия си план май е на път да затъне още по-надълбоко, дойде, когато отвори вратата на съблекалните — звукът на течаща вода означаваше, че някой се къпе. Само че той беше толкова погълнат от това, да си срита задника, че изобщо не се хаби с каквито и да било предположения. Които биха го накарали да спре, да се завърти на пета и незабавно да си намери друга тоалетна.

Вместо това мина покрай шкафчетата и си свърши работата. Едва когато си миеше ръцете, събра две и две и започна да му просветва.

Сякаш надарена със собствена воля, главата му се обърна по посока на душовете.

Трябва да се махнеш, каза си той.

Докато затваряше кранчето на чешмата, тихото изскърцване му се стори като крясък. Отказваше да се погледне в огледалото — не искаше да види какво има в очите му.

Върни се до вратата. Просто се върни до вратата. Просто…

Отказът на тялото му да изпълни една толкова простичка заповед, не беше проява на физическо неподчинение. Трагичната истина бе, че това беше нещо като повтарящ се мотив в живота му. Заради който по-късно щеше да съжалява.

В този момент обаче, когато избра да се приближи и да свие зад стената на помещението с душовете, където се притаи, докато скришом наблюдаваше мъжа, когото не би трябвало да гледа… мощният прилив на чувства беше толкова болезнено познат, че сякаш бе костюм, ушит по мярка на лудостта му.

Куин беше с лице към душа, под който стоеше; с една ръка се подпираше на мократа стена, а главата му беше наведена. Водата обливаше раменете и изобилието от гладка кожа, която покриваше якия му гръб… а после се стичаше по великолепния задник… и още по-надолу, по дългите силни крака.

През последната година Куин доста беше наедрял. Преобразяването го беше надарило със солидно тяло, а след това бе заякнал още повече през онези първи месеци на интензивно хранене. Ала беше минало доста време, откакто Блей го беше виждал без дрехи… и, господи, изтощителните тренировки, на които се подлагаше, определено си личаха в изваяните мускули…

Куин неочаквано се раздвижи — обърна се, отметна глава назад, оставяйки водата да приглади тъмната му коса, докато гърбът му се извиваше в дъга.

Беше запазил пиърсинга на пениса си.

И, мили боже, беше възбуден…

Начаса оргазъм заплаши да взриви ерекцията на Блей, топките му се стегнаха като юмруци. Той се обърна рязко и изхвърча от съблекалните в коридора, сякаш го бяха изстреляли от дулото на оръдие.

— Мамка му… по дяволите…

Докато вървеше с цялата бързина, на която беше способен, се мъчеше да прогони този образ от съзнанието си, като си напомняше, че има любовник, че е оставил всичко това в миналото, че не можеш да се самоунищожаваш заради едно и също нещо до безкрай.

Когато нищо от това не подейства, той си повтори речта, която беше изнесъл на Куин в камиона…

Къде, по дяволите, беше офисът?

Спря на място и се огледа. О, страхотно! Беше вървял в обратната посока и ето че беше отминал клиниката и сега се намираше до класната стая.

На километри от изхода, отвеждащ в тунела.

— … толкова дълбока разкъсна рана. Но той отказа.

Дълбокият глас на Мани Манело предизвести появата на самия лекар, който излезе в коридора от главната стая за прегледи. Миг по-късно доктор Джейн се показа зад него; в ръката си държеше медицински картон и прокарваше пръст по една от страниците.

Блей се шмугна в първата попаднала му врата…

… и се озова в море от тъмнина. Опипа стената за електрически ключове, тъй като беше прекалено не на себе си, за да запали осветлението със силата на волята си, намери един, щракна го и светлината го заслепи.

— Ау!

Острата болка, която се изстреля от пищяла до мозъка му, говореше, че се е блъснал в нещо солидно.

А, бюро.

Намираше се в един от мини офисите около класните стаи и това беше добра новина. Тъй като заради нападенията уроците бяха прекъснати, тук нямаше никой, нито пък на някого би му хрумнало да влезе в тази малка празна стая.

Най-сетне щеше да остане сам за известно време… и това му се стори като манна небесна. Защото за нищо на света нямаше да се върне в имението точно сега. С неговия късмет щеше да налети на Куин, а последното, от което се нуждаеше, бе да е близо до него.

Мина зад бюрото, настани се на мекия офис стол и вдигна крака върху гладката повърхност, където би трябвало да има компютър, растение в саксия и поставка за химикалки. Вместо това бюрото беше празно, но не и прашно. Фриц никога не би го допуснал, дори и в помещение, което не се използваше.

Докато разтъркваше натъртения си прасец, му беше ясно, че ще му излезе солидна синина. Но поне болката отвлече вниманието му от онова, което го доведе тук.

Не че това трая много дълго.

Когато наклони стола назад и затвори очи, умът му се върна в съблекалните. Нима това мъчение никога нямаше да свърши? И, о, господи, възбудата му продължаваше да тупти.

Прехвърляйки през ума си възможностите пред себе си, той изгаси осветлението със силата на волята си, затвори очи и заповяда на ума си да изключи и да заспи. Само ако можеше да подремне тук за час-два, щеше да се събуди трезвен, невъзбуден и в състояние отново да се среща с хора.

Е, това вече беше добър план, а пък и мястото беше съвършено за изпълнението му. Тъмно, хладно и страшно тихо, по онзи начин, по който само подземните помещения можеха да бъдат.

Намести се още по-дълбоко в стола, скръсти ръце на гърдите си и се приготви влакът на съня да пристигне на неговата гара.

Когато това не сработи, започна да си представя най-различни примери за „изключване“ — прахосмукачки, изключени от контакта, пламъци, угасени с вода, телевизионни екрани без образ…

Куин изглеждаше така невероятно сексапилен; гладкото му тяло с изваяни мускули, мъжествеността му — така голяма и горда. От водата несъмнено беше станал хлъзгав и топъл… и, пресвета Скрайб Върджин, Блей би дал почти всичко на света, за да можеше да прекоси плочките, да коленичи и да поеме тази мъжественост в устата си…

Отвратеният звук, откъснал се от гърдите му, отекна в стаята, по-силен в ушите му, отколкото вероятно беше. Отвори очи и се опита да пропъди от ума си всякакви фантазии, включващи духане. Само че непрогледният мрак изобщо не помогна — той беше съвършеният екран, върху който да продължи прожекцията в главата си.

Изруга и реши да пробва онова йога упражнение, в което отпускаш напрежението във всяка част на тялото си. Започна с постоянната бръчка, легнала между веждите му, и продължи с опънатите въжета, които тръгваха от раменете и стигаха до основата на черепа му. Гърдите му също бяха стегнати, мускулите му — напрегнати без никаква причина.

След това вероятно трябваше да се съсредоточи върху мускулите на корема, върху задника и бедрата си, коленете и прасците… пръстите на краката си.

Така и не стигна дотам.

Разбира се, да придума възбудата си да отстъпи поне малко, изискваше увещателни умения, каквито полупияният му мозък не притежаваше.

За съжаление, имаше само един безотказен начин да се отърве от веселяка в панталоните си. А в тъмното, сам, закрилян от мисълта, че „никой никога няма да научи“, защо да не се погрижи за проклетото нещо, да го изцеди докрай и да заспи от изтощение? С нищо не се различаваше от това, да се събуди по залез-слънце с ерекция… защото господ му беше свидетел, че в случая не бяха намесени никакви чувства. Пък и беше пил, нали така? Още едно извинение.

Не изневеряваше на Сакстън, каза си той. Не беше с Куин… а Сакстън е онзи, когото желае…

Известно време продължи да претегля плюсовете и минусите, но в крайна сметка ръката му реши вместо него. Още преди да е разбрал какво става, тя вече се пъхаше под широкия колан на панталона му…

Съскането, изтръгнало се от устните му, когато се докосна, отекна като изстрел в тишината, също като стона на стола, когато тласъкът на бедрата му го принуди да притисне рамене в кожената тапицерия. Гореща и корава, ерекцията му се молеше за внимание… ала в проклетите шорти нямаше достатъчно място, за да я докосва, както трябва.

Незнайно защо, мисълта да се съблече от кръста надолу го накара да се почувства мръсен. По дяволите всякакво желание за благоприличие, при положение че единственото, което можеше да прави, бе да стиска. Надигна се, събу шортите… и си даде сметка, че ще му трябва нещо, с което да се избърше след това.

Така че съблече и ризата.

Гол в мрака, изпънал се върху стола чак до бюрото, той се предаде — разтвори бедра и прокара ръка, нагоре-надолу. От търкането очите му се притвориха и той прехапа долната си устна… Господи, усещанията бяха толкова силни, разливаха се в тялото му…

Мамка му.

Куин беше в ума му. Куин беше в устата му… Куин беше вътре в него, двамата се движеха заедно.

Това беше нередно.

Блей замръзна. Вцепени се.

— По дяволите!

Пусна пениса си, макар че да се откъсне от този изменник, го накара да изскърца със зъби. Отвори очи и се взря в мрака. Звукът на мъчителното му дишане го накара отново да изругае. Както и напиращото желание за оргазъм… желание, на което той отказваше да се поддаде.

Нямаше да продължи.

Изскочил сякаш от нищото, образът на Куин, извил гръб под водната струя, нахлу в мозъка му, пропъждайки всичко друго. Против повелите на разума, лоялността, чувството му за справедливост… Тялото му не можа да издържи на това пренатоварване и оргазмът настъпи, преди той да успее да го спре, преди да му каже „не, това не е правилно“… преди да успее да отсече: „Вече не. Никога повече!“.

О, господи. Сладостното, пронизващо усещане се повтаряше отново и отново, докато той не започна да се чуди дали изобщо някога ще спре… макар той самият с нищо да не допринасяше за това.

Тази физическа реакция може и да беше извън неговия контрол. Но не и начинът, по който той й откликна.

Когато най-сетне застина неподвижен, дишането му беше накъсано, а хладината, която усещаше по голите си гърди, говореше, че се бе изпотил… И докато тялото му се съвземаше, разумът му си върна командването и спадащата му ерекция беше като барометър на настроението му.

Протегна се и заопипва бюрото, докато не намери ризата, след което я направи на топка и я притисна между бедрата си.

Останалата част от бъркотията обаче нямаше да бъде толкова лесна за почистване.

* * *

Далеч оттам, на осемнайсетия етаж на „Комодор“, Трез седеше в модерен стол от стомана и кожа, обърнат към стъклената стена с изглед към река Хъдсън. Обедното слънце грееше от кристално ясното, сякаш хромирано небе, а снегът, затрупал бреговете тази нощ, правеше всичко десет пъти по-ярко.

— Знам, че си тук — сухо каза той, отпивайки от кафето си.

Когато не последва отговор, той завъртя стола. И наистина — Ай Ем беше излязъл от спалнята си, седеше на дивана с айпад в скута и прокарваше показалец по екрана му. Четеше онлайн изданието на „Ню Йорк Таймс“, естествено — правеше го всяка сутрин, щом се събудеха.

— Е, давай — изплю думите Трез.

Единственият отговор, който получи, бе, че едната вежда на Ай Ем се повдигна. За частица от секундата.

Самодоволното копеле дори не го погледна.

— Трябва да е невероятно увлекателна статия. За какво е? Непокорни братя?

Трез посвети известно време на кафето си.

— Ай Ем. Сериозно. Стига вече.

След един миг тъмните очи на брат му се повдигнаха. Погледът, който срещна неговия, беше напълно лишен от емоции, съмнения и всички онези объркани неща, с които човеците трябваше да се борят. Ай Ем беше свръхестествено разумен… малко като кобра — наблюдателен, интелигентен, готов за нападение, ала несклонен да хаби силите си, докато наистина не се наложи.

— Какво? — изръмжа Трез.

— Излишно е да ти казвам онова, което вече знаеш.

— Е, направи ми тази услуга все пак. — Отпи още една глътка от чашата, чудейки се защо доброволно си го търсеше. — Давай.

Ай Ем сви устни по начина, по който го правеше винаги, когато обмисляше отговора си. След това затвори червения предпазен капак на айпада си, остави го настрани, свали крака, който беше кръстосал над другия, и се приведе напред, облягайки лакти на коленете си. Бицепсите му бяха толкова масивни, че ръкавите на ризата му сякаш всеки миг щяха да се сцепят.

— Сексуалният ти живот е извън контрол. — Трез извъртя очи, ала брат му продължи. — Чукаш по три-четири жени на нощ, понякога и повече. Не е, за да се храниш, така че недей да губиш нито моето, нито твоето време с извинения в този дух. Излагаш на риск професионалните стандарти на…

— Аз съм в бизнеса с алкохол и проститутки. Не смяташ ли, че е прекалено префърцунено…

Ай Ем вдигна айпада си и го размаха.

— Да се върна ли към четенето?

— Просто казвам, че…

— Ти поиска да говоря. Ако това е проблем, решението не е да заемеш отбранителна позиция, защото не ти харесва онова, което чуваш. А изобщо да не ме молиш да говоря.

Трез изскърца със зъби. Точно това беше проблемът с шибания му брат. Беше прекалено трезвомислещ.

Изправи се рязко и прекоси открития хол. Кухнята беше като всичко друго в апартамента — модерна, просторна и оскъдна откъм мебели. Което значеше, че докато си наливаше още кофеин, виждаше брат си с периферното си зрение.

Човече, понякога ненавиждаше това място. Освен ако не беше в спалнята си, със затворена врата, изобщо не можеше да се скрие от тези проклети очи.

— Е, ще чета ли, или ще говоря? — спокойно попита Ай Ем, сякаш за него нямаше никакво значение.

На Трез адски му се искаше да му каже отново да си завре носа в „Таймс“, но това би означавало да се признае за победен.

— Продължавай да говориш. — Върна се на стола си и се приготви за нова доза сритване на задника.

— Не се държиш професионално.

— Но и ти ядеш от собствената си храна в „Сал“.

— Моите лингуини с миден сос не се нуждаят от ограничителна заповед, когато на следващата нощ реша, че искам сос „Фра Дяволо“.

Основателен довод. От което на Трез почти му се прииска да удари нещо.

— Знам какво правиш — спокойно продължи Ай Ем. — Както и защо.

— Не си девствен, естествено, че знаеш…

— Знам какво ти изпратиха.

Трез замръзна.

— Откъде?

— Когато ти не отговори, аз получих телефонно обаждане.

Трез стъпи здраво върху килима и се завъртя със стола, така че да вижда реката. По дяволите. Мислеше си, че ще пооправи нещата с този разговор, в смисъл че щеше да даде на брат си възможност да му дръпне една лекция, та после нещата между тях да се върнат в нормалното си русло — обикновено двамата бяха адски гъсти и връзката им беше страшно важна за него. Можеше да се справи горе-долу с всичко, освен с разправии с брат си. За съжаление, проблемите, за които ставаше дума сега, не влизаха в това „горе-долу всичко“.

— Да се правиш, че не съществува, няма да накара проблема да се изпари, Трез.

В тона, с който бяха изречени тези думи, се долавяше мекота — сякаш на Ай Ем му беше гадно за него.

Докато гледаше реката навън, Трез си представяше, че е в клуба си, заобиколен от хора и кеш, който сменя притежателите си, а жените, които работеха там, вършеха техните си неща отзад. Хубаво. Нормално. Спокойно и под контрол.

— Имаш отговорности.

Трез стисна чашата си по-здраво.

— Не съм ги искал.

— Това няма значение.

Обърна се толкова рязко, че кафето излетя във въздуха и се приземи върху бедрото му. Той обаче не обърна внимание на опарването.

— Би трябвало. Мамка му, би трябвало. Не съм неодушевен предмет, който може да бъде даден на някого. Цялата тази работа е пълна простотия.

— Някои биха го сметнали за чест.

— Е, не и аз. Няма да се обвържа с тази жена. Не ме интересува коя е, кой го е уредил, нито пък колко е „важно“ това за с’Хийб.

Трез очакваше да бъде залят от цял куп „о, интересува те, и още как“, ала вместо това брат му изглеждаше тъжен, сякаш и той не би искал подобно проклятие.

— Отново ще го повторя, Трез. Това няма да се изпари като с магия. А да се опитваш да се отървеш с чукане? Това не само е обречено на неуспех, но би могло да бъде и опасно.

Трез потърка лице.

— Това са само човешки жени. Те нямат значение. — Той отново се обърна към реката. — И честно казано, ако не направя нещо, ще полудея. Един-два оргазма все трябва да са за предпочитане пред лудостта, нали?

Възцари се тишина и той знаеше, че брат му не е съгласен с него. И едва ли имаше по-красноречиво доказателство, че животът му здравата се е сговнил, от това, че тук разговорът пресъхна.

Очевидно Ай Ем не беше от тези, които ритат падналия.

Все тая. Трез не го беше грижа какво се очаква от него… той нямаше да се върне и да прекара остатъка от живота си като роб.

И не го беше грижа дали ставаше въпрос за дъщерята на кралицата.