Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (12)

9

Ските се плъзгаха енергично върху снега с ритмично шумолене. Бурята, дошла от север, бе отминала след зазоряване и лъчите на изгряващото слънце, което надничаше над ръба на разсейващите се облаци, проникваха между дърветата и караха заснежената земя да блести.

В очите на Сола Морте златистите снопове светлина изглеждаха като остриета.

Далеч напред целта й се извисяваше като яйце на „Фаберже“ върху пиедестал — къщата край река Хъдсън беше архитектурен шедьовър, клетка от привидно крехки подпорни греди, поддържащи безчет прозорци. Стъклата от всички страни отразяваха водата и изгряващото слънце, подобно на фотографии, направени от истински творец и поставени в рамка чрез металната конструкция на къщата.

На света няма достатъчно пари, за да ме накарат да живея в такова нещо.

Освен ако стъклото не е бронирано. Но кой ли имаше пари за нещо такова?

Според колдуелския общински архив земята беше купена преди две години от някой си Винсънт ди Пиетро и застроена от компанията му за недвижими имоти. По строежа не бяха жалени средства… поне ако се съдеше по данъчната оценка, която възлизаше на повече от осем милиона долара. Малко след приключването на строителните работи, имотът бе сменил собственика си и бе преминал в ръцете на фонд за недвижими имоти… чийто единствен довереник беше адвокат, живеещ в Лондон.

Сола обаче знаеше кой живее тук.

И именно заради него беше дошла.

Той бе и причината да е въоръжена така. Сола носеше цял куп оръжия на леснодостъпни места: нож в един калъф на кръста, пистолет на десния хълбок, джобно ножче в яката на бялото си камуфлажно яке.

Мъже като нейния обект не обичаха да ги шпионират — въпреки че беше дошла, за да събере информация, а не за да го убие, изобщо не се съмняваше, че ако я открият, играта щеше да загрубее. За отрицателно време.

Тя извади бинокъла си от един вътрешен джоб и се заслуша, съвършено неподвижна. Не чу нищо, никой не се приближаваше — нито изотзад, нито отстрани, нито отпред. От мястото си съвсем ясно виждаше задната част на къщата.

Обикновено когато я наемеха за подобна задача, действаше през нощта. Но не и с този обект.

Топнаркодилърите работеха от осем до пет, но в техния случай това беше от пет следобед до осем сутринта, а не обратното. Денят беше времето, когато спяха и се чукаха, така че именно тогава трябваше да огледаш къщите им, да научиш навиците им, да видиш какъв персонал имат и как се охраняват през времето, в което почиват.

Тя фокусира бинокъла върху къщата и се залови да направи своята преценка. Вратата на гаража. Задната врата. Прозорците, които според нея трябва да бяха на кухнята. А после започваха плъзгащи се стъклени врати, които стигаха от пода до тавана и минаваха по цялата задна страна и зад ъгъла, отвеждащ към речния бряг.

Цели три етажа.

Доколкото можеше да види, вътре нищо не се движеше.

Човече, това беше страшно много стъкло. И в зависимост от ъгъла на светлината тя дори можеше да надзърне в някои от стаите, особено в голямото открито помещение, което като че ли заемаше поне половината от първия етаж. Мебелите бяха малко и модерни, сякаш собственикът не обичаше хората да мързелуват.

Сто на сто гледката беше невероятна. Дори сега, със заоблаченото небе и слънцето.

Сола насочи бинокъла към стрехите, очаквайки да открие охранителни камери на всеки пет метра.

Бинго.

В което нямаше нищо чудно. От онова, което й бяха казали, собственикът бил страшно предпазлив… а такава хронична подозрителност обикновено вървеше в комплект със солидна доза обсебеност от всякакви охранителни средства, като лични бодигардове, бронирани автомобили и със сигурност — постоянно наблюдение на всяко място, където този човек прекарваше дори и малка част от времето си.

Например мъжът, който я бе наел, разполагаше с всички тези неща, както и много други.

— Какво по…

Фокусира наново бинокъла.

Спря да диша, за да е сигурна, че е съвсем неподвижна.

Това… не можеше да бъде. Нещата в къщата бяха на вълни — всички мебели, които виждаше, сякаш леко се рееха.

Сола свали бинокъла и се огледа наоколо, чудейки се дали проблемът не беше в очите й.

Не. Всички борове в гората се държаха напълно нормално — стояха си неподвижно и дори клоните им не се поклащаха в студения въздух. Тя отново поднесе бинокъла към очите си и проследи очертанията на покрива и на каменните комини.

Всичко беше съвършено неподвижно.

Обратно към прозорците.

Пое си дълбоко дъх, задържа кислорода в дробовете си и се подпря на близката бреза, за да осигури на тялото си допълнителна стабилност.

Нещо определено не беше наред. Рамките на плъзгащите се врати, очертанията на верандите и всичко по постройката — статично и неподвижно. Ала вътрешността на къщата изглеждаше някак… на пиксели, сякаш пред себе си имаше снимки на мебели, които след това бяха наложени върху нещо като завеса, която се поклащаше от слаб ветрец.

Това щеше да се окаже по-интересен проект, отколкото Сола предполагаше. Да докладва за действията на този бизнес партньор на един неин „приятел“, не беше най-вълнуващата задача, която можеше да си представи. Тя си падаше по по-големите предизвикателства.

Ала ето че тук може и да се криеше нещо повече, отколкото й се бе сторило на пръв поглед.

В края на краищата камуфлажът означаваше, че криеш нещо… а тя бе превърнала в своя професия вземането на неща, които хората искаха да запазят. Тайни. Скъпоценни вещи. Информация. Документи.

Какво точно, не беше важно за нея. Актът на проникването в заключена къща, кола, сейф или куфарче, за да вземе каквото търсеше, бе всичко, което имаше значение.

Тя беше ловец.

А мъжът в къщата, който и да беше той, бе нейната плячка.