Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (11)

8

— Е, къде изхвърлихте телата? — попита Ви, докато излизаше през задната врата на тренировъчния център.

Куин, който изчакваше Джон и Блей да слязат от камиона, остави единия от тях да отговори на Ви. Самият той беше прекалено изтощен, за да си прави труда. Всъщност, докато оглеждаше подземния паркинг през предното стъкло, си помисли дали просто да не се изтегне на предната седалка и да заспи.

Прекалено беше изморен, за да се хаби с каквото и да било.

В крайна сметка обаче си размърда жалкия задник и последва Джон през вратата откъм шофьорското място. Трябваше да провери как е Лейла, а не можеше да го направи оттук.

Въпреки сцената край пътя, той, Джон и Блей бяха работили добре заедно по пътя насам. Около десетина мили преди отбивката за имението бяха свили по един разбит път, разтоварили бяха двете мъртви тела и ги бяха изсипали в една естествена яма, чието дъно не се виждаше. След това се върнаха в камиона, обърнаха и се разкараха оттам, оставяйки снега, който отново бе започнал да вали сериозно, да заличи и стъпките им, и кървавите дири. До обяд, стига прогнозите за очаквания снеговалеж да бяха верни, мястото щеше да изглежда така, сякаш нищо не се е било случило.

Вероятно трябваше да му е кофти за семействата на двамата типове — никой нямаше да открие останките им. Ала по всичко личеше, че едва ли ставаше дума за образцови граждани: пистолети, ножове, трева и малко екстази — ето с какво бяха пълни джобовете им. Един бог знаеше какво имаше в раниците им.

А живот, изпълнен с насилие, често завършва с насилствена смърт.

— … мамка му — тъкмо казваше Ви, докато обикаляше около натоварения в камиона хамър. — В какво, по дяволите, са се блъснали? Бетонна стена?

Джон отвърна нещо на езика на знаците и Ви остро погледна към Куин.

— Какво, по дяволите, си мислеше? Можеше да бъдеш убит.

Куин се тупна по гърдите.

— Все още бие.

— Задник. — Ала по устните на Ви вече бе плъзнала усмивка. — Ама и аз сигурно бих направил същото.

С крайчеца на окото си Куин видя, че Блей тихичко и незабелязано се насочва към вратата, отвеждаща в тренировъчния център. Само след секунда и половина щеше да изчезне, приключил с драмата, в която отново го бяха забъркали насила.

Внезапно Куин бе обзет от неудържим порив да го последва в коридора, далеч от любопитни очи. Сякаш се нуждаеше от още един рунд…

„Братовчед ти ми дава онова, от което се нуждая. По цял ден. Всеки ден.“

О, господи, щеше да повърне.

— Някакви други лични вещи?

Куин заряза тези глупави мисли и надяна услужливата си маска.

— Аз ще ги донеса.

Скочи върху платформата, отвори с усилие смачканата задна врата на хамъра и се промуши през тесния отвор. Хубаво беше да се опитва да напъха тялото си на места, които бяха прекалено тесни — това даваше на мозъка му занимавка, а болката, която усещаше тук и там, бе още едно фантастично отклоняване на вниманието.

Двете раници здравата се бяха мятали насам-натам. Едната откри набутана дълбоко под мястото до шофьора, а другата беше отпред, върху спирачката и педала за газта. Странен багаж за двама такива типове, доколкото Куин можеше да прецени — не се връзваше с останалата част от вещите им и много повече напомняше за гимназисти, отколкото за наркодилъри.

Освен ако не им трябваше място, където да си държат наръчниците за правене на метамфетамини или нещо такова.

Докато пропълзяваше обратно на задната седалка, взе внезапното решение да не излезе оттам, откъдето беше влязъл. Извъртя се настрани, легна върху съсипаната кожена тапицерия и сви колене до гърдите си. Пое си рязко дъх и с всичка сила стовари тежките си ботуши върху другата врата; пантите се изкъртиха с пронизително скърцане и металният панел се стовари с трясък върху цимента.

Адски удовлетворяващо.

Докато звуците отекваха из гаража, Ви запали една от ръчно свитите си цигари и се приведе към отвора, който Куин току-що беше направил.

— Нали знаеш, че за тая работа има брави?

Куин седна… и си даде сметка, че току-що беше изкъртил единствената здрава врата. Е, каква прекрасна метафора за шибания му живот в този момент.

Метна двете раници навън, след което скочи, приземявайки се тежко, докато Джон, който бе уловил раниците, ги отваряше.

Мамка му. Блей си беше тръгнал. Вратата към тренировъчния център тъкмо се затваряше.

Куин изруга под носа си и измърмори:

— Мобилните им телефони трябва да са все още някъде вътре. Въпреки че прозорците са напукани, стъклото не е счупено, така че не може да са изхвърчали навън.

— Я виж ти. Я виж ти… — каза Ви, изпускайки дима от цигарата си.

Куин се намръщи и погледна към това, което Джон беше открил. Какво… по… дяволите…

— Будалкаш ли ме?

Най-добрият му приятел беше извадил керамична урна — съвсем евтина, от онези, които се продаваха в супермаркетите. А в раницата на другия тип имаше съвсем същата.

Каква беше вероятността!

— Трябва да намерим телефоните — промърмори Куин и отново скочи върху платформата. — На някого да му се намира фенерче?

Вишъс свали подплатената с олово ръкавица и вдигна светещата си ръка.

— Ето.

Той също скочи върху платформата и Куин отново влезе в колата през задната врата.

— Да не вземеш да ме удариш с това нещо, Ви.

— Би било плясване, което никога няма да забравиш, уверявам те.

Човече, тази ръка беше страшно практична. Ви я пъхна вътре и цялата кола грейна, сякаш беше ден, а опустошението, което цареше там, хвърляше остри, тъмни сенки. Куин запълзя насам-натам — пъхаше ръце под седалките и опипваше пода, протягаше се чак до ъглите. Миризмата беше убийствена, отвратителна комбинация от бензин, изгорена пластмаса и прясна кръв… и всеки път щом сложеше ръка някъде, във въздуха се вдигаха облачета от прахта, изсипана от въздушните възглавници.

Но всичките псевдойога пози си заслужаваха — той се появи с два айфона.

— Ненавиждам тези неща — измърмори Ви, докато отново надяваше ръкавицата си и поемаше двата телефона.

Куин излезе на сравнително свежия въздух навън, пое си дъх, разкърши врат и скочи на пода. Последва разговор и той кимна няколко пъти, все едно имаше каквато и да било представа какво се казва.

— Слушайте, нещо против да се чупя за малко, за да проверя дали всичко е наред? — прекъсна ги той.

Диамантените очи на Ви се присвиха.

— Дали всичко е наред с кого?

Сякаш само това бе чакал, Джон побърза да се намеси, задавайки въпрос за хамъра и плана за рехабилитацията му… все едно някой размаха факла пред тиранозавър рекс, за да отклони вниманието му. Когато Ви заговори за бъдещето на джипа като градинска скулптура, Куин едва не изпрати въздушна целувка на приятеля си.

Никой, освен Джон и Блей, не знаеше за Лейла… и нещата трябваше да си останат така на този ранен етап.

Като аструкс нотрум на Джон, Куин не можеше да се отдалечи кой знае колко и той не го и стори. Отиде до вратата, през която беше излязъл Блей, и извади телефона си. Набра един от вътрешните номера в имението и докато чакаше отговор, спря поглед върху съсипания си автомобил.

Още помнеше нощта, в която се беше сдобил с проклетото нещо. Въпреки че родителите му имаха пари, никога не бяха изгаряли от желание да му осигурят всички неща, които даваха на брат му и сестра му. Преди преобразяването си, той се бе издържал, като продаваше скришом червен дим, но не кой знае колко — само толкова, колкото да скърпи дупките в жалката си издръжка и да не крънка от Блей през цялото време.

Вечният недостиг на пари бе останал в миналото от мига, в който се бе издигнал до позицията на лична охрана на Джон. Новата работа му носеше солидна заплата — седемдесет и пет хилядарки на година. А като се имаше предвид, че не плащаше данъци на калпавото човешко правителство и че храната и покривът над главата му бяха безплатни, в джоба му оставаше солидна сумичка.

Хамърът беше първата му голяма покупка. Беше проучил нещата в интернет, но истината бе, че вече знаеше какво иска. Фриц бе отишъл да проведе пазарлъка и официалното купуване… и първия път, когато Куин се бе настанил зад волана, завъртял бе ключа и бе усетил ръмженето на двигателя под капака, за малко да се разциври като момиченце.

А ето че сега колата беше съсипана. Той не беше автомонтьор, но повредите изглеждаха толкова сериозни, че просто нямаше смисъл да се опитват да я спасят…

— Ало?

Гласът на Лейла го накара да се върне на земята.

— Здрасти. Току-що се върнах. Как се чувстваш?

Съвършено артикулираният отговор, който долетя от другата страна, му напомни за родителите му, всяка дума — грижливо подбрана и безукорно произнесена.

— Чувствам се добре, благодаря. Отпочинах си и погледах телевизия, както ти предложи. Даваха маратон на „Милиондоларови оферти“.

— Какво, по дяволите, е това?

— Предаване, в което продават къщи в Лос Анджелис… В началото си помислих, че е сериал, но се оказа, че било риалити шоу. Мислех, че всичко е измислено. Мадисън има прекрасна коса… а Джош Флаг наистина ми харесва. Изключително е прозорлив и много мил с баба си.

Куин й зададе още няколко въпроса, като какво е яла и дали е поспала, за да я накара да говори — между сричките търсеше следи от тревога или неразположеност.

— Значи, си добре — каза той.

— Да. И преди да си попитал, вече помолих Фриц да ми донесе Последното хранене в стаята. И да, ще си изям всичкия ростбиф.

Куин се намръщи, тъй като не искаше тя да се чувства като затворена в клетка.

— Слушай, не е само заради детето, но и заради теб. Искам да се чувстваш добре, нали знаеш?

Тя сниши мъничко глас:

— Винаги си бил такъв. Дори преди с теб… да, винаги си искал най-доброто за мен.

Насочвайки вниманието си към вратата, която бе изкъртил, Куин си помисли колко страхотно беше усещането здравата да нарита нещо.

— Мисля да потренирам малко. Ще се отбия да те видя, преди да си легна, става ли?

— Добре. Пази се.

— Ти също.

Когато затвори телефона, Куин си даде сметка, че Ви бе млъкнал и го гледаше, като че нещо сериозно не беше наред… сякаш косата му беше пламнала, панталоните му се бяха смъкнали около глезените или си беше обръснал веждите.

— С жена ли говори, Куин? — провлачи братът.

Куин се огледа наоколо за спасително въже, обаче не намери нищичко.

— Ъъъ…

Ви издуха дима от цигарата си през рамо и се приближи.

— Все тая. Отивам да се занимая с тези телефони. А ти ще трябва да си купиш нова кола… каквато и да е, стига да не е електромобил.

Когато двамата с Джон останаха сами, беше очевидно, че той се кани да каже нещо за сцената край пътя.

— Не искам да го чуя, Джон. В момента просто нямам сили.

— Мамка му — изписа Джон на езика на знаците.

— Абсолютно, мой човек. В къщата ли ще се качиш?

Ако се придържаше към буквата на закона по отношение на задълженията си като аструкс нотрум, Куин би трябвало да е до Джон двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ала кралят официално го беше освободил, когато двамата се намираха в имението. В противен случай Куин щеше да е принуден да научи твърде много за приятеля си и Хекс.

А на Джон щеше да му се наложи да стане свидетел как той и Лейла… хм, да.

Когато Джон кимна, Куин отвори вратата и я задържа.

— След теб.

Отказваше да погледне приятеля си в лицето, докато той минаваше покрай него, просто не бе в състояние да го направи. Защото знаеше точно какво се върти в главата му, а изобщо не искаше да говори за случилото се на пътя. Нито за разигралото се тази нощ. Нито за гадостта от… отпреди много време, която дължеше на бранителите на честта.

Беше приключил с приказките.

Досега не бяха помогнали на никого.

* * *

Когато затвори последния том от Летописите, Сакстън, син на Тин, бе в състояние единствено да се взира в меката кожена корица със златен релеф.

Последният.

Не можеше да повярва. Колко дълго продължаваше това проучване? Три месеца? Четири? И вече бе приключило?

Плъзна бърз поглед по библиотеката на Братството със стотиците й томове със закони, доклади и кралски декрети… и си помисли, че да, наистина беше отнело месеци, докато ги прегледа всичките. А сега, когато ровенето беше приключено, бележките — направени, а законовият път за онова, което кралят искаше да постигне — прокаран, би трябвало да изпитва удовлетворение от свършеното.

Вместо това се чувстваше мъртъв.

В подготовката и практиката си като адвокат и преди се бе изправял срещу сложни проблеми… особено след като се бе преместил в това огромно имение и бе станал личен юридически съветник на Слепия крал — Древните закони бяха страшно оплетени, архаични не само като изказ, но и като съдържание… а кралят на вампирите изобщо не беше такъв. Мисленето на Рот беше едновременно праволинейно и революционно и когато ставаше дума за управлението му, минало и бъдеще рядко съжителстваха без голяма доза преработка… на Древните закони, разбира се.

Тук обаче ставаше дума за нещо от съвсем различен калибър.

Като суверен, Рот можеше да прави горе-долу каквото си поиска… стига подходящите прецеденти да бъдеха открити, преработени и записани. В края на краищата кралят беше живият закон, физическо въплъщение на реда, необходим за съществуването на едно цивилизовано общество. Проблемът бе, че традициите не бяха плод на случайност, а следствие от безчет поколения, живели и вземали решения въз основа на правила, приети от обществото. Прогресивните мислители, опитващи се да поведат едно закостеняло, консервативно общество по нови пътища, обикновено се натъкваха на цял куп проблеми.

А сегашната допълнителна реформа на древните правила беше повече от смела. И то в настоящата политическа обстановка, в която властта на Рот и бездруго беше оспорвана…

— Замислил си се.

Гласът на Блей го накара да подскочи и за малко да изпусне писалката си „Монблан“.

Блей начаса протегна успокоително ръка.

— О, съжалявам…

— Няма нищо, аз… — Сакстън се намръщи, забелязал мокрите му окървавени дрехи. — Прескъпа Скрайб Върджин… какво се е случило тази нощ?

Вместо отговор, Блей се отправи към напитките върху античния шкаф с извити крачета в ъгъла. Очевидно бе, че докато се колебаеше между шери и „Дюбоне“^[1], подреждаше думите в главата си.

Което означаваше, че става въпрос за Куин.

Всъщност Блей не обичаше нито шери, нито „Дюбоне“. И наистина — в крайна сметка си сипа порто.

Сакстън се облегна в стола си и вдигна очи към полилея, който висеше високо горе на тавана. Представляваше великолепно произведение на „Бакара“, изработено в средата на деветнайсети век, с всичките му кристали и майсторска направа, които можеха да се очакват. Спомни си как полилеят се бе поклащал лекичко наляво-надясно и пречупената светлина бе пръскала миниатюрни дъги из стаята.

Преди колко нощи беше това? Колко време беше минало, откакто Куин беше служил на онази Избраница в стаята точно над тази?

Оттогава нищо не беше същото.

— Развалена кола. — Блей отпи голяма глътка. — Просто технически проблем.

Затова ли панталонът ти е мокър, а по предницата на ризата ти има кръв? — помисли си Сакстън. Но не го изрече на глас.

Свикнал бе да задържа нещата за себе си.

Мълчание.

Блей довърши питието си и си наля ново с бързина, обикновено присъща на пияниците. Какъвто той не беше.

— Ами ти? — попита след това. — Как върви работата?

— Приключих. Е, почти.

Сините очи на Блей се стрелнаха към него.

— Наистина ли? Мислех, че никога няма да свършиш с това.

Сакстън обходи с поглед лицето, което познаваше така добре. Очите, в които сякаш се беше взирал цял живот. Устните, в които беше впивал своите с часове.

Смазващата скръб, която изпитваше, бе също толкова безспорна, колкото и привличането, довело го в тази къща, тази работа, този нов живот.

— Аз също — рече той след миг. — Аз също… мислех, че ще ми отнеме много повече време.

Блей се взираше в дъното на чашата си.

— Кога започна?

— Аз не… не си спомням. — Сакстън вдигна ръка и потърка основата на носа си. — Няма значение.

Ново мълчание. В което мислите на Блей — Сакстън беше готов да заложи дори дъха в дробовете си — се бяха върнали при другия мъж, онзи, когото той обичаше както никого на този свят, другата си половинка.

— Е, какво представляваше? — попита Блей.

— Моля?

— Проектът ти. Цялата тази работа. — Блей махна изящно с чашата си. — Книгите, които изучаваше. След като си свършил, значи, можеш да ми кажеш за какво беше всичко това, нали така?

За миг Сакстън се поколеба дали да не му каже истината… че бе имало и други, също толкова важни и неотложни неща, за които не беше говорил. Неща, с които си бе мислил, че ще може да живее, но които с течение на времето се бяха оказали прекалено голям товар.

— Много скоро ще разбереш.

Блей кимна, ала с все същия разсеян вид, който имаше от самото начало. Само дето след това каза:

— Радвам се, че си тук.

Веждите на Сакстън подскочиха.

— Нима…?

— Рот има нужда от наистина добър адвокат до себе си.

А!

Сакстън отмести стола си назад и се изправи.

— Да. Колко вярно.

Докато събираше купчините листове, го обзе странно усещане за уязвимост. В този напрегнат, тъжен миг му се струваше, че те бяха единственото, което го крепеше — тези тънички, ала едновременно с това могъщи листове с безчетните си думи, всяка от тях — грижливо измислена и написана на ръка. Не знаеше какво би правил без тях в нощ като тази.

Той се прокашля.

— Какви планове имаш за остатъка от нощта?

Докато чакаше отговора, сърцето му се блъскаше в гърдите, защото той, и само той, като че ли си даваше сметка, че възложената му от краля задача не беше единственото, което приключваше тази нощ. Всъщност неоснователният оптимизъм, който го беше поддържал в началото на тази любовна връзка, се бе превърнал в нещо като отчаяние, което го караше да се вкопчва в сламки по един съвсем нетипичен за него начин… ала сега дори това си бе отишло.

Ама че ирония. Сексът не беше нищо друго, освен преходна физическа връзка… и неведнъж през живота си той бе всичко, което бе търсил. Такъв бе случаят дори с Блейлок в началото. Но с течение на времето сърцето му се беше намесило и именно това го бе довело дотам, където се намираше тази нощ.

В края на пътя.

— … потренирам.

Сакстън тръсна глава.

— Моля?

— Ще потренирам малко.

След като изпи цяла гарафа с порто? — помисли си Сакстън.

За миг изпита изкушение да настои за по-точни подробности за случилото се през нощта — кой, какво и къде, сякаш това би могло да му донесе някакво облекчение. Ала не го направи. Блей имаше състрадателна, добра душа и изтезаваше само когато работата му го изискваше.

Не, нищо нямаше да му донесе облекчение, нито разговорите, нито мълчанието, нито сексът.

С чувството, че надява доспехи, Сакстън закопча двуредния си блейзър и провери дали вратовръзката му е опъната. Прокара ръце по гърдите си и установи, че кърпичката в джоба му е съвършено поставена; френските му маншети обаче се нуждаеха от рязко подръпване и той веднага се погрижи за това.

— Трябва да си почина преди разговора с краля. Раменете ме болят от това, че цяла нощ седях на бюрото.

— Вземи вана. Може да те поотпусне.

— Да. Вана.

— Ще се видим по-късно, тогава.

Блей си наля ново питие и се приближи.

Устните им се срещнаха за миг в кратка целувка, а после Блей се обърна и излезе във фоайето, поемайки по стълбите, за да се преоблече.

Сакстън го гледаше как се отдалечава. Дори направи няколко крачки напред, за да може да вижда как тежките ботуши изкачват стъпалата едно по едно.

Част от него копнееше да последва Блей в спалнята им и да му помогне да си съблече дрехите. Оставяйки чувствата настрани, физическата тръпка между тях двамата открай време беше силна и сега му се искаше да се възползва от това.

Само че дори тази временна спасителна мрежа започваше да се прокъсва.

Сакстън си наля чаша шери, отпи една глътка и отиде да седне край огъня. Наскоро Фриц бе сложил още дърва и над купчината цепеници играеха ярки пламъци.

Щеше да боли, помисли си Сакстън. Ала нямаше да го прекърши.

Рано или късно, щеше да го преживее. Да го преболи. Да продължи напред.

Сърцата непрекъснато се разбиваха…

Нямаше ли дори такава песен?

Въпросът, разбира се, бе кога да говори с Блей за това.